Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Утрото на Аелита

Аелита се бе събудила рано и лежеше облакътена в леглото. Широката й открита от всички страни постеля се намираше, както му беше редът, върху едно възвишение в средата на спалнята. Сводестият таван преминаваше в мраморен дълбок отвор — през него отгоре проникваше неясна утринна светлина. Стените на спалнята, покрити с бледа мозайка, тънеха в полумрак — снопът светлина падаше само върху снежнобелите чаршафи, върху възглавничките и върху опряната на ръката пепелявосива глава на Аелита.

Беше прекарала лоша нощ. Пред затворените й очи се нижеха в безпорядък откъси от странни и тревожни сънища. Сънят й беше лек като водна ципа. През цялата нощ тя усещаше, че спи и разглежда уморителни картини, и в просъница си мислеше: какви безсмислени сънища!

Когато утринното слънце огря отвора отгоре и светлината му падна върху постелята й, Аелита окончателно се разсъни, въздъхна и остана да лежи неподвижно. Мислите й бяха ясни, но в кръвта й все още течеше смътна тревога. Това бе много, много неприятно.

„Това е тревога на кръвта, помрачаване на разума, непотребно завръщане към отдавна отминалото. Тази тревога в кръвта — това значи връщане в клисурите, към стадата и огньовете. Това е пролетен вятър, тревога и зараждане. Да ражда, да отглежда същества, които ще умрат, да ги погребва и отново — тревога, майчина мъка. Това е сляпото и ненужно продължение на живота.“

Така си мислеше Аелита и мислите й бяха мъдри, но тревогата не минаваше. Тогава тя стана от леглото, обу плетените си чехли, наметна голите си рамене с пеньоар и отиде в банята, там се съблече, сви на възел косите си и слезе по мраморната стълба в басейна.

Тя спря на най-долното стъпало — беше й приятно да стои в светлината на проникващия през прозореца лъч. По стените трепкаха неясни очертания. Аелита погледна синкавата вода и видя там своето отражение, лъчът светлина падаше върху корема й. Горната й устна гнусливо потръпна. Аелита се хвърли в прохладата на басейна.

Къпането я ободри, мислите й се върнаха към грижите на деня. Всяка сутрин тя разговаряше с баща си — така бяха свикнали. Малкият екран се намираше в будоара й.

Аелита седна пред тоалетната масичка, вчеса косите си, натърка с благовонни масла, а след това с цветна есенция лицето, шията и ръцете си, погледна се изпод вежди, намръщи се, придърпа масичката с екрана и включи цифровото табло.

В матовото огледало се появи познатият й бащин кабинет: с книгите по рафтовете, с картограмите и чертежите върху въртящи се призми. Тускуб влезе, седна до масата, премести с лакът ръкописите и потърси с очи очите на Аелита. Усмихна се с крайчеца на дългите си тънки устни:

— Как спа, Аелита?

— Добре. Вкъщи всичко е наред.

— Какво правят Синовете на небето?

— Те са спокойни и доволни. Още спят.

— Продължаваш ли с уроците по езика?

— Не. Инженерът говори свободно. И спътникът му научи достатъчно.

— Все още ли нямат желание да напуснат дома ми?

— Не, не, о, не.

Аелита отговори твърде припряно. Бледите очи на Тускуб се разшириха от учудване. Под погледа му Аелита взе да се отдръпва, докато не опря гръб в облегалката на креслото. Баща й каза:

— Не те разбирам.

— Какво има да не разбираш? Татко, защо не ми казваш всичко? Какво си намислил да правиш с тях? Моля те…

Аелита не успя да довърши — лицето на Тускуб се изкриви, сякаш огнен бяс премина през него. Огледалото потъмня. Но Аелита продължаваше да се взира в матовата му повърхност, тя все още виждаше страшното за нея и за всички живи същества лице на баща си.

— Това е ужасно — промълви тя, — това ще бъде ужасно. — Тя стремително се изправи, но после отпусна ръце и отново седна.

Смътната тревога още по-силно я завладя. С огромните си зеници Аелита се гледаше в огледалото. Тревогата шумеше в кръвта й, пробягваше като треска. „Това е толкова лошо и безсмислено.“

Против волята й пред нея изплува като снощния сън лицето на Сина на небето — едро, със снежни коси, развълнувано, така невероятно променящо се, с очи ту печални, ту нежни, събрали в себе си слънцето на Земята, влагата на Земята — страшни, като мъгливи пропасти, бурни, съкрушаващи разума.

Аелита бавно разтърси глава. Сърцето й биеше глухо и страшно. Тя се наведе над цифровото табло и пъхна щифтчетата. В матовото огледало се появи сгърбушената фигурка на старче, дремещо сред безброй възглавнички. Светлината на прозорчето падаше върху съсухрените му ръце, които лежаха на мъхестото одеяло. Старчето трепна, оправи падналите си очила, погледна над стъклата им към екрана и се усмихна с беззъбата си уста.

— Какво има, дете мое?

— Учителю, разтревожена съм — каза Аелита. — Яснотата ме напуска. Аз не искам това, боя се, но не мога.

— Смущава те Синът на небето, нали?

— Да. Смущава ме нещо, което не мога да разбера. Учителю, току-що говорих с баща си. Той беше неспокоен. Аз усещам — във Висшия съвет се води борба. Боя се Съветът да не реши нещо ужасно. Помогни ми.

— Ти току-що каза, че Синът на небето те смущава. По-добре ще е той съвсем да изчезне.

— Не! — Аелита каза това бързо, рязко и развълнувано.

Погледът й накара старчето да се намуси. То подъвка със сбръчканата си уста.

— Не разбирам добре накъде те водят мислите ти, Аелита, в мислите ти има двойственост и противоречие.

— Да, аз го усещам.

— Това е най-доброто доказателство, че не си права. Висшата мисъл е ясна, безпристрастна и непротиворечива. Ще направя каквото искаш и ще поговоря с баща ти. Той също е пристрастен човек, а това може да го докара до постъпки, които не съответствуват на мъдростта и справедливостта.

— Ще се надявам.

— Аелита, успокой се и внимавай… Надникни дълбоко в себе си. В какво се крие твоята тревога? От дъното на кръвта ти се надига стара утайка — като червена тъмнина — това е жаждата за продължение на живота. Кръвта ти е в смут…

— Учителю, той ме смущава с друго.

— С каквото и възвишено чувство да те смути — в теб ще се пробуди жената и ти ще загинеш. Само хладната мъдрост, Аелита, само спокойното съзерцание на неизбежната гибел на всичко живо — на това просмукано от тлъстини и похот тяло, само очакването кога твоят вече съвършен дух, който не се нуждае повече от жалкия опит на живота, ще премине отвъд границите на съзнанието и ще престане да съществува — това е щастието, а ти искаш да се върнеш назад. Бой се от това изкушение, дете мое. Лесно е да паднеш и бързо да се изтърколиш по стръмното, но изкачването е бавно и трудно. Бъди мъдра.

Аелита го слушаше и свеждаше глава…

— Учителю — внезапно каза тя, устните й затрепераха, очите й се изпълниха с мъка, — Синът на небето ми каза, че те на Земята знаят нещо, което стои над разума, над знанието, над мъдростта. Но аз не разбрах какво е то. Оттук идва моята тревога. Вчера, когато бяхме на езерото, изгря Червената звезда, той я посочи с ръка и каза: „Тя е обвита с мъглата на любовта. Хората, познали любовта, не умират.“ И мъка разкъса гърдите ми, учителю.

Старчето се намръщи, дълго мълча — само пръстите на съсухрената му ръка непрекъснато мърдаха.

— Добре — каза той, — нека Синът на небето ти даде това знание. И докато не узнаеш всичко, не ме тревожи. Бъди внимателна.

Огледалото угасна. В стаята стана тихо, Аелита взе кърпичката от коленете си и изтри с нея лицето си. После се погледа в огледалото — внимателно и строго. Веждите й се вдигнаха. Тя отвори едно малко ковчеже, наведе се и взе да рови между дреболийките. Намери и сложи на шията си мъничка, обкована със скъпоценен метал, изсушена лапичка от чудното животинче индри, която според древните поверия много помагала на жената в трудни минути.

Аелита въздъхна и отиде в библиотеката. Лос седеше с книга до прозореца и като я видя, се изправи. Аелита го погледна — беше голям, добър, разтревожен. Сърцето й пламна. Тя сложи ръка на гърдите си, върху лапичката на вълшебното животинче, и каза:

— Вчера обещах да ви разкажа за гибелта на Атлантида. Седнете и слушайте.