Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братя Рой и Хенрих Василиеви
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Посол без верительных грамот, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2012)
Разпознаване и корекция
Mandor (2012)

Издание:

Сергей Снегов. Скок над бездната

Разкази и повест

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №72

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: Агоп Мелконян

Преведе от руски език: Росица Бърдарска

Редактор: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Руска-съветска, I издание.

Дадена за набор на 27.XI.1985 г. Подписана за печат на 18.II.1986 г.

Излязла от печат месец март 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1939

Печ. коли 22. Изд. коли 14,24. УИК 14,11. Цена 2 лв.

Страници: 352. ЕКП 9536325531 5617–216–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С–32

© Агоп Мелконян, съставителство, предговор, 1986

© Росица Бърдарска, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

Сергей Снегов. Прыжок над бездной

Калининградское книжное издательство, 1981

История

  1. — Добавяне

3

Мозъкът на Хенрих работеше неравномерно, от време на време в него възникваха объркани видения — размазани, без система, без начало и край — летеше някаква птица, такива нямаше нито на Земята, нито на другите планети; въртяха се мъгляви облачета, изведнъж всичко изчезваше в мъгла; някой, може би пилотът, претича през салона на кораба; в тъмните прозорци проблясваха звезди, Земята бързо се смаляваше; от ярко, едро грахово зърно ставаше светеща точка, една от многото точки на небето; на дивана лежеше вторият пътник, също от Земята, Василий Арчибалд Спенсър, астроботаник, той се появяваше често и все в същата поза — легнал, скръстил ръце зад главата си, очите устремени в тавана, най-обикновена външност — среден ръст, средно тегло, неизразително лице, безцветни очи. Хенрих не се заглеждаше в Спенсър, той просто му хвърляше равнодушни погледи. И изведнъж всичко се променяше; каквито и образи да изпълваха в тази секунда мозъка на Хенрих — салонът, звездите, претичващият пилот, вторият пътник — изведнъж всичко изчезваше в огромните очи, пронизващо засияли на екрана. Очите се носеха от екрана към залата, те изпълваха всички мозъчни клетки на Хенрих, в неговото помрачено съзнание вече нямаше нищо друго, освен тези безпощадни очи — четириъгълни, огромни, по-скоро прожектори, отколкото ласкави човешки приемници на външната светлина; и все пак това бяха очи, а не апарати, паметта на Хенрих беше запазила и миглите, и вдигнатите под веждите клепачи, и цвета на ириса, и блясъка на роговицата, и зеницата. Не, това бяха очи, заблестели в ужас на нечие, веднага потънало в мътна сивота лице — човешки очи…

Рой въздъхна. През цялата седмица на полета от Марс му предаваха все същите картини.

— Не е много — сякаш извинявайки се, каза Винклер.

— Може би нашата апаратура ще прибави нещо — измърмори Рой.

В залата влезе един от операторите.

— Мозъчните излъчвания на болния са въведени в уредите, улавят се и основните вълни, и обертоновете — каза той.

— Дублирайте записа тук — помоли Рой.

Но на екрана се повториха същите картини, много от тях бяха даже по-слаби от предишните — болният мозък на Хенрих се успокояваше, спомените губеха предишната си трескава яркост. Само една картина беше нова — Спенсър изведнъж започна да се надига на дивана, лицето му се изкриви, очите изразяваха ужас — това вероятно беше минутата, когато корабът, изгубил управление, се е устремил към повърхността на планетата и защитните полета на Марс не са успели да го спрат. Новата картина нямаше продължение, тя не се развиваше, а прекъсваше — Спенсър изчезваше, изчезваше и салонът, и всичко, което се намираше в него; в сгъстилата се тъмнина се появиха същите очи и отново в съзнанието на Хенрих вече нямаше нищо друго, освен тях.

— Между впрочем във виденията на Хенрих планетата дори не се мярва — каза Винклер. — А ние не само отчаяно генерирахме защитните полета, но и се опитвахме с цялата мощност на космическите фарове да предупредим пилотите за приближаващата катастрофа… Пътниците не са могли да не видят накъде летят.

— Искате да кажете, че вътре в кораба са се разиграли толкова потресаващи събития, че никой не е погледнал към летящата насреща планета?

— Аз не казах — никой. Аз говоря за вашия брат. Пилотите и Спенсър са мъртви и ние никога няма да узнаем какво са видели те.

— Да отидем да погледнем какво е ставало в планетолета, когато са започнали да отказват щурманските му автомати — предложи Рой и се надигна от креслото.

Веждите на Винклер озадачено излетяха нагоре.

— Не разбрах, приятелю Рой. Нашите стереокамери зафиксираха всички обстоятелства на аварията. Впрочем, ако е нужно да се повторят снимките на отломките…

— Няма да повтаряме вашите снимки. Вътрешните стени на звездолета са покрити с лента, съхраняваща изображението на всичко, което е ставало в него. Всяко вътрешно парченце от звездолета е история на неговите полети, галерия портрети на миналите през него хора. Тези изображения се проявяват само в извънредни обстоятелства. Нашият случай е тъкмо такъв. И аз съм взел съответното разрешение.

— За първи път чувам за такива ленти — призна Винклер.

— За тях не се говори. Фиксиращите ленти са предназначени само за разследване на нещастни случаи.