Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jälle need naksitrallid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)

Издание:

Ено Рауд

И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада

Приказна повест

Първо издание

За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.

Рецензент Александър Панов

Превод от естонски Дора Янева-Медникарова

Под редакцията на д-р Георги Вълчев

Художник Едгар Валтер

Редактор на издателството Добринка Савова-Габровска

Издателство Периодика, Талин

Издателство Отечество, София, 1988

История

  1. — Добавяне

В хотела

obgarnati_v_avtomobila.jpg

В края на краищата смелчагите нищо не купиха. Дори и мишлето с пружината.

— Чувствата са къде-къде по-важни от вещите! — разсъди Мъхеста брада. — Това никога не бива да се забравя!

— Давай газ на север! — махна с ръка Полуобувка и опипа под ризата си своето мишле. — Слънце, въздух и вода! Това ни очаква!

Потеглиха.

Но още на първото кръстовище тълпа от народ се юрна към тях и Маншон трябваше да удари спирачките.

— Милите ни дребосъчета! — раздадоха се викове. — Нашите доблестни спасители! Нашите малки и смели любимци!

Движението съвсем замря.

Полуобувка махаше с ръка за поздрав и предизвикваше бурни овации. Щракаха фотоапарати. Някой им подаде в колата пълна кошница с ябълки. Едно момче нарисува върху покрива с тебешир озарените от усмивки лица на Полуобувка, Мъхеста брада и Маншон.

Но те съвсем не се усмихваха вече.

— Кога ли ще се измъкнем от града? — разтревожи се Маншон.

— Няма да е скоро! — поклати глава Мъхеста брада. — Образно казано, обградени сме от своята слава като от стена!

— Точно тъй — подкрепи го Полуобувка. — Ние сме нейни пленници.

Но в същото време той продължаваше да маха с ръка и тълпата ревеше като обезумяла.

— Стига си махал така! — смъмри го Маншон. — Разпалваш ентусиазма на хората.

Но Полуобувка сякаш не го чу.

— Е, стига де! — скара му се и Мъхеста брада. — Ти май искаш да си останем тук като пленници на славата?

Полуобувка и този път премълча, но престана да ръкомаха. Мъхеста брада каза самата истина. Какво да се прави — Полуобувка беше безкрайно поласкан от вниманието към тях и тук славата нямаше никаква вина!

Навалицата се люлееше край автомобила им и кой знае как щеше да свърши всичко, ако Маншон не беше зърнал зданието отсреща. Там пишеше: „Хотел“.

— Скъпи приятели! — наруши мълчанието Маншон. — Ясно е, че не можем се измъкна от града. Да се настаним по-добре ей в този хотел! Ще си вземем стая, ще отдъхнем, както се полага. А утре рано-рано, докато улиците са още пусти, тихо мълком изчезваме оттук!

— Прекрасно! — провикна се Полуобувка. — Как ти се струва това, Мъхеста брада?

— Чувал съм, че в хотелите има асансьор — колебливо отвърна Мъхеста брада. — Ами ако вратата случайно затисне брадата ми?

Полуобувка прихна да се смее.

— Няма да остане затворена завинаги, я! Щом асансьорът спре, вратата сама се отваря.

Тия думи напълно успокоиха Мъхеста брада. Смелчагите слязоха от автомобила и си запробиваха път през ликуващия народ към стъклените врати на модерния хотел. Миг след това вече се озъртаха очаровани в огромния вестибюл.

Там непрекъснато сновяха хора — един идва, друг заминава, някой се допитва до администратора, мнозина купуват вестници и сувенири от щанда. Униформени носачи разнасяха цели камари от куфари ту към изхода, ту към асансьора. Смелчагите останаха доволни, че засега никой не им обръщаше внимание. И не беше чудно — в хотела отсядаха хора от най-различни градове, дори от други държави. И никой не подозираше, че тук бяха дошли такива славни смелчаги.

— Великолепен хотел! — отбеляза Полуобувка. — Вижда се, че тук наистина може да си отдъхне човек!

А пръстите на краката му шаваха ли, шаваха — за тях нямаше почивка.

— Какво ще кажете, да наемем една стая, а? — обади се Маншон.

Мъхеста брада поривисто закима:

— Ще ни дадат хубава стая, не ще и дума. Като сме тъй прочути!

Приближиха се до администратора. В момента при него нямаше никой и той се взираше в някакъв списък. Имаше такъв непроницаем и сериозен вид, че нашите смелчаги дълго не смееха да отворят уста.

— Може ли една стая за нас? — реши се най-после Маншон.

А Мъхеста брада уточни:

— Стая с балкон!

Администраторът не вдигна глава.

— Резервирана ли е? — рязко попита той.

Смелчагите не схванаха смисъла на този въпрос и скромно се умълчаха. Администраторът все така се взираше в онзи писък. Нито един мускул не трепна по лицето му.

— В командировка ли сте? — най-сетне проговори той.

s_pikoloto_na_asansiora.jpg

И отново отговорът беше мълчание.

Тогава Полуобувка не се стърпя:

— Не сме в командировка! Ние сме си просто ние!

— Какво? — стресна се администраторът. — Какво означава това?

— Идете да ни видите на щанда за играчки, щом не ни познавате! — поясни Полуобувка. — Трите нови кукли там, това сме ние.

Едва сега администраторът вдигна очи и се загледа в тях. Намръщеното му лице мигом засия.

— Но това сте вие! — възкликна радостно той. — Вие?

— Ние ами! — оживи се Полуобувка. — Че кой друг?

— Защо веднага не ми се обадихте? — угоднически се усмихна администраторът.

Беше местен човек, следователно добре осведомен за подвизите им. Захвърли списъка и грабна схемата на стаите в хотела.

— За вас имаме луксозен двустаен апартамент. Просторен и с всички удобства.

— С балкон ли е? — заинтересува се Мъхеста брада. — Има балкон, нали?

— За съжаление няма! — отвърна администраторът. — Но банята е отлична, с вана!

— Чувате ли се какво говорите? — настръхна Полуобувка. — Според вас Мъхеста брада във ваната ли да спи? Той да не е земноводно!

Този рязък тон обърка администратора.

— Моля за извинение — смотолеви той. — Не ме разбрахте добре. В апартамента наистина има само две легла, но също и един чудесен диван.

— Съжалявам, не! — възрази Мъхеста брада. — Аз спя само на открито, на чист въздух.

Администраторът се замисли.

— В такъв случай ни поставяте в много неудобно положение. Няма да ви пратя да спите на двора, я!

— Защо не? Какво от това, че ще пренощувам там?

Като чу това, администраторът сякаш се поуспокои.

— Дворът е добре поддържан и общо взето, доста тих. В дъното имаме много прилична кучешка колибка — занарежда той. — Даваме я на ония от гостите, които водят със себе си кучета. Добре, че колибката е свободна в момента. Е, не можем да я сравняваме с един луксозен апартамент, но очевидно ще се чувствувате добре и в нея. Пък и вашият ръст ми вдъхва надежда, че ще се сместите там. Да наредя ли да ви сложат прясно сено или възглавница.

— Благодаря, няма нужда — съвсем го успокои Мъхеста брада. — Обичам да спя на голата земя.

— Е, добре! Щом вече сте свикнали така!

Администраторът подаде ключа, като им пожела приятно прекарване. Смелчагите платиха сметката и се насочиха към асансьора, който щеше да ги отнесе на тринайстия етаж до техния апартамент.

Мъхеста брада боязливо наблюдаваше как вратите на асансьора сами се отварят и затварят.

— Тринайстия етаж — замърмори той. — Точно пък тринайстия! Само да не се закачи брадата ми! Ами ако асансьорът се повреди? И докато чакаме техника!… Я за всеки случай да напъхам брадата си в пазвата!

Но се случи нещо неочаквано. Към тях се приближи млад човек с униформа на служител от хотела и надуто им съобщи:

— Строго е забранено непълнолетни да ползуват асансьора без придружители.

— Я го виж колко е важен? — заяде се Полуобувка. — Едва навършил-ненавършил четиринайсет години и решил нас да поучава!

Действително този служител беше съвсем юноша. Дори брада нямаше още, ами едва забележим мъх.

— Този хлапак не е и чувал за нас! — не млъкваше Полуобувка. — Не чете ли вестници?

Приказваше си Полуобувка, но това не им помогна. Наложи се Мъхеста брада да извади брадата си и да я разпростре върху гърдите.

Чак тогава той се обърна към младия човек и го запита:

— Извинете, моля, виждали ли сте някога у непълнолетен такава брада?

Полуобувка не закъсня да уязви момчето:

— Е, не е все пак едва набол мъх над горната устна!

Младежът прехапа език и като пламна целия, направи им път да минат.

Смелчагите влязоха в асансьора, но кой знае защо, той пое надолу. Никой от тях не беше се возил още с асансьор и естествено и тримата се вълнуваха. Мъхеста брада с две ръце държеше брадата си. Маншон се изпоти от напрежение, а Полуобувка яростно въртеше палците на краката си.

Когато асансьорът тръгна нагоре, Маншон се помъчи да се усмихне и като бършеше потта от челото си, заяви:

— Като виенско колело, има да се возим нагоре-надолу!

Сигурно от вълнение той пак обърка асансьора с виенското колело.

Ето го и тринайстия етаж!

— Най-сетне! — възкликна Полуобувка. — Жалко, че не успяхме да изпаднем в безтегловност!

Бяха прекалено възбудени.

— Врата като всяка друга! — рече Мъхеста брада. — Асансьорът не е чак толкова страшно нещо!

Потърсиха номера на апартамента си, отключиха и влязоха вътре.