Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Хао

— Сине на небето, Сине на небето — повика тънко гласче.

Гусев и Лос се приближаваха към къщата от страната на горичката. От лазурния гъсталак се показа остроносо личице. Беше механикът на Аелита, момчето със сивото кожухче. Той плесна с ръце и заподскача, личицето му се мръщеше като на тапир. Той разтвори клоните и показа скритата в развалините на водохранилището крилата лодка.

Той им разказа: нощта преминала спокойно, на разсъмване се чул далечен грохот и се появило зарево. Той си помислил, че Синовете на небето са загинали, скочил в лодката и полетял към убежището на Аелита. Тя също била чула взривовете и гледала пожара отвисоко сред скалите. Казала на момчето: „Върни се в къщата и чакай Синовете на небето; ако те заловят слугите на Тускуб, умри в мълчание; ако Синът на небето е убит, промъкни се до трупа му, намери в него каменното шишенце и ми го донеси.“

Лос изслуша разказа на момчето със стиснати зъби. После Лос и Гусев отидоха до езерото, измиха кръвта и праха от себе си. Гусев изряза от жилаво дърво сопа почти колкото конски крак. Качиха се в лодката и се издигнаха в сияещата синева.

 

 

Гусев и механикът вкараха лодката в пещерата, легнаха пред входа и разгънаха картата. В това време отгоре, от скалите, се смъкна Иха. Тя погледна Гусев и се плесна по бузите. От влюбените й очи потекоха сълзи като ручеи. Гусев радостно се засмя.

Лос сам се спусна в пропастта към Свещения праг. Сякаш крилете на вятъра го носеха по стръмните стълби, по тесните преходи и мостчета. Какво ще стане с него, с Аелита, ще се спасят ли, или ще загинат? Той не можеше да мисли: почваше да мисли и забравяше. Главното, потресаващото бе това, че той отново щеше да види „родената от светлината на звездите“. Само да зърне слабичкото и синкаво лице — да се забрави сред вълните на радостта.

Лос стремително премина в облаци пара по изгърбения мост над пещерното езеро и както миналия път видя отвъд ниските колони лунната перспектива на планините. Той внимателно стъпи на площадката, увиснала над пропастта. Мъгливо проблясваше златото на Свещения праг.

Беше знойно и тихо. Лос искаше с умиление, с нежност да целуне червеникавия мъх, следите от стъпки в това последно убежище на любовта.

Далече долу се издигаха безплодните остриета на планините. Ледове проблясваха в гъстата синева. Пронизваща мъка стегна сърцето му. Ето пепелта от огъня, ето смачкания мъх там, където Аелита му бе изпяла песента на улата. Гърбато гущерче изсъска, претича по камъните и застина с обърната глава.

Лос се приближи до скалата, до триъгълната врата, открехна я и приведен влезе в пещерата.

Висящият от тавана светилник осветяваше спящата сред бели възглавници Аелита. Лежеше по гръб, пъхнала голия си лакът под главата. Слабото й личице беше печално и кротко. Стиснатите й мигли потрепваха — навярно сънуваше някакъв сън.

Лос коленичи до главата й и умилено и развълнувано загледа любимата си — другарка на щастието и скръбта. Какви ли не мъки би понесъл сега, та никога да не помръкне това дивно лице, за да възпре гибелта на красотата, младостта и невинното дихание — тя дишаше и кичурът пепеляви коси върху бузата се надигаше и отпускаше.

Лос си помисли за онова чудовищно кълбо, което диша, шумоли и съска в дълбокия кладенец в тъмнината на лабиринта и очаква своя час. Той изстена от страх и мъка. Аелита въздъхна и се събуди. Очите й за минута гледаха безсмислено Лос. Веждите й учудено се вдигнаха. С двете си ръце тя се опря на възглавниците и седна.

— Сине на небето — каза тя нежно и тихо, — сине мой, моя любов…

Тя не прикри голотата си, само от смущение бузите й поруменяха. Сините й рамене, едва развитата гръд, тесните бедра изглеждаха на Лос сякаш родени от светлината на звездите. Лос продължаваше да стои на колене до леглото, мълчеше, защото твърде силна беше радостта да гледа любимата си. Тръпчивосладкият аромат го обвиваше като тъмен облак пред буря.

— Видях те насън — каза Аелита, — ти ме носеше на ръце по стъклени стълби, носеше ме все по-високо. Чувах ударите на твоето сърце. Кръвта блъскаше в него и го разтърсваше. Обзе ме тъга. Чаках кога ще спреш, кога ще свърши тъгата? Искам да позная любовта. Аз познавам само тежестта и ужаса на тъгата… Ти ме пробуди. — Тя млъкна, веждите й се вдигнаха още по-нагоре. — Ти ме гледаш толкова странно. О, мой великане!

Тя стремително се отдръпна в далечния край на леглото. Устните й се отвориха леко, сякаш искаше да се защити. Лос изрече с мъка:

— Ела при мен.

Тя поклати глава.

— Ти приличаш на страшния Ча.

Той веднага закри с ръка лицето си, целият пронизан от усилието на волята и сякаш обзет от пламък — всичко в него сега беше огън. Той свали ръцете си, Аелита тихо попита:

— Какво има?

— Не се страхувай.

Тя се приближи и отново прошепна:

— Страх ме е от Хао. Аз ще умра.

— Не се бой от Хао. Той е огънят, той е животът. Не се бой от Хао. Слез, моя любов!

Той протегна ръце към нея. Аелита тихо въздъхна, сведе ресници, внимателното й личице се изостри. Изведнъж, все така стремително тя стана от леглото и духна светилника.

Вплете пръсти в снежните коси на Лос…

 

 

Зад вратата на пещерата се чу шум, сякаш бръмчаха рой пчели. Нито Лос, нито Аелита го чуха. Виещият шум се засили. И ето — от пропастта бавно, като чудовищна оса, се издигна военен кораб, който стържеше с носа си по скалите.

Корабът увисна на равнището на площадката. На самия й край от борда спуснаха стълбичка. По нея слязоха Тускуб и отряд войници с брони и метални заострени шлемове.

Войниците се наредиха в полукръг пред пещерата. Тускуб се приближи до триъгълната врата и удари по нея с бастуна си.

Лос и Аелита спяха дълбоко. Тускуб се обърна към войниците, посочи с бастуна към пещерата и заповяда:

— Хванете ги.