Алексей Толстой
Аелита (20)

Първият разказ на Аелита

— Преди двадесет хиляди години Тума, или Марс, бил населен от аолите — оранжевата раса. Дивите племена на аолите — ловци и паякоядци — живеели в екваториалните гори и блата. От тези племена в нашия език са останали само няколко думи. Друга част от аолите населявала южните заливи на големия материк. Там имало вулканични пещери със солени и сладки езера. Населението ловяло риба, носело я под земята и я трупало в солените езера. В дълбините на пещерите те се спасявали от зимните студове. И досега там още се виждат купища от рибешки кости.

Трета част от аолите се заселила близо до екватора, в подножието на планините, навсякъде, където от земята бликали гейзери с питейна вода. Тези племена умеели да строят жилища, развъждали косматите хаши, воювали с паякоядците и се кланяли на кървавата звезда Талцетъл.

Сред едно от племената, населяващи блажената страна Азора, се появил необикновен шохо. Той бил син на пастир, бил израснал в планините на Лизиазира, и когато навършил седемнадесет години, слязъл в селищата на Азора, ходел от град на град и говорел така:

„Видях насън как небето се разцепи и падна звезда. Подкарах моите хаши към мястото, където тя падна. Там в тревата видях да лежи Синът на небето. Беше висок, лицето му беше бяло като снега по върховете. Той вдигна глава и аз видях, че в очите му горят светлина и безумие. Уплаших се, проснах се по очи и дълго лежах като мъртъв на земята. Чух как Синът на небето взе моята гега, подкара моите хаши, а земята трепереше под краката му. И чух още силния му глас, който каза: «Ти ще умреш, понеже аз искам това.» Но аз вървях след него, защото ми беше жал за моите хаши. Боях се да приближа до него; зъл огън изпускаха очите му, аз всеки път падах ничком, за да остана жив. Така вървяхме няколко дни и все повече се отдалечавахме от планините към пустинята.

Синът на небето удряше с гегата върху някой камък и оттам бликваше вода. Хашите и аз пиехме от тази вода. И Синът на небето ми каза: «Бъди мой роб.» Тогава аз почнах да паса неговите хаши, а той ми подхвърляше остатъците от храната си.“

Така говорел пастирът на жителите от града. И казвал още:

„Кротките птици и мирните животни живеят, без да знаят кога ще дойде гибелта им. Но хищният ихи вече е прострял криле над жерава, паякът е оплел мрежата си, а очите на страшния ча светят през синкавите гъсталаци. Бойте се. Вие нямате толкова остри мечове, че да прободете злосторника, нямате толкова здрави стени, че да се опазите от него, нямате толкова дълги крака, че да му избягате. Виждам в небето огнена черта и как злият Син на небето пада върху вашите селища. Очите му са като кървавия огън на Талцетъл.“

Жителите на мирната Азора вдигали ръце от ужас, като слушали тези слова. Пастирът казвал още:

„Когато кръвожадният ча те търси с очи през гъсталаците, стани сянка и носът на ча не ще усети мириса на твоята кръв. Когато ихи пада от розовия облак, стани сянка и очите на ихи напразно ще те търсят в тревата. Когато злият паяк цитли в светлината на двете луни — оло и литха — оплете с паяжина твоята колиба, стани сянка и цитли няма да те залови. Бедни сине на Тума, стани сянка. Само злото привлича зло. Махни от себе си всичко, подобно на зло. Закопай своето несъвършенство под прага на колибата си. Тръгни за великия гейзер Соам и се пречисти. И ти ще станеш невидим за злия Син на небето — напразно кървавото му око ще пронизва твоята сянка.“

Жителите на Азора слушали пастира. Мнозина тръгнали след него към кръглото езеро, към великия гейзер Соам.

Там едни питали: „Как можем да закопаем злото под прага на колибата?“ Други се сърдели и викали на пастира: „Ти ни лъжеш — низвергнатите просяци са те подсторили да приспиш нашата бдителност, за да ни вземат жилищата.“ А трети пък се наговаряли: „Да заведем безумния пастир на някоя скала и да го хвърлим в горещото езеро, нека самият той стане сянка.“

Щом чуел тези думи, пастирът вземал улата, дървена свирка, в долния край на която върху триъгълник били опънати струни, сядал сред сърдитите, разгневените и недоумяващите, започвал да свири и пее. Той свирел и пеел толкова прекрасно, че птиците замлъквали, вятърът утихвал, стадата лягали, а слънцето спирало на небето. В онзи час на всеки от слушащите му се струвало, че той вече е заровил своето несъвършенство под прага на колибата.

Три години ги учил пастирът. На четвъртото лято от блатата излезли паякоядците и нападнали жителите на Азора. Пастирът ходел по селищата и казвал: „Не прекрачвайте прага, бойте се от злото в себе си, бойте се да загубите чистотата си.“ Хората го слушали и имало такива, които не искали да се противят на паякоядците и диваците ги избили на прага на жилищата им. Тогава старейшините на градовете се наговорили, хванали пастира, завели го на една скала и го хвърлили в езерото.

Учението на пастира се разпространило далеч зад пределите на Азора. Дори жителите на крайморските пещери изсичали в скалите образа му — както свири на ула. Но ставало и така, че вождовете на други племена наказвали със смърт тези, които почитали пастира, защото смятали учението му за безумно и опасно. И ето дошъл часът да се сбъдне пророчеството. В летописите от онова време се казва:

„Четиридесет дни и нощи падали върху Тума Синовете на небето. След вечерното зарево изгрявала звездата Талцетъл и светела с необикновена светлина като зло око. Много от Синовете на небето падали мъртви, мнозина се убивали върху скалите, удавяли се в южния океан, но също така мнозина достигнали повърхността на Тума и останали живи.“

Така разказват летописите за великото преселение на Магацитлите, тоест на едно от племената на земната раса, загинала от потоп преди двадесет хиляди години.

Магацитлите летели с бронзови яйцеподобни апарати, като използували за движение енергията от разпадането на материята. Те напускали Земята в течение на четиридесет дни.

Много гигантски яйца се изгубили в звездното пространство, много се разбили в повърхността на Марс. Малка част се приземили невредими върху равнината на екваториалния материк.

Летописът разказва:

„Те излезли от яйцата, били високи и чернокоси. Синовете на небето имали жълти и плоски лица. Телата и коленете им били покрити с бронзова броня. Шлемовете им имали остър гребен и се надвесвали над лицето. В лявата си ръка Синът на небето държал къс меч, а в дясната — свитък с формули, които погубили бедните и невежи народи на Тума.“

Такива били магацитлите, свирепо и могъщо племе. На Земята, на материка, който потънал на дъното на океана, те владеели града със Стоте златни порти.

Тук, щом излезели от бронзовите яйца, те тръгвали към селищата на аолите и вземали каквото искали, а тези, които се съпротивлявали, тях ги убивали. Те подкарали стадата хаши към равнините и започнали да копаят кладенец. Разорали полята и ги засадили с ечемик. Но в кладенците имало малко вода, зърната на ечемика загинали в сухата и безплодна почва. Тогава те казали на аолите — вървете в равнината, копайте напоителни канали и стройте големи водохранилища.

Някои от племената се съгласили и отишли да копаят. А други казали: „Няма да се подчиняваме и ще убием пришълците.“ Войските на аолите се спуснали в равнината и я покрили като облак.

Пришълците били малко. Но те били яки като скали, могъщи като вълни, свирепи като буря. Те разпръснали и унищожили войските на аолите. Селищата горели. Стадата се разбягали. От блатата наизлезли свирепите ча и разкъсвали деца и жени. Паяци оплитали с мрежи запустелите колиби. Лешоядите — ихите — толкова затлъстели, че не можели да летят. Настъпвал краят на света.

Тогава си спомнили пророчеството: „Стани сянка за злото, бедни сине на Тума, и кървавите очи на Сина на небето напразно ще пронизват сянката ти.“ Много аоли тръгнали към великия гейзер Соам. Мнозина отивали в планините и очаквали да чуят сред мъгливите клисури пречистващата песен на улата. Мнозина поделяли имуществото си. Търсели в себе си и в другите доброто, приветствували го с песни и радостни сълзи. Вярващите в пастира издигнали в планините на Лизиазира Свещения праг, под който лежало злото. Три пръстена от неугасващи огньове пазели Прага.

Войските на аолите загинали. В горите били унищожени паякоядците. Оцелелите морски рибари станали роби. Но магацитлите не закачали вярващите в пастира, не посягали на Свещения праг, не се доближавали до гейзера Соам, не влизали навътре в планинските клисури, където по пладне прелитащият вятър издавал тайнствени звуци — песента на улата.

Така се изнизали много кървави и печални години.

Сред пришълците нямало жени — завоевателите щели да умрат, без да оставят потомство. И ето в планините, където се криели аолите, се появил пратеник — магацитъл, с прекрасно лице. Той бил без шлем и меч. В ръката си държал пръчка с вързана за нея прежда. Той се приближил до огньовете на Свещения праг и казал на дошлите от всички клисури аоли:

„Главата ми е без шлем, гърдите ми са открити — убийте ме, ако излъжа. Ние сме могъщи. Ние завладяхме звездата Талцетъл. Ние преминахме звездната пътека, наречена Млечен път. Ние покорихме Тума и унищожихме враждебните нам племена. Ние започнахме да строим водохранилища и големи канали, за да събираме водата и да напояваме безплодните до днес равнини на Тума. Ние ще построим големия град Соацера, което значи Слънчево селение, ние ще дадем живот на всички, които искат да живеят. Но ние нямаме жени и ще трябва да умрем, без да изпълним предначертаното. Дайте ни вашите девственици и те ще ни родят могъщо племе, което ще населява материците на Тума. Елате при нас и ни помогнете да строим.“

Пратеникът сложил пръчката с преждата до огъня и седнал с лице към Прага. Очите му били затворени. И всички видели на челото му трето око, покрито с ципа, сякаш възпалено.

Аолите се съвещавали и говорели така: „В планините храната за животните не стига и няма вода. През зимата мръзнем в пещерите. Силните ветрове събарят нашите колиби в бездънните пропасти. Да послушаме пратеника и да се върнем при старите пепелища.“

Аолите слезли от планинските теснини в равнината Азора, като карали пред себе си стадата хаши. Магацитлите взели девственици от аолите и от тях се родило синьото племе на Планините. Пак тогава започнало строителството на шестнадесетте гигантски водохранилища Ро, където да се събира водата от топенето на ледовете на полюсите. Безплодните равнини били набраздени с канали и напоени.

Новите селища на аолите се издигнали от пепелта. Полята давали богата реколта.

Били вдигнати стените на Соацера. За строителството на водохранилищата и стените магацитлите използували гигантски подемни машини, задвижвани от удивителни механизми. Със силата на знанието си магацитлите можели да преместват големи камъни и да ускоряват растежа на растенията. Те записали знанията си в книги — с цветни петна и звездни знаци.

Когато умрял и последният пришълец от Земята, с него си отишли и Знанията. Едва двадесет хилядолетия по-късно ние, потомците на племето на Планините, отново прочетохме тайните книги на Атлантите.