Сергей Снегов
Посланик без акредитивни писма (24)

2

За Боячек се знаеше, че се появява точно минута преди уговореното време. „Точността ми е учтива, а не надменна!“ — шегуваше се със себе си президентът на Академията. Рой принадлежеше към хората, чиято точност е точна — надменна, според израза на Боячек. Той, Хенрих и Арман влязоха в Лабораторията за синтез на нови форми в дванадесет без пет секунди. Боячек вече стоеше край саркофазите с телата на Спенсър и Харисън и изслушваше обясненията на Араки. Рой и Арман знаеха всичко, за което говореше Араки, но още веднъж мислено преминаха с него всички стадии на експеримента. На Хенрих бе известна само общата идея на опита, той слушаше с интерес.

Като посочи прозрачните сандъци — телата, лежащи в тях, бяха покрити с датчици и захранващи клапани и омотани с проводници и тръбички, — Араки каза, че опитът се нарича съживяване, но на практика съживяване на мъртвите няма да има. Само бог е могъл да каже на мъртвеца: „Вземи одъра си и върви!“ — и мъртвецът покорно станал и тръгнал. Нито Спенсър, нито Харисън повече няма да станат. Няма да има нито минута, даже микросекунда, когато да може да се каже: „Те оживяха!“ И въпреки това всяка клетка от техните тела ще оживее, във всяка клетка ще възникнат жизнени процеси, клетките ще се делят, раждат и умират.

Няма да го има само общото, което в нормалното битие обединява тези милиарди частици, дребни, микроскопични съществувания — живите Спенсър и Харисън. Защото възкресяването на мъртвите още не е станало предмет на експеримент, засега то е притежание само на митологията. Могъщата безстрастна машина, наречена изкуствен мозък, ще моделира елементарните жизнени процеси на клетъчно равнище, но няма да сътвори отново онова най-сложно, невъзстановимо тяхно съчетание, което се нарича живо тяло. Това е дело на далечното бъдеще.

— И още нещо — продължаваше Араки. — Ние възкресяваме клетъчния живот в телата на Спенсър и Харисън не в пряка, а в обратна посока. Ние ще заставим клетките във всички тъкани да преминат обратните стадии на развитие: от характерните за възрастния мъж състояния до комплексите на юношата, после момчето, детето, зародиша. По-точно е да наречем нашия експеримент генооперация, защото ще стигнем до момента, когато двете тела, лежащи сега пред нас, ще се разпаднат на първоначалните родителски клетки. Приемниците и захранващите клапани, монтирани в залата, ще доставят на клетките в телата всички вещества, нужни за обратния процес, ще погълнат всички отпадъци, всички форми на някога приетата от тях и днес върната енергия. По време на обратното развитие на телата непрекъснато ще се анализира състоянието им на общоклетъчно равнище. А с особено внимание — природата на генетичните молекули, от които зависи строежът на всяка клетка. Анализът показва, че Спенсър и Харисън само външно копират напълно хората, а клетъчната структура на техните тъкани в много отношения се различава от средночовешката. Днешната ни задача е да разберем — създадени ли са Спенсър и Харисън с вътрешни отклонения от човешката структура още на стадия на зародиша, или са придобили тези различия по-късно. Псевдохора ли са родени, или са израснали като такива.

Когато Араки замълча, Боячек попита:

— Развитието на човека от родителските клетки до зрелия организъм обхваща примерно двадесет години. Ние знаем, че моделирането на обратното развитие е ускорен процес. До каква степен е ускорен? Дълго ли ще трябва да чакаме резултата в лабораторията?

— Процесът е ускорен около сто хиляди пъти — отговори Араки. — Двадесетте години развитие ще бъдат сведени от нас до два часа при обратното моделиране.

— Два часа можем да изчакаме — съгласи се президентът.

Араки помоли всички да минат в апаратната. Тя се издигаше над залата като прозрачна закрита веранда. Оттук можеше да се наблюдава онова, което ставаше долу, и да се следят механизмите, монтирани на вътрешната стена. Огромен, прегърбен, сложил ръце зад гърба си, Боячек бавно се разхождаше край апаратите. Арман и Рой седнаха срещу „суматора на разминаването“ — така нарече Араки този сложен уред, показващ степента на различие между средночовешката структура и тази на Спенсър и Харисън.

Хенрих хвърли разсеян поглед към командните и анализиращите апарати и като се приближи до прозрачната външна стена, погледна надолу.

Там лежаха двама мъртъвци, за които едва след смъртта им стана известно, че съвсем не са били хора, а псевдохора, както ги нарече брат му. С единия от тези псевдохора Хенрих бе прекарал заедно няколко дни в салона на звездолета — заедно се хранеха, разговаряха, любуваха се на звездното небе от екрана. Беше човек като човек: суховат, немногословен, разсъдителен, рядко се усмихваше — усмивката украсяваше неизразителното му лице. Той не предизвикваше кой знае каква симпатия, но не беше и неприятен, просто изглеждаше затворен, от онези, с които трябва да изядеш една торба сол, за да ги опознаеш. Последвалите събития показаха, че и милиони тонове съвместно изядена сол не би стигнала за опознаването на това странно същество! Брат му обяснява аварията на звездолета с нечовешката структура на този външно толкова обикновен човек — едната загадка се явяваше следствие от друга загадка. Може би Рой беше прав.

Но тази възможност влечеше след себе си твърде тежки последствия!

Другия — Харисън, Хенрих видя за първи път в специално направения за него прозрачен ковчег. Той също не е човек, така показваше безстрастният химически анализ. И той, този непознат псевдочовек, Фьодор Ромуалд Харисън, е някак загадъчно свързан със самия Хенрих — неговите удивителни математически прозрения се повториха във формата на бълнуване в мозъка на Хенрих. Какво ги е свързвало? Защо са свързани? Как се е осъществила връзката? И кое е накарало Харисън да се самоубие? Предсмъртната му бележка до Андрей — та това е вопъл на отчаяние! Какво е породило този неистов взрив на чувства? Араки, Рой и Арман се интересуват от едно — родили ли са се псевдохора, или са станали такива в резултат на предварително програмирано развитие? Без съмнение, това е важно. Но не по-малко важен е въпросът, защо Харисън е изпаднал в отчаяние. Тук е истинският ключ към тайната! Е, добре, Араки днес ще докаже, че те двамата не са обикновени човешки изроди, каквито понякога се появяват сред хората, а нещо, което някой по някакъв начин съзнателно е конструирал. Ще обясни ли това защо единият е предизвикал аварията на звездолета, а вторият е изпепелил мозъка си?

Замислен, Хенрих пропусна момента, когато апаратите заработиха. Рой го повика и му посочи суматора на разминаването. На екрана на уреда се появиха две яркочервени криви — едната, неподвижната, условно означаваше сумарната структура на човешкото тяло; втората — подвижна, с плавни извивки, изобразяваше структурата на Спенсър. Под нея по хоризонтала на екрана се движеше кривата на Харисън — същата, различаваща се само по някои детайли от втората. Разликата между първата крива и двете други веднага се хвърляше в очи. Араки обърна внимание на наблюдаващите, че ако се нанесат там кривите на нормални хора, също няма да има пълно покритие, но и такова разминаване никога няма да се получи „Не се е получавало досега“ — мислено го поправи Хенрих. Араки беше абсолютно сигурен, че Спенсър и Харисън не са хора, а това все още предстоеше да се докаже.

Хенрих отново погледна надолу. Телата в саркофазите вече престанаха да се виждат. Възможно е да са пуснали вътре светопоглъщащи газове или да са покрили стените със специален екран. А там, в тъмнината, мъртвите тела кипяха! Трябваше да се намери друг израз, не толкова предизвикателен, но той се хареса на Хенрих — добре изразяваше стремителността на реакциите, забушували в мъртвите уж клетки. Хенрих така и каза на приближилия Араки:

— Кипят! — и посочи с ръка надолу.

Араки поклати глава:

— Неправилна представа, приятелю Хенрих. Кипенето е процес, обърнат навън — нещо там избликва. А тук е обратно — изчезване вътре в себе си. Изсъхване, разтопяване, разтваряне, сгъстяване — тези думи също не са точни, но по-вярно предават посоката на процеса.

Покрай уредите се разхождаше Боячек — тромав, стареещ, намръщен. Хенрих с нежност поглеждаше към възрастния учен. Всичко в този човек му харесваше — и неговата проницателност, и присъщата му замислена доброта, и даже категоричността на неговите искания и решения. А особено — умната насмешливост, с която слушаше, когато не беше съгласен. Рой приближи до Хенрих и го дръпна за ръката. Араки развълнувано сочеше кривите, очертавани от суматора. Линиите на Спенсър и Харисън изведнъж изгубиха своята обособеност и започнаха да се приближават до основната крива, Араки намали скоростта на процеса, а след минута напълно го спря.

Двете индивидуални криви се движеха на екрана паралелно на основната, като почти се сливаха с нея.

— Генетични нарушения на стадия на зародиша — тържествено обяви Араки. — Родителите и на двамата са били хора. Изменението в програмите на развитие е станало през първата седмица на вътреутробното съществуване.

— Изменението на генетичната програма се е извършвало едновременно у двамата? — заинтересува се Боячек.

Араки не можеше да даде точен отговор. Едновременността не е изключена, но не е и доказана. Едно е несъмнено — и Спенсър, и Харисън са започнали своето утробно битие като хора. А после е възникнала мутацията — гените на зародишите са изпитали внезапно изменение, много сложно, може дори да се каже — коварно. В резултат са се появили не изроди, не инвалиди, а външно съвсем човекоподобни, здрави, жизнеспособни същества, но с някакво, засега още напълно неизяснено съществено различие, вероятно най-вече отнасящо се до мозъка. За съжаление, точно тази страна на проблема не може да бъде изследвана, тъй като и у двамата са се съхранили телата, а мозъкът е загинал. И това не е случайно! Ако гибелта на мозъка в единия случай може да бъде приписана на външни обстоятелства, то Харисън съзнателно е унищожил своя.

— И така, псевдохората съществуват — мрачно констатира Рой.

— Да обсъдим резултатите от експеримента — предложи Боячек. Той се обърна и тромаво тръгна напред.