Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (36)

Полуобувка се лута из гората

Когато Полуобувка се сбогува с Мъхеста брада и се отдалечи от палатката на природоизследователите, беше изпълнен с решимост да започне нов, напълно самостоятелен живот.

„Та нали и аз самият съм личност! — размишляваше той. — Нима съм задължен цял живот да се влача подир някого като опашка. Мога и сам да се справя, дори по-добре от всички тия смелчаги, взети заедно!“

— Полуобувка! — достигна до него умоляващият зов на Мъхеста брада, но той не се поддаде и закрачи още по-бързо. Нямаше защо повече да си губи времето.

Ако Мъхеста брада е решил на всяка цена да преживее край едно хранениче на вълците, моля, Полуобувка няма да му пречи. Мъхеста брада и бездруго все такива едни прищявки си има — нали беше си избрал за приятел отровно змийче, сега пък хранениче на вълците. Но той, Полуобувка, повече няма да търпи подобна компания. Друг ще бъде неговият жизнен път.

— Полуобувка! — сподири го пак гласът на Мъхеста брада. Полуобувка не му отговори. Беше направил вече своя избор.

Добре, че срещна тия природоизследователи, да му отворят очите. Маншон — хранениче на вълците! Точно така! Кой по-добре от тях можеше да открие това. Чудеше се сега, че по-рано сам не беше отгатнал какъв е Маншон и от каква кожа е ушит маншонът му.

„Не, не и още веднъж не!“ — размишляваше Полуобувка.

Не му трябва на него никакъв Маншон. Нито пък Мъхеста брада.

Сам ще се оправи! Да не е той някакъв си Маншон, та да рони сълзи в самотата си. Откъде е дошъл този страх у него? Ами оттам, от леговището на вълците. В кръвта му е тъй нареченият стаден инстинкт. А той трудно се преодолява.

Досега Полуобувка вървеше просто тъй, но вече трябваше да определи в коя посока да се отправи. На коя ли страна е морето? Там навред някъде! Леле-е, като стигне до плажа! Ще си накупи една дузина лимонади — хубави, добре газирани. Ще се излегне на пясъка и от време на време ще отпива по глътка, по две. Щастие! Лимонадата ще шуми, морето ще се плиска. Тъй отдавна не е почивал. Слънце, въздух, пясък, вода и… лимонади!

Полуобувка вървеше, без да спира.

Гладът започна да се обажда. Край морето можеше и риба да си налови. Страшно обичаше пържена риба. Е, да, но до морето май е доста далеч, а тук няма откъде да вземе риба. Ще мине с това, което му предлага гората.

Полуобувка сведе поглед и затърси горски плодове. И мигом изписка. Змия! Отровна змия се стрелкаше на зигзаг към голите му пръсти. За малко не я настъпи. Само крачка още и… В голите му палци щеше да се забие отровният й зъб. И какво щеше да стане с него? Сам-самин в гората, ухапан от змия… Ужас!

„Ох, малко да се съвзема!“ — задъхан си каза Полуобувка. Краката му се подкосяваха, сърцето му лудо биеше. Огледа се наоколо и забеляза сред буйните тревисти туфи един гладък пън. Я да седне на него, да посъбере сили, а после пак ще гони пътя. Но едва приближи до този пън и отново изпищя. И тук змия! Навила се на кълбо отгоре и се грее на слънце. Полуобувка се разтрепера. С тия голи пръсти все на змии налиташе по пътя. Вместо да се пръждосват при Мъхеста брада. Нали той им е приятел. Къде ли е сега? Дали се намериха с Маншон? Ах, много го интересува! Полуобувка си има свои грижи.

Няма да почива тук, дума да не става. На всяка крачка змии, каква ти почивка! Но толкова много бе огладнял.

Вървя, вървя, а земята сякаш се люлееше под него.

„Съвсем съм отслабнал — окая се Полуобувка. — Свят ми се вие, крайно време е да хапна нещо!“

Като по поръчка точно пред него изникнаха чудесни сочни плодове. Такива не беше виждал. Добре, че птиците не са ги окълвали досега. Приличаха му на ягоди, но бяха жълти. Полуобувка се наведе и си откъсна. Лепнеха от сладост като мед. Ура-а! Гладът беше победен!

Ядеше, лапаше до забрава. Истинско блаженство! С всяка ягода самочувствието му растеше. Какви плодове! Сладки, сочни! Жалко, че Маншон и Мъхеста брада не можеха да си хапнат и те! Да набере и за тях, а?

Нали ги изостави? Полуобувка тъпчеше устата си, но можеше ли да изяде всички ягоди!

Най-после засити глада си. А сега какво? Помисли малко, после изплете набързо една кошничка от листа на репей и започна да я пълни с плодове. Да си има малко в запас.

Маншон бил хранениче на вълците! Голяма работа! Нека е хранениче на когото си ще! Важното е, че си е Маншон. Поне в това нямаше никакво съмнение. А нима самият той, Полуобувка, не е отраснал като дете при някакви си англичани? Точно така! Стреляше насам-натам с прашката си… Но нека помисли още малко, нека отдаде дължимото на истината: оказва се, че Маншон — това хранениче на вълците — е малко сърдечен от самия него!

Какво направи? Как можа? Не, трябва час по-скоро да открие Мъхеста брада и Маншон.

Хранениче на вълците! Такава дреболия да го разсърди? Тримата са истински смелчаги — всеки със своите особености и слабости!

Кошничката се напълни. Тези чудесни плодове трябва непременно да бъдат поднесени на Маншон и Мъхеста брада. Само да не ги излапа, без да разбере!

Но какво става? Земята пак започна да се люлее под краката му. Нали вече не е гладен! Да не би да му се вие свят? Чудна работа!…

Земята наистина се люлееше под всяка негова стъпка. Беше нагазил в тресавището.

Ето водата вече се процежда между пръстите на краката му. Блато като блато! Ами змиите? Едва ли биха се навъдили толкова, ако не беше блатото! Ами тези чудни плодове?… Не са ли същите блатни боровинки, за които говореше Мъхеста брада, когато проучваха картата? Точно така! Мъхеста брада спомена, че растат само из блатата… Но Полуобувка се досети и за нещо друго. Нали Маншон им беше обяснил, че от едната страна на гората започва морето, а другата е блатото. И какво излиза сега?… Ама че се обърка!… Вместо до морето, беше стигнал до блатото. Добре, че навреме се усети, иначе… Ако беше навлязъл по-навътре в блатото? И тресавището — с бездънните ями, които безжалостно поглъщат своите жертви.

Полуобувка се обърна назад и закрачи обратно по познатия му вече път. И земята не беше мокра, нито се люлееше. Не се люлее ли? На Полуобувка му се зави свят от умора и безсъние. Стъпките му станаха неуверени и той едва не се трополи. Очите му се затваряха.

„Кое е по-сладко от меда?“ — сети се Полуобувка за една тара пословица. Но така беше примрял за сън, че не можа да си спомни отговора. Без да избира място, Полуобувка се хвърли на земята и подложи под главата си първата попаднала му буца пръст. Дори не забеляза как една голяма пъстра змия изплашено изскочи изпод нея и се втурна да бяга. Полуобувка блажено въздъхна и почти веднага заспа…

Когато се събуди, слънцето се беше издигнало високо над горските върхари. Едва сега разбра, че беше спал цяло денонощие. Или две? Иди, че разбери, съвсем беше загубил представа за времето. Лапна няколко от плодовете в кошничката и отново закрачи по пътя.

Сънят просто възроди Полуобувка. Крачеше бодър, с ясна мисъл и отлично настроение. Къде ли е Мъхеста брада? А Маншон? Никога вече няма да се раздели с тях. Ще ги търси! И дано по-скоро се съберат тримата заедно.

Полуобувка бързаше по горския път. Слънцето прежуряше, птиците се надпяваха, а той самият гореше от желание час по-скоро да се види с Маншон и Мъхеста брада. Започна да се безпокои, че няма да ги открие. Може и да не са в гората. Сигурно вече се излежават на морския плаж и даже не се сещат за него. Ускори крачка. От време на време спираше и викаше по име приятелите си. Но никой не му отвръщаше. Само вятърът изшумоляваше.

Денят се изтърколи и се спусна вечерен хлад. Но Полуобувка не спираше, макар да не знаеше накъде да търси своите любими приятели. В един миг се закова на мястото си!

— Биб-биб-биб… Би-и-иб, би-и-иб, би-и-иб… Биб-биб-биб!

Не, не му се беше сторило! Истински сигнал за помощ!… Толкова му е познат този клаксон!

Автомобилът на Маншон! Този сигнал е неговият! Полуобувка бързо се ориентира за посоката. Завърза добре кошничката, провеси я на гърдите си и се втурна натам, откъдето идеше сигналът. Клоните на дърветата шибаха лицето му, но той не им обръщаше внимание. Тръни се забиваха в ходилата му, но той тичаше с всички сили.

Защо ли дават този сигнал? Да не би вълците?… Или пък ония природоизследователи? А може би е нещо още по-лошо! Гората е пълна с изненади. Полуобувка жадно си поемаше въздух. И не спираше да тича.

Ах, дано автофургонът не напусне гората! Не, тези, които зоват за помощ, знаят, че не е тъй лесно да се открие автомобила им в гората. Сигналът за помощ не се чу повече. Но Полуобувка беше уверен, че тича в правилна посока. Логично беше да си мисли, че автомобилът е някъде тук. Но къде по-точно? И накъде да върви сега?

Краката му се подкосиха, когато погледът му случайно се насочи малко по-встрани от пътя. Ето го автофургона на Маншон. Но заседнал безпомощно между две крайпътни дървета.

Полуобувка се довлече до автомобила, хвана дръжката на задната врата. Но тя не се отвори. Почука по стъклото. Мълчание! Почука отново. В същия момент Якичка радостно се разлая!