Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Мъгливото кълбо

По време на сутрешната закуска Гусев каза:

— Мстислав Сергеевич, това не е работа. Долетяхме дявол знае колко надалеч и ето ти сега, стой си в това затънтено място. Ако беше само да се разхлаждаме във ваните — не си струваше трудът да летим толкова далеч. Какво излезе — не ни пуснаха в града; помните ли онзи брадатият как се намуси? Ох, Мстислав Сергеевич, пазете се от него. Засега ни поят и хранят; а по-нататък?

— Не бързайте, Алексей Иванович — каза Лос и погледна лазурните цветя, които ухаеха малко горчиво и сладко, — ще поживеем, ще се поогледаме, ще видят, че не сме опасни, и ще ни пуснат в града.

— Не зная вие защо сте дошли, Мстислав Сергеевич, но аз не съм дошъл да се разхождам.

— И какво трябва да направим според вас?

— Странни неща чувам от вас, Мстислав Сергеевич, да не са ви упоили с нещо?

— Да се караме ли искате?

— Не, не да се караме. Но да си седим така и да миришем цветя — това можем да го правим колкото си искаме и на Земята. Мисля си, щом ние сме първите дошли тук, значи Марс е наш, съветски. А тази работа трябва да се укрепи.

— Чуден човек сте, Алексей Иванович.

— Ще видим кой е чудак, кой не — Гусев опъна ремъчето на рамото си, разкърши рамене, присви хитро очи. — Аз разбирам, работата е трудна: само двама сме. Трябва да направим така, че те сами да ни дадат документ за желанието си да влязат в Руската федеративна република. Разбира се, този документ току-така няма да ни го дадат, но вие самият видяхте: тук на Марс не всичко е наред. Имам набито око за такива работи.

— Да не искате да вдигате революция?

— Зависи, Мстислав Сергеевич, после ще решим. Иначе с какво ще се върнем в Петроград? Само някой сушен паяк ли ще им занесем? Не, ще се върнем и ще обявим: заповядайте — планетата Марс се присъединява към Ресефесер. Ех, че ще побеснеят ония в Европа. Тук само златото е толкова, че с кораби да го караш. Та така, Мстислав Сергеевич.

Лос го гледаше замислено: не можеш да го разбереш Гусев — шегува ли се, или говори сериозно, хитрите му простовати очички се усмихваха, но някъде в дъното им се криеше безумно пламъче.

Лос поклати глава, докосна прозрачните, восъчни, лазурносини листенца на големите цветя и каза замислено:

— Не съм мислил защо съм долетял на Марс. Летях, за да дойда. Имало е времена, когато конкистадорите се качвали на кораба и плавали да търсят нови земи. Отвъд морето се показвал непознат бряг, корабът влизал в устието на реката, капитанът свалял широкополата си шапка и наричал тази земя на свое име. После ограбвал бреговете. Да, може би сте прав: не е достатъчно да стигнеш до брега, трябва корабът да се натовари със съкровища. Предстои ни да надникнем в нов свят — какви ти съкровища! Мъдрост, Алексей Иванович, мъдрост — ето с какво трябва да натоварим кораба си.

— Трудно ще се разберем с вас, Мстислав Сергеевич. Вие не сте лесен човек.

Лос се засмя:

— Не, аз съм труден само за себе си, ще се разберем, мили приятелю.

Някой драскаше по вратата. Появи се управителят, чиито крака се подгъваха от страх и почит и със знаци ги помоли да го последват. Лос бързо се изправи, прокара длан по белите си коси. Гусев решително засука мустаците си нагоре. Гостите тръгнаха по коридори и стълби към вътрешната част на къщата.

Управителят почука на ниска врата. Чу се припрян, сякаш детски глас. Лос и Гусев влязоха в дълга бяла стая. Лъчи от светлина с танцуващи в тях прашинки падаха през прозорците на тавана върху мозаичния под, в който се отразяваха равните редици от книги, бронзовите статуи, поставени между плоските шкафове, масичките с тънки крачета, матовите огледала на екраните.

Недалеч от вратата беше застанала млада жена с пепеляви коси и затворена до шията и китките черна рокля. Над високо вдигнатите й коси, в слънчевия лъч падащ върху позлатените подвързии на книгите, танцуваха прашинки. Беше тази, която вчера край езерото марсианецът бе нарекъл Аелита.

Лос ниско й се поклони. Аелита го гледаше с огромните зеници на пепелявосивите си очи, без да мръдне. Бялосинкавото й издължено лице леко потръпваше. Нежни като на дете бяха и малко вирнатият й нос, и леко издължената уста. Под черните и меки дипли гърдите й се издигаха така, сякаш се беше катерила по стръмнина.

— Елио утара гео — промълви тя с лек като музика, почти шепнещ глас и толкова ниско сведе глава, че се видя тилът й.

Вместо отговор Лос само изпука с пръсти. После направи усилие и, кой знае защо, каза тържествено.

— Пришълците от Земята те приветствуват, Аелита.

Каза го и се изчерви. Гусев произнесе с достойнство:

— Радваме се да се запознаем: Гусев — командир на полк, и Мстислав Сергеевич Лос — инженер. Дойдохме да ви благодарим за гостоприемството.

Аелита изслуша човешката реч, вдигна глава, лицето й се успокои, зениците й се свиха. Тя мълчаливо протегна ръка, обърна я с малката си длан нагоре и я подържа така. На Лос и Гусев им се стори, че върху дланта й се появи бледозелено кълбо. После Аелита бързо обърна дланта си обратно и тръгна край редиците книги към дъното на библиотеката. Гостите я последваха.

Едва сега Лос забеляза, че Аелита стига до рамото му, че е лека и нежна като онези цветя с горчивия дъх, които му бе изпратила сутринта. Краят на широката й рокля летеше по огледалната мозайка. Тя се обръщаше и се усмихваше, но очите й си оставаха тревожни и развълнувани.

Тя посочи към широка пейка, намираща се в полукръгла ниша. Лос и Гусев седнаха. Аелита веднага седна срещу тях до масичката за четене, облакъти се върху нея и загледа меко и съсредоточено гостите си.

Така те мълчаха известно време. Постепенно Лос почувствува спокойствие и сладост — да можеше да седи така и да съзерцава това чудесно странно момиче. Гусев въздъхна и прошепна тихо:

— Хубаво момиче, много приятно момиче.

Тогава Аелита заговори и гласът й беше толкова чудесен, сякаш докосваше някакъв музикален инструмент. Тя леко мърдаше устни и ред по ред повтаряше някакви думи. Пепелявосивите й мигли ту се затваряха, ту бавно се отваряха.

Тя отново протегна ръката си с дланта нагоре. Лос и Гусев почти веднага забелязаха във вдлъбнатината на дланта й бледозеленото мъгливо кълбо, голямо колкото ябълка. Вътре в сферата си то цялото се движеше и променяше цвета си.

Сега двамата гости и Аелита внимателно гледаха тази облачна опалова ябълка. Изведнъж струите в нея застинаха, изплуваха тъмни петна. Лос се вгледа и извика: в дланта на Аелита лежеше земното кълбо.

— Талцетъл — каза тя и го посочи с пръст.

Кълбото започна бавно да се върти. Появиха се очертанията на Америка, тихоокеанският бряг на Азия. Гусев взе да се вълнува.

— Това сме ние, ние — русите — каза той, сочейки с нокът Сибир.

Като лъкатушна сянка премина хребетът на Урал, нишката на долното течение на Волга. Очертаха се бреговете на Бяло море.

— Тук — каза Лос и посочи Финския залив.

Аелита учудено го погледна. Кълбото престана да се върти. Лос се съсредоточи, в паметта му изникна част от географска карта — и в същия миг, подобно на отпечатък от съзнанието му, върху повърхността на мъгливото кълбо се появи черно петно с излизаща от него мрежа на железопътни линии и надпис на зеленикаво поле: „Петроград“.

Аелита се вгледа и закри кълбото — сега то прозираше през пръстите й. Тя погледна към Лос и поклати глава.

— Оцео, хо суа — каза тя и той разбра: „Съсредоточете се и си спомняйте.“

Тогава той започна да си спомня очертанията на Петербург, гранитната крайбрежна улица, студените сини вълни на Нева и мяркаща се сред тях лодчица, увисналите в мъглата дълги арки на Николаевския мост, гъстите пушеци на заводите, мъглата и облаците на мъждивия залез, мокра улица, табела на магазинче за дреболии, стар каруцар на ъгъла.

Подпряла брадичка, Аелита тихо гледаше кълбото. В него изплуваха спомените на Лос — ту отчетливи, ту сякаш изтрити. Изпъкна бледият купол на Исакиевския събор и на негово място бързо се появи гранитната крайбрежна стълба, спускаща се към водата, извивка на пейка, печално, русо, седнало момиче — лицето му затрептя, изчезна, а над него се появиха два сфинкса с тиари. Изреди се колонка с цифри, скица от чертеж, появи се пламтящото огнище и мрачният Хохлов, който раздухва въглените.

Дълго гледа Аелита този странен живот, който се нижеше пред нея в мъглявите струи на кълбото. Но ето че изображенията започнаха да се объркват: в тях настойчиво се втурнаха картини със съвсем други очертания — димни завеси, зарево, препускащи коне, някакви бягащи и падащи хора. Ето че се появи брадато, заляно с кръв лице и заслони всичко. Гусев шумно въздъхна. Аелита с тревога се извърна към него и веднага обърна дланта си. Кълбото изчезна.

Аелита поседя няколко минути така облегната, закрила с ръка очи. После стана, взе от рафта един от цилиндрите, извади кокаленото валяче и го сложи зад екрана на масичката. След това дръпна шнура — горните прозорци на библиотеката се покриха със сини щори. Тя приближи масичката до пейката и завъртя копчето.

Огледалото на екрана светна, от горе на долу се занизаха фигурки на марсианци, животни, къщи, дървета, уреди.

Аелита произнасяше името на всяка фигурка. Когато фигурките се движеха и местеха, тя назоваваше глагола. Понякога рисунките се смесваха с цветни знаци като в пеещата книга и се чуваше едва доловима музикална фраза — тогава Аелита назоваваше понятие.

Тя говореше тихо. Рисунките на предметите от тази странна азбука се нижеха бавно. Пепелявосивите очи на Аелита гледаха Лос сред тишината и синкавия полумрак на библиотеката, а гласът й проникваше в съзнанието със силно и меко очарование. Главата му се замайваше.

Лос чувствуваше как мозъкът му се прояснява, сякаш се вдига мъгливата пелена и новите думи и понятия се отпечатват в паметта. Това продължи дълго. Аелита докосна с длан челото си, въздъхна и изключи екрана. Лос и Гусев седяха като в мъгла.

— Вървете и си легнете — каза на гостите си Аелита на този език, чиито знаци бяха все още странни, но техният смисъл вече прозираше през мъглата на съзнанието.