Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (25)

В рицарската броня

През целия ден Полуобувка и Мъхеста брада не се спряха. Не усещаха ни глад, ни жажда. Тревогата за съдбата на Маншон ги подтикваше да бързат.

Не беше лесно да се открие вярната посока в гъстата гора. За ориентир им служеше голямата ела. Няколко пъти Полуобувка смъква своята броня и се катери по дърветата, за да я открие, защото откъм нея бяха дочули вълчия вой. Там трябваше да стигнат.

И така, вървяха ли, вървяха.

— Как издържаш в тази ризница? — обади се по едно време Мъхеста брада.

— Малко ме убива на раменете — махна с ръка Полуобувка, — но още по-неудобно ще ми бъде да я нося в ръце. Полека-лека свиквам!

— Така е — съгласи се Мъхеста брада. — С всяко нещо се свиква.

Но малко след това Полуобувка изохка:

— Ох, убива ме!

Измъкна се от бронята и се изтегна на тревата.

— Я да се кача пак на някое дърво — рече той. — Да проверя правилно ли вървим. Освен това, да се катериш по дърветата, след като си вървял с такава ризница, е просто едно приятно разнообразие.

Мъхеста брада не възрази. Съвсем наблизо имаше дърво — високо, тъкмо каквото им трябваше. Полуобувка се метна на долните клони и се изкатери нагоре.

Едва сега Мъхеста брада почувствува колко е изморен. Седна под дървото да си отдъхне. Якичка това и чакаше. Сви се до Мъхеста брада и завря глава в ръцете му.

— Но какво ти е? — зачуди се Мъхеста брада, като започна да милва кучето. — Ти пак се разтрепера.

Якичка наистина трепереше. Какво има? Ами ако изведнъж?…

От върха на дървото Полуобувка извика:

— Всичко пропадна! Няма я елата!

Мъхеста брада се стресна и скочи от мястото си.

— Не може да бъде! — провикна се в отговор той, но гласът му едва стигна до Полуобувка. И Мъхеста брада затрепера. Дали не е прихванал някаква болест от Якичка?

— Изчезнала е! — повтори Полуобувка и започна да слиза.

Щом стъпи на земята, веднага навлече ризницата си.

— Всяко нещо иска да му свикнеш. Ето вече никак не ме убива.

Но в мислите на Мъхеста брада се въртеше само онази гигантска ела. Къде се дяна?!

— Сигурно са я отсекли — реши Полуобувка.

Това им се видя единственото разумно обяснение. А как щяха да продължат сега своите издирвания?

— Ти огледа ли добре на всички страни? — недоумяваше Мъхеста брада.

— Че как иначе? — възрази убедено Полуобувка.

Настъпи мъчително мълчание. Само Якичка скимтеше и трепереше.

— Огледах добре — още веднъж обясни Полуобувка. — Отвисоко всичко се вижда. Я погледни това дърво колко е голямо! А аз се качих на самия връх. Гигантската ела я няма никаква.

Отново се умълчаха. Но внезапно Полуобувка и Мъхеста брада се спогледаха. Якичка душеше наоколо. Изтича напред, върна се назад, после се завъртя в кръг и не отлепяше нос от земята.

— Търси нещо — стресна се Полуобувка.

— И май го откри — забеляза Мъхеста брада.

Якичка наистина стискаше нещо кафяво на цвят в зъбите си.

Отдалече не можеше да се разбере какво е то.

— Якичка, тук! — извика Полуобувка.

Якичка дойде послушно и внимателно остави своята находка на земята.

— О, господи! — не се сдържа Полуобувка.

— Но това е… това е… — заекна Мъхеста брада. — Как да кажа, частица от нашия скъп приятел!

Кучето беше намерило парченце от дрехата на Маншон.

— Бедни приятелю! — нажали се Полуобувка. — Дали това не е всичко, което е останало от теб?

— Не бива да мислим за най-лошото — окуражи го Мъхеста брада.

Прибра парченцето в джоба си и добави:

— Може би ще успеем да го зашием върху дрехата на Маншон!

Кучето продължаваше да е неспокойно. И пак се втурна да души. Но изглеждаше изплашено до смърт.

— Странно — замисли се Полуобувка. — На всичко отгоре и елата никаква не се вижда.

Внезапно лицето на Мъхеста брада се озари от широка усмивка:

— Слушай! — провикна се той. — Ами че елата е същото това дърво, на което се покатери преди малко. Самата гигантска ела!

И двамата се загледаха в дървото. Точно така! Грамадно, най-високото в тази гора! Тайнствено изчезналата ела, нямаше съмнение!

Намериха и парченце от дрехата на Маншон. Оттук нейде се носеше вълчият вой. А и кучето Якичка беше крайно възбудено.

— Май сме на самото място — заключи Мъхеста брада.

— Тръгвам! — заяви Полуобувка.

— Накъде? — трепна Мъхеста брада.

— Якичка ще ме отведе по вярната следа. Ти ме чакай тук! Нали нямаш ризница…

Мъхеста брада беше раздвоен. Сърцето му подсказваше да следва Полуобувка, но разумът го съветваше да остане. Надделя разумът! Ех, нека не се впускат и двамата в неизвестността. Нека Полуобувка разузнае по-напред! Бронята все пак ще го защити. Но ако се случи нещо с него, тогава ще действува той. Реши да се покатери на голямата ела и да не изпуска от очи Полуобувка.

— Якичка! — подвикна Полуобувка. — Хайде, търси Маншон!

Отправиха се на път. Кучето, забило нос в земята, хукна напред, а Полуобувка го следваше на няколко крачки след него. Ноздрите на Якичка възбудено душеха въздуха, а очите на Полуобувка старателно пробягваха по храстите.

— Търси, Якичка, търси! — повтаряше Полуобувка.

И двамата бяха нащрек. Не биваше да бъдат изненадани.

— Стой, Якичка! Не бързай! — викна по едно време Полуобувка.

Познатата миризма на Маншон подтикваше Якичка напред, в земята таеше и друга миризма, остра и подлудяваща. Миризмата на вълци! Тя отблъскваше кучето, връщаше го назад. Якичка едва не връхлетя върху Полуобувка.

Скоро изскочиха на малка полянка.

Кучето настръхна и изскимтя. Но сякаш не от страх. Имаше нещо друго, което го накара моментално да се втурне пред. Изостави Полуобувка и без страх пред вълчата миризма, като стрела се понесе напред през полянката.

— Якичка, върни се! — изплаши се не на шега Полуобувка.

Подобен вик се раздаде и от другия край на полянката.

— Назад, Якичка!

Какво значеше това? Там отсреща още някой назова кучето по име. Не беше ехото! А кой тогава?

— Якичка, връщай се! — чу се отново.

Полуобувка трепна от радост. Този глас му беше тъй познат, невъзможно беше да го сбърка с някой друг! И на полянката се показа онзи, който му беше толкова близък! Маншон! Цял-целеничък! Съвсем раздърпан, но жив и здрав! Той самият! Втурна се към Полуобувка. Якичка подскочи, като се опитваше да близне с езиче Маншон.

— Бягайте! — предупреди ги Маншон. — Вълците всеки миг връхлетят върху нас.

Полуобувка спря като гръмнат. Затова ли бе дошъл тук? При първата опасност да удари на бяг! Но нямаше време дори за бягство. Вълчетата изскочиха и започнаха да се прокрадват към тях.

Маншон се приближи до Полуобувка.

— Мен никой не може да ме измъкне оттук! — въздъхна той.

И набързо разказа за учебните часове по лов, както и за ролята, която му бяха отредили.

— Ще остана близо до теб! — заяви Полуобувка. — Моята ризница е сигурна защита.

Вълчетата правеха кръг около тях.

— Сега ще ни отрежат пътя — обясни Маншон.

Той знаеше точно намеренията им. Вълчетата просто повтаряха своя урок. Ето че дойде ред и на нападението им. Маншон, както и Полуобувка, се бяха подготвили да го приемат. Маншон си знаеше — той беше просто в междучасие, което сега вълците прекъснаха. Полуобувка изцяло се надяваше на ризницата. Ами Якичка?

— Бягай оттук, Якичка! — прогони го Маншон. — Бързо!

Кученцето просто се стъписа. Как така? Тъкмо беше открило стопанина си, пък той го гони! Не, ще остане, макар и да се бои от вълците! Якичка силно се притисна до Маншон и умолително размаха опашка.

Маншон се трогна, но Якичка незабавно трябваше да изчезне. И то колкото може по-скоро!

— Изчезвай! — изкрещя Маншон с възможно най-страшен глас и грабна от земята една пръчка. — Хайде!

Това беше достатъчно! Якичка го послуша. Само погледна Маншон изненадано, страшно посърна, после се врътна назад и изчезна.

Тъкмо навреме! Старият вълк изскочи от храстите и поведе нападението на малките си.

— Пак започват! — изохка Маншон.

Полуобувка клекна така, че дъното на бидона опря в земята. Сега краката му бяха защитени. После скри ръцете и накрая и главата си. Затвори капака. Чудесно! Вълчетата вече бяха при него. Връхлетяха върху бидона.

Но Полуобувка се беше скрил. Те заскимтяха край него. Заблъскаха с лапи, сякаш искаха да пробият ламарината и да заврат муцуни вътре, но напразно.

Полуобувка беше сигурно защитен!

Първото изпитание на бронята се оказа успешно.

Но ето че бидонът се търкулна!

— Проклети вълчета! — изпъшка Полуобувка. — Къде по дяволите ще ме избутат сега?

А вълчетата ръмжаха страшно, бидонът се търкаляше все по-бързо и по-бързо! Вълчетата го догонваха. Сърцето на Полуобувка щеше да се пръсне. Ламарината трещеше оглушително. Едно търкаляне — страхотия!

Полуобувка беше съвсем зашеметен и скоро изгуби съзнание.