Чарлс Буковски
Всичко на масата (47)

47.

Първите три-четири дни в „Миърс-Старбък“ бяха еднакви. И изобщо, в „Миърс-Старбък“ можеше да се разчита на традициите. Кастовата система например беше общоприет факт. Нямаше нито един служител от продажбите, който да размени повече от една-две думи с някой от склада. Този факт не ми даваше мира. Постоянно мислех за това, докато бутах количката насам-натам. Дали беше възможно продавачите да са по-интелигентни от склададжиите? Със сигурност се обличаха по-добре. Притесняваше ме, дето те така лесно приемаха, че работното им място означава толкова много. Може би, ако бях продавач, и аз щях да разсъждавам като тях. Но останалите служители от склада не ме интересуваха особено. Както впрочем и продавачите.

И така, мислех си аз, докато бутах количката, вече имам работа. Но това ли беше всичко? Нищо чудно, че хората обираха банки. На света имаше прекалено много унизителни професии. Защо, по дяволите, не бях съдия от Върховния съд или концертиращ пианист? Защото за тези професии трябваше образование, а образованието струваше пари. Но аз и бездруго не исках да съм каквото и да било. И със сигурност преуспявах в това.

Избутах количката до асансьора и натиснах копчето.

Жените искаха мъже, които печелят пари и са известни в обществото. Колко жени от класа живееха с боклуци от крайните квартали? Е, аз тъй и тъй не исках да имам жена. Не и да живея с нея. Как изобщо мъжете живееха с жени? Какъв смисъл имаше? Това, което исках аз, беше да живея в някоя пещера в Колорадо, с тригодишни запаси от храна и пиене. Щях да си бърша задника с пясък. Бях готов да направя всичко, всичко, за да се спася от удавяне в това тъпо, тривиално и страхливо съществуване.

Асансьорът се качи. Все още го управляваше албиносът.

— Ей, чувам, че двамата с Мюкс снощи сте обиколили баровете!

— Той ме почерпи няколко бири. Аз нямам пари.

— Забихте ли мадами?

— Аз не.

— Защо не ме вземете следващия път? Ще ви покажа как се свалят мадами.

— Ти пък откъде знаеш?

— Имам опит. Миналата седмица спах с една китайка. И знаеш ли, наистина е така, както казват за тях.

— Какво казват?

Стигнахме до мазето и вратите се отвориха.

— Путката им не е от горе на долу, а отляво надясно.

 

 

Ферис стоеше и ме чакаше.

— Къде се губиш, по дяволите?

— Работих в градината.

— И какво правеше там, тореше олеандрите?

— Аха. Турям по едно лайно във всяка саксия.

— Слушай, Чинаски…

— Да?

— Тук аз пускам майтапите. Ясно ли е?

— Ясно.

— Добре тогава, имаш задача. Поръчка от „Мъжка конфекция“.

Той ми подаде разписката.

— Локализирай тези стоки, достави ги срещу подпис и се върни.

 

 

За отдел „Мъжка конфекция“ отговаряше господин Джъстин Филипс-младши. Беше от добро семейство, вежлив и възпитан, някъде на двайсет и две. Стоеше много изправен, имаше тъмна коса, тъмни очи и плътни устни. За съжаление му липсваха скули, но това почти не се забелязваше. Беше блед и носеше тъмни дрехи и безупречно колосани ризи. Продавачките го обожаваха. Беше чувствителен, интелигентен и умен. Освен това беше и малко гаден, все едно някой от красивите му прадеди му беше завещал това свещено право. Бе нарушил традицията в магазина само веднъж, за да ми каже:

— Много е гадно с тези грозни белези по лицето ти, а?

Когато стигнах с количката си до отдел „Мъжка конфекция“, Джъстин Филипс стоеше много изправен, леко наклонил глава встрани, и както обикновено се беше вторачил в нищото, сякаш виждаше неща, които обикновените хора не можеха да видят. Беше като пророк или нещо подобно. Или пък просто аз не можех да разпозная доброто възпитание, дори да ме удари по носа. Със сигурност винаги изглеждаше така, сякаш е над нивото на обкръжението си. Беше добър номер, ако можеш да го прилагаш постоянно и същевременно да ти плащат. Може би точно това харесваха шефовете и продавачките в него. Ето значи един човек, който беше прекалено добър за работата си, и все пак не се отказваше.

Отидох до него с количката.

— Поръчката ви, господин Филипс.

Той сякаш не ме забеляза, което донякъде ме обиди, но и донякъде ме зарадва. Наредих стоките на тезгяха, докато той втренчено се взираше някъде над мен, към горния край на асансьора.

После чух златен смях и се огледах. Беше банда момчета, които бяха завършили заедно с мен гимназията „Челси“. Пробваха пуловери, спортни шорти и други неща. Познавах ги само по лице, защото през четирите години в гимназията не бяхме разговаряли нито веднъж. Шефът на бандата им се казваше Джими Нюхол. Беше полузащитник в училищния отбор, без загуба в продължение на три години. Косата му беше прекрасно руса и слънцето сякаш винаги открояваше различни части от нея, независимо дали стоеше на открито или в помещение. Имаше дебел, силен врат, а на него беше монтирано лице на момче-идеал, изваяно от майстор на длетото. Всичко му беше точно така, както трябва: носът, челото, брадичката, всичко. Тялото му беше същата работа — перфектно сложено. Останалите с Нюхол не бяха чак толкова идеални, но и тях си ги биваше. Мотаеха се в магазина, пробваха пуловери и чакаха да заминат за Калифорнийския университет или „Станфорд“.

Джъстин Филипс парафира разписката. Вече се връщах към асансьора, когато чух как някой вика:

— Ей, Ски! Ски, супер си с това екипче!

Спрях, обърнах се и небрежно им махнах с лявата си ръка.

— Вижте го бе! Най-якият пич в града след Томи Дорси!

— В сравнение с него Гейбъл е като чистач на тоалетни.

Оставих количката си и отидох при тях. Не знаех какво ще направя. Просто застанах пред тях и ги загледах. Не ги харесвах и никога не ги бях харесвал. Може би се струваха величествени на другите, но не и на мен. В телата им имаше нещо, заради което приличаха на женски тела. Бяха меки, никога не бяха влизали в огъня. Бяха едно красиво нищо. Повръщаше ми се от тях. Мразех ги. Част бяха от същия онзи кошмар, който винаги ме измъчваше под една или друга форма.

Джими Нюхол ми се усмихна:

— Ей, склададжията, защо така и не се пробва за отбора?

— Защото не исках.

— Шубелиса се, а?

— Нали знаеш къде е паркингът?

— Много ясно.

— Чакай ме там…

Те излязоха към паркинга, а аз съблякох престилката си и я метнах в количката. Джъстин Филипс-младши ми се усмихна:

— Скъпи приятелю, сега вече си изпроси боя.

 

 

Джими Нюхол ме чакаше, заобиколен от приятелите си.

— Ей, вижте, идва склададжията!

— Дали носи женско бельо, как мислите?

Нюхол стоеше на слънце. Беше си съблякъл и ризата, и потника. Беше си глътнал корема и бе изпъчил гърди. Изглеждаше добре. В какво се забърках, по дяволите? Усетих, че долната ми устна потреперва. Сега, когато бях пред него, усетих страх. Погледнах към Нюхол и слънцето, което открояваше златистата му коса. Много пъти го бях гледал на футболното игрище. Много пъти го бях виждал да спринтира по петдесет-шейсет метра наведнъж, докато аз виках за другия отбор.

А сега стояхме и се гледахме. Аз не си съблякох ризата. Стояхме и не мърдахме. Стоях и не мърдах.

Най-сетне Нюхол рече:

— Добре, почвам те.

И тръгна към мен. Точно тогава обаче някаква дребна старица в черни дрехи излезе на паркинга, натоварена с пазарски чанти. Носеше малка зелена филцова шапчица.

— Здравейте, момчета! — каза тя.

— Здравейте, госпожо.

— Чудесен ден, а?

Дребната старица отвори вратата на колата си и натовари покупките вътре. После се обърна към Джими Нюхол:

— Какво чудесно тяло имаш, моето момче! На бас че можеш да играеш Тарзан от филмите, господаря на маймуните!

— Не, госпожо — обадих се аз. — Налага се да възразя, но той може да играе само маймуна, а другите момчета са от неговото стадо.

— О — отрони тя.

После се качи в колата си, запали двигателя и ние изчакахме да излезе на заден ход от паркинга и да се отдалечи.

— Добре, Чинаски — каза Нюхол. — През цялата гимназия беше известен с вечното си хилене и проклетата си голяма уста. Но ей-сега ще те оправя!

Нюхол се хвърли към мен. Беше готов. Аз не съвсем. Видях само проблясък на тяло и юмруци, очертани на фона на синьото небе. Беше по-бърз от маймуна и доста по-едър. Не можех да го ударя и усещах само неговите юмруци, а те бяха твърди като камъни. Присвивах насинените си очи, но виждах само юмруците му, които замахваха и удряха, Боже мой, имаше сила в това момче, ударите му сякаш бяха безкрайни и нямаше къде да се скрия от тях. Започнах да си мисля, че може би наистина съм страхливец и така трябва да бъде, че може би трябва да се примиря и да се откажа.

Но докато той продължаваше да ме удря, страхът ми постепенно изчезна. Изпитвах единствено удивление от силата и енергията му. Откъде ги вземаше? Прасе като него? Сякаш беше зареден с барут. Вече нищо не виждах — очите ми бяха заслепени от мълнии жълта и зелена светлина, после лилава светлина — а после една ужасна мълния в ЧЕРВЕНО… и усетих, че падам.

Така ли става наистина?

Паднах на едно коляно. Чух, че някъде в небето над нас минава самолет. Искаше ми се да съм в него. Усетих, че нещо тече по устата и брадичката ми… беше топлата кръв, която се стичаше от разбития ми нос.

— Остави го, Джими, готов е…

Аз вдигнах очи към Нюхол.

— Майка ти лапа курове — осведомих го.

— ЩЕ ТЕ УБИЯ!

Нюхол ми се нахвърли, преди да успея да се изправя съвсем. Сграбчи ме за гърлото и двамата се затъркаляхме по паркинга, докато не се озовахме под един додж. Чух, че главата му се блъсна в нещо. Не знаех в какво, но чух звука. Стана доста бързо и останалите не го осъзнаха така ясно, както аз.

Изправих се и Нюхол също се изправи.

— Ще те убия — повтори той.

И премина в атака. Този път изобщо не беше толкова страшно. Продължаваше да удря със същата ярост, но нещо му липсваше. Беше по-слаб. Когато ме удряше, вече не виждах цветни мълнии, а небето, паркираните коли, лицата на приятелите му и самия него. Винаги се палех бавно. Нюхол продължаваше да се опитва, но определено беше изнемощял. А аз пък бях с малките си ръце, бях благословен с малките си тъпи ръчички, които не ставаха за оръжие.

Бяха усилни години — време, пълно с желание и нужда за живот, но без възможностите за това.

Забих един силен десен в корема му и чух как изохка, затова го сграбчих зад врата с лявата си ръка и му забих още един десен в корема. После го бутнах назад и му забих два прави, раз-два, право в изваяното личице. Този път го гледах в очите и чувството беше страхотно. Давах му нещо, което никога не беше усещал преди. Беше изплашен. Беше изпаднал в ужас, защото не знаеше как да понесе поражението. Реших да го довърша бавно.

После обаче някой ме фрасна отзад по главата. Беше добър, мощен удар. Обърнах се да видя какво става.

Зад мен стоеше червенокосият му приятел, Кал Евънс.

Посочих го с пръст и се развиках:

— Я не ме удряй, бе! Ще ви пребия всичките, но един по един! Веднага щом свърша с този, ти си следващият!

Не беше много трудно да довърша Джими. Дори пробвах няколко по-засукани хватки. Вкарах му няколко прави, повъртях се около него и чак тогава пристъпих на близка дистанция и започнах да го бъхтя както трябва. Той поемаше ударите доста добре и по едно време дори си помислих, че няма да успея да го довърша съвсем, но после той изведнъж ме погледна със странно изражение сякаш искаше да ми каже, „Слушай, може би трябва да станем приятели и да седнем да изпием по няколко бири.“ После падна.

Приятелите му го наобиколиха, вдигнаха го и го изправиха на крака, като му говореха, за да се свести:

— Ей, Джим, добре ли си?

— Какво ти направи това копеле, Джим? Само кажи и ще го убием на място, Джим!

— Заведете ме вкъщи — рече Джим.

Проследих ги с поглед, докато слизаха по стълбите, като го носеха на ръце, а едно от момчетата носеше ризата и потника му…

 

 

Слязох долу да си взема количката. Джъстин Филипс ме чакаше.

— Мислех, че няма да се върнеш жив — каза той и се усмихна презрително.

— Ти не се сближавай много с помощния персонал — препоръчах му аз.

После затиках количката обратно. Лицето и дрехите ми изглеждаха доста зле. Отидох до асансьора и натиснах копчето. Албиносът пристигна, без да бърза особено. Вратите се отвориха.

— Чухме вече — каза той. — Изглежда, ти си новият световен шампион тежка категория.

На местата, където никога не се случва нищо особено, новините пътуват най-бързо.

Чакаше ме и Ферис с отрязаното си ухо.

— Не е разрешено да се отлъчваш и да пребиваш клиентите.

— Беше само един клиент.

— Откъде да знаем, че няма да се захванеш и с другите?

— Този пръв започна.

— Това не ни интересува. Няма значение какво е станало. Важното е, че ти не си се държал професионално.

— Ами чека със заплатата?

— Ще го получиш по пощата.

— Ами добре тогава…

— Чакай, дай ми ключа от гардеробчето си.

Извадих ключодържателя си, на който имаше още само един ключ, извадих ключа от гардеробчето и го върнах на Ферис.

После отидох до служебния вход и отворих вратата. Беше тежка стоманена врата, която се отваряше трудно. Когато се отмести и в склада нахлу слънчевата светлина, аз се обърнах и помахах на Ферис. Той не отговори. Просто продължи да ме гледа. После вратата се затвори и го скри от поглед. Не знам защо, но той ми беше симпатичен.