Алексей Толстой
Аелита (24)

Гусев изучава града

Иха беше съвсем оглупяла. Гледаше с прибулен поглед Гусев и тозчас изпълняваше всичко, за което я помолеше. Беше смешно и тъжно. Гусев се отнасяше към нея строго, но справедливо. Когато Ихошка съвсем изнемогваше от преливащите в нея чувства, той я вземаше на коленете си, милваше я по главата, галеше я зад ухото и й разказваше разни смешни истории. Тя го слушаше като замаяна.

В главата на Гусев се бе загнездил план как да избягат в града. Тук бяха като в капан: в случай на опасност нито можеш да се защитаваш, нито да избягаш. А в това, че ги заплашва сериозна опасност, Гусев не се и съмняваше. От разговорите с Лос нямаше полза. Лос само се мръщеше, сега той не виждаше по-далеч от полите на Тускубовата щерка.

„Нерешителен човек сте вие, Алексей Иванович. Е, че щели да ни убият — не сме ние, дето ще се уплашим от смъртта. Инак можехме да си седим в Петроград — там е къде-къде по-безопасно?“

Гусев накара Ихошка да отмъкне ключовете на хангара с летящите лодки. Той се вмъкна вътре с един фенер и цяла нощ се занимава с една малка, но явно бързоходна двукрила лодка. Механизмът й беше прост. Малкото моторче се захранваше с частици от бял метал, разпадащ се с чудовищна сила от електрическа искра. По време на полет апаратът получаваше електроенергия от въздуха, тъй като Марс беше покрит с електричество под високо напрежение, което се изпращаше от станциите на полюсите (За това им беше разказвала Аелита…)

Гусев дотътри лодката чак до вратата на хангара. Върна ключа на Иха. При нужда катинарът лесно можеше да се изтръгне с ръка.

После реши да вземе под контрол град Соацера. Иха го научи да включва матовото огледало. Този говорещ екран в къщата на Тускуб можеше да се включва едностранно, тоест човек можеше да наблюдава, без да го виждат и чуват.

Гусев изследва целия град: площадите, търговските улици, фабриките, работническите селища. Огледалото пред него разкриваше един странен живот.

Ниски тухлени цехове на фабрики, мъждива светлина, проникваща през прашните прозорци. Унили, сбръчкани лица на работници с хлътнали очи. Непрекъснато движещи се станове, машини, прегърбени фигури, точни движения — унил, безрадостен, мравешки живот.

Виждаха се правите, еднообразни улици на работническите квартали, същите унили фигури бродеха по тях с наведени глави. От тези тухлени, чисто изметени, подобни един на друг коридори лъхаше хилядолетна скука. Изглежда, тук вече на нищо не се надяваха.

Мяркаха се централните площади: стъпаловидни къщи, пълзяща пъстра зеленина, прозорци, отразяващи слънцето, празнично облечени жени; насред улицата — масички, тесни високи вази с цветя; водовъртежът на празничната тълпа, черните халати на мъжете, фасадите на къщите се отразяваха върху зеленикавата паркетна настилка. Златни лодки прелитаха ниско, сенките от крилата им се плъзгаха, отметнатите назад лица на хората се смееха, развяваха се пъстри ефирни шалове…

Градът живееше двойствен живот. Гусев веднага отчете това. Като човек с голям опит той подуши, че освен тези две страни в града има и трета — нелегална. И наистина по богатите улици, в парковете, навсякъде се шляеха немарливо облечени, изпити млади марсианци. Шляеха се с ръце в джобовете — само гледаха. Гусев си мислеше: „Аха, тези работи вече сме ги виждали.“

Ихошка му обясняваше всичко подробно. Само с едно не се съгласяваше — да свърже екрана с Дома на Висшия съвет на инженерите.

Ужасено тръскаше червената си коса, кършеше ръце:

— Не ме молете, Сине на небето, по-добре ме убийте, скъпи Сине на небето.

На четиринадесетия ден сутринта Гусев както обикновено седна в креслото, сложи на коленете си цифровото табло и дръпна шнура.

Огледалната стена отрази странна картина: на централния площад се виждаха угрижени, шушукащи си групички марсианци. Масичките, цветята и пъстрите чадъри бяха изчезнали от улицата. Появи се отряд войници — те маршируваха в триъгълник като страшни кукли с каменни лица. По-нататък — на търговската улица — препускаща тълпа, блъсканица и някакъв марсианец, който излетя стремително при сбиването с крилатата си машина. В парка — пак същите шушукащи си групички. В една от фабриките — разбунени тълпи работници с възбудени, мрачни и свирепи лица.

Явно в града се беше случило нещо извънредно важно. Гусев разтърсваше Ихошка за раменете: „Какво е станало?“ Тя мълчеше и го гледаше с прибулените си влюбени очи.