Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jälle need naksitrallid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)

Издание:

Ено Рауд

И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада

Приказна повест

Първо издание

За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.

Рецензент Александър Панов

Превод от естонски Дора Янева-Медникарова

Под редакцията на д-р Георги Вълчев

Художник Едгар Валтер

Редактор на издателството Добринка Савова-Габровска

Издателство Периодика, Талин

Издателство Отечество, София, 1988

История

  1. — Добавяне

Книга втора

smelchagite_s_qkichka_pohapvat_borovinki.jpg

Ужасното произшествие в гората

smelchagite_gledat_patna_karta.jpg

Малкият автофургон на Маншон и този път се носеше с най-голяма скорост. Смелчагите бързаха за морето. Жадуваха да си починат най-сетне край ласкавия плясък на вълните, на свеж морски въздух.

— О, море! Мое море! — затананика Полуобувка някаква песничка, която бе слушал някога.

Прекъсна го Якичка — кученцето на Маншон.

То неочаквано вирна муцунка и тревожно зави.

Слънцето припичаше и макар есента да наближаваше, беше все още твърде горещо. И сигурно морската вода беше топла…

Навлязоха в една гора. По този път още не бяха минавали. Маншон трябваше да спре автофургона и да погледне в картата.

— Ето тук пътят прави широк завой — обади се след малко той. — През гората е по-направо, но…

— През гората ли? — възкликна Мъхеста брада. — Много ми харесва да пътувам през гора!

— И на мен също — вдигна очи Маншон, — но нямаме точна карта. Ще попаднем в някое затънтено място и как да се изразя… ще трябва опипом да се промъкваме.

Но Полуобувка подкрепи Мъхеста брада.

— По-прекият път е за предпочитане — разпали се той. — Не може винаги да се осланяме на някакви си карти!

Маншон се колебаеше.

— Никога не знаеш накъде ще те изведе един горски път — предупреди той.

Думите му обаче съвсем не охладиха ентусиазма на Полуобувка.

— Всички пътища водят към морето! Не си ли чувал тази поговорка?

Вместо да отговори, Маншон се зае внимателно да изучава картата.

— Зад тази гора, вдясно, е морето. А наляво има голямо блато. Струва ми се, че съществува и друга поговорка — всички пътища водят в блатото.

— Не съм чувал такава поговорка — нетърпеливо го прекъсна Полуобувка.

Маншон се усмихна и сгъна картата.

— Добре! Ще минем през гората, щом и двамата настоявате!

— Да се отбием и край блатото — обади се Мъхеста брада. — Ще си наберем вкусни боровинки. Те виреят по влажните блатисти места. Когато бях малък и по-често се къпех, в брадата ми растяха повече боровинки. Трябва да ви кажа, че тези преки плодове са най-вкусните на света.

— У-ха! — облиза се Полуобувка. — Защо не се отбием в блатото да си наберем от тия боровинки?

Маншон решително се противопостави:

— Натам се пътува с вериги на колелата — обясни им той. — Пък и нашата цел е морето, не сме тръгнали за боровинки.

Не посмяха повече да му възразяват. Маншон даде газ и автофургонът наближи гората. Мъхеста брада смъкна стъклото:

— Какъв въздух! И как ухае в тази гора!

После направо призна, че предпочита гората пред морето. Пътуването до там можеше да продължи много дълго, но му беше все едно, стига пътят да минаваше през гората.

С тихо боботене автофургонът навлизаше все по-дълбоко в горските дълбини. Гора, гора!… Каква красота наоколо, благословено спокойствие! Смелчагите се взираха през стъклата навън и не усещаха как се изнизва времето. Слънцето вече клонеше към залез, когато Маншон съзря един ручей край пътя и удари спирачките.

— Да си налеем малко прясна вода — каза той.

Бяха тръгнали набързо от града и големият бидон за мляко, в който наливаха вода, сега беше до половината празен.

Маншон стана от седалката, грабна една кофа и слезе от колата. Полуобувка и Мъхеста брада го последваха — да се поразтъпчат след дългото пътуване и да глътнат малко чист въздух.

Но какво ставаше с Якичка? Сгушило се в автофургона, кученцето жаловито скимтеше.

— Я вижте! — пръв забеляза Мъхеста брада. — Якичка трепери като лист.

— Трепери ли? — угрижи се Маншон. — Да няма температура?

Полуобувка опипа носа на кучето.

— Температура няма — отвърна той, — но ноздрите му са разширени.

Якичка дишаше на пресекулки, сякаш беше подушило нечия неприятна миризма.

— Трябва да има нещо във въздуха — поразмисли Мъхеста брада.

Маншон протегна ръка и потупа Якичка по гърба.

— Не бой се, миличко! — нежно рече той. — Само ще гребна вода и веднага тръгваме.

manshon_s_kofata_za_voda.jpg

Кученцето се успокои и Маншон, с кофа в ръка, заситни към ручея.

Но какво е това?

Огромно куче! Като изпод земята то изскочи пред Маншон. Козината му бе жълто-сива, с подвита опашка и щръкнали уши. Очите му искряха със зли пламъчета.

— На вълк ми прилича — пребледня Полуобувка.

Мъхеста брада потвърди:

— Вълк, това е вълк!

Кучето Якичка ги беше предупредило! Още отдалече подуши вълка! И как не се досетиха по-рано?

— Къц-къц! — помами Маншон вълка.

И в същия миг!…

Маншон политна във въздуха и кофата се изтърколи със звън на земята. Вълкът сграбчи нашия смелчак, метна го като чувал на гърба си и изчезна в храстите край ручея.

Ужасен, Полуобувка мигом измъкна прашката от джоба си, но вече нямаше по кого да стреля. Мъхеста брада направо се беше вкаменил, с поглед, впит натам, накъдето беше изчезнал вълкът с Маншон на гърба.

— Якичка, бързо! — изрева Полуобувка.

Кучето вече се беше измъкнало от автофургона. Нима вълкът толкова се отдалечи, че миризмата му не го плашеше?

— Търси Маншон! — прошепна Мъхеста брада.

Якичка завря нос в земята и старателно задуши. Оттам, откъдето Маншон тръгна за ручея, кучето пое следата.

Полуобувка и Мъхеста брада предпазливо го последваха.

След малко Якичка уплашено изджафка и се закова на място.

— Следите на Маншон прекъсват — вгледа се Полуобувка.

— Вместо следи от Маншон, сега трябва да дирим отпечатъци от вълчи лапи — обясни Мъхеста брада.

Якичка започна да лае, но бързо утихна.

— Колебае се! — разбра Полуобувка.

— Със себе си се бори — добави Мъхеста брада. — Сега всичко зависи от това, кое чувство ще надделее — любовта към стопанина или страхът от вълка!

Кучето отчаяно заскимтя. Козината на гърба му настръхна.

— Събира смелост! — предположи Полуобувка.

Якичка колебливо пристъпи напред и пое по следите на вълка.

— Ами сега? — изпъшка Мъхеста брада. — Какво ще правим ние сега?

Онова, което плашеше Якичка, ужаси и самите тях. Бояха се от вълка — и още как! Но от друга страна, Маншон беше най-добрият им приятел.

— Да вървим! — отсече Полуобувка.

Решиха и тръгнаха след Якичка с разтуптени сърца. Но Якичка спря объркано край ручея.

— Следите се изгубиха — промълви Мъхеста брада.

— Вълкът е преплувал ручея — изказа мислите си гласно Полуобувка.

Кучето бе допуснало същото. Само миг колебание и то скочи във водата. Но на отсрещния бряг не откри следите. Завърна се при Мъхеста брада и Полуобувка.

Следите бяха изчезнали.

— Край! — промълви съвсем отпаднал Полуобувка. — Какво ще правим, Мъхеста брада? Има ли някаква надежда?

Мъхеста брада просто не беше в състояние да проговори. Пред очите му още се мяркаше свирепият вълк със страшните зъби… Дали имаше надежда? Не, по-добре да не мислят за лошото!