Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Аэлита, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Валя Димитрова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- gogo_mir (2012)
Издание:
Алексей Толстой. Аелита
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986
Библиотека „Галактика“, №73
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преведе от руски: Валя Димитрова
Редактор: Жана Кръстева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева
Съветска руска, 1 издание
Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.
Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964
Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.
Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С-31
© Валя Димитрова, преводач, 1986
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986
c/o Jusautor, Sofia
А. Н. Толстой. Аэлита
Издательство „Художественная литература“, 1974
История
- — Добавяне
На стълбата
Изминаха седем дни.
Когато по-късно Лос си спомняше за това време, той си го представяше като син полумрак, като удивително спокойствие, в което наяве се нижеха един след друг дивни сънища.
Лос и Гусев се събуждаха сутрин рано. След ваната и леката закуска отиваха в библиотеката. Внимателните, ласкави очи на Аелита ги посрещаха на прага. Тя казваше вече почти разбираеми думи. В тишината и полумрака на тази стая, в тихите думи на Аелита се таеше чувство на неизразим покой — влагата в очите й променяше цвета си, очите й се разтваряха в сферата, а там се нижеха сънищата. По екрана пробягваха сенки. Думите проникваха в съзнанието им неволно.
Думите полека се изпълваха с жизнени сокове — отначало бяха само звуци, после от мъглата на съзнанието изплуваха понятията. Сега, когато Лос изговаряше името на Аелита, то го вълнуваше с двойно чувство: с тъгата на първата дума АЕ, което означаваше „виждана за последен път“, и с усещането за сребриста светлина — ЛИТА, което означаваше „звездна светлина“. Така езикът на новия свят проникваше в съзнанието им като най-фина материя.
Това обогатяване продължи седем дни. Уроците се провеждаха сутрин и след залез — до полунощ. Накрая Аелита явно се умори. На осмия ден не дойдоха да ги събудят и гостите спаха до вечерта.
Когато Лос стана от леглото, през прозорците се виждаха дългите сенки на дърветата. Някаква птичка пееше с кристален, равен глас. Лос бързо се облече и без да буди Гусев, отиде в библиотеката, но никой не отговори на чукането му. Тогава за първи път през тези седем дни Лос излезе навън.
Поляната плавно се спускаше към гората, към ниските постройки. Стадо тромави животни с дълга козина — хаши, — полумечки-полукрави, вървеше натам с унил рев. Ниското слънце позлатяваше къдравата трева, цялата поляна пламтеше като влажно злато. Над езерото прелетяха изумрудени жерави. В далечината се появи огреният от залеза снежен конус на планински връх. Тук също цареше покоят, тъгата на отиващия си в спокойствие и злато ден.
По познатата пътечка Лос тръгна към езерото. От двете й страни все така свеждаха клони плачещите лазурни дървета, отвъд петнистите стволове той видя все същите развалини, и въздухът беше същият — лек и освежаващ. Но на Лос му се струваше, че едва сега вижда тази чудна природа — очите и ушите му се бяха отворили, той беше научил названията на предметите.
Езерото прозираше през клоните с пламтящите си петна. Но когато Лос стигна до водата, слънцето вече беше залязло, огнените пера на залеза се удължиха и обхванаха със златен пламък половината небе. Огънят бързо се покри с пепел, небето се изчисти, потъмня и отведнъж пламнаха звездите. Странният рисунък на съзвездията се отрази във водата. В заливчето на езерото, до стълбата, се извисяваха черните очертания на двата каменни гиганта — стражи на хилядолетията, седнали с лица, обърнати към съзвездията.
Лос се приближи до стълбата. Очите му още не бяха свикнали с бързо настъпващата тъмнина. Той се облегна върху подножието на статуята и пое дълбоко влагата на езерото — тръпчивия дъх на блатни цветя. Отраженията на звездите се размазаха — над водата се издигаше лека мъгла. А съзвездията светеха все по-ярко и сега вече ясно се виждаха и заспалите клони, и проблясващите камъчета, и усмихнатото лице на седящия Магацитъл.
Лос стоя и гледа, докато опряната му върху камъка ръка изтръпна. Тогава той се дръпна от статуята и в същия миг долу на стълбата видя Аелита. Тя седеше неподвижно и гледаше отраженията на звездите в черната вода.
— Аиу ту ира хасхе, Аелита — промълви Лос и изумено се вслуша в странните звуци на своите думи. Той ги изговори с мъка, като при силен студ. Неговото желание — мога ли да остана при вас, Аелита? — само̀ се беше претворило в тези чужди звуци.
Аелита бавно се обърна и каза:
— Да.
Лос седна до нея на стъпалото. Косите на Аелита бяха покрити с черно калпаче — качулката на наметалото. Лицето й се различаваше в светлината на звездите, но очите й не се виждаха — бяха само като големи сенки в очните падини.
Тя попита спокойно, с хладен глас:
— Бяхте ли щастлив на Земята?
Лос не отвърна веднага — загледа се: лицето й беше неподвижно, устата печално извита.
— Да — отвърна той, — да, бях щастлив.
— В какво се състои щастието при вас, на Земята?
Лос отново я загледа.
— Сигурно при нас, на Земята, щастието е в това да забравиш за себе си. Щастлив е онзи, който е постигнал пълнота, съгласие и изпитва жажда да живее заради тези, които му дават тази пълнота, съгласие и радост.
Сега Аелита се обърна към него. Огромните й очи изумено се взираха в този беловлас великан, човека.
— Такова щастие носи любовта към жената — каза Лос.
Аелита отново се обърна. Връхчето на качулката й затрепери. Може би се смееше? Не. Може би плачеше? Не. Лос тревожно се размърда върху покритото с мъх стъпало. Аелита каза с леко потръпващ глас:
— Защо напуснахте Земята?
— Умря тази, която обичах — каза Лос. — Нямах сили да се преборя с отчаянието, животът ми стана ужасен. Аз съм беглец и страхливец.
Аелита измъкна изпод наметалото ръката си и я сложи върху голямата ръка на Лос — само го докосна и отново я прибра под наметалото.
— Знаех, че това ще се случи в моя живот — промълви тя замислено. — Още като момиченце виждах странни сънища. Сънувах високи зелени планини. Реки светли, не като нашите. И облаци, облаци — огромни и бели, и дъждове — потоци вода. И хора — великани. Мислех, че полудявам. По-късно моят учител ми каза, че това е ашхе, второто зрение. У нас, потомците на Магацитлите, е жива паметта за друг живот, у нас като непокълнало семе дреме ашхе. Ашхе — това е страшна сила и велика мъдрост. Но аз не зная, какво е щастие?
Аелита измъкна двете си ръце изпод наметалото и плесна с тях като дете. Качулката й отново потрепери.
— Вече много години идвам нощем на тази стълба и гледам звездите. Аз зная много. Уверявам ви, зная неща, които вие не бива и няма нужда да знаете. Но щастлива съм била само когато в детството ми се присънваха облаци, облаци, потоци дъжд, зелени планини, великани. Учителят ме предупреждаваше, той каза, че ще загина. — Тя обърна лице към Лос и изведнъж се усмихна.
На Лос му стана страшно: толкова чудно красива беше Аелита толкова опасен, тръпчиво-сладък аромат идеше от наметалото с качулката, от ръцете, лицето и нейното дихание.
— Учителят каза: „Хао ще те погуби.“ Тази дума означава падение.
Аелита се обърна и още по-ниско нахлупи качулката на очите си.
Те помълчаха, после Лос каза:
— Аелита, разкажете ми за вашите знания.
— Това е тайна — важно каза тя, — но вие сте човек и аз ще трябва да ви разкажа много неща.
Тя вдигна лице. От двете страни на Млечния път сияеха и трепкаха големи съзвездия, сякаш ветрецът на вечността минаваше през техния огън. Аелита въздъхна.
— Слушайте — каза тя, — слушайте ме спокойно и внимателно.