Чарлс Буковски
Всичко на масата (42)

42.

— Трябва да вземеш пример от Ейб Мортенсън — каза майка ми. — Той изкарва само шестици. Защо никога не изкарваш шестици?

— Хенри е тъп като галош — обади се баща ми. — Понякога не мога да повярвам, че ми е син.

— Не искаш ли да си щастлив, Хенри? — попита майка ми. — Защо никога не се усмихваш? Усмихвай се и бъди щастлив!

— Престани да се самосъжаляваш — допълни баща ми. — Бъди мъж!

— Усмихни се, Хенри!

— Какво ще стане с теб, по дяволите? Как ще се оправяш в живота? Нямаш никаква енергия!

— Защо не отидеш на гости на Ейб? Поговори си с него, вземи пример — рече майка ми…

 

 

Почуках на вратата на апартамента на семейство Мортенсън. Вратата се отвори. Беше майката на Ейб.

— Не може да влезеш. Ейб е зает, учи си уроците.

— Знам, госпожо Мортенсън. Искам само да го видя за една минута.

— Е, добре. Стаята му е ей там.

Минах по коридора. Ейб си имаше собствено бюро. Седеше и четеше книга, отворена върху други две книги. Познах я по цвета на корицата: „Етика и право“. Етика и право в неделя, Боже мой.

Ейб вдигна поглед и ме видя. Плю на ръцете си и пак се обърна към книгата.

— Здрасти — каза, докато четеше.

— Сигурно вече си прочел тази страница десет пъти, тъпчо.

— Трябва да запомня всичко.

— Вътре пише само глупости.

— Трябва да си взема изпитите.

— Мислил ли си някога да наебеш някое момиче?

— Какво? — каза той и плю на ръцете си.

— Поглеждал ли си под полата на някое момиче? Не ти ли се иска да видиш още? Мислил ли си какво имат между краката?

— Това не е важно.

— За нея е важно.

— Трябва да уча.

— Събираме се да доиграем един мач. Момчетата от училище.

— В неделя?

— Какво й е лошото на неделята? Хората правят най-различни неща в неделя.

— Да де, но бейзбол?

— Професионалистите играят в неделя.

— На тях им плащат.

— А на теб плащат ли ти да четеш тази страница по десет пъти? Хайде бе, излез на чист въздух, може да ти се проветри главата.

— Добре. Но само за малко.

Той стана, двамата тръгнахме по коридора и минахме през дневната. Там беше вратата за навън.

— Ейб, къде отиваш?

— Ще изляза за малко.

— Добре. Но не се бави. Трябва да учиш.

— Знам…

— Добре, Хенри, ти отговаряш да се върне бързо.

— Ще имам грижата, госпожо Мортенсън.

Бяха се събрали Плешко, Джими Хачър, още няколко момчета от училище и от квартала. В двата отбора имаше само по седем души, което оставяше малко дупки в защитата, но на мен ми харесваше така. Аз играех централен защитник. Бях станал добър, наваксвах пропуснатото. Покривах по-голямата част от игрището. Бях и бърз. Обичах да играя близо до топката, за да хващам късите. Но най-много обичах да бягам назад, за да хващам високите силни топки, които летяха над главата ми. Така играеше Джигър Стац в „Лос Анджелис Ейнджълс“. Имаше само 28% успеваемост при ударите, но с онези, които открадваше от другия отбор, ставаше толкова ценен, колкото играч с 50% успеваемост.

Всяка неделя идваха да ни гледат десетина момичета от квартала. Не им обръщах внимание. Когато станеше нещо интересно, адски пищяха. Ние играехме с истинска бърза топка за бейзбол и всички си имахме собствени ръкавици, дори Мортенсън. Неговата беше най-хубава. Почти не беше използвана.

Аз изтичах в тръс до центъра на игрището и играта започна. Ейб беше на втора база. Ударих ръкавицата си с юмрук и подвикнах на Мортенсън:

— Ей, Ейб, бил ли си чекии в сурово яйце? Не ти трябва да умираш, за да отидеш в рая!

Чух как момичетата се смеят на това.

Първият играч с бухалката не улучи. Не го биваше особено. Аз също често пропусках, но удрях най-силно от всички. Наистина блъсках здраво: топката излиташе от игрището чак на улицата. Винаги се навеждах ниско над земята, преди да ударя. Приличах на навита пружина, стегната и готова за удар.

Всичко в играта ми беше интересно. Всички онези игри, които бях пропуснал, защото трябваше да кося моравата, всички онези дни в началното училище, когато ме избираха предпоследен, бяха останали зад гърба ми. Бях разцъфтял. В мен имаше нещо, аз го знаех и от това ми ставаше добре.

— Ей, Ейб! — подвикнах отново. — Ти обаче толкова много плюеш, че не ти трябва сурово яйце!

Следващият играч с бухалката успя да удари силно, но топката излетя много високо и аз се затичах, за да я хвана над рамото си. Тичах бързо, чувствах се страхотно и знаех, че отново ще мога да направя чудо.

Обаче мамка му. Топката се удари в короната на едно високо дърво на края на игрището. После заподскача надолу между клоните. Застанах под дървото и зачаках. Не, отиваше наляво. Затичах се наляво. После пък отскочи надясно. Хукнах надясно. Топката се удари в един клон, поколеба се, хлъзна се между листата и падна право в ръкавицата ми.

Момичетата се разпищяха.

Изстрелях топката обратно към нашия питчър с един подскок, после на бегом се върнах обратно към средата на игрището. Следващият батър пропусна. Нашият питчър, Харви Никсън, мяташе силно.

Двата отбора смениха местата си и аз се паднах пръв на бухалката. Никога не бях виждал момчето, което застана срещу мен. Не беше от „Челси“. Не знаех откъде е. Всичко му беше голямо — голяма глава, голяма уста, големи уши, едро тяло. Косата му влизаше в очите и приличаше на тъпак. Косата му беше кафява, очите му бяха зелени и тези зелени очи ме гледаха изпод косата така, сякаш ме мразеше лично. Лявата му ръка изглеждаше по-дълга от дясната. Хвърляше с лявата. Никога не бях заставал срещу питчър-левичар, не и с бърза топка. Но и на това му се намираше цаката. Просто го обръщаш огледално и всичко ще бъде наред.

Викаха му „Котенцето“ Флос. Ебати котенцето. Осемдесет и пет кила.

— Давай, Бъч, удряй! — извика едно от момичетата.

Викаха ми Бъч, „Бандита“, защото удрях силно и не им обръщах внимание.

Котенцето ме погледна измежду големите си уши. Аз се изплюх на игрището, стъпих по-здраво и размахах бухалката.

Котенцето кимна, все едно кетчърът му беше подал някакъв таен сигнал. Само се перчеше. После огледа игрището. Перчеше се. Заради момичетата. Не можеше да си избие путките от главата.

Той се засили да хвърля. Наблюдавах топката в лявата му ръка. Очите ми не се откъсваха от топката. Бях открил тази тайна. Трябва да се концентрираш върху топката и да не я изпускаш от поглед, докато не достигне до теб, а после да я убиеш на място с бухалката.

Видях как топката се откъсна от пръстите му, въпреки че слънцето ми светеше в очите. Беше като малко ръмжащо чудовище, но не беше невъзможна. Летеше под коленете ми и мина далеч встрани от бухалката. Неговият кетчър трябваше да направи плонж, но я хвана.

— Първа топка — измърмори кварталният дъртак, който ни беше съдия.

Той работеше като нощен пазач в един супермаркет и обичаше да си говори с момичетата. „Вкъщи имам две дъщери, същите като вас. Малки красавици. И те се обличат с тесни роклички като вас, момичета.“

Когато играехме бейзбол, все се навеждаше зад играчите, за да показва на момичетата големия си гъз. Това беше всичко, с което разполагаше в живота — един голям гъз и един златен зъб.

Кетчърът подхвърли топката обратно на Котенцето Флос.

— Ей, писе! — подвикнах му аз.

— На мен ли говориш?

— На теб, на теб, с късите ръчички. Следващия път гледай да мине по-близо, щото иначе трябва да си хвана такси!

— Следващата е специално за теб — каза ми той.

— Хубаво — отвърнах.

Стъпих по-здраво и се приготвих.

Той отново направи същите номера с кимането, все едно са му подали таен сигнал, и огледа игрището. Зелените му очи се вторачиха в мен изпод мръсната му кафява коса. Видях как се приготвя за хвърляне. Видях как топката се откъсна от пръстите му, като черна точка на фона на слънцето и небето, а после изведнъж стана много по-голяма, защото летеше право към главата ми. Приклекнах и усетих как топката ме докосна по косата, когато прелетя над мен.

— Страйк! — обяви дъртакът.

— Какво?! — изкрещях.

Кетчърът още държеше топката. Изглеждаше също толкова изненадан от отсъждането, колкото и аз. Взех топката от него и я показах на съдията.

— Какво е това? — попитах го.

— Топка за бейзбол.

— Точно така. Запомни как изглежда.

Взех топката и отидох до мястото на питчъра. Зелените очи не трепнаха под мръсната коса. Но устата му леко се отвори, като на жаба, която си поема въздух.

Застанах точно пред Котенцето.

— Не удрям с глава — заявих. — Следващия път, когато направиш нещо подобно, ще натикам тази топка направо през шортите ти, в онази дупка, където забравяш да се бършеш.

Върнах му топката и се върнах на мястото си. Стъпих здраво и замахнах с бухалката.

— Едно на едно — каза дъртакът.

Флос вдигна малко прах в краката си. Погледна наляво, към края на игрището. Там нямаше нищо, ако не броим полумъртво от глад куче, което се чешеше по ухото. После Флос погледна към кетчъра си, за да му даде знак. Искаше да се докара пред момичетата. Дъртакът беше приклекнал, разперил големия си гъз, и също се опитваше да се докара пред момичетата. Аз сигурно бях от малкото хора на игрището, който мислеше само за бейзбол.

Моментът дойде и Котенцето Флос се засили да хвърля. От вида на лявата му ръка, която се въртеше като крило на мелница, човек можеше да се паникьоса — но не биваше да си го позволява. Просто трябваше да си търпелив и да чакаш топката. Каквото и да правеха, в един момент трябваше да я пуснат. И след това топката си оставаше само за теб, за да я унищожиш, и колкото по-силно бе хвърлена, толкова по-силно можеше да я избиеш.

Едно от момичетата изпищя в мига, в който видях топката да се откъсва от пръстите му. Флос не беше изгубил силата си. Топката беше като стършел, който отново летеше право към главата ми. Не ми оставаше нищо друго, освен по най-бързия начин да се просна на земята. Устата ми се напълни с прах.

— Ст-тарайк! — изврещя дъртакът.

Дори не можеше да каже думата както трябва. Ако вземеш човек да върши нещо без пари, не се надявай на много усилия.

Станах и се изтупах от праха. Беше влязъл чак под крачолите ми, до гащите. Майка ми щеше да ми каже: „Хенри, как успя да се изцапаш толкова? Не прави физиономии. Усмихни се и бъди щастлив!“

Отидох до мястото на питчъра. Застанах точно пред него. И двамата мълчахме. Не откъсвах очи от Котенцето. Бухалката тежеше в ръката ми. Вдигнах я и притиснах единия й край в носа му. Той я блъсна встрани. Обърнах се и тръгнах обратно към мястото си. По средата на пътя спрях. Врътнах се кръгом и го изгледах още веднъж. После се върнах докрай.

Стъпих здраво и размахах бухалката. Тази топка вече щеше да бъде моя. Котенцето се зазяпа за несъществуващия таен знак. Този път по-задълго и накрая отрицателно поклати глава. Продължаваше да ме гледа с омраза със зелените си очи иззад мръсната си коса.

Аз размахах бухалката малко по-силно.

— Удари я, Бъч! — изпищя едно от момичетата.

— Бъч, Бъч, Бъч! — изпищя друго момиче.

Тогава Котенцето се обърна с гръб към нас и просто се вторачи към центъра на игрището.

— Почивка — обявих и излязох от квадрата.

Отстрани имаше едно много хубаво момиче с оранжева рокля. Имаше права руса коса, която се спускаше като красив жълт водопад, очите ни за миг се срещнаха и тя каза:

— Давай, Бъч, давай!

— Я млъквай — казах аз и се върнах на мястото си.

Тогава Котенцето хвърли. Проследих целия полет на топката. Точно това беше моето хвърляне. За съжаление, точно в този момент очаквах отново да я метне право към мен. Исках да го направи, за да отида при Котенцето и да го убия или аз да падна убит. А топката прелетя точно откъдето трябва, над центъра на квадрата. Докато се наглася, вече беше късно и аз напразно замахнах над нея, когато профуча покрай мен.

Копелето ме беше измамило здравата.

Следващия път, когато дойде ред да удрям, той направи три поредни страйка. Заклевам се, че беше поне на двайсет и три години. Сигурно играеше полупрофесионално.

Най-сетне едно от нашите момчета успя да му вземе една база.

Но на игрището бях по-добър. Хванах няколко топки. Движех се както трябва. Знаех, че колкото повече наблюдавам как хвърля Котенцето, толкова по-големи шансове ще имам следващия път да го прецакам. Той вече не се опитваше да ми пробие главата. Нямаше нужда. Просто ги пускаше право през центъра. Надявах се, че е само въпрос на време най-сетне да успея да избия някоя оттам.

Но положението продължаваше да се влошава. Това не ми харесваше. На момичетата също. Този тип със зелените очи беше велик не само като питчър, но и с бухалката. Първия път удари за хоумрън, а на втория стигна до втора база. На третия успя да подхване топката отдолу и я изпрати високо над игрището, някъде между Ейб на втора база и мен в центъра на игрището. Аз се втурнах към нея и момичетата се разпищяха, но Ейб просто продължи да гледа топката нагоре през рамото си, с увиснала долна челюст, зяпаше я като някакъв глупак, с полуотворена влажна уста. Втурнах се право към него, като крещях: „Моя топка!“ Всъщност беше негова, но някак си не можех да понеса мисълта той да я хване. Това момче беше идиот и зубър и аз всъщност не го харесвах особено, затова влязох много силно, като се опитвах да хвана топката. Двамата се блъснахме един в друг, топката изскочи от ръкавицата му и полетя във въздуха, докато той падаше, и аз успях да я хвана.

После застанах над него, както се беше проснал на земята.

— Ставай бе, тъпак — подканих го.

Ейб не можеше да стане. Плачеше. Държеше се за лявата ръка.

— Май ми счупи ръката — каза той.

— Ставай бе, пъзльо.

Най-сетне Ейб успя да се изправи и напусна игрището, като плачеше и се държеше за ръката.

Аз се огледах.

— Добре де — казах. — Хайде да поиграем малко бейзбол!

Но всички вече се отдалечаваха, дори момичетата. Мачът очевидно беше свършил. Аз се повъртях още малко на игрището, после тръгнах към къщи…

 

 

Малко преди вечеря телефонът звънна. Майка ми вдигна. Заговори много развълнувано. После затвори и чух, че говори нещо с баща ми.

Накрая дойде в моята стая.

— Ела в хола, моля те — нареди ми тя.

Отидох в хола и се тръшнах на дивана. Те седяха на столове. Винаги правеха така. Столовете означаваха, че си част от домакинството. Диванът беше за гости.

— Току-що се обади госпожа Мортенсън. Направили са рентгенови снимки. Счупил си ръката на сина й.

— Стана случайно — казах аз.

— Тя казва, че ще ни съди. Ще си намерят адвокат-евреин. Ще ни вземат всичко и ще ни оставят на улицата.

— Че ние и без това нямаме нищо.

Майка ми беше от жените, които плачат, без да издават звук. Разплака се и сълзите й започнаха да се стичат все по-бързо. Бузите й заблестяха на светлината на здрача.

Тя избърса очите си. Бяха мътно светлокафяви.

— Защо си счупил ръката на това момче?

— Стана сблъсък. И двамата се опитахме да хванем топката.

— Какво значи „сблъсък“?

— Когато двама играчи се опитват да хванат една топка.

— И ти си я хванал?

— Да.

— Каква полза от това? Адвокатът евреин ще наблегне на счупената ръка.

Станах и се върнах в стаята си, докато дойде време за вечеря. Баща ми не беше продумал. Беше объркан. От една страна, се притесняваше да не изгуби и малкото, което има, но, от друга, беше много горд, че синът му може да счупи ръката на някого.