Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (15)

Преследването

Дамата се врътна назад и хукна да бяга, като повлече след себе си и Мъхеста брада.

Не разбираше какво й стана на тази жена! Защо се е паникьосала такава?

„Накъде е хукнала? И как грубо ме дърпа за верижката!“

В тоя миг до Мъхеста брада стигна познат глас:

— Мъхеста брада-а-а!

И още един, също тъй добре познат глас:

— Мъхеста брада-а! Поча-а-ка-ай!

Тръпки го побиха. Маншон и Полуобувка! Възможно ли е? Маншон и Полуобувка! Полуобувка и Маншон!

Едва му се удаде да извърне глава назад.

Ами ясно е, те са! И двамата! Устремно го догонват. И някакво кученце тича с тях. Откъде ли са го взели? Ех, куче като куче! Това няма значение сега! Ох, братлета, по-бързо!

Маншон и Полуобувка тичаха, опънало верижката, кучето им лаеше и бягаше с тях колкото му държат силите. Но и дамата не губеше време. Не й личеше да се е уморила, тичаше като луда и безжалостно го влачеше след себе си.

— Ча-а-ка-а-ай!

Как да спре? Как да почака?

Трябваше да стори нещо! Сега, когато свободата беше толкова близо, както никога досега!

Само миг размисъл — и се реши! Просна се на алеята и жената вече наистина трябваше да го влачи. Не можеше да тича така бързо.

На Мъхеста брада също не му беше лесно. Дърпаше с две ръце верижката към себе си, за да не се удуши! Коленете и лактите му се натъртиха и окървавиха, но той понасяше всичко. Трябваше да спечели време!

Дамата спря за миг и се огледа.

— Мъхеста брада! — гневно подвикна тя. — Ставай веднага!

Но Мъхеста брада не чуваше. Опрял ухо в земята, до него долиташе звънкият лай на кученцето, приближаваха се Маншон и Полуобувка. Те бяха тук! Все по-близо! Ще го спасят!

— Мъхеста брада, ставай! — ревна дамата.

Той повдигна глава и погледна назад. Стотина метра, не повече… го отделяха от свободата! Полуобувка се беше откъснал напред. Маншон с дебелата си дреха би изостанал още повече, ако не се държеше здраво за верижката на кученцето, което просто го влачеше след себе си. Чудесно кученце! И как тичаше само! Истинско куче, решило да помогне на своя стопанин…

Дамата също се озърна и мигом разбра, че всяко забавяне ще й струва скъпо. Досети се, че Мъхеста брада се надява да го освободят, затова не помръдва. И тя се наведе, грабна го на ръце и полетя.

Колкото да се извиваше и да риташе Мъхеста брада, нищо ме помогна. Тя здраво го притискаше в ръцете си и тичаше ли, тичаше!

Но ето че започна да диша по-тежко и това вдъхна надежда на Мъхеста брада. Не беше толкова тежък, но навярно беше уморително да го носиш така и да бягаш с него. Ох, веднъж да ги настигнат Полуобувка и Маншон!

О, свобода! Тъй скъпа и свидна! Полуобувка и Маншон вече бяха много близо! Мъхеста брада ясно съзря лицата им, които излъчваха твърдата решимост да го освободят.

Паркът свърши. Пред тях се ширна шумна улица.

„Ако не тук, то поне на улицата Маншон и Полуобувка ще заловят тази вероломна жена!“ — ободряваше се Мъхеста брада.

Имаше основание да мисли така — дамата се препъна на няколко пъти и тичаше с несигурна крачка.

— Проклети смелчаги! — едва си поемаше дъх тя. — Разбойници!

— Мъхеста брада! — това беше Полуобувка. — След миг сме при тебе!

Полуобувка и Маншон бяха на двайсетина крачки, не повече.

Но се случи нещо неочаквано. По улицата се зададе едно свободно такси.

Дамата се спусна към него и стиснала Мъхеста брада с лявата си ръка, с дясната замаха припряно. Таксито спря. Додето Мъхеста брада се опомни, метнаха го върху задната седалка на колата.

— Къде да карам? — попита шофьорът.

Жената каза адреса.

Но преди още шофьорът да даде газ, някой диво заудря по стъклото. Полуобувка! А ето че до него се озова и Маншон.

— Да ги кача ли? — изви въпросителен поглед шофьорът.

— Не, не! Нямаме нищо общо с тях! Някакви хулигани, които ни подгониха още в парка.

— Ясно! — кимна шофьорът. И таксито потегли.

Мъхеста брада остана като гръмнат. Нима всичко свърши? Никаква надежда?! Маншон и Полуобувка бяха тук, отделяше ги само стъклото на автомобила!…

В този трагичен момент Мъхеста брада забеляза, че стъклото на таксито откъм неговата страна е отворено. Съвсем до него — и отворено. Хрумна му гениална идея. Бързо откъсна от брадата си една боровинка и незабелязано от дамата я метна през стъклото навън.

Маншон и Полуобувка, които гледаха безпомощно след таксито, забелязаха, че от него нещо падна.

Какво ли беше? Нещо съвсем дребничко, дори не можаха да го открият веднага!

Маншон и Полуобувка тръгнаха по пътя и внимателно се взираха в асфалта. Якичка също усети, че нещо се търси, и завря нос в платното на улицата. Изведнъж Полуобувка се развика: — Боровинка!

Наведе се, вдигна боровинката и я показа на Маншон.

— Да-а! — замислено изломоти Маншон. — Боровинка като боровинка!

— Току-що откъсната! — подчерта Полуобувка.

Те се спогледаха.

— Ти чел ли си приказки като малък?

— Разбира се! Цели томове! — похвали се Полуобувка.

— В такъв случай сигурно се досещаш какво означава тя боровинка — продължи Маншон. — Отвлечените от приказките са правили същото — хвърлят било камъчета, било трошици, или както сега горски плодове, за да съобщят на своите приятели накъде ги отвличат.

— А птиците изкълвават трошиците и плодовете… После край! — разтревожи се Полуобувка.

— Вярно е! — замисли се Маншон. — Не само в приказките, но и сега може да се случи същото. Затова веднага да проследим Мъхеста брада, докато птиците не са ни изпреварили.

— Мислиш ли, че Мъхеста брада ще успее докрай да ни посочи пътя? — усъмни се Полуобувка.

Маншон беше повече от сигурен.

— Сече му мозъкът на Мъхеста брада! Пък и боровинките са му подръка.

Нямаше закога да губят време. Бавно поеха по посоката, в която се изгуби таксито, като през цялото време търсеха по земята горските боровинки.

След някое време Полуобувка каза:

— Дано тази дама не замъкне Мъхеста брада нейде извън града. Ходилата ми се натъртиха от това тичане днес.

Маншон също беше страшно уморен, дори повече от Полуобувка, защото караше автомобил и съвсем беше отвикнал да ходи пеша.

Но кой ти гледа умората — Маншон и Полуобувка вървяха напред. Сега, когато бяха зърнали тъй отблизо печалното лице на Мъхеста брада, просто не можеха да спрат издирването му.

— Ето! — провикна се Полуобувка. — Още една боровинка!

Бяха стигнали до един кръстопът. Полуобувка откри правилната посока по боровинката и това им вдъхна по-голяма увереност.

Маншон откри следващата боровинка. После отново Полуобувка! Нямаше съмнение, бяха на прав път. Умората като че се смъкна от плещите им, крачките им станаха по-твърди.

— Стоп! — подвикна Полуобувка.

Цяла шепа горски плодове! И тъкмо на това място! Защо ли Мъхеста брада е изхвърлил толкова много от тях?

— Едно, две, три — броеше Полуобувка. — Седем, осем, девет… единайсет, дванайсет… Цели дванайсет!

Маншон и Полуобувка озадачени се гледаха.

— Сигурно Мъхеста брада е решил, че повече няма да му потрябват! — предположи Маншон.

— Сигурно е пристигнал тук някъде — досети се Полуобувка.

— Хвърлил е толкова плодове, за да не отминем случайно — размишляваше Маншон.

И забелязаха цял наниз от боровинки и горски плодове по земята, който водеше през улицата към входа на един многоетажен блок.

— Ясно! — отсече Полуобувка. — Значи тук живее нашият Мъхеста брада.

— Булевард „Свобода“ — прочете на ъгъла Маншон. — Номер девет.

Полуобувка поклати глава:

— Булевард „Свобода“! Я виж ти, да си затворник, и то на булевард „Свобода“.

Ясно като бял ден — поне сега знаеха къде се намира Мъхеста брада. Вдигнаха глави и заоглеждаха прозорците на жилищния блок. В този момент на третия етаж се отвори един от тях и на него окачиха голяма чанта върху дълъг прът.

— Странно. Откога хората държат тъй чантите си? — учуди се Полуобувка.

И нозете им тупна нещо. Боровинка! Тя падна точно от онази чанта!

Естествено Маншон и Полуобувка не можеха да знаят, че Мъхеста брада се беше престорил на много уморен и още щом прекрачи прага, си даде вид, че заспива. Когато най-после захърка, на дамата не й оставаше друго, освен да го сложи в чантата и да го изнесе както обикновено. Точно на това разчиташе и Мъхеста брада. Маншон и Полуобувка нямаха представа, че той беше откъснал и хвърлил последния горски плод от брадата си, след което, капнал от умора, се унесе в сън.

А за Маншон и Полуобувка оставаше най-важното — да измъкнат Мъхеста брада от чантата.

Да го измъкнат… Но как? От това място не може да го достигне и смъкне даже най-високият човек на света…

— Да се посъветваме с някого — предложи Полуобувка.

Но с кого?…

Мигом си спомниха за Волдемар. Единственият в този град, комуто можеха да доверят своите затруднения. Пък и нали му бяха обещали да го посетят. Сигурно ги очакваше вече. Волдемар нямаше нито роднини, нито приятели. Кого ли другиго можеше да очаква да го посети в болницата?