Чарлс Буковски
Всичко на масата (15)

15.

Баща ми винаги гонеше съседските деца от къщи. Казваха ми да не си играя с тях, но аз все пак слизах по улицата и ги гледах как играят.

— Ей, Хайни! — крещяха ми те. — Що не си ходиш в Германия?

Отнякъде бяха разбрали къде съм роден. Най-лошото беше, че всичките бяха горе-долу на моята възраст и играеха заедно не само защото бяха от един квартал, а и защото ходеха в едно и също католическо училище. Бяха здрави хлапета, играеха ръгби с часове и почти всеки ден по две от тях си устройваха юмручен бой. Главатарите на бандата бяха четирима — Чък, Еди, Джийн и Франк.

— Ей, Хайни, ходи си в Страната на киселото зеле!

Просто нямаше начин да вляза в тяхната банда…

 

 

После в къщата до Чък се нанесе едно червенокосо хлапе. Ходеше на някакво специално училище. Веднъж седях на бордюра, когато то излезе на улицата. После седна до мен на бордюра.

— Здрасти, аз се казвам Ред.

— Аз съм Хенри.

Двамата поседяхме и погледахме как останалите играят на топка. Погледнах към Ред.

— Защо носиш ръкавица на лявата си ръка? — попитах.

— Защото имам само една ръка.

— На мен и тази ми се струва истинска.

— Не е. Изкуствена е. Пробвай.

— Какво?

— Пипни я. Изкуствена е.

Пипнах го по ръката. Беше твърда като камък.

— Как е станало?

— Така съм се родил. Ръката ми е изкуствена чак до лакътя. Трябва да я връзвам за истинската част. На лакътя си имам малки пръстчета, с нокти и всичко останало, но не могат да се движат.

— Имаш ли приятели? — попитах.

— Не.

— И аз.

— Тези момчета не искат ли да играят с тебе?

— Не.

— Аз имам футболна топка.

— Можеш ли да хващаш?

— Всеки път хващам — каза Ред.

— Върви да я донесеш.

— Добре…

Ред отиде до гаража на баща си и излезе с футболна топка. Подхвърли ми я, после се затича назад по моравата пред тях.

— Давай, хвърли я…

Хвърлих топката. Той протегна и двете си ръце, и здравата, и недъгавата, и я хвана. Когато я улови, топката леко изскърца.

— Добре я хвана — казах аз. — Сега ти ми я хвърли!

Той завъртя ръка и пусна топката към мен; тя полетя като ракета и аз едва успях да я удържа, когато се заби в стомаха ми.

— Много близо си застанал — рекох му аз. — Иди още назад.

„Най-сетне малко практика“, помислих си. „Малко хващане и хвърляне.“ Беше много хубаво.

После аз бях разпределител. Претърколих се назад, избутах невидим нападател и пуснах топката по спирала. Дойде малко къса. Ред обаче се затича напред, подскочи, хвана топката, претърколи се три-четири пъти и не я изпусна.

— Много си добър, Ред. Как си станал толкова добър?

— Татко ме научи. Постоянно тренираме.

После Ред отстъпи още назад и ми хвърли една висока топка. Докато тичах назад да я хвана, топката сякаш увисна точно над главата ми. Между къщата на Ред и къщата на Чък имаше жив плет и докато тичах да хвана топката, се блъснах в него и паднах. Топката удари върха на оградата и прескочи от другата страна. Отидох до двора на Чък, за да я взема. Чък ми я подхвърли.

— Ей, Хайни! Вече си имаш приятел-изрод, а?

 

 

Няколко дни по-късно двамата с Ред бяхме на двора пред тях и си подхвърляхме и подритвахме топката. Чък и приятелите му ги нямаше. Двамата с Ред ставахме все по-добри. Тренировки, нищо друго не ти трябва. Човек просто трябва да получи своя шанс. Но някой винаги определя кой получава своя шанс и кой — не.

Хванах една топка с една ръка над рамото си, завъртях се и я метнах обратно към Ред, който подскочи високо във въздуха, хвана я и падна обратно с нея. Може би някой ден щяхме да играем за националната купа. После видях пет момчета, които вървяха по тротоара към нас. Не бяха от моето училище. Бяха на нашата възраст и ни гледаха лошо. Двамата с Ред продължихме да си подхвърляме топката, а те спряха и ни загледаха.

После един от тях излезе на моравата. Най-големият.

— Хвърли ми топката — каза той на Ред.

— Защо?

— Искам да видя дали ще я хвана.

— Не ме интересува дали ще я хванеш.

— Хвърли ми топката!

— Ей, той е еднорък — обадих се аз. — Остави го на мира.

— Трай, маймуно! — тросна се той и отново се обърна към Ред. — Хвърли ми топката!

— Върви по дяволите! — опъна се Ред.

— Вземете му топката! — извика голямото момче на останалите.

Те се затичаха към нас. Ред се обърна и хвърли топката на покрива на къщата си. Покривът беше наклонен и топката се затъркаля обратно, но се спря на улука. После петимата ни подхванаха. „Петима на двама — помислих си аз. — Нямаме шансове.“ Някой ме удари по слепоочието и аз замахнах, но не улучих. Друг ме ритна отзад. Беше силен и точен шут и болката подскочи нагоре по гръбнака ми. После чух как нещо изпращя, почти като изстрел, и един от тях се просна на земята, като се държеше за челото.

— Мамка му! — каза той. — Счупи ми главата!

Двамата с Ред бяха по средата на моравата. Ред държеше изкуствената си ръка за китката със здравата си ръка. Беше като бухалка. Той отново замахна. Отново се чу силно „прас“ и още един от тях се строполи на тревата. Аз се окуражих и улучих трето момче право по устата. Видях как устната му се сцепи и по брадичката му потече кръв. Останалите двама избягаха. После най-голямото момче, което ни беше нападнало първо, се изправи заедно с другото. Държаха се за главите. Момчето с разкървавената уста не помръдна от мястото си. Тримата се събраха и заедно отстъпиха по улицата. Когато се отдалечиха достатъчно, голямото момче се обърна и извика:

— Ще се върнем!

Ред се затича към тях, а аз се затичах подир Ред. Те побягнаха и след като завиха зад ъгъла, двамата с Ред спряхме да ги гоним. Върнахме се обратно и намерихме в гаража стълба. Свалихме топката и отново започнахме да си я подхвърляме…

Една събота двамата с Ред решихме да отидем на басейна на улица „Бимини“. Ред беше странно момче. Не говореше много, но и аз не говорех много, така че се разбирахме. И без това нямаше какво да си кажем. Единственото сериозно нещо, за което го питах веднъж, беше на какво училище ходи, но той ми каза само, че училището му било специално и баща му трябвало да плаща доста за него.

Отидохме на басейна рано следобед, взехме си шкафчета и си съблякохме дрехите. Отдолу бяхме с бански гащета. После видях, че Ред откача ръката си и слага и нея в шкафчето. Това беше първият път от боя насам, когато сваляше изкуствената ръка пред мен. Опитвах се да не поглеждам към ръката му, която свършваше при лакътя. Двамата отидохме до онова място, където трябва да си изплакнеш краката в хлорен разтвор. Разтворът вонеше, но така не се разпространявали гъбички или нещо подобно. После се упътихме към басейна и влязохме във водата. Водата също вонеше и след като се потопихме, аз се изпиках вътре. В басейна имаше хора на всякаква възраст, мъже и жени, момчета и момичета. На Ред водата много му харесваше. Подскачаше нагоре-надолу. После се гмурна и когато излезе, изплю вода от устата си. Аз се опитах да плувам. Не можех да спра да поглеждам към по-късата му ръка. Поне се мъчех да поглеждам, когато си мислех, че той гледа в друга посока. Ръката му свършваше на лакътя, някак закръглена, и аз видях малките пръстчета. Не исках да ги разглеждам подробно, но ми се стори, че са само три или четири, много мънички и свити. Бяха яркочервени и в края на всяко пръстче имаше мъничък нокът. Но никога нямаше да пораснат повече; бяха като на бебе. Не ми се мислеше за това. Гмурнах се под водата. Исках да изплаша Ред. Исках да му хвана краката изотзад. Но се блъснах в нещо меко. Лицето ми се заби направо в него. Беше задникът на някаква дебела жена. Усетих как тя ме хвана за косата и ме издърпа на повърхността. Беше със синя плувна шапка с каишка, която се беше забила в гушата й под брадичката. Предните й зъби бяха със сребърни коронки, а устата й миришеше на чесън.

— Ах, ти, малък мръсник! Искаш безплатно да опипаш нещо, а?

Аз се отблъснах от нея. Тя обаче тръгна след мен, а увисналите й гърди раздвижваха водата като приливна вълна.

— Малък мръсник такъв! Искаш ли да ми посмучеш циците? Намислил си някоя мръсотия, а? А не искаш ли да ми ядеш лайната? Не искаш ли да ми пробваш лайната, малък мръсник такъв?

Аз продължих да отстъпвам към дълбокото. Вече стоях на пръсти, но продължавах да вървя назад. Глътнах малко вода. Тя продължаваше да напредва подире ми като някакъв параход. Вече не можех да отстъпвам повече и спрях. Тя застана много близо до мен. Очите й бяха бледи и празни, без цвят. Усетих как ме притиска с тялото си.

— Пипни ми путката — каза тя. — Знам, че ти се иска да я пипнеш, така че давай, пипни я. Пипни ми путката! Пипни я!

Тя зачака. После добави:

— Ако не я пипнеш, ще кажа на спасителя, че си ме опипвал, и ще те тикнат в затвора! Пипни я веднага!

Не можех да го направя. Тя изведнъж бръкна под водата, хвана ме за слабините и дръпна. Едва не ми откъсна пишката. Аз паднах назад в дълбоката вода, потънах, размахах ръце и успях да изплувам. Бях на два метра от нея и започнах да плувам към плиткото.

— Ще кажа на спасителя, че си ме опипвал! — изкрещя тя.

После един мъж доплува между нас.

— Дръж това малко копеленце! — изкрещя тя на мъжа и ме посочи. — Хвана ме за путката!

— Госпожо — отвърна мъжът, — момчето сигурно си е помислило, че това е решетката на канала.

Доплувах до Ред.

— Слушай, трябва да си ходим! — рекох му аз. — Онази дебела жена ще каже на спасителя, че съм я пипал по путката!

— Ти пък защо го направи? — попита Ред.

— Исках да видя как е на пипане.

— И как беше?

Двамата излязохме от басейна и отидохме на душовете. Ред си сложи ръката и двамата се облякохме.

— Наистина ли я пипна? — попита той.

— Човек все някога трябва да започне.

 

 

Някъде месец след това семейството на Ред се премести. Един ден просто ги нямаше. Просто така. Ред така и не ме беше предупредил. Той изчезна, а с него изчезнаха и футболната топка, и мъничките червени пръстчета с нокти. Беше добро момче.