Чарлс Буковски
Всичко на масата (12)

12.

Една нощ татко ме взе със себе си по маршрута, по който разнасяше млякото. По това време вече нямаше конски каруци. Колите, с които развозваха млякото, вече си имаха двигатели. След като натоварихме стоката в млекарския цех, ние потеглихме. Харесваше ми да съм навън толкова рано сутрин. Виждаха се луната и звездите. Беше студено, но интересно. Питах се защо баща ми е решил да ме вземе със себе си, след като редовно беше започнал да ме бие с каиша за точене на бръснача един-два пъти в седмицата и нещата между нас не вървяха.

На всяка спирка той скачаше от камиона и оставяше по една или две бутилки мляко. Понякога добавяше и сирене, извара или сметана, а друг път — бутилка портокалов сок. Повечето хора пускаха бележки в празните бутилки, в които пишеше какво искат на следващата сутрин.

Баща ми караше камиона, спираше, потегляше и разнасяше доставките.

— Окей, синко, в коя посока караме сега?

— На север.

— Точно така. Отиваме на север.

Минавахме нагоре и надолу по улиците, спирахме и отново потегляхме.

— Окей, а сега накъде караме?

— На запад.

— Не, сега караме на юг.

Известно време пътувахме в мълчание.

— Я си представи, че ей сега те изхвърля от камиона и те оставя на тротоара. Какво ще правиш?

— Не знам.

— Искам да разбера как ще оцелееш след това.

— Ами предполагам, че първо ще се върна и ще изпия млякото и портокаловия сок, които току-що остави на стъпалата към верандата.

— А после?

— Ще намеря някой полицай и ще му разкажа какво си направил.

— Така ли ще сториш? И какво точно ще му кажеш?

— Ще му кажа как си ме излъгал, че запад е юг, защото си искал да се изгубя.

Небето просветляваше. Скоро приключихме с разнасянето на цялата стока и спряхме в едно кафене да закусим. Сервитьорката дойде при нас.

— Здрасти, Хенри — каза тя на баща ми.

— Здрасти, Бети.

— Кой е малкият? — попита Бети.

— Това е малкият Хенри.

— Прилича на теб.

— Да, но няма мозък.

— Е, надявам се да не е така.

Поръчахме си. Закусихме с бекон и пържени яйца. Докато се хранехме, баща ми каза:

— Сега идва трудната част.

— Каква е тя?

— Трябва да събера парите, които ми дължат едни хора. Но някои от тях не искат да ги върнат.

— Не може да не ги върнат.

— И аз това им разправям.

Изядохме си закуската и отново подкарахме. Баща ми слизаше от камиона и чукаше на разни врати. Чувах го как се оплаква на висок глас:

— А СПОРЕД ТЕБ КАКВО ДА ЯМ АЗ, ПО ДЯВОЛИТЕ? СЛЕД КАТО СИ ИЗПИЛ МЛЯКОТО, ВЕЧЕ Е ВРЕМЕ ДА ИЗКЕНДЗАШ ПАРИТЕ!

Всеки път казваше нещо различно. Понякога се връщаше с парите, понякога не.

После го видях как влезе сред една редица от бунгала. Вратата се отвори и на прага застана една жена, облечена с хлабаво завързано копринено кимоно. Пушеше цигара.

— Виж, сладурче, просто трябва да ми дадеш парите. Ти ми дължиш най-много от всички!

Тя се изсмя в лицето му.

— Виж, сладурче, дай ми само половината, дай ми някаква вноска, каквото и да е, колкото да покажа нещо.

Тя издуха едно кръгче от цигарен дим, протегна ръка и го разкъса с пръст.

— Виж, наистина трябва да ми платиш — продължи баща ми. — Положението е сериозно.

— Влизай. Нека да го обсъдим — каза жената.

Баща ми влезе и вратата се затвори. Остана вътре доста дълго време. Слънцето се издигна много високо в небето. Когато баща ми излезе от бунгалото, косата му беше разрошена, а той си напъхваше ризата обратно в панталоните. Качи се в камиона.

— Жената върна ли ти парите? — попитах аз.

— Това беше последната спирка — каза баща ми. — Не издържам вече. Ще върнем камиона и ще си ходим вкъщи…

 

 

По-късно отново видях онази жена. Един ден, когато се върнах от училище, тя седеше на един стол в дневната в нашата къща. Майка ми и баща ми също седяха там, а майка ми плачеше. Когато ме видя, майка ми се изправи и се затича към мен, за да ме прегърне. Заведе ме в спалнята и ме сложи да седна на леглото.

— Хенри, обичаш ли мама?

Всъщност не я обичах, но ми се стори много тъжна, така че казах:

— Да.

Тогава тя отново ме върна в другата стая.

— Баща ти казва, че обича тази жена — рече.

— И двете ви обичам! Разкарай детето оттук!

Усетих, че майка ми е толкова тъжна заради баща ми.

— Ще те убия — заявих на татко.

— Разкарай това дете оттук!

— Как можеш да обичаш тази жена? — попитах баща ми. — Виж какъв нос има. Прилича на слон!

— Божичко! — каза жената. — Не съм длъжна да търпя такива глупости!

После се обърна към баща ми:

— Избери, Хенри! Едната или другата! Веднага!

— Не мога да го направя! Обичам ви и двете!

— Ще те убия! — повторих аз на баща ми.

Той дойде при мен, зашлеви ме по ухото и аз паднах на пода. Жената скочи и избяга навън, а баща ми излезе след нея. Жената се качи в колата на баща ми, запали двигателя и се отдалечи по улицата. Всичко стана много бързо. Баща ми се затича по улицата след нея и след колата си.

— ЕДНА! ЕДНА! ВЪРНИ СЕ!

Баща ми взе, че успя да настигне колата, пресегна се към предната седалка и грабна дамската чанта на Една оттам. После колата ускори и баща ми остана на пътя, само с чантата.

— Знаех си, че става нещо — каза ми мама. — Така че се скрих в багажника на колата и ги хванах на място. Баща ти ме докара вкъщи заедно с тази ужасна жена. А сега тя му взе колата.

Баща ми се върна, като носеше чантата на Една.

— Всички да влизат в къщата!

Влязохме, баща ми ме заключи в банята и двамата с майка ми започнаха да се карат. Крещяха много грозно. После баща ми започна да бие майка ми. Тя пищеше, а той продължаваше да я бие. Аз излязох от банята през прозореца и се опитах да се вмъкна в къщата през предната врата. Беше заключено. Пробвах и задната врата, и прозорците. Всичко беше заключено. Останах на двора и слушах писъците и побоя.

После побоят и писъците спряха и се чуваше само как майка ми плаче. Плака много дълго време. Постепенно започна да плаче все по-тихо и по-тихо и накрая спря съвсем.