Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 7 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974


Странната обява

На улица „Червени зари“ се появи странна обява: малък сив лист, закован на олющената стена на необитаема къща. Арчибалд Скайлс, кореспондент на един американски вестник, минаваше оттам и видя застанала пред обявата боса млада жена, облечена с чиста басмяна рокля; тя четеше и устните й мърдаха. Умореното й и мило лице не показваше учудване — очите й бяха равнодушни, с някакво безумно пламъче в тях. Тя прибра падналия кичур вълниста коса зад ухото си, вдигна от тротоара кошницата със зеленчук и прекоси улицата.

Обявата заслужаваше по-голямо внимание. Скайлс полюбопитствува, прочете я, пристъпи по-наблизо, потърка очи и я прочете още веднъж.

— Twenty three — промърмори най-сетне той, което трябваше да значи: „Да ме вземат дяволите.“

В обявата пишеше:

„Инженер М. С. Лос кани желаещите да летят с него на 18 август към планетата Марс да дойдат за лична среща от 6 до 8 вечерта. Ждановска крайбрежна, №11, в двора.“

Всичко това беше написано обикновено и просто, с обикновен химически молив.

Скайлс неволно си напипа пулса: нормален. Погледна хронометъра си: беше четири часът и десет минути, 17 август 192… година.

Скайлс очакваше със спокойно мъжество всичко в този безумен град. Но тази обява, закована с гвоздейчета за олющената стена, му подействува до голяма степен болезнено.

По запустялата улица „Червени зари“ духаше вятър. Прозорците на многоетажните къщи, кои изпотрошени, кои заковани с дъски, не издаваха живот — нито една глава не се подаваше навън. Оставила кошницата на земята, младата жена стоеше от другата страна на улицата и гледаше към Скайлс. Милото й лице беше спокойно и уморено. Скулите на Скайлс заиграха. Той измъкна стар плик и си записа адреса на Лос. В това време пред обявата се спря едър, широкоплещест мъж без шапка, ако се съди по облеклото — войник, със сукнена рубашка без колан, с навуща. От нямане какво да прави бе пъхнал ръце в джобовете. Якият му врат се напрегна, когато започна да чете обявата.

— Ама и този — брей, че се е засилил — към Марс! — каза той с удоволствие и обърна загорялото си безгрижно лице към Скайлс. Напряко през слепоочието му светлееше белег. Очите му бяха сивокафеникави и също като на онази жена — с някакво пламъче. (Скайлс отдавна беше забелязал това пламъче в руските очи и даже споменаваше за него в своя статия: „… Липсата на определеност в очите — ту насмешливи, ту безумно решителни, и, накрая, непонятният израз на превъзходство — действуват извънредно болезнено върху европееца.“).

— Да вземеш и да полетиш с него, толкова е просто — отново каза войникът, усмихна се простодушно и в същото време бързо огледа Скайлс от главата до петите.

Изведнъж той присви очи, усмивката изчезна от лицето му. Той внимателно гледаше през улицата към босата жена, която все така неподвижно стоеше до кошницата.

Кимна с глава и я попита:

— Маша, защо стоиш? (Тя бързо примигна.) Да беше си тръгнала към къщи. (Тя попристъпи с малките си прашни нозе, въздъхна, наведе глава.) Върви, върви, аз скоро ще дойда.

Жената вдигна кошницата и тръгна. Войникът каза:

— Уволниха ме в запаса поради контузия и раняване. Сега се разхождам, чета обявите — страшна скука.

— Мислите ли да отидете във връзка с обявата? — попита Скайлс.

— Непременно ще отида.

— Но това е глупост — да летиш петдесет милиона километра в безвъздушно пространство.

— Дума да няма — далеко е.

— Това е шарлатанство или бълнуване.

— Всичко може да е.

Скайлс също загледа войника с присвити очи: онзи го гледаше пак така с насмешка, с неразбираемия израз на превъзходство, тогава той пламна гневно и тръгна към Нева. Крачеше уверено и широко. В градинката седна на една пейка, пъхна ръка в джоба си, където като стар пушач и делови човек носеше тютюна си, с едно движение на палеца натъпка лулата си, запали и протегна крака.

В градинката шумяха старите липи. Въздухът беше влажен и топъл. Върху купчина пясък, самичко в цялата градинка и явно доста отдавна, седеше малко момченце с мръсна ризка на точки, без гащи. От време на време вятърът повдигаше светлите му и меки коси. В ръката си държеше края на една връвчица, а другият край беше завързан за крака на стара, разрошена врана. Тя стоеше недоволна и сърдита като момчето и гледаше Скайлс.

И изведнъж — то беше само за миг — сякаш облаче плъзна в съзнанието му, главата му се замая: дали всичко това не му се присънва? Момчето, враната, празните къщи, пустите улици, странните погледи на минувачите и прикрепената с гвоздеи обява — покана за полет в безкрайните пространства…

Скайлс дълбоко дръпна от силния тютюн. Разгъна картата на Петроград и като плъзна по нея крайчето на лулата си, откри Ждановска крайбрежна.