Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (24)

Патилата на Маншон

Захапал Маншон, вълкът пристигна в леговището си, където с възторжено скимтене към него се втурнаха четири вълчета. Едва вълкът го остави и настъпи страшна олелия. С радостно ръмжене вълчетата се нахвърлиха върху Маншон, взеха да го търкалят, тичаха и си го подаваха едно на друго като топка, раздърпаха го. От маншона на всички страни се разлетяха цели кичури. Вълчетата спираха от време на време и Маншон успяваше да стъпи на крака. Но само колкото да го проснат отново и с безкрайно старание да подновят дивата си игра.

Ако дрехата не беше върху гърба на Маншон, той сигурно щеше да се прости с живота. За щастие дебелият маншон беше съвсем сигурна защита, така че зъбите на вълчетата не можеха да го повредят сериозно. Но разбира се, това не облекчаваше положението му. От непрекъснатото търкаляне на Маншон му стана лошо, почувствува се съвсем слаб и дори на няколко пъти загуби съзнание.

Вълкът известно време наблюдава любопитно тази игра. Но после отиде при вълчетата и решително ги отблъсна от Маншон. Какво облекчение! Маншон седна на земята и отправи благодарен поглед към вълка. Но това трая само няколко мига. Вълкът отново се приближи към Маншон и започна да го избутва вън от леговището. Маншон се смути! Нима вълкът му даваше знак, че може да си върви? Наистина ли този див звяр му даряваше свободата? Вълкът отново го побутна, сякаш недоволен, че Маншон още не е тръгнал. Тогава Маншон закрачи напред. В началото по-бавно, все още невярващ, но после ускори крачка.

„И така — вървеше и размишляваше той, — моите страдания май свършиха. Само дано издържа, да не се заблудя в гората. Най-напред трябва да открия ручея, там ще се поосвежа и после ще продължа по брега.“

С тези мисли Маншон се понесе напред. Приятелите му сигурно го очакваха и се тревожеха за него.

Но съдбата не се оказа толкова благосклонна, колкото си беше въобразил Маншон. Беше стигнал до някаква полянка в гората, когато му хрумна да се обърне назад и да се огледа. Ужас! Какво ти спасение!

Вълците се прокрадваха след него — както старият, така и малките. Следваха го дебнешком, продължаваха дивата си игра. Но само игра ли беше това? Маншон си спомни думите на природоизследователите, че сега вълците учат малките си да ловуват. Това беше тъкмо онзи урок, който мечтаеха да видят. Да можеха да го зърнат отнякъде!

Водени от стария вълк, вълчетата се подредиха в опасен полукръг, а след това едно от тях се втурна напред и отряза пътя на Маншон. Макар и уплашен до смърт, Маншон успя да забележи, че всичко ставаше светкавично, безмълвно и беше точно пресметнато. Това наистина трябваше да се види от природоизследователите. Но сега Маншон беше единственият зрител, вълците преследваха.

И нямаше никаква надежда да се измъкне!

„Край! — помисли си Маншон. — Моят жизнен път ще свърши в челюстите на вълка. Но все пак искам да умра достойно!“

„Аз съм поет — продължаваше да мисли Маншон. — Нека си отида от този свят със стихове на уста! Какво от това, че само дървесата ще чуят последните ми думи! Щом съчинявам стихове преди смъртта, тя ще изглежда достойна!“

Той се вглъби в себе си. Времето сякаш спря. След миг прозвуча развълнуваният му глас:

Вълци край мене кръжат,

маншона ми ръфат грозно.

О, бедния аз ще умра,

в сън ще потъна морен!

Маншон не можа да продължи. Вълчетата връхлетяха върху него и го събориха. Затъркаляха го, заблъскаха го като побеснели. На няколко пъти Маншон усети зъбите им през дебелата си дреха. Не е ли това последният му час?

Не, не! Все още не беше!

Отново се намеси старият вълк и отблъсна вълчетата от Маншон. После пак го побутна с муцуна да върви, този път обратно към леговището.

Какво можеше да означава тази игра?

Досети се! Вълчетата се учеха да ловуват. От него имаше полза само когато се движеше. Ето защо не бяха го убили досега.

Старият вълк отново побутна Маншон и той се отправи обратно към леговището.

Сърцето му все пак радостно затупка. Щеше да живее още, поне до вечерта! А дотогава можеше да съчини още някой и друг куплет.

Стигнаха леговището. Отново избутаха Маншон на пътечката и вълчетата пак се нахвърлиха отгоре му. Бяха по-смели и дръзки, здравата го раздърпаха. Но сега той имаше надежда, че ще живее!

Най-сетне старият вълк реши да прекъсне урока по лов. Остави Маншон сред вълчетата и се скри в гората. Маншон изтръпна. Ами сега! Докато старият вълк ръководеше урока, той обуздаваше вълчетата. Но скоро се разбра, че няма нищо страшно. Вълчетата го търкаляха известно време, после им омръзна и го оставиха на мира.

Сега Маншон наистина можеше да помисли за бягство. Но беше толкова изнурен, че нищичко не можа да измисли. Легна до леговището и не помръдна.

Скоро старият вълк се завърна, преметнал едно агне на гърба си. Вълчетата заскимтяха, заръмжаха! Това беше невиждана гощавка. Чак когато се натъпкаха до насита, утихнаха.

Щом настъпи нощта, старият вълк тихомълком напусна леговището. Маншон все така не помръдваше от мястото си. Обори го дрямка и той заспа. Призори го разбудиха странни гласове, които го пронизаха. Виеха вълчетата. Вирнали муцуни към небето, те виеха в хор тъжно и протяжно.

Маншон се развълнува от този вой, сълзи бликнаха от очите му.

„Колко съм нещастен! — завайка се той. — Никога не съм понасял самотата. Но сега, когато вълчетата ми правят компания, самотата ми се вижда истински рай. Няма да завия заедно с тях, я!“

Но му идеше да завие от отчаяние. И наистина ревна с глас. Толкова беше нещастен!

Старият вълк се завърна от нощния си лов. Вълчетата се втурнаха към него, но този път той нищо не им донесе. Малките трябваше да се научат да ловуват сами и старият вълк отново вдигна Маншон на крака.

„Остава ми само да се надявам, че този звяр няма да отиде твърде далеч в своите уроци — помисли си Маншон, когато вълкът му даде знак да тръгва. — Повторението е майка на знанието! Преди да излязат на истински лов, трябва всичко да са овладели!“

И Маншон закрачи напред, а вълчетата го последваха дебнешком.