Сергей Снегов
Посланик без акредитивни писма (27)

2

Когато апатията обхванеше Хенрих, той лежеше на дивана у дома си и безсмислено гледаше в тавана. Тогава беше по-добре да не се приближаваш до него. Рой се бе научил безпогрешно да определя пристъпите на безпричинно равнодушие у брат си. Обикновено той оставяше Хенрих на спокойствие и търпеливо изчакваше апатията да отмине. Влизаше в стаята на Хенрих и щом видеше, че „брат му е обзет“, спокойно казваше нещо от рода на „хубав ден ще имаме днес според метеографиката“ или „след работа ще се поразходя“ и излизаше.

Днес Рой не влезе. Хенрих се събуди, надигна се, искаше да се облече, но размисли и отново легна. В стаята беше здрачно, трябваше да освети тавана и вътрешните стени. Хенрих натисна копчето и външната стена се превърна в прозорец. По-светло почти не стана, зад хладната прозрачна плоскост се гонеха парцаливи облаци. С второ натискане на копчето Хенрих отвори стената. Отвън нахлу студен вятър и шум, в топлата стая настъпи есен. Хенрих излезе на балкона.

Булевардът както винаги беше пустинен, а във въздуха се носеха множество авиетки и аеробуси. Хенрих затвори очи и пое дълбоко въздух. Минаващите летателни апарати не произвеждаха шум, шумът идваше отдолу — вятърът брулеше градините край булеварда и дърветата стенеха като живи. Не като живи, те са живи, поправи се Хенрих, животът им е по-различен от тоя на хората, но е живот! Той си спомни, че отдавна искаше да настрои дешифратора и да потърси смисъла в гласовете на тревата и листата, но винаги нещо го караше да отлага.

Легна в леглото и включи инфрачервените нагреватели на вътрешните стени. Отвън нахлуваше студ, но струящата от стените топлина го отблъскваше. Вееше ту мраз, ту горещина, Хенрих ту настръхваше, ту се протягаше — и във въздуха цареше хаос, както в душата му. Всичко се бе объркало, нямаше нищо устойчиво. И макар че още предния ден Хенрих разбра какво трябва да направи, все не намираше достатъчно душевни сили за това.

Потръпвайки от връхлетелия студ, той се върна към мисълта, над която предния ден си блъска главата и която Рой в спора си с Араки нарече загадъчен въпрос, но не поиска да го обсъжда — истинската дълбочина на всички загадки се криеше тук. Всъщност нямаше нищо загадъчно, въпросът беше прост, а отговорът — още по-прост. И Хенрих отново повтори беззвучно и въпроса: „Защо е трябвало цивилизацията от Кентавър–3 да съобщава за себе си из цялата Вселена и навсякъде да разпраща свои посланици?“ — и удивително ясния, безкрайно убедителен отговор: „Така е пожелала.“

— Пожелала е, просто така е пожелала! — каза на глас Хенрих.

Той затвори очи. Мисълта му летеше по-бързо от тайнствения свръхсветлинен куриер на кентавряните, Хенрих се носеше сред яркия звезден куп, небето наоколо — и над главата, и под краката му — блестеше с хиляди светли очи, не пейзажно застинало, а живо. Но Хенрих не му се любуваше, той тъгуваше. Представяше си, че е кентаврянин. И му беше тежко в това най-прекрасно кътче на света — на него и на братята му кентавряни. Всичко тук, познато и покорено, беше свое, той можеше да променя сиянието на звездите, да ги премества и разпръсква — огромното му могъщество бе станало неизмеримо! Но нямаше съседи, нямаше родствен разум, приятел, с когото можеш да си разменяш звездни сигнали. Звездите, без да съзнават, разговарят една с друга — той нямаше приятели. Беше самотен. Жадуваше за общуване — да чуе за някакъв чужд разум, да разкаже за себе си, да научи за другите, да помогне на онези, които имат нужда от помощ! Вселената беше безпределна. Беше страшно и горчиво да знаеш, че си единственият разум в този огромен свят.

Хенрих изведнъж си спомни, че още в началното училище бе чел една пиеса от древен писател, където героят, някой си Бобчински, моли друг герой да казва на всички, които срещне, включително, ако е възможно, и на самия господар, че в еди-кой си град живее Пьотр Иванович Бобчински, само това да казва — живее значи в еди-кой си град един Бобчински и толкова! Другарите му се смееха, четейки забавната сценка, а Хенрих беше поразен от мъката, звучаща в тази молба. Глуповатият помешчик жадуваше за известност, но заедно с това дълбоко в него се спотайваше желанието за общуване, за такава връзка с всички, която те дарява с милиони ръце — и всяка ръка е протегната на приятел! А ако има някъде враг, и с него да се сприятелиш!

— Разбира се, разбира се! — измърмори Хенрих. — Жаждата за общуване! На някакъв етап от развитието тя става по-остра от жаждата за съществуване, онази е по-примитивна. Тук са източниците на доброто, тук е и коренът на неволно стореното зло. Всичко съвпада! Всичко съвпада!

Хенрих скочи. Времето за размишления свърши, трябваше да се действува. Той отиде до масата, придърпа към себе си диктофона, провери дали има лента и тихо каза:

— Рой, мили, прости ми, опасно е да се продължава повече. Не се сърди. По-добре съдбата на Харисън, отколкото на Спенсър.

После сложи диктофона на видно място. Брат му вечерта ще се върне и като не го намери, ще включи записа. Сега трябваше да бърза, Рой можеше да си дойде и по-рано. И тогава щеше да се постарае да му попречи.

Хенрих отново излезе на балкона и извика авиокара. Отдавна не беше се носил с такава бързина над улиците на Столицата. Едва като прелетя над Кръговия парк, той намали скоростта. Сред дърветата се показа едноетажно здание. Хенрих се приземи пред входа и бързо влезе във вестибюла. Суховатият глас на първия пост — тук всички автомати имаха учтиво-строги гласове — попита какво е нужно на посетителя.

— Първа степен — каза Хенрих и хвърли жетона си във входящия отвор на поста.

Хенрих знаеше, че жетоните вършат работа. Рой вече беше използувал своя жетон при едно издирване и проблеми нямаше. Но Хенрих още не бе прибягвал до жетона като разрешително и от вълнение дъхът му спря. Жетонът се върна след минута, първата врата се отвори. Хенрих бързо тръгна по ярко осветения празен тунел, който завършваше с полукръгла зала. Посред залата, издаден пред стената, се издигаше цилиндричният втори пост, встрани от него като две крила се простираха панели с вградени в тях врати.

— Слушам ви — обади се вторият пост. Гласът му, бавен и мрачен, се носеше сякаш от всички страни.

— Склада за силови екрани, първа степен — каза Хенрих и хвърли жетона.

Отвори се крайната врата на панела отдясно и Хенрих побърза натам. Тук се наложи да измине само няколко крачки. Следващият пост повтори въпроса. Хенрих отговори със същите думи и хвърли жетона. В това помещение нямаше врати, постът представляваше масивен стълб, издигнат по средата.

Жетонът не се връщаше. Постът избоботи:

— Уточнете типа на екрана.

— Последния модел от лабораторията на академик Иван Томсън — каза Хенрих. — Имам предвид защитния костюм, създаващ гравитационна, оптическа и електромагнитна прозрачност, а също…

— Автономност висша категория тип Н–5 — прекъсна го постът. — Съжалявам, приятелю. Първа степен е недостатъчна.

— Как така е недостатъчна? Не ви разбирам. Първа степен винаги е давала право на издирване във всякаква дреха, създаваща невидимост.

Отговорът дойде веднага:

— Само не в тази. За модел Н–5 е установена особеност К–12. Вашият жетон е стар образец, той не дава право на гравитационна невидимост, а само на електромагнитна. Много съжалявам, приятелю.

Хенрих с отчаяние гледаше стълба, разговарящ с човешки глас. Той знаеше, че са възможни пречки за получаването на костюма, но се опасяваше само, че няма да го допуснат до тези най-трудно достъпни складове. И за случая беше измислил изход — те с Рой вече бяха разглеждали различни модели екранни костюми, разглеждането с обличане е равносилно на използуване, а което веднъж е било разрешено, то е разрешено изобщо. Но се оказва, че паметта на електронните постове съхранява полученото разрешение. Той не бе разглеждал и изпробвал гравитационните екрани, не бе искал разрешение за тях. Но сега му беше нужен само такъв костюм, всички останали не можеха да го защитят от издирването, което Рой скоро щеше да предприеме.

— Много съжалявам, приятелю! — непреклонно повтори постът.

Трябваше да си отива или да моли за друг костюм. Хенрих трескаво преглътна буцата, появила се изведнъж в пресъхналото му гърло и възкликна:

— Минутка само! Мога ли да науча какво значи особеност К–12?

— Жетонът ви позволява да получите отговор на този въпрос — каза постът. — Особеност К–12 означава, че само дванадесет души могат да използуват костюмите от висша категория на автономност.

— Имате ли списък на хората, на които е разрешено?

— Не, приятелю. Списъкът се потвърждава всекидневно в паметта на „Пазителницата“ в Управлението на държавните машини. Аз съм длъжен да питам „Пазителницата“ на кого за дадения ден и час е разрешено да получи такъв костюм.

Хенрих бързо каза:

— Попитайте „Пазителницата“. Възможно е да съм в списъка.

Постът помълча около минута, после тържествено произнесе:

— Правилно, приятелю Хенрих. Вие сте включен в особеност К–12 под номер единадесет. Моля, влезте.

Постът се раздели на две половини, всяка от тях се отмести към стената, между половинките се образува проход. Новото помещение се състоеше от ниши, във всяка ниша висеше екраниращ костюм. Постът избоботи, че Хенрих трябва да отиде до ниша номер три и да вземе костюм номер осем, този номер ще му подхожда най-много. Хенрих протегна ръка и поглади масивния сандък, който по-скоро приличаше на изправен саркофаг, отколкото на костюм — последното велико творение на Иван Томсън. Той пусна този модел от лабораторията си два месеца преди трагичната си гибел. Хенрих с тъга помисли, че сигурно самият Томсън е поставил него и Рой в списъка на онези, на които е позволено да използуват изобретението му. „Последното ми творение ще ви свърши добра работа в разследването на катастрофите по други планети“ — зарадва ги тогава Томсън. Той и не подозираше, че катастрофите ще станат на Земята, че в една от тях ще загине самият той и че най-съвършеният костюм, предназначен за нечие издирване, ще бъде използуван от неговия приятел като защита от такова издирване.

— Придвижването се осъществява от вътрешен двигател — боботеше постът. — Включването посредством различните копчета гарантира прозрачност в оптическа, топлинна, магнитна, електростатична, гравитационна и всички гама и радио-области. Влезте и се затворете. Ще ви изведа навън със своите полета. Успешно издирване, приятелю Хенрих.

Хенрих се вмъкна в сандъка и той оживя. Задвижи се, замърда, от твърд стана гъвкав; сега той наистина беше костюм, а не саркофаг; тежък, масивен, той плътно обхващаше и скриваше тялото вътре в себе си. Хенрих протегна ръце, материята на костюма леко се издаде навън, образувайки ръкав, но пръстите си останаха вътре. Постът го посъветва да използува костюма като пашкул, осигурявайки си свобода вътре в него, защото в противен случай ще има усещането, че тялото му е облепено с тестообразна маса.

— Изпратете ме като начало на Втори колцевой булевард, в петнадесети сектор — отговори Хенрих на въпроса на поста къде да го транспортира, преди той да включи предпазните си екрани и двигатели.

Това беше странична алея, уединено местенце, оградено с високи пирамидални тополи. Алеята водеше до полянка, покрай която растяха гъсти розови храсти; в средата имаше фонтан, през горещите дни той създаваше влажна прохлада, но днес поради мрачното време не работеше. Край фонтана бяха подредени пейки, над облегалките им се надвесваха клончета от храстите. Хенрих обичаше булевардите на Столицата, а през пролетта и лятото идваше в петнадесети сектор по-често, отколкото другаде. Тук, под надвисналите ярки, нежно ухаещи рози, пред причудливо кръстосващите се струи на фонтана той си почиваше добре и мислеше ползотворно.

Днес следобед в метеографиката беше означен дъжд. Беше почти обяд, облаците вече се сгъстяваха. Вятърът шумеше в клоните, съскаше по ситния чакъл на пътечките, свистеше в гъсталака от млади дървета. Във въздуха се мятаха листа. Хенрих включи всички форми на електромагнитна невидимост; сега той беше недостъпен за окото и за всички уреди, използуващи частици и вълни. Той все още оставаше в този свят, но вече бе извън него. Поколеба се за миг и изгаси екраните. Рано беше да се скрива напълно. Можеше да остане все още в нормалното си битие. Има още два часа. Няма да бърза. Още не всичко е премислено, не всичко е окончателно решено, още не са опровергани последните съмнения…

„Не всичко е премислено — безжалостно си каза Хенрих. — Всичко е решено.“

Няма повече съмнения. Не останаха никакви загадки от вчера, от минутата, в която той с внезапно озарение разбра причината за гибелта на Харисън. Това беше последната тайна. Той така трудно и така настойчиво размишляваше за нея, сякаш предугаждаше какво значение има тя за всички и особено за него. Той търсеше в разгадаването й решение за собствената си съдба — намери го и се ужаси. Отдръпна се от това решение, не поиска да го приеме, беше тежка нощ на спорове със себе си, нападки към себе си, жалост към себе си! Нощта свърши, а заедно с нея и съмненията. Всичко се изясни. Каква мрачна яснота! Яснота или самозалъгване?

„Няма самозалъгване — с жестока честност си възрази Хенрих. — Има разбиране. Могъщата цивилизация, изпратила навсякъде свои живи датчици за свръзка, свои опорни умове, чрез които да получава нужната информация и тайно да предава своите знания и умения, не отчела само едно — възможността за своята гибел. О, разбира се, Боячек е прав, тя не е желала никому зло, стремежът към връзка, към вселенско общуване е безкористен — злото възникнало непредвидено. В далечния звезден куп станала катастрофа и всички агенти на загиващата цивилизация от пратеници на доброто се превърнали в носители на злото. Спенсър не разбрал какво става, мозъкът му изгорял изведнъж, а Харисън отчаяно съобразил, че може да стане за хората също тъй гибелно страшен като Спенсър. И напуснал живота, като предварително изпратил в моя мозък важни математически истини, а чрез Артемев — съобщение за Оли до съвременниците. И аз по силата на аварията на Марс станах наследник на Спенсър, вероятно и Андрей са подготвяли за това, но при него нещата не са отишли така далече, както при мене. Сега аз съм техен представител на Земята, канал, по който може да се излее отрова. А аз не искам да бъда източник на зло, не искам, не искам!… Не — каза си Хенрих, поразен от нова мисъл, — не е така, както си го въобразявам. Не, как посмях дори да си помисля, че те там, в невъобразимото си далече, не са предусетили, не са разбрали, не са отчели възможността за собствената си гибел. Всичко са отчитали те, от всичко са се защитили. Ето я, тяхната защита — моето внезапно прозрение! Да, така е! Така е и не може да бъде другояче! Живите датчици за свръзка осъществяват функциите си несъзнателно, това е техен втори живот, таен, неподозиран. Не, те не са като съзнателно изпълняващата поръчението си Оли! А в момент на опасност те или загиват като Спенсър, или ги озарява прозрение като Харисън. И Харисън си отива от живота сам. Безопасността е тук, в мигновено събуждащото се съзнание, че ти си опасен. Те са сигурни в онези, които са избрали! Какво уважение се крие в това, че осъденият е надарен с разбиране за съдбата си!“

Хенрих включи двигателя. В костюма стана лесно да се върви. Хенрих мина по алейката, постоя до пирамидалната топола, вдигна глава нагоре. Облаците се носеха все по-бързо, спускаха се по-ниско, ставаха потъмни. Хенрих се изпълни от непознат дотогава, остър като сърдечна болка пристъп на любов към света, към всяка негова вещ, движение и звук. Преди той само живееше в този свят, светът беше негово обкръжение — сега стана съпричастен на всичко и с радостна болка усети кръвната си връзка с него.

Хенрих приближи до един розов храст. Съвсем доскоро той беше пищен къдрушко, а сега протягаше оголените си клонки и всички те трепереха на вятъра. Хенрих плъзна ръка в него, пораздвижи пръсти в гъсталака от хлъзгави вейчици и с нежност каза: „Не се страхувай, няма да ти сторя зло!“ Той помилва с бронираните си в пластичен материал пръсти ствола на поклащащата се топола и също й каза: „Не се страхувай!“ После седна на гранитния бордюр и обеща на празния, бледо пробляскващ с розовия си мрамор фонтан, че и на него няма да му се случи нищо лошо. Редом се издигаха три гладки камъка: в центъра — сив гранит от Скандинавия, отдясно — базалт от Луната, отляво червен вулканит от Марс. По-рано Хенрих само им хвърляше по един разсеян поглед — не го интересуваха нито земните, нито небесните камъни. А сега се приближи и внимателно се вгледа в тях. Зад мрачността им се криеше страх, зад неподвижната им надменност — боязън… Той помилва поред камъните на Земята, Луната и Марс и трогнат им прошепна: „Аз съм ваш, аз няма да ви изменя.“ А на чакъла, който чаткаше под краката му, каза: „Ти говориш с моя глас!“ И облегнат на пейката, с болка я увери: „Седях върху тебе, но не исках да ти навредя!“ А на вятъра, който свиреше наоколо, развълнувано викна: „Твой съм, завинаги твой!“

Рукна дъжд — неистов, мощен, гръмогласен. И веднага вятърът стихна, дърветата престанаха да се мятат изплашено, храстите и тревите — лудо да се извиват, всички гласове замлъкнаха, движението замря. Звуците сега принадлежаха на падащата вода и тя единствена се движеше в околния свят. Хенрих подложи лице на студените потоци и със затворени очи, упоено, прошепна: „Аз съм дъждът! Аз съм дъждът!“ Това беше ново усещане, ново разбиране, ново озарение, всички предишни докосвания до истината потънаха и се разтвориха в него. Хенрих каза радостно: „Аз съм тополата!“ — и се отдалечи от нея. Чакълът мълчеше под краката му, по него плющеше водата, Хенрих прошепна: „Аз съм земя! Аз съм вода!“ Той погледна нагоре, нямаше облаци, само плътна белезникава мъгла. И бавно и тържествено произнесе: „Аз съм облаците! Аз съм небето!“ — и се върна на пейката. Времето изчерпи себе си, времето престана да съществува — трябваше да се изпълни намисленото.

Хенрих глътна приготвените още предния ден хапчета, натисна копчетата на електромагнитния екран и на гравитационния и изчезвайки от света, в който изведнъж с такава пълнота на усещанията се бе превърнал, успя само да прошепне: „Аз съм животът!“