Сергей Снегов
Посланик без акредитивни писма (6)

6

Рой задряма до леглото на брат си. Събуди го внимателното докосване на Винклер.

— Операторите завършиха изследванията. Загиналите са пренесени на кораба. Можете да си починете в нашия хотел, приятелю Рой.

— Ще си почина на кораба — измърмори Рой. — Предайте на момчетата да се прибират в каютите.

— Ще отворите ли нашия космодрум? — обнадежден попита Винклер.

— Такава заповед може да даде само Земята. Не забравяйте, че още не сме си изяснили загадката.

Винклер с въздишка се съгласи, че не трябва да се бърза с важните решения, когато възможността за повторна трагедия все още съществува. Рой приятелски сложи ръка на рамото на Винклер — той съчувствуваше на началника на звездното пристанище.

— Между другото, приятелю Рой, Земята днес предава за планетите — каза Винклер. — Артемев за втори път излиза с новата си художествена програма „Горили пред космическия пулт“, а Коритин ще докладва за удивителните открития в неговата лаборатория.

— Не съм поклонник на творчеството на Артур Артемев — каза Рой. — Колкото до Коритин, при Андрей всяка седмица се правят удивителни открития. Неудивителни той не признава.

Рой излезе навън. В аеробуса на космодрума седеше Арман, забил нос в лентата с изчисления. Рой мина край него. До звездолета имаше само четири километра. Слънцето клонеше към хоризонта, на Марс то залязваше два пъти по-бавно, отколкото на Земята, но Рой помнеше, че веднага след изчезването му настъпваше тъмнина, а още преди Слънцето да се търкулне зад каменистия ръб на хоризонта, небето се обсипваше със звезди, едри, много по-ярки от земните, безучастно мъртви, както всичко останало на тази мъртва планета.

Да, много неща се бяха променили от предишното му идване! Сгъстяването на атмосферата бе породило не само ниска растителност, но и здрач. Нощта не настъпи веднага, припадна вечер, тя бързо гаснеше, но все пак бе дошла — на север тъмнината се сгъстяваше, на запад пламтеше, отгоре преливаха червеникавосинкави тонове, небето се обагряше като нажежен метал. А през него си пробиваха път звездите — те също не бяха вече унили светлинки, впръскани в еднообразната тъмнина, бяха оживели, блещукаха, сякаш ту пропадаха, ту се издигаха.

От изток идваше тъмно петно, то погълна Фобос, забули Деймос. Рой спря — това беше истински облак, нещо немислимо на предишния Марс. Той не отклони поглед, докато облакът не се разсея. Двата спътника висяха над равнината — неярки, твърде различни от огромната земна Луна, те се движеха по-бързо от нея. Рой си помисли, че оправдавайки названията си, те го конвоират — Фобос, страхът, шествува отпред, Деймос, ужасът, се промъква зад гърба му. Но и те бяха загубили предишната си голота и яснота, движеха се в прозрачна мъгла, около тях, както и около Луната, се образуваше сияен пръстен. Рой си спомни, че някога най-вече го поразяваха тъкмо резките очертания, контрастът между яркия спътник и черното небе. Скоро Марс няма да има с какво да поразява, освен с това, че така бързо се е превърнал от каменисто мъртво кълбо в удобен космически хотел.

Аеробусът настигна Рой. В салона седяха операторите — Арман, както и преди, беше потънал в безкрайни изчисления. Аеробусът, безшумен като прилеп, профуча, без да спре; един от операторите му махна с ръка да побърза. Рой поклати глава. Те искаха да се приберат навреме на кораба, да вземат освежаващ радиационен душ и да погледат измислиците на Артемев и откритията на Коритин. Рой не пожела да се лиши от самотната си разходка по каменистата савана, озарена от двата гонещи се по небето спътника.

Като си спомняше след това тази нощ на Марс, Рой все се удивляваше на странния си каприз, който му бе попречил да научи за събития с такова важно значение в разследването на катастрофата. „Всичко щеше да се развие другояче, ако бях проявил повече любознателност“ — упрекваше се той, макар че, разбира се, не можеше да се случи нищо по-различно от това, което вече се бе случило.