Чарлс Буковски
Всичко на масата (54)

54.

Намерих си стая на улица „Темпъл“ във филипинския квартал. Наемът беше 3. 50 долара на седмица и се намираше на втория етаж. Предплатих за една седмица на хазяйката — блондинка на средна възраст. Тоалетната и ваната бяха на долния етаж, но в стаята имаше умивалник, в който можех да пикая.

Още първата вечер намерих бар на приземния етаж в съседната сграда. Това ми хареса. Трябваше само да се изкатеря по стълбите и си бях вкъщи. В бара беше пълно с дребни мъже с тъмна кожа, но те не ме закачаха. Бях чувал всякакви истории за филипинците — че харесват бели жени, особено руси, че носят кинжали и че тъй като всичките са еднакво високи, се събират по седем души и си купуват един скъп костюм с всички аксесоари, а после се редуват да го носят по една вечер в седмицата. Джордж Рафт беше написал някъде, че филипинците първи определят всички модни тенденции. Те стояха по ъглите и въртяха златните си синджирчета — тънки златни верижки, дълги по осемнайсет-деветнайсет сантиметра, като дължината на синджирчето на всеки посочваше дължината на пениса му.

Барманът също беше филипинец.

— Нов ли си в квартала? — попита той.

— Живея на горния етаж. Уча в университета.

— Не давам пиене на кредит.

Сложих няколко монети на бара.

— Дай една бира „Ийстсайд“.

Той се върна с бутилката.

— Къде може да си намери човек момиче в този квартал? — попитах.

Той взе няколко от монетите.

— Нямам представа — отговори и се върна на мястото си до касата.

 

 

Първата вечер останах, докато затвориха. Никой не ме закачи. Няколко руси жени си тръгнаха с филипинци. Мъжете бяха кротки пиячи. Седяха на малки групички, с наведени глави един към друг, говореха си и от време на време много тихо се смееха. Направиха ми добро впечатление. Когато затвориха бара и аз станах да си ходя, барманът ми каза „Благодаря“. Това никога не се случваше в американските барове — поне не с мен.

Новото ми положение ми хареса. Сега ми трябваха само пари.

 

 

Реших да не напускам колежа. Така щях да имам някакво място, където да ходя през деня. Моят приятел Бекър вече беше прекъснал. В колежа никой не ми харесваше особено, освен може би преподавателят по антропология, който беше известен комунист. Не ни преподаваше почти никаква антропология. Беше едър мъж, небрежно облечен и симпатичен.

— Сега ще ви обясня как се приготвя бърза пържола — каза веднъж на студентите. — Загрявате тигана до червено, изпивате на екс едно уиски и сипвате в тигана тънък слой сол. Слагате пържолата отгоре и я запичате, но съвсем за кратко. После я обръщате от другата страна, изпивате на екс още едно малко уиски, вадите пържолата и я изяждате веднага.

Веднъж, докато си лежах на моравата пред колежа, той мина оттам, спря и се просна на тревата до мен.

— Чинаски, ти нали не вярваш на всички нацистки глупости, които разпространяваш?

— Не казвам. А ти вярваш ли на твоите глупости?

— Разбира се.

— Успех тогава.

— Чинаски, ти си един виенски шницел, бе.

После стана, изтупа тревата и листата от дрехите си и се отдалечи…

 

 

Живеех на улица „Темпъл“ едва от няколко дни, когато ме откри Джими Хачър. Една вечер той почука на вратата, аз отворих и го видях отвън заедно с още две момчета от самолетната фабрика. Едното се казваше Делмор, а другото Бързака.

— Защо му викате Бързака?

— Дай му пари назаем и ще разбереш.

— Влизайте де… Как ме открихте, за Бога?

— Вашите са наели частен детектив, за да те издири.

— Да му се не види, винаги всичко развалят.

— Сигурно се притесняват?

— Ако се притесняват чак толкова, да ми пратят пари.

— Твърдят, че ще ги изпиеш веднага.

— Тогава нека си се притесняват…

Тримата влязоха и насядаха по леглото и по пода. Носеха бутилка уиски и няколко картонени чашки. Джими наля на всички.

— Хубава квартира.

— Супер е. Всеки път, когато си подам главата през прозореца, виждам градския съвет.

Бързака извади от джоба си тесте карти. Беше седнал на килима. Вдигна поглед към мен.

— Играеш ли комар?

— Всеки ден. Тези карти белязани ли са?

— Ей, мамка ти!

— Не ме псувай, защото ще ти окача скалпа над камината.

— Честно, братче, картите са наред!

— Мога да играя само покер и двайсет и едно. Колко е таванът?

— Два долара.

— Цепи за раздаване.

Предложих да играем на покер с карти на масата, по обичайните правила. Не обичах истинския покер, защото там ти е нужен прекалено много късмет. Всички дадохме по два чипа за банката. Докато раздавах, Джими отново напълни чашите.

— Какво бачкаш, Ханк?

— Пиша курсови работи за пари.

— Блестящо.

— Аха…

— Ей, момчета — рече Джими. — Нали ви казах, че този тип е гениален.

— Аха — съгласи се Делмор.

Той седеше от дясната ми страна и откри играта.

— Два чипа — каза.

Всички заложиха.

— Три карти — добави Делмор.

— Една — каза Джими.

— Три — каза Бързака.

— Аз съм пас — казах аз.

— Два чипа — каза Делмор.

Никой не се отказа и аз заявих:

— Плащам двата чипа и вдигам с два долара.

Делмор се отказа и Джими се отказа. Бързака ме погледна:

— И какво друго освен градския съвет се вижда, когато си подадеш главата през прозореца?

— Играй си ръката. Не сме се събрали да си говорим за пейзажи или за гимнастика.

— Добре де — кимна той. — Отказвам се.

Аз събрах банката и техните карти, като оставих моите захлупени.

— Какво имаше? — попита Бързака.

— За гледане се плаща — отвърнах хладно аз, прибрах картите си в тестето и ги размесих с останалите.

Чувствах се като Гейбъл, преди Господ да му отнеме силите при земетресението в Сан Франциско.

 

 

Редувахме се да раздаваме, но късметът не ме напусна през повечето време. В самолетната фабрика бяха давали заплати. Никога не носи много пари в къщата на бедняк. Той може да загуби само малкото, което има. От друга страна, математически съществува вероятност да спечели всички пари, които ти си донесъл. Основното правило при боравене с парите и бедняците е никога да не ги събираш на едно място.

Някак си усетих, че тази вечер ще бъде моя. Делмор скоро се отказа и си тръгна.

— Ей, момчета — казах. — Имам една идея. Картите са много бавна игра. Нека да играем на ези-тура, по десет долара на рунд. Печели този, който е хвърлил различно от другите двама.

— Добре — съгласи се Джими.

— Добре — каза Бързака.

Уискито беше свършило. Бяхме започнали бутилка от моето евтино вино.

— Хубаво — рекох аз. — Хвърляйте високо! После хващате монетата в дланта. И когато кажа „Вдигни“, проверяваме резултата.

Хвърлихме монетите високо и ги хванахме.

— Вдигни! — казах аз.

И спечелих. Мамка му. Двайсет долара, просто ей-така.

Натъпках десетачките в джоба си.

— Хвърли! — подканих ги аз.

Хвърлихме.

— Вдигни!

Пак спечелих.

— Хвърли! — казах.

— Вдигни! — казах.

Бързака спечели.

Следващия рунд спечелих аз.

После спечели Джими.

После спечелих следващите две игри.

— Чакайте — казах. — Трябва да се изпикая!

Отидох до умивалника и се изпиках. Бяхме довършили бутилката вино. Отворих вратата на килера.

— Тук имам още една бутилка вино — заявих.

Пъхнах се в килера, извадих повечето банкноти от джоба си и ги хвърлих вътре. После се показах обратно, отпуших бутилката и налях на всички.

— Мамка му — изруга Бързака, като гледаше в портфейла си. — Почти се разорих.

— Аз също — каза Джими.

— Чудя се у кого ли са отишли всички пари? — обадих се аз.

Не ги биваше като пиячи. Не биваше да смесват уискито и виното. И двамата малко се олюляваха.

Бързака изведнъж падна назад, блъсна се в шкафчето и събори един пепелник на земята. Пепелникът се счупи на две.

— Вдигни го — наредих му аз.

— Няма да вдигам никакви лайна — каза той.

— Вдигни го, ти казах!

— Нищо няма да вдигам — повтори той.

Джими се протегна и вдигна двете парчета от пепелника.

— Изчезвайте, момчета — заповядах им аз.

— Ти ли ще ме гониш, бе? — попита Бързака.

— Добре — казах аз. — Отвори си устата само още веднъж, кажи само още една дума и след това няма да можеш да си извадиш главата от гъза!

— Дай да си ходим, Бързак — предложи Джими.

Аз отворих вратата и те несигурно се изнесоха навън. Изпратих ги по коридора до началото на стълбището. Застанахме там.

— Хайде, Ханк — обади се Джими. — Ще се видим пак. Всичко добро.

— Хубаво, Джим…

— Ей, ти — каза ми Бързака. — Слушай сега…

Ударих му един десен прав в устата. Той падна назад по стълбите и се затъркаля към долния етаж. Беше горе-долу от моята категория, един и осемдесет и пет на деветдесет килограма, и шумът от падането му се разнесе из целия квартал. Във фоайето стояха двама филипинци и русата хазяйка. Те се извърнаха към Бързака, когато се строполи край тях, но не се помръднаха да му помогнат.

— Ти го уби бе! — извика Джими.

После изтича надолу по стълбите и обърна Бързака. От носа и устата му течеше кръв. Джими вдигна главата му. Погледна нагоре към мен.

— Това не беше гот, Ханк…

— Честно? И какво ще направиш?

— Май ще трябва да се върнем и да те накажем… — каза Джими.

— Чакай малко — прекъснах го аз.

Върнах се в стаята си и си налях още вино. Картонените чашки на Джими не ми бяха харесали и цяла вечер пиех от един празен буркан от сладко. От едната му страна все още беше залепен етикетът, мръсен и оцветен от засъхнало вино. Взех буркана и излязох.

Бързака беше започнал да се съвзема. Джими му помагаше да се изправи. После прехвърли ръката му през врата си. Двамата застанаха един до друг.

— Та какво викаше? — казах аз.

— Ти си грозен човек, Ханк. Някой трябва да ти даде урок.

— Не те разбрах. Според теб не съм красавец или какво?

— Не, но постъпваш грозно…

— Изкарай приятеля си оттук, преди да сляза и да го довърша!

Бързака вдигна окървавената си глава. Беше с шарена хавайска риза, но сега повечето цветове бяха изцапани с червено.

Той ме погледна. И отвори уста. Гласът му едва се чуваше. Но разбрах какво каза.

— Ще те убия…

— Точно така — потвърди Джими. — Ще ти го върнем.

— ТАКА ЛИ БЕ, ПУТЬОВЦИ? — изкрещях. — АЗ НИКЪДЕ НЯМА ДА ХОДЯ! АКО ВИ ПОТРЯБВАМ, ЩЕ ВИ ЧАКАМ В СТАЯ НОМЕР ПЕТ! НОМЕР ПЕТ, РАЗБРАХТЕ ЛИ? И ВРАТАТА ЩЕ БЪДЕ ОТВОРЕНА!

Надигнах буркана от сладко, пълен с вино, и го пресуших. После ги замерих с буркана. Здравата го засилих. Но мерникът ми беше лош. Бурканът се удари в стената до стълбището, отскочи и изхвърча във фоайето, между хазяйката и двамата й приятели филипинци.

Джими извъртя Бързака към изхода и бавно го помъкна навън. Движеха се мъчително бавно. Пак чух Бързака, който издаваше някакви звуци между хлипане и стон:

— Ще го убия… Ще го убия…

Накрая Джими успя да го изкара навън. Тръгнаха си.

Русата хазяйка и двамата филипинци продължаваха да стоят във фоайето и да ме зяпат. Аз бях бос и не се бях бръснал пет-шест дни. Имах нужда от подстригване. Решех си косата само веднъж на ден, сутрин, и после повече не я поглеждах. Учителите по физическо винаги ми правеха забележка за стойката: „Изправи раменете! Защо гледаш надолу? Какво толкова има на земята?“

Нямах никакви шансове да положа началото на ново модно течение. Бялата ми тениска беше изцапана с вино, прогорена от многобройни цигари и пури, опръскана с кръв и повръщано. Беше ми малка и се вдигаше нагоре, като откриваше корема и пъпа ми. Панталоните ми също не ми бяха по мярка. Бяха ми тесни на гъза и стигаха доста над глезените.

Тримата стояха и ме гледаха. Аз също ги гледах.

— Ей, хора, качете се да пийнем по едно!

Двамата дребни мъже ме изгледаха отдолу и се ухилиха. Хазяйката, която приличаше на повехнала Карол Ломбард, се взираше в мен безизразно. Наричаха я „мисис Канзас“. Дали не беше влюбена в мен? Носеше розови обувки на висок ток и рокля с пайети от искрящо черно ламе. По роклята подскачаха искрици светлина и ме заслепяваха. Никой смъртен не можеше да види гърдите й — те бяха запазени за крале, диктатори, тирани и филипинци.

— Някой има ли цигара? — попитах ги аз. — Свършиха ми цигарите.

Дребният тъмнокож тип, който стоеше от едната страна на мисис Канзас, направи едва забележимо движение с едната си ръка към джоба на ризата си и един пакет „Кемъл“ подскочи във въздуха. Той ловко го хвана с другата си ръка. После, след второ невидимо почукване по дъното на пакета, от него изскочи цигара — право нагоре, напълно сама, високо над останалите, готова за вземане.

— Ей, мамка му — казах аз. — Благодаря.

Тръгнах надолу по стълбите, но стъпих накриво, залитнах, едва не паднах, сграбчих парапета с две ръце, задържах се, понаместих се и продължих надолу. Пиян ли бях сега или какво? Приближих се до дребния мъж, който държеше пакета цигари. Леко се поклоних.

Извадих цигарата. После я подхвърлих във въздуха, улових я и я забих в устата си. Мургавият ми приятел продължи да ме гледа безизразно, след като широката му усмивка беше изчезнала още при първите ми крачки надолу по стълбището. После дребният ми приятел се наведе напред, закри огънчето с ръце и ми запали цигарата.

Всмукнах и издишах дима.

— Слушайте, не искате ли всички да се качите в моята стая и да изпием по едно-две?

— Не — каза дребният тип, който ми беше запалил цигарата.

— Може да хванем Бетовен или дори малко Бах по моето радио! Аз съм образован, да знаете. Уча в университета…

— Не — отказа и другият дребен мъж.

Силно си дръпнах от цигарата и погледнах Карол Ломбард — мисис Канзас.

После пак се обърнах към двамата си нови приятели.

— Тя си е за вас. Не я искам. Ваша е. Просто се качете да пийнем малко вино. В чудничката стая номер пет.

Никой не отговори. Аз се залюлях напред-назад на пети, докато уискито и виното се бореха за надмощие. Оставих цигарата да увисне от десния ъгъл на устата ми и издухах нагоре голям облак дим. Не я извадих оттам, нека си виси.

Знаех за кинжалите. За малкото време, през което бях живял тук, вече бях видял две изпълнения с кинжали. Една вечер чух сирени, погледнах навън към улица „Темпъл“ и точно под моя прозорец видях труп, осветен от луната и уличната лампа. След време видях друг труп. Двете нощи на кинжалите. Единия път беше бял човек, другия път беше един от тях. И двата пъти кръвта течеше по тротоара, истинска кръв, просто ей-така, течеше по тротоара и се изливаше в канавката, виждаше се как се събира в канавката и беше безсмислено и тъпо, че толкова много кръв може да изтече само от един човек…

— Добре, приятели — казах накрая. — Не се обиждам. Ще си пия сам…

Обърнах се и поех към стълбището.

— Господин Чинаски — обади се мисис Канзас.

Погледнах назад към нея, застанала между двамата ми дребни приятели.

— Приберете се в стаята си и се наспете. Ако не спрете да създавате проблеми, ще позвъня в полицейското управление на Лос Анджелис.

Обърнах се и тръгнах да се изкачвам по стълбището.

Няма живот за мен, няма живот в тази стая, в този град или в тази тъжна вселена…

Вратата на стаята ми беше отворена. Влязох. Беше останала една трета от бутилката евтино вино.

Може би в килера имаше още една?

Отворих вратата на килера. Нямаше бутилка. Затова пък навсякъде бяха пръснати десетачки и двайсетачки. Виждаше се свита на руло двайсетачка, която се беше мушнала между два мръсни чорапа с дупки на пръстите; от яката на една риза висеше десетачка; а в джоба на старо яке бяха заседнали още десет долара. Повечето от парите обаче се валяха по пода.

Взех една банкнота, пъхнах я в страничния джоб на панталона си, излязох от стаята, заключих вратата и слязох по стълбите към бара.