Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Зад назъбените планини

Корабът летеше ниско над Марс в северозападна посока. Лос и плешивият марсианец останаха на палубата. Гусев слезе във вътрешността на кораба при войниците.

В светлата кабина с цвят на слама той седна в плетено кресло и известно време наблюдава пъргавите, дребни войничета, примигващи като птици с червените си очи. После извади любимата си тенекиена табакера, с която седем години не се беше разделял по фронтовете, чукна по капака — „да изпушим по една“ — и им предложи цигари.

Марсианците уплашено заклатиха глави. Все пак един си взе цигарка, разгледа я, помириса я и я скри в джоба на белите си панталони. Когато Гусев си запали, войниците, обзети от голям страх, се отдръпнаха и зашепнаха с птичите си гласове:

— Шохо тао тавра шохо-ом.

Червените им, изострени лица с ужас гледаха как „шохо“ гълта дима. Но малко по малко свикнаха с миризмата, успокоиха се и отново се приближиха.

Без много да се притеснява, че не знае марсианския език, Гусев започна да разказва на новите си приятели за Съветска Русия, за войната, за революцията, за подвизите си:

— Гусев — това ми е фамилията. Гусев — от гъски идва: такива едни големи птици има на Земята, май вие тука не сте и сънували такива. Казвам се Алексей Иванович. Командувал съм не само полк, ами и цяла конна дивизия. Бях страшен герой, направо ужасен. Имам си такава тактика: има-няма картечници — командувам „предавай, кучи сине, позицията!“, вадим сабите и почваме да сечем. И аз целият съм насечен, ама кой ти гледа. При нас във военната академия четат дори специален курс: „Сечта на Алексей Гусев“, не ми ли вярвате? Предлагаха ми корпус. — Гусев бутна с пръст шапката си назад и се почеса зад ухото. — Не, извинете, но ми омръзна. Седем години воювах, на всеки ще му омръзне. По това време Мстислав Сергеевич ме вика и ме моли: „Алексей Иванович, без вас няма да отлетя на Марс.“ Та ето ме, здравейте.

Марсианците го слушаха и се чудеха. Един войник донесе манерка с кафеникава течност с аромат на индийско орехче. Гусев извади от торбата си половин бутилка спирт, който си носеше от Земята. Марсианците го опитаха и се разбъбриха. Гусев ги потупваше по раменете и също приказваше. После извади от джобовете си всякакви дрънкулки и им предложи да се разменят. С радост марсианците му даваха златни нещица за джобно ножче, за парченце молив, за удивителна запалка, направена от гилза.

През това време Лос се беше облегнал на решетестия борд на кораба и гледаше към отдалечаващата се надолу унила хълмиста равнина. Той позна къщата, която бяха посетили предния ден. Навсякъде се виждаха все същите развалини, островчета от дървета и се нижеха пресъхнали канали.

Лос посочи тази пустиня и направи учудена физиономия: защо цялата област е мъртва и изоставена. Изпъкналите очи на плешивия марсианец изведнъж станаха злобни. Той даде знак, корабът се издигна, описа дъга и полетя към върховете на назъбените планини.

Слънцето се беше изкачило високо, облаците бяха изчезнали. Винтовете ревяха, а при завой и изкачване скърцаха, размахваха се гъвкавите криле, вертикалните перки бучаха. Лос забеляза, че освен бръмченето на перките и свиренето на вятъра в крилете и процепите на мачтите други звуци не се чуваха: моторите работеха безшумно. Но самите те не се виждаха. Само на оста на всяка перка се въртеше кръгла кутийка, наподобяваща кутия на динамо, и на върховете на предната и задната мачта блестяха две елипсовидни кошнички от сребриста жица.

Лос питаше марсианеца за названията на предметите и ги записваше. После извади от джоба си книгата с чертежите и го помоли да изговори звуците на геометричните букви. Марсианецът изумено се втренчи в тази книга. Очите му отново охладняха, тънките му устни се изкривиха презрително. Той предпазливо взе книгата от ръцете на Лос и я хвърли зад борда.

От височината и разредения въздух Лос получи бодежи в гърдите, очите му се насълзиха. Марсианецът забеляза това и даде знак за спускане. Сега корабът летеше над кървавочервени пустинни скали. От югоизток на северозапад се извиваше широк планински хребет. Долу сянката на кораба летеше през назъбени пропасти, през искрящи рудни и метални жили, по стръмни, обрасли с лишеи склонове, пропадаше в мъгливи бездни, подобно на облаче закриваше блестящи ледени остри върхове и огледални глетчери. Местността беше дива и безлюдна.

— Лизиазира — каза марсианецът, като кимна към планините, и дребните му зъби блеснаха като метални.

Гледайки към тези скали, които му напомняха за мъртвия пейзаж на разрушената планета, Лос видя върху камъните в пропастта преобърнатия скелет на кораб, около него бяха разхвърляни отломки от сребрист метал. По-нататък, зад гребена на една скала, стърчеше счупеното крило на втори кораб. Отдясно, нанизан на гранитен зъбер, висеше трети, напълно обезобразен кораб. Навсякъде по тези места се виждаха останки от огромни криле, изпочупени корпуси, стърчащи ребра. Тук се бе водила битка; сякаш върху тези безплодни скали бяха повалени демони.

Лос погледна съседа си. Марсианецът седеше, придържайки с ръка халата около шията си, и спокойно гледаше към небето. Срещу кораба в редица летяха дългокрили птици. Те стремително се издигнаха, жълтите им криле се мярнаха в тъмната синева и после завиха. Лос проследи снижаващия им се полет и видя черната вода на кръгло езеро, легнало дълбоко сред скалите. Жълтите птици кацнаха на брега.

Езерото се покри с леки вълни, закипя, от средата му се издигна силна водна струя, пръсна се и спадна.

— Соам — тържествено каза марсианецът.

Планинската верига свършваше. На северозапад през прозрачните, трептящи вълни на зноя прозираше яркожълта равнина, там блестеше голямо водно пространство. Марсианецът протегна ръка по посока на замъглената чудна далечина и каза с широка усмивка:

— Азора.

Корабът леко се издигна. Насреща духаше влажен приятен вятър, който свистеше в ушите. Азора се разстилаше като широка сияеща равнина. Прорязана от пълноводни канали, покрита с оранжеви гъсталаци и с весели светлозелени ливади, Азора, което значеше радост, приличаше на онези пролетни ливади, които си спомняш насън в далечното детство. По каналите плаваха широки метални лодки. По бреговете бяха разхвърляни бели къщички с причудливи пътечки из градините. Навсякъде шаваха фигурките на марсианци. Някои се стрелваха от плоските покриви и като прилепи преминаваха оттатък водата или зад някоя горичка. Навред из ливадите лъщяха локви и блестяха ручеи. Азора беше чудесен край.

В края на равнината трепкаха слънчевите отблясъци на голямо водно пространство, към което се бяха устремили лъкатушните линии на всички канали. Корабът летеше нататък и най-сетне Лос видя голям прав канал. Отсрещният му бряг тънеше във влажна омара. Мътните му жълтеникави води бавно течаха край каменист скат.

Летяха дълго. И ето в края на канала от водата се заиздига гладкият ръб на стена, която и в двете посоки се скриваше зад хоризонта. Стената растеше. Сега се виждаха огромните камъни на градежа, в пролуките на който растяха храсти и дървета. Приближаваха към огромно водохранилище.

На много места над повърхността му се издигаха пенестите шапки на фонтани…

— Ро — каза марсианецът и важно вдигна пръст.

Лос извади от джоба си бележник, намери в него набързо нахвърляния предния ден чертеж на линиите и точките върху диска на Марс. Той подаде рисунката на съседа си и посочи надолу към водохранилището. Марсианецът се взря намръщено — после разбра и радостно закима, като подчерта с нокътя на кутрето си една от точките на чертежа.

Лос се наведе от борда и видя да излизат от водохранилището две прави и една лъкатушна линия на пълни с вода канали. Значи това била тайната: кръглите петна върху диска на Марс са водохранилища, а линиите на триъгълниците и полуокръжностите са канали. Но кои ли същества са могли да построят тези гигантски стени? Лос погледна към спътника си. Марсианецът издаде долната си устна и вдигна разперените си ръце към небето:

— Хао хацха ро хамагацитъл.

Корабът преминаваше над обгорена равнина. Тя се пресичаше от розовочервената, доста широка, цветуща ивица на безводното корито на четвърти канал, целият сякаш засян с правилни редове растителност. Явно това беше една от линиите на втората мрежа канали — онзи бледен рисунък върху диска на Марс.

Равнината премина в невисоки заоблени хълмове. Зад тях прозираха синкавите очертания на решетъчни кули. Върху средната мачта на кораба се издигнаха жици, от които запукаха искри. Зад хълмовете се изправяха все нови очертания на решетъчни кули и стъпаловидни здания. През слънчевата мъгла прозираха сребристи сенки на огромен град.

Марсианецът каза:

— Соацера.