Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братя Рой и Хенрих Василиеви
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Посол без верительных грамот, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2012)
Разпознаване и корекция
Mandor (2012)

Издание:

Сергей Снегов. Скок над бездната

Разкази и повест

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №72

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: Агоп Мелконян

Преведе от руски език: Росица Бърдарска

Редактор: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Руска-съветска, I издание.

Дадена за набор на 27.XI.1985 г. Подписана за печат на 18.II.1986 г.

Излязла от печат месец март 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1939

Печ. коли 22. Изд. коли 14,24. УИК 14,11. Цена 2 лв.

Страници: 352. ЕКП 9536325531 5617–216–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С–32

© Агоп Мелконян, съставителство, предговор, 1986

© Росица Бърдарска, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

Сергей Снегов. Прыжок над бездной

Калининградское книжное издательство, 1981

История

  1. — Добавяне

3

Араки предложи обсъждането да се води в неговия кабинет. Той тръгна отпред, беседвайки с Арман. Зад тях, прегърбен, сложил ръце зад гърба си, бавно пристъпваше Боячек. Рой и Хенрих крачеха един до друг. Рой мълчеше, мълчанието му беше по-изразително от думите — той се готвеше да покръсти в своята вяра друговерците, а към тях вероятно причисляваше и брат си, и Араки, и самия Боячек; Рой се настройваше за словесно сражение.

А Хенрих не знаеше ще спори ли, или ще премълчи, както бе премълчавал и друг път, когато брат му, убеден в някаква концепция, настойчиво я натрапваше на всички. Хенрих с учудване си даде сметка, че няма твърда концепция. Той даже искаше да го нападнат разпалено и с ожесточение да му натрапват идеите си — едва тогава, съпротивлявайки се, той може би ще свърже възраженията си в стройна система. Така се случваше понякога, когато спореха с Рой. И единственият, с когото той навярно няма да се съгласи, ще бъде брат му.

В кабинета на Араки Рой отново спря пред екрана на психополето и мрачно се загледа в сребристо-златния поток, който струеше от тъмната дълбочина на екрана, в тънката змиевидна линия на психофактора на Андрей. Без да се обръща конкретно към някого, Араки заяви, че промени с Андрей няма, оздравяването е сигурно, но ще трае по-дълго. Боячек седна, протегна огромните си крака, облегна се в креслото и събра ръце на корема си — президентът на Академията на науките беше направо грамаден и не се вписваше в обстановката. Хенрих си помисли, че ако трябва да се нарисува пратеник на чужди светове, то тази масивна глава, широкото лице с твърде едър нос и увиснали бузи, прегърбената фигура, тромавата походка, ръцете, подобни на лостове, с длани колкото детска лопатка — всичко това къде по-убедително подхождаше на един чуждозвезден жител от Спенсър или Харисън, които с нищо не привличаха вниманието! Те бяха твърде свои, а той — нетукашен, с учудване си каза Хенрих, характеризирайки Боячек тъкмо с тази объркана формулировка.

Президентът почака, докато всички насядат, и заговори. И гласът му беше някак много негов, различен от всички други гласове, мощен, разбира се — всичко в този човек беше мощно. Глуховат, но не хриплив, той излизаше от дълбините на гръдта му в множество тонове. Хенрих със същото насмешливо учудване определи — виж ти колко оттенъци наведнъж! — в него имаше и настойчивост, и доброта, и доброжелателна ирония, и недоверие, всичко това се предаваше само чрез звуци; звуците, без да се съчетават в логически категории, ясно изразяваха себе си. Президентът можеше да спори с интонациите на гласа си, без да реди силогизми.

— И така, философията — каза Боячек. — Каква философска система ще ни поднесете, приятелю Рой?

Рой не се канеше да поднася нови философски системи. Той ще се придържа към фактите. Това беше казано сухо и точно. Той последователно изброи неотдавнашните събития. На периферията на Галактиката е открита нова разумна цивилизация. Техническото й развитие е на по-висока степен от човешкото, това се вижда дори само от факта, че тя е превърнала звездите в радиопредавателни станции и изпраща своите послания с помощта на куриери, които се разпространяват практически мигновено. Като оставим настрана загадъчния въпрос, какво цели тя с тези предавания, следва да отбележим, че техниката на превръщане на звездите в предаватели не е докрай разработена — картините на катастрофата в Кентавър–3 убедително свидетелствуват за това. Не се знае съществува ли още тази цивилизация, или вече е загинала. Ето главните нови открития в галактическия космос.

— А на Земята и слънчевите планети също има новости — продължи Рой. — И между тях не можем да не потърсим връзка. На Земята се появиха разумни същества с природа, различна от човешката. Първото такова същество е маймунката Оли. Хенрих смята, че тя е била посланик на обществото на електрическите маймуни, срещата с които е предизвикала трагедията на „Цефей“. Доскоро и аз така мислех. Сега се отказвам от тази концепция, тя е твърде примитивна. Оли не е била посланик на добрите електрически маймуни, в чиито владения хората безразсъдно нахлули. Тя е пратеник на много по-мощна от харибдяните цивилизация, може би на същата онази, от чието предаване успяхме да уловим съвсем малка част. И нейният облик говори само за това, че тя се е приспособила към условията на живот на харибдяните. Ако наистина е била посланик, то само там — тя е предавала информация за харибдяните на онези, които са я създали. И когато неочаквано се появили хората, естествено, още никому непознати, тъй като човечеството току-що е навлизало в Космоса, създателите на Оли й възложили спешно да промени местопребиваването си. Не трябвало да се пропуска случаят да се запознаят с хората по-отблизо. Така тя се появила на Земята като космически агент.

— Обеща да се придържаш към фактите — напомни му Хенрих.

— Обещах да не развивам философски концепции — спокойно възрази Рой. — А да коментирам фактите мога както ми е угодно.

Добре, той не настоява на термина „шпионаж“, ако тази дума звучи неприятно. За Оли не е доказано, че е причинила зло на хората, по-скоро обратното. Нека приемем по-благородното название „космически разузнавач“. Телесната форма, целесъобразна на Харибда, сред хората не била много подходяща. Оли, без съмнение, е предавала на своите господари много сведения за човечеството, включително и за структурата на човешкото тяло. Не напразно тя толкова старателно изучавала нашите науки, а сред тях и биологията. Връзката с господарите й се осъществявала с помощта на този свръхсветлинен куриер, към разкриването на чиято тайна ние се доближихме много плътно. След като изпълнила задачите си, Оли починала — създателите й разработили план за изпращане на нови разузнавачи на Земята, също тъй приспособени към местните условия, както Оли била приспособена за живот при харибдяните. Да изпратят при нас жива кукла, имитираща човек, те не успели. Информацията и командите при тях се предават за броени мигове — за пренасянето на тяло трябва да се оборудва кораб, а скоростта на звездолетите, даже в свръхсветлинната област, не е безгранична. Проектът им бил точен и сигурен. Те не създали хора, а породили мутации в гените на зародишните клетки. Те преконструирали човека. И така хитро, така умно, така блестящо, че човекът, външно оставайки си човек, се превръщал в датчик на нужната им информация, в изпълнител на техните команди, в жива станция за мигновена връзка. Така сред хората се появили псевдохора — спенсъровци и харисъновци. И възможно не само те, откритите и загиналите, а още десетки други, неразкрити и необезвредени.

Араки кимна с глава. Засега той е съгласен с Рой. За съжаление мозъците на Спенсър и Харисън изцяло са загинали. Най-големите различия са били вероятно там, в клетките, скрити зад черепната кутия. И е напълно допустимо, че специализираният им в тази насока мозък е способен да приема и предава свръхсветлинни сигнали. Даже в нормално състояние мозъкът е настроен на излъчване и приемане — на това се основава работата с психофакторите и психополетата. А от усъвършенствувания мозък могат да се очакват по-значителни резултати.

— Какво трябва да разбираме под усъвършенствуване? — избоботи Боячек, усмихвайки се насмешливо. — Развитието на методите за злотворство? Доколкото се досещам, приятелят Рой иска да ни внуши мисълта, че цялата разигравана пред нас спенсъриада води до зло и няма друго предназначение.

Рой не обърна внимание на насмешката на президента. Той, както и преди, се придържа само към фактите. Фактите свидетелствуват, че присъствието на псевдохората се открива само по причиняваните от тях нещастия. Спенсър, притежавайки способността да приема сигнали, разпространяващи се със свръхсветлинна скорост, използувал изведнъж тази си способност в салона на звездолета по отношение на командите на марсианския астропорт и звездолетът претърпял авария. Харисън предал своите математически открития на Хенрих, но във формата на болезнено видение. И не е изключено в онези часове математическите прозрения да са били отрова за болния мозък на Хенрих и да е трябвало да изиграят ролята на вътрешен пламък, изгарящ обезсилените му мозъчни клетки. Харисън загина, неговите намерения останаха неизяснени. Затова пък е жив Андрей, ръководителят на Харисън, и нещастието с него не предизвиква съмнения. Андрей приел предаването на далечната цивилизация на Кентавър–3 и мозъкът му получил удар, почти толкова силен като онзи, който изгорил съдържанието на черепната кутия на Спенсър. Може ли да се отрече влиянието на съвместната работа с Харисън върху Андрей? Всичко, което е свързано с посланиците или разузнавачите на чуждозвездната цивилизация, крие в себе си страшна опасност за хората!

— Не мога да се съглася с вас — каза Боячек, когато Рой млъкна.

— Вие отричате злините, предизвикани от присъствието на псевдохората сред нас? — попита Рой.

Боячек поклати отрицателно глава. Невъзможно е да се отричат станалите вече нещастия. Но нека му бъде позволено да се усъмни в това, че някой, с някаква цел, съзнателно ги е предизвикал. Приятелят Рой се отказва от философски концепции. Той, Боячек, има намерение да навлезе тъкмо в тази област и по-конкретно да засегне раздела, който разглежда връзката между доброто и могъществото.

Рой повдигна рамене:

— Ама че конкретност! Има ли по-абстрактни понятия?

— Има, и то много. А сега не се сърдете, ако моите съждения ви се сторят азбучно прости.

Хенрих избягваше областите, където общите понятия бяха единственото конкретно нещо. Брат му също не беше благосклонен към „отвлеченостите“ и често го казваше. Но при Рой протестът срещу абстракцията също беше абстракция — той охотно влизаше и в най-сложния спор. Улавяйки оттук-оттам разсъжденията на Боячек, Хенрих с любопитство наблюдаваше кой как слуша и говори. Араки присвиваше и без това тесните си очи, кривеше устни, съгласяваше се или възразяваше, допълваше и уточняваше, без да произнесе нито дума — лицето му, макар и не така изразително като на Рой или Арман, изобразяваше речта без думи. Арман обикновено реагираше нетърпеливо, с жестове и гримаси — понякога ти се струваше, че ще скочи, ще те прекъсне, ще започне страстно да те опровергава или стремително да допълва, — но засега само слушаше; различните изражения, бързо сменящи се по лицето му, бяха само признак на внимание — той се стараеше да разбере чуждата мисъл. А Рой се ограждаше от мисълта на другия, той предварително се стремеше да я опровергае, той целият я опровергаваше, без да е казал още нито дума — облегнат назад, с притворени очи, полуусмихнат, полунамръщен, той сякаш високомерно-скучаещо казваше: „Добре, добре, е, какво още?“ Хенрих тихо се засмя. Той знаеше, че често след такова мълчаливо, почти обидно неприемане, когато идваше неговият ред да се изкаже, Рой изведнъж се променяше и спокойно казваше: „Да, вие сте прав, имам само някои незначителни забележки.“ „Ти слушаш неуважително, провокационно — казваше му често Хенрих, — караш другия да търси все нови и нови аргументи, а после става ясно, че е стрелял с оръдие по врабчета.“

А Боячек говореше. И не говореше, а тръбеше. Мрачният му бас, излитащ от гърдите така леко, сякаш Боячек не си поемаше дъх, властно нахлуваше в съзнанието на околните. Звучи музикално убедително, помисли Хенрих за гласа му. Боячек заставяше другите да го слушат, мисълта му потискаше, а не се плъзгаше, с нея се съгласяваха даже когато съвсем не беше безспорна, а сега, както беше предупредил, Боячек изказваше почти тривиални истини. Истинското могъщество, казваше той, не е способно да противоречи на доброто. Злотворството е свойствено на несъвършенството, то може да бъде характерно за силата, но не и за могъществото. Някой напада някого, когато иска да си присвои нещо. Могъществото предполага изобилие на блага и възможности. Спомнете си човешката история — колко вражда е имало в нея, породена от лишенията! С развитието на човечеството се усъвършенствувал и моралът — още в първобитната община се изживяла индивидуалната война, войната на всеки против всички, после стихвали племенните, религиозните, националните, расовите, държавните конфликти, докато при комунизма изчезнала и най-устойчивата борба — класовата, тази, която възниква от стремежа на едни да си присвоят труда на други.

— Вие разпространявате човешките закони върху Вселената — отбеляза Рой. — Но разумните същества безкрайно се различават по своя строеж, форма на живот, цел на битието.

Не, Боячек не разпространява човешките закони върху Вселената. Той просто открива в човешкия живот действието на по-общи закони. Той не вярва, че съществуват високоразвити цивилизации, враждебни на разума, а в понятието разум влиза разбирането за общността на мислещите същества. Някога човечеството написало на своето знаме великите думи: „Човек за човека е приятел, другар, брат“. Кой ще докаже, че този принцип не може да бъде разпространен върху цялата Вселена? В този случай той би звучал така: всички високоразвити цивилизации са в дружески отношения помежду си. И колкото по-високо стои една цивилизация, толкова по-вероятно е, че ще срещнем в нейно лице приятел, а не враг. Каквито и форми на живот да открие, с каквито и социални структури да се запознае, човечеството няма да има основание да преразгледа основите на своя морал. Ако биологията навсякъде е частна, то етиката е всеобща. Навсякъде взаимопомощта е добро, а издевателството над съседа — зло.

— А не съществува ли материална основа на морала? — живо се заинтересува Арман. При всеки подходящ случай той се стараеше да преведе отвлечените понятия на по-близкия за него език на физическите величини. — Да кажем, доброта на молекулярно равнище. Химическа структура на доброжелателност. Електронни потоци на коварството. Квантова фокусировка на неприязънта и ненавистта. Атомна картина на експлоатацията на едно живо същество от друго. Защо не? Нали съществуват физически причини за лудостта! Не е изключено да бъде открито и мезонно поле на несправедливостта.

Боячек отговори с усмивка:

— Ние, социолозите, ще ви бъдем благодарни, ако преведете нашите понятия на своя език. Но се съмнявам. Лудостта, здравият разум — това са физически състояния на човека, тях ще ги опишете с физически величини. Но несправедливостта е социално понятие, то характеризира нравственото равнище на обществото.

Рой сухо каза:

— Аз все пак бих предложил да се върнем към най-важния проблем за днес — кои са Оли, Спенсър и Харисън? Какви цели преследва появата им на Земята? Аз поставям този въпрос конкретно, но засега не виждам конкретни възражения.

Боячек не смяташе, че Оли, Спенсър и Харисън поставят чак толкова трудни въпроси. При това на тях вече са дадени отговори. Тук се споменават термините посланик, шпионин, разузнавач. Те са взети от древната дипломация и твърде малко съответствуват на междузвездните отношения. По-рано всички проблеми са се изчерпвали с взаимовръзките в едно биологически еднородно общество, сега ние говорим за общност на разума, за общност на висшите принципи на нравствеността, но съвсем не за общност на биологическите форми на съществуване — и това поражда особени трудности. Първата е проблемът за физическата несъвместимост — с него се е сблъскал нещастният „Цефей“. Хората непредпазливо се устремили към харибдяните и платили с живота си.

Съвременните полети към звездите повтарят ситуациите на древните митове — отмерено боботеше Боячек. — Гърците се вълнували от проблема за контактите между боговете и хората. Спомнете си как се е явявал Зевс на смъртните си приятелки: на Семела — в образа на орел, на Европа — като бик, на Леда — като лебед, на Даная — като златен дъжд. Съгласете се, че Зевс е бил необикновено изобретателен. И ето че Семела поискала да види своя приятел в истинския му облик. Но щом той застанал пред нея, тя била изпепелена. Защо загинала неразумната Семела? Може би защото Зевс, поддавайки се на молбите й, нарушил изобретените от самия него правила за безопасност при общуването му с хората?

— Поучителна история — хладно констатира Рой.

— И аз това казвам! Предварителното изучаване на формите на съществуване е задължително условие за общуването между различните цивилизации. За тази цел, преди те да влязат в открит контакт, се изпращат тайни посланици. А те трябва да имат външност, сродна на изучаваната цивилизация, трябва да й бъдат близки, бих казал — иманентни.

— Божество в образа на неандерталец?

— По-скоро ген на божество в тялото на неандерталец, ако приемем шегата ви, Рой. Защото мозъкът на посланика трябва, общо взето, да действува на равнището на цивилизацията, в която е изпратен. Посланикът е в състояние да изиграе и ролята на ферментационно начало, но само в степента на възможностите на обществото. Сега се връщаме към Оли. Вие сте прав — на Харибда тя е била посланик на по-високо развита цивилизация. А на Земята, както вие доказвате, тя попада неочаквано и тук се убеждава, че трудно ще може да влезе във връзка с хората. Изпратената от нея информация дала възможност да се разработи друг метод за постепенно запознанство с нас. Така се появили Спенсър и Харисън, а може би и други, неоткрити спенсъровци и харисъновци, които благополучно живеят сред нас. Мисля между впрочем, че тези същества, докато не им се случи извънредно произшествие, искрено се смятат за хора. Ролята им си остава тайна за тях.

Рой отбеляза, че в отговор на неговата гледна точка представят друга — и толкова. Всеки доказва вероятността на своята концепция. Но вероятността не е нищо повече от вероятност. Нужна е достоверност, а не хипотези. Достоверно е съществуването на чуждозвездни посланици. Но как да се обяснят предизвиканите от тях нещастия?

— Мога да направя това по същия принцип — ако беше така, щеше да е така… — спокойно каза президентът. — Вие с брат си разгърнахте пред нас ярката картина на гибелта на радиопредавателната станция на кентавряните. Не е ли логично да се допусне, че внезапната промяна на сигналите е объркала Спенсър и Харисън? Нещастията на Земята са само отзвуци на избухналата далечна катастрофа.

Рой недоверчиво поклати глава. Трябва най-после да излязат от сферата на догадките. Могат да го убедят само факти.

Хенрих каза, че може да съобщи някои факти. Брат му удивено го погледна. Какви ще са тези неизвестни факти? Хенрих обясни, че току-що е завършил проверката на едно свое предположение и още не е успял да сподели изводите.

— Слушаме ви — каза Боячек.

— Събитията на Земята и Марс са свързани по някакъв начин, това никой не го оспорва. Аз сверих времето на тези събития. Спенсър започна да се надига на дивана точно в секундата, когато Андрей е уловил разшифровката две-две-четири. Точно в тази секунда! Но това още не е всичко. Ние днес не споменахме нищо за Артемев, а не бива да го пренебрегваме. Транслацията на съня, както това обикновено става при Артемев, се е подготвяла отрано, но самото съновидение е започнало в същата минута. И аварията на планетолета, и съновидението на Артемев са станали в едно и също време с приемането на сигналите от Кентавър, свидетелствуващи за катастрофата.

— Звучи убедително! — каза Рой. — Не си казвал, че се каниш да съпоставяш тези събития във времето.

— Тази мисъл се появи у мене неотдавна, когато ти доказваше, че чуждозвездните посланици са агенти на злотворството. Оли — и зло! За мене това не се връзва, Рой. Високоразвитата цивилизация може да причини вреда и без да изпраща агенти — например с пряко нападение. И аз си спомних безумните очи на Спенсър, Рой! До онази секунда те бяха нормални, мирни приемници на външната светлина, а не пронизващи фарове! Даже ако скоро след това не беше станала трагедията, тази мигновена промяна сама по себе си свидетелствуваше за ужасно събитие. Аз помня какъв страх ме бе обхванал в онази секунда. Той беше пророчески, според твоя любим израз.

Всъщност Рой беше вече убеден, но искаше да обобщи направените му възражения. И тъй, нека доброто е норма, а нещастията — резултат от незнайна катастрофа. Това тълкуване си има своите основания. Но не отпада въпросът, как да се борят със спенсъровците, които понякога катастрофално биват обхващани от лудост? С какво тяхната лудост заплашва човечеството?

Той се обръщаше към Араки, който мълча по време на целия диспут — искаше да завърши възникналият между тях спор в присъствието на Боячек.

Араки сдържано каза, че разработката на методите за защита е работа по-скоро на физиците, отколкото на физиолозите. Всички нещастия, за които говорят — аварията на звездолета, болестта на Андрей — са станали по физически причини. Колкото до лудостта, той ще повтори: лудостта е реакция на удар; тази реакция понякога е форма на защита от по-страшни последствия. Такива актове на безумие не заплашват обществото. Ако гениалността е обществено достояние, то безумието си остава индивидуално нещастие.

— Много дълбока мисъл — с вълнение каза Хенрих. — И ми се струва, че от нея произтичат важни изводи. Ще мисля върху това!

— Да завършим дотук, приятели! — предложи Боячек. — В резюме: изследванията продължават, изводите от тях се докладват.

Братята си тръгнаха пеш. Хенрих мълча почти през целия път. Рой го попита за какво мисли.

— За Харисън — каза Хенрих.

— За Харисън? Кое в него те учудва повече, отколкото в Оли или Спенсър?

— Много от загадките, свързани с Оли и Спенсър, са вече ясни — замислено каза Хенрих. — А при Харисън остава един въпрос и той все повече ме тревожи. Струва ми се, докато не намерим неговия отговор, нищо няма да разберем!

Рой иронично погледна брат си. Хенрих преувеличаваше, такава му беше натурата. Онова, което не разбираше, винаги му се струваше най-важното. После, след като се ориентираше, той признаваше, че неизвестното е било всъщност дреболия, разкриването й само дорисуваше детайлите, а не откриваше нови хоризонти.

— Коя неизяснена постъпка на Харисън ти се струва ключ към тайната? — попита Рой.

— Самоубийството — отговори Хенрих.