Сергей Снегов
Посланик без акредитивни писма (14)

4

След три дена Хенрих помоли Рой и Арман да отидат при него.

— Искам да ви демонстрирам съновиденията на Джексън и Артемев, за да ги сравните. Погледнете на това като на почивка, ако все още не желаете да вземете участие — каза Хенрих.

На стереоекрана последователно се смениха две картини — взетата от четиринадесетата касета на пълните събрани съновидения на Петров и онази, за която разказваше Артемев.

— Вашето мнение? — попита Хенрих, като изключи екрана.

— Преди всичко, те са различни — пръв отговори Арман. — Артемев преднамерено сънува забавни сънища, той ни забавлява с кошмари, но дори насън не вярва в съня си. Сънуването на Артемев е добре овладян занаят. А виденията на Джексън са художествено убедителни.

— Покажи още веднъж Джексън — помоли Рой.

Сред чудовищно несъразмерни, кубически механизми, по-скоро силуети, отколкото вещи, се мяташе и крещеше грозна маймуна с изкривена муцуна и кротки изплашени очи. От главата й падаха мълнии, удряха се в кубовете на механизмите и угасваха в тях, грохотът на зарядите се подреждаше в думи; думите не заплашваха, а молеха. Старата маймуна, сновяща между чудноватите апарати, тревожно предупреждаваше някого за опасност, ръцете й хващаха ту един куб, ту друг, трескаво ги разместваха, после изведнъж се вкопчваха с нокти в рошавите кичури коса и маймуната безволево клатеше наведената си глава, от очите й се ронеха сълзи… Плачът прекъсваше също тъй внезапно, както и започваше и маймуната отново се хвърляше ту към една, ту към друга купчина кубове, сякаш енергично се сражаваше с нещо, с всички сили противодействуваше на нещо…

— Наистина не е много забавно — отбеляза Рой. — За какво е продуцирал Джексън такива сънища?

— Аз бих поставил въпроса другояче. Не за какво, а защо? Какви мисли и чувства, какво душевно състояние е породило в мозъка му тези фантастични картини?

— Все пак аз искам да разбера — каза Рой.

Хенрих спореше твърде разпалено. Съновиденията, даже художествено убедителните, не заслужаваха такава пламенна защита.

— Ти искаш да разбереш какво означава тази странна картина?

— Не, искам да разбера защо ни извика.

— Вчера изучавах биографията на Петров и се сблъсках с някои странни неща. Петров например е имал маймуна, при това любима.

— Домашна маймуна?

— Първо трябва да уточним как ще тълкуваме този термин — домашна. Шимпанзето Нели. Впрочем Джексън я е наричал Оли. Тази Нели (или Оли) му подарил галактическият щурман Михаил Борн на смъртния си одър.

— Михаил Бори? — повтори Рой. — Да не е онзи, който се върнал сам на Земята след аварията на звездолета „Цефей“, недалече от Ригел?

— Същият. Но не се върнал сам.

— Доколкото познавам историята на междузвездните полети, целият екипаж на „Цефей“ е загинал. Изпратената на помощ галактическа база „Орион“ намерила на „Цефей“ двадесет и три трупа и един полумъртвец — Михаил Борн. Спасили го едва на Земята. Не е ли така?

— Така е, Рой, но не съвсем. Борн останал парализиран и ням. Разбирал го само Джексън, те били приятели от детинство. От Борн не успели да научат никакви сведения за трагичната гибел на екипажа. Но не става дума за това.

— А за какво?

— Вече казах, Михаил не се върнал сам. С него било шимпанзето Нели, също член на екипажа. Нели не загинала. И знаеш ли кое е най-интересното? Джексън разбрал една фраза, която Борн често повтарял, само че не зная как я е произнасял — с устни, с ръце или с движение на очите. Фразата е такава: „Оли спаси всички ни.“ Джексън обяснява, че Михаил нарекъл маймунката Оли, а не Нели, както била отбелязана в корабните списъци.

— Спасила всички, а всички са загинали? Интересна маймунка!…

— За нея могат да се кажат и по-интересни неща! Оли живяла на Земята няколко години, без да яде и пие.

— Това сигурно ли е?

— Вчера бях в Музея на Джексън Петров и разговарях с робота-пазач, слугата на Джексън. Вие познавате тези старинни забавни човекоподобни, които фиксират на лента всяка дума на стопанина си. И тъй, аз прослушах всички разпореждания на Джексън относно Оли. Той никога не е искал за нея храна или вода, никога не я вземал в столовата. Ще прибавя, че и рядко я показвал на гостите си, рядко я извеждал на разходка.

— Но други виждали ли са я? — попита Арман.

— Да, разбира се. Понякога тя излизала от стаичката и сядала мирно и тихо на дивана. Гостите не я обичали. Струвало им се, че подслушва разговорите… За какво мислиш, Рой?

Рой не можа да се отърси веднага от мислите си.

— Интересно! Но, както и преди, не виждам какъв конкретен извод може да се направи от твоето издирване.

— И аз не виждам — призна Хенрих. — Но все повече ми се струва, че трябва да се заемем с тази работа по-задълбочено. Ако вие двамата не сте променили отношението си към забавните зрелища…

— Ти внимателно ли огледа дома на Джексън, Хенрих?

— Не съм го оглеждал, музеят вече беше затворен. Поговорих с робота и обещах да намина днес. Искам да ви предложа да дойдете с мене.

Арман поклати глава:

— След час ме чака Андрей. Контролна проверка на апаратурата преди експеримента. Идете двамата.