Чарлс Буковски
Всичко на масата (41)

41.

Заради военното обучение не можех да се занимавам със спорт, докато останалите момчета напредваха всеки ден. Те влизаха в отборите на гимназията, печелеха мачове и сваляха гаджетата. Аз по цял ден марширувах на слънце. Не виждах почти нищо друго, освен ушите и гъза на момчето пред мен. Много бързо се разочаровах от вълшебството на армейските порядки. Другите момчета си лъскаха обущата до блясък и изглежда, се наслаждаваха на маневрите. Аз не намирах никакъв смисъл в това. Те просто добиваха все по-добра форма в подготовка за деня, в който някоя бомба щеше да им откъсне топките. От друга страна, не можех да си представя и да клеча на игрището с футболна каска, протектори на раменете, синьо-бял екип и номер 69, мъчейки се да спра някой злобен кучи син от друг град, или пък да се опитвам да преместя някакъв звяр, който вони на такос, за да дам шанс на сина на окръжния прокурор да спечели още шест метра при атаката по левия фланг. Проблемът беше в това, че човек постоянно трябваше да избира между две злини, и независимо какво избираш, всеки път губиш още малко от себе си, докато накрая не остане нищо. На двайсет и пет години повечето хора вече бяха свършени. Превръщаха се в цяла проклета нация от загубеняци, които карат коли, ядат, правят бебета и вършат всичко по възможно най-тъпия начин, например като гласуват за онзи кандидат за президент, който най-много им прилича на тях самите.

Аз нямах никакви интереси. Нищо не ме вълнуваше. Нямах представа как ще се измъкна от всичко това. Останалите поне имаха някаква жажда за живот. Сякаш бяха осъзнали нещо, което аз не разбирах. Може би бях умствено недоразвит. Не бих се учудил. Често се чувствах непълноценен. Искаше ми се просто да се отърва от тях. Но нямаше къде да отида. Самоубийство? Боже Господи, това само щеше да ми отвори допълнителна работа. Просто ми се искаше да легна и да заспя за пет години, но те не ме оставяха да го направя.

И така, все още бях в гимназията „Челси“, все още ходех на военно обучение и все още бях с пъпките и плюските. Последното винаги ми напомняше колко съм преебан.

Беше голям ден. Всички момчета, които бяха спечелили състезанието по боравене с оръжие в своите взводове, се строиха в една дълга редица, в която щяха да определят финалния победител. По някакъв начин аз бях спечелил състезанието в моя взвод. Не знам защо. Изобщо не се оправях с пушката чак толкова добре.

Беше събота. На трибуните имаше много майки и бащи. Някой наду тръба. Проблесна сабя. Чуха се команди. Дясно рамо! Ляво рамо! За почест! Пушките се удряха в раменете ни, прикладите им се удряха в земята, сетне пушките отново се удряха в раменете. На трибуните седяха момиченца със сини, зелени, жълти, оранжеви, розови и бели рокли. Беше горещо, отегчително и налудничаво.

— Чинаски, ти ще отстояваш честта на нашия взвод!

— Тъй вярно, господин ефрейтор Монти!

На трибуните бяха насядали момичетата и чакаха своите любовници, своите победители, своите бъдещи началници в предприятието, където щяха да работят. Беше много тъжно. Ято гълъби, подплашени от някаква понесена от вятъра хартия, шумно запляскаха с криле и се отдалечи. Жадувах да съм се напил с бира. Жадувах да съм някъде далеч оттук.

Всеки път, когато някой от войниците допуснеше грешка, той трябваше да отстъпи назад от редицата. Скоро останаха шестима, после петима, после трима. Аз все още бях в редицата. Нямах никакво желание да победя. Знаех, че няма да победя. Скоро щяха да ме отстранят. Исках да си ходя. Бях уморен и ми беше писнало. Освен това бях целият в пъпки. Не давах и пет шибани цента за победата в това състезание. Но не можех да направя очевидна грешка. Ефрейтор Монти щеше да се обиди.

Накрая останахме само двама. Аз и Андрю Пост. Пост беше добро момче. Баща му беше прочут адвокат по наказателно право. Седеше на трибуната с жена си, майката на Андрю. Пост се потеше обилно, но беше твърдо решен да спечели. И двамата знаехме, че той ще спечели. Усещах цялата енергия и цялата енергия беше негова.

„Няма проблеми — помислих си аз. — Той има нужда от това, родителите му също. Така стоят нещата. Така трябва да стоят нещата.“

Ние не спирахме да превъртаме пушките си, като изпълнявахме различни уставни положения. С крайчеца на окото виждах футболната врата в края на игрището и си мислех, че ако се бях постарал повече, можеше да стана голям играч.

— Зареди! — изрева командирът и аз с всички сили дръпнах затвора.

Чу се само едно щракване. Отляво не се чу нищо. Андрю Пост беше замръзнал като статуя. От трибуните се чу слаб стон.

— Мирно! — изрева командирът и аз завърших движението по устав.

Пост също го завърши, но с незаредено оръжие…

Самата церемония по награждаването беше след няколко дни. За мое щастие предстоеше да раздават и други награди. Стоях в редица заедно с останалите и чаках, а полковник Съсекс вървеше покрай нас. Пъпките ми бяха по-зле отвсякога и както винаги, когато трябваше да съм облечен с боцкащата униформа от груба кафява вълна, слънцето печеше силно и ме караше да усещам всяка вълнена нишка в проклетата риза. Не ставах за войник и всички го знаеха. Бях спечелил случайно, защото толкова не ми пукаше, че не се бях притеснил. Стана ми гадно за полковник Съсекс, защото знаех какво си мисли, а може би и той знаеше какво си мисля аз: че неговата особена доблест и кураж изобщо не ми се струваха изключителни.

После той застана точно пред мен. Аз стоях мирно, но успях крадешком да му хвърля един поглед. По устата му имаше слюнка, както винаги. Може би устата му пресъхваше само когато се ядосваше. Въпреки жегата духаше приятен западен вятър. Полковник Съсекс ми окачи медала. После ми стисна ръката.

— Поздравления — каза.

Сетне се усмихна и продължи по редицата.

Виж го ти, старото копеле. Значи не бил толкова лош…

Прибирах се към къщи с медала в джоба. Кой беше този полковник Съсекс? Обикновен човек като всички нас, който също сере. Всички трябва да правят компромиси, за да ги приемат в живота. Лекари, адвокати, войници — няма значение. Дори когато си намери мястото, човек трябва да продължава да полага усилия. Съсекс беше също толкова безпомощен, колкото обикновените хора на улицата. Човек или успява да постигне нещо в живота си, или умира от глад.

Бях сам и си вървях. От моята страна на улицата, точно преди да стигна до кръстовището с първия булевард по дългия път към къщи, имаше малък, запуснат магазин. Спрях и погледнах към витрината. Бяха изложени различни стоки с мърляви етикети за цената. Видях някакви свещници. Електрически тостер. Настолна лампа. Стъклото на витрината беше мръсно и отвън, и отвътре. Иззад прашното, замазано стъкло ми се хилеха две кученца. Миниатюрно пиано. Всички тези неща се продаваха. Не изглеждаха особено привлекателно. В магазина не се виждаха клиенти, нито продавач. Много пъти бях минавал покрай него, но никога не бях спирал да го разгледам.

Магазинчето ми харесваше. Вътре не се случваше нищо. Там човек можеше да си почине, да поспи. В него нямаше никакъв живот. Можех да си представя, че ще бъда много щастлив, ако ме вземат за продавач в магазина, стига да не идват никакви клиенти.

Извърнах се от витрината и повървях още малко. Точно преди да стигна до булеварда, слязох на платното и видях на улицата огромна дупка, която водеше към канализацията. Беше като зинала черна паст, през която се слиза в земните недра. Бръкнах в джоба си, извадих медала и го пуснах в черната дупка. Изчезна веднага. В мрака от него не остана и следа.

Аз се качих обратно на тротоара и продължих към къщи. Когато се прибрах, родителите ми бяха заети да чистят. Беше събота. Сега пък трябваше да кося моравата и да поливам тревата и цветята.

Преоблякох се в работни дрехи, излязох и под погледа на баща ми с неговите сключени и навъсени вежди, отворих вратата на гаража и внимателно изтеглих косачката на заден ход. Остриетата й чакаха, неподвижни.