Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Магията

Лос седна зад Аелита. Механикът, червенокожо момче, плавно издигна крилатата лодка в небето.

Студеният вятър се втурна насреща им. Бялото като сняг кожухче на Аелита беше пропито със свежестта на буря, с планински студ. Тя се обърна към Лос, бузите й пламтяха.

— Видях баща си. Той ми заповяда да убия и теб, и твоя другар. — Зъбите й блеснаха. Тя разтвори юмручето си. На пръстен с верижка висеше каменно шишенце. — Баща ми каза: нека заспят спокойно, заслужили са щастлива смърт.

Сивите очи на Аелита заплуваха във влага. Но веднага се засмя и смъкна пръстена. Лос я сграбчи за ръката.

— Не го хвърляй — той взе шишенцето и го пъхна в джоба си, — това ще е твоят подарък, Аелита, тази тъмна капчица е сънят и покоят. Сега ти си и животът, и смъртта. — Той се наведе и усети дъха й. — Когато настане страшният час на самотата, аз отново ще те почувствувам в тази капчица.

Стремейки се да го разбере, Аелита затвори очи и се облегна на Лос. Не, все едно, не можеше да го разбере. Шумящият вятър, горещите гърди на Лос зад гърба й, ръката му, потънала в бялата кожа на рамото й — сякаш кръвта им се слива с един кръговрат, в един възторг, а те като едно тяло летят към някакъв сияен древен спомен. Не, все едно, не можеше да го разбере!

Измина минута или малко повече. Лодката се изравни с височината на Тускубовата къща. Механикът се обърна: лицата на Аелита и на Сина на небето бяха странни. В празните им зеници грееха слънчеви точки. Вятърът мачкаше снежнобялата вълна на кожухчето на Аелита. Възторжените й очи гледаха към океана от небесна светлина.

Момчето механик мушна острия си нос в яката и прихна беззвучно. Наклони лодката на една страна и като разсече въздуха при стръмното спускане, кацна пред къщата.

Аелита се съвзе, започна да разкопчава кожуха си, но пръстите й се плъзгаха по големите копчета с птичи главички. Лос я вдигна на ръце, сложи я на тревата и остана приведен над нея. Аелита каза на момчето:

— Приготви закритата лодка.

Тя не забеляза нито зачервените очи на Ихошка, нито изкривеното от страх, жълто като тиква лице на управителя; като се усмихваше и разсеяно се обръщаше към Лос, тя тръгна пред него към къщата, към покоите си.

Лос за първи път видя стаите на Аелита — ниските златни сводове, стените, покрити със силуети, сякаш фигурки върху китайски чадър, усети тръпчивия топъл аромат, който замайваше главата.

Аелита тихо каза:

— Седни.

Лос седна. Тя се отпусна в краката му, положи глава върху коленете му, ръце на гърдите му и повече не помръдна.

Той с нежност гледаше пепелносивите й, вдигнати високо на тила коси, държеше ръцете й. Гърлото й затрепери. Лос се наведе. Тя каза:

— Може би ти е скучно с мен? Прости ми. Аз още не умея да обичам. Объркана съм. Казах на Иха: сложи повече цветя в столовата, когато остане сам, нека улата му свири.

Аелита опря лакти в коленете на Лос. Лицето й беше замечтано.

— Ти слушаше ли? Разбра ли? Мислеше ли за мене?

— Ти виждаш и знаеш — отвърна Лос, — когато не те виждам — полудявам от тревога. Когато те виждам — тревогата е по-страшна. Сега ми се струва, че мъката по теб ме е тласнала към звездите.

Аелита въздъхна дълбоко. Лицето й изглеждаше щастливо.

— Баща ми ми даде отрова, но аз видях, че не ми вярва. Той каза: „Ще убия и тебе, и него.“ Не ни остава дълго да живеем. Но ти усещаш, че минутите текат безкрайно, блажено.

Тя се запъна и видя как в очите на Лос пламна хладна решителност, устните му се стиснаха упорито.

— Добре — каза той, — аз ще се боря.

Аелита се приближи до него и зашепна.

— Ти си великанът от детските ми сънища. Лицето ти е прекрасно. Силен си, Сине на небето. Мъжествен и добър. Ръцете ти са от желязо, а коленете — от камък. Погледът ти е смъртоносен. От погледа ти жените усещат тежест под сърцето.

Главата на Аелита безсилно легна на рамото му. Шепотът й стана неясен, едва доловим. Лос вдигна косата от челото й.

— Какво ти е?

Тогава тя стремително като дете обви ръце около шията му. В очите й се появиха големи сълзи, потекоха по слабичкото й лице.

— Аз не умея да обичам — каза тя, — никога не съм го знаела. Съжали ме, не бягай от мен. Ще ти разказвам интересни истории: за страшни комети, за битката на въздушните кораби, за гибелта на една прекрасна страна отвъд планините. Няма да ти е скучно да ме обичаш. Никой никога не ме е милвал. Когато дойде за пръв път, аз си помислих: „Виждала съм го в детството си, близък ми е този великан.“ Искаше ми се да ме вземеш на ръце и да ме отнесеш оттук. Тук е мрачно, безнадеждно, само смърт, смърт. Слънцето грее слабо. Ледовете на полюсите вече не се топят. Моретата пресъхват. Безкрайни пустини и ледени пясъци покриват Тума… Земя, Земя… Мили великане, отнеси ме на Земята. Искам да виждам зелени планини, потоци вода, облаци, яки зверове, великани… Не искам да умирам…

Аелита се обливаше със сълзи. Сега на Лос му се струваше, че е съвсем малко момиче. Стана му смешно и в същото време го заля нежност, когато тя, говорейки за великаните, плесна с ръце.

Лос я целуна по разплаканите очи. Тя притихна. Устничките й подпухнаха. Тя влюбено от долу на горе гледаше Сина на небето, сякаш беше великан от приказка.

Изведнъж в полумрака на стаята се чу тихо изсвирване и веднага овалът на тоалетната масичка пламна с матова светлина. Появи се главата на Тускуб, който внимателно се взираше.

— Тук ли си? — попита той.

Аелита скочи на килима като котка и изтича пред екрана.

— Тук съм, татко.

— Синовете на небето още ли са живи?

— Не, татко — дадох им отровата, те са мъртви.

Аелита говореше хладно и рязко. Стоеше гърбом към Лос и закриваше екрана.

— Какво още искаш от мен, татко?

Тускуб мълчеше. Раменете на Аелита започнаха да се повдигат, главата й се отметна назад. Свирепият глас на Тускуб изрева:

— Лъжеш! Синът на небето е в града. Той е начело на въстанието!

Аелита залитна. Главата на баща й изчезна.