Чарлс Буковски
Всичко на масата (39)

39.

Една неделя Джими успя да ме убеди да отида на плажа с него. Искаше да поплува. Аз не исках да ме виждат по бански, защото гърбът ми беше покрит с пъпки и белези. Иначе имах хубаво тяло. Но никой нямаше да забележи това. Имах широк гръден кош и страхотни крака, но никой дори нямаше да ги погледне.

Нямах какво друго да правя, нямах пари и момчетата нямаше да играят мач на улицата в неделя. Реших, че плажът е за всички. И аз имах право да отида там. Белезите и пъпките ми не нарушаваха закона.

Така че ние се качихме на колелата и потеглихме. До брега имаше двайсетина километра. Това не ме притесняваше. Имах достатъчно силни крака.

Носех се редом с Джими по целия път до Кълвър Сити. Там обаче постепенно започнах да въртя педалите все по-бързо. Джими се напрегна, за да не изостава. Забелязах, че се задъха. Извадих си цигара, запалих я и му протегнах пакета:

— Искаш ли фас, Джим?

— Не… благодаря…

— Това е по-готино от стрелба по птички с въздушна пушка — казах му аз. — Трябва да го правим по-често!

После започнах да натискам педалите още по-мощно. Имах предостатъчно запазени сили.

— Това е страхотно, бе — добавих. — По-готино е от чекиите!

— Ей, намали малко!

Аз се обърнах назад към него:

— Няма нищо по-готино от добър приятел, с когото да караш колело. Давай, приятелю!

После се напрегнах максимално и се откъснах далеч напред. Вятърът духаше в лицето ми. Беше приятно.

— Ей, чакай! ЧАКАЙ, МЪТНИТЕ ТЕ ВЗЕЛИ! — изкрещя Джими.

Започнах да се смея и да въртя педалите с всички сили. Скоро Джим изостана с половин пресечка, после с цяла, после с две пресечки. Никой не знаеше колко бях добър, никой не знаеше докъде се простират истинските ми сили. Беше някакво чудо. Слънцето хвърляше жълти лъчи навсякъде и аз ги прорязвах като полудял нож на колела. Баща ми просеше на улицата в Индия, но всички жени бяха влюбени в мен…

Когато стигнах до светофара, се движех с максимална скорост. Промуших се напред покрай редицата от чакащи коли. Бях изпреварил дори колите. Но не задълго. Момче и момиче в зелен кабриолет ме настигнаха и подкараха покрай мен.

— Ей, хлапе!

— Какво?

Погледнах го. Беше едро момче на двайсетина години, с космати ръце и татуировка.

— Къде си тръгнал бе, твойта мама? — попита ме той.

Опитваше се да се изфука пред момичето си. Тя беше красавица, дългата й руса коса се развяваше от вятъра.

— Да ти го начукам, приятел! — казах му аз.

— Какво?

— Казах: „Да ти го начукам“!

После му показах среден пръст.

Той продължаваше да кара покрай мен. Чух как момичето го попита:

— Как можеш да търпиш това хлапе да ти говори така, Ник?

Той продължаваше да кара до мен.

— Ей, хлапе — подвикна. — Май не те чух добре. Би ли повторил какво каза?

— Да бе, що не го повториш — рече и красавицата, а дългата й руса коса се развяваше от вятъра.

Това ме вбеси. Тя ме вбеси.

Погледнах го:

— Добре, проблеми ли искаш? Паркирай. Ще ти създам проблеми.

Той ме изпревари на половин пресечка, паркира и рязко отвори вратата. Докато излизаше от колата, аз направих широк завой покрай него, като почти се изпречих на пътя на един шевролет, който избибипка с клаксона. Докато завивах в следващата пресечка, чух как голямото момче се смее.

След като този тип се махна, аз се върнах обратно на булевард „Уошингтън“, изминах още няколко пресечки, слязох от колелото и зачаках Джим да ме настигне на една автобусна спирка. Видях как се приближава. Когато спря до мен, аз се преструвах, че спя.

— Стига бе, Ханк! Не се ебавай така с мен!

— А, Джим, здрасти. Дойде ли най-сетне?

 

 

Опитах се да накарам Джим да избере някое място на плажа, където няма много хора. Чувствах се нормално, ако бях с риза, но когато трябваше да остана гол, бях беззащитен. Мразех останалите хора на плажа заради това, че по телата им няма белези. Мразех всички проклети хора, които се печаха на слънце, къпеха се във водата, хранеха се, спяха, говореха си или си подхвърляха плажни топки. Мразех задниците им, лицата им, лактите им, косата им, очите им, пъповете им и проклетите им бански.

Излегнах се на пясъка, като си мислех: „Трябваше да му шибна един на онзи дебелак. За какъв се мислеше?“

Джим се излегна до мен.

— Е, майната му — каза той. — Хайде да ходим да плуваме.

— Още не — възразих аз.

Във водата беше пълно с народ. В какво беше очарованието на плажа? Какво толкова му харесваха? Нямаха ли си друга работа? Ебати тъпите копеленца.

— Представяш ли си — рече Джим. — Жените влизат във водата и пикаят в нея.

— Да, и ти после го гълташ.

Никога нямаше да успея да живея в мир с хората. Може би трябваше да стана монах. Щях да се преструвам, че вярвам в Господ, да живея в килия, да свиря на орган и постоянно да се напивам с вино. Никой нямаше да ме тормози. Можех да се крия в килията си месеци наред, за да размишлявам и да се моля, и така нямаше да се налага да се срещам с никого, само щяха да ми подават виното вътре. Проблемът беше, че монашеските раса са от чиста вълна. Сигурно беше по-зле и от униформите във военното обучение. Нямаше да мога да нося расо. Трябваше да измисля нещо друго.

— Опа — каза Джим.

— Какво има?

— Едни момичета ей-там ни гледат.

— И какво?

— Говорят си и се смеят. Може да дойдат при нас.

— Честно?

— Аха. Ако тръгнат насам, ще те предупредя. Когато ти кажа, се обърни по гръб.

По гърдите ми имаше само няколко пъпки и белези.

— Не забравяй — повтори Джим. — Когато ти кажа, се обръщаш по гръб.

— Добре де.

Бях легнал с лице върху ръцете си. Бях сигурен, че Джим гледа момичетата и се усмихва. Знаеше как да се оправя с тях.

— Тъпи путки — заяви той. — Толкова са глупави.

„Защо изобщо дойдох? — помислих си аз. — Защо винаги е въпрос на избор между нещо лошо и нещо още по-лошо?“

— Опа, Ханк, идват!

Погледнах. Бяха пет момичета. Завъртях се по гръб. Те се доближиха, като се кикотеха, и застанаха до нас. Едната каза:

— Ей, тези момчета май са готини!

— Тук ли живеете, момичета? — попита ги Джим.

— Аха — отвърна едната. — Свиваме гнезда, като чайките!

Те се разкискаха.

— Е, не знам — рече Джим. — Ние сме орли. Не съм сигурен, че два орела могат да се справят с пет чайки.

— Всъщност птиците как го правят? — попита едната.

— Да пукна, ако знам — каза Джим. — Но може би точно ние ще разберем.

— Искате ли да дойдете на нашата хавлия? — предложи друго момиче.

— Естествено — отвърна Джим.

Три от момичетата се бяха обадили. Другите две само стояха и постоянно придърпваха банските си надолу, за да не им се види нещо.

— Мен не ме бройте — казах аз.

— Какво му има на твоя приятел? — попита едно от момичетата, които си бяха крили задниците.

— Той е малко странен — обясни Джим.

— Ама какво му има? — заинтересува се последното момиче.

— Просто е малко странен — повтори Джим.

Той стана и отиде при момичетата. Аз затворих очи и се заслушах във вълните. Там, в океана, имаше хиляди риби, които се изяждаха една друга. Безбройни усти и задници, които гълтат и серат. По цялата земя нямаше нищо друго освен усти и задници, които гълтат, серат и се чукат.

Обърнах се по корем и загледах какво правят Джим и петте момичета. Той стоеше прав, пъчеше се и се фукаше с топките си. Нямаше нито моя широк гръден кош, нито силните ми крака. Беше слаб и изящен, с черната си коса и малката си мръсна уста с идеални зъби, малките си кръгли уши и дългата си шия. Аз изобщо нямах шия. Или поне почти нямах. Главата ми сякаш беше закрепена направо на раменете. Но пък бях силен и зъл. Това обаче явно не беше достатъчно, жените харесваха красавци. Ако не бяха пъпките и белезите, аз също щях да отида и да им покажа това-онова. Аз също щях да им покажа топките си и да привлека вниманието на тъпите им празни главички. Аз, с моя живот за петдесет цента на седмица.

После видях как момичетата скачат на крака и тръгват след Джим към водата. Чух ги как се кикотят и пищят като безмозъчни… какво? Не, всъщност бяха мили. Не бяха като възрастните и родителите. Все още се смееха. Нещата им бяха забавни. Не ги беше страх да се привържат към нещо. Не долавяха смисъла на живота, структурата на нещата. Д. Х. Лорънс се беше досетил за това. Човек има нужда от любов, но не от онази любов, която използват повечето хора и от която се оставят да бъдат използвани. Старият Д. Х. наистина беше разбрал как стоят нещата. Приятелчето му Хъксли беше претенциозен интелектуалец, изтъкан от нерви, но пък беше толкова забавен. По-добър от Дж. Б. Шоу с неговия прословут ум, като остър кил на кораб, който постоянно се опираше в дъното, с неговите измъчени остроумия, които в крайна сметка се превръщаха в тегоба и заради това той не можеше да изпита никакво истинско чувство, а брилянтните фигури на речта му най-сетне ставаха досадни и започваха да стържат по ума и чувствата. Но все пак беше хубаво да ги изчетеш всичките. Така човек осъзнаваше, че мислите и думите могат да бъдат завладяващи, макар че в крайна сметка и от тях нямаше полза.

Джим пръскаше момичетата с вода. За тях беше като морско божество и те го обожаваха. Беше обещание и възможност. Беше велик. Наистина му се удаваше. Аз бях прочел много книги, но той беше прочел една, която аз дори не бях разгръщал. Беше истински артист със своите бански гащета, своите топки, лукавото си дребно личице и кръглите си ушички. Беше най-добрият. Не можех дори да се меря с него, както не можех да се меря с едрия кучи син от зеления кабриолет с красивото момиче с руса коса, развята от вятъра. И двамата получаваха това, което заслужаваха. А аз бях само едно лайно за петдесет цента, което се носеше в зеления океан на живота.

Гледах ги как излизат от водата — млади, с блестяща и гладка кожа, недосегаеми. Исках да ме пожелаят. Но не от съжаление. И все пак, въпреки гладките си недокоснати тела и умове, те все още не бяха съвсем готови, защото все още не бяха подлагани на сериозно изпитание. Когато в живота им най-сетне изникнеше нуждата, може би щеше да ги притисне твърде късно или твърде силно. А аз бях готов. Може би.

Гледах как Джим се бърше с една от техните кърпи. Докато го гледах, нечие хлапе, момченце на около четири години, дойде при мен, загреба шепа пясък и я метна в лицето ми. После просто остана на мястото си и ме зяпна със сияещо лице, а тъпата му малка уста, изцапана с пясък, беше полуотворена в израз на някакво победно чувство. Беше дръзкото, разглезено лайно на мама. Аз му направих знак с пръст да дойде по-близо. Детето не помръдна.

— Ела тук, момченце — казах му аз. — Да те почерпя с лайняни бонбони.

Малкото копеленце ме погледна, обърна се и побягна. Дупето му изглеждаше тъпо. Приличаше на круша, разделена на две части, които се движеха така, сякаш нямат нищо общо една с друга. Е, бях съкрушил още един враг.

После се върна Джим, майстор-свалячът. Застана на същото място, на което беше стояло хлапето. И той сияеше.

— Тръгнаха си — съобщи ми той.

Погледнах към мястото, където бяха лежали петте момичета, и те наистина бяха изчезнали.

— Къде отидоха? — попитах.

— На кого му пука? Взех телефоните на двете, които най-много ставаха.

— За какво?

— За ебане, тъпако!

Изправих се.

— Май ще те ступам малко, тъпако!

Лицето му изглеждаше добре под морския бриз. Вече си го представях проснат на пясъка, как се гърчи и подритва с белите си пети.

Джим отстъпи крачка назад:

— Стига бе, Ханк! Виж, ще ти дам телефоните им!

— Задръж си ги. За какво са ми тези телефони, като нямам като твоите проклети тъпи уши?

— Добре де, добре, ние сме приятели, забрави ли?

Изкачихме се по плажа до крайбрежната алея, където бяхме заключили велосипедите си зад едно бунгало. И докато вървяхме натам, и двамата знаехме кой е победител в днешния ден, и дори да го проснех на пясъка, това нямаше да промени нещата, или поне не много. Докато въртяхме обратно към къщи, аз дори не се опитах да посрамя Джим, както на идване. Трябваше ми нещо повече от това. Може би ми трябваше блондинката от зеления кабриолет с нейната дълга коса, развята от вятъра.