Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (12)

Санбернарското куче Бено

На другия ден веднага след закуска дамата започна да играе с Мъхеста брада на топка. Тя хвърляше в ръцете му малка гумена топка и извикваше: „Апорт!“, след което Мъхеста брада трябваше сам да й хвърли топката. По-рано тя беше играла така със своето кученце, което беше обучено, щом кажеш „Апорт!“, незабавно да връща подадения му предмет.

В началото Мъхеста брада се увлече от играта, но монотонното, уморително търчане нагоре-надолу скоро му дотегна. Твърдо реши да се възпротиви на тази прищявка, но за щастие на вратата се позвъни и домакинята изтича да отвори.

— О-о, сестра Кирсипуу! — дочу се откъм антрето приятно изненаданият й глас: — Какво неочаквано посещение!

— Защо неочаквано? — зачуди се гостенката. — Нали вчера ми позвънихте и ме поканихте да видя вашия любимец?

— Да, да! — засмя се госпожата. — Наистина! Но знаете ли, толкова много грижи и внимание иска, че вече съвсем се обърках.

— Напълно ви разбирам — съчувствено отвърна сестра Кирсипуу. — Когато съм с Бено, и с мен е същото.

Гостенката влезе в стаята, а заедно с нея и едно огромно санбернарско куче, много интелигентно на вид. „Навярно това е онзи Бено“ — помисли си Мъхеста брада.

— Лягай! — заповяда му сестра Кирсипуу.

Но Бено сякаш не я чу. Взираше се в Мъхеста брада, а после с подчертано достойнство направи няколко крачки към него и го докосна с нос по лицето.

Мъхеста брада се усмихна. Кучето изведнъж му се стори най-близкото същество тук. Той потупа Бено по главата и му прошепна:

— Легни де!

Този път Бено мигновено се просна в нозете на Мъхеста брада.

Това не се хареса много на сестра Кирсипуу.

— Хей, я стани! — грубо подвикна тя, а после обясни: — Възпитаното куче трябва да слуша само своя господар!

Бено неохотно се надигна, като виновно погледна към Мъхеста брада, сякаш се извиняваше.

— Ха така! — вече ласкаво каза сестра Кирсипуу. — Лягай сега!

Бено изпълни заповедта.

Домакинята се загледа в кучето и внезапно пожела да покаже на сестра Кирсипуу, че и нейният възпитаник не е по-лош. Тя направи няколко крачки към Мъхеста брада и викна:

— Мъхеста брада, лягай!

Но Мъхеста брада остана да стърчи като кол.

— Лягай! — повтори дамата.

Мъхеста брада пак не помръдна. Нещо в него забушува, закипя. Това „Лягай!“ беше отправено към него. Умът му подсказваше да изпълни заповедта, ако искаше да приспи бдителността на тази жена, за да избяга оттук. Но сърцето му въстана! Собственото му достойнство се разбунтува. А достойнството е нещо по-силно от разума.

— Няма да легна! — отсече Мъхеста брада.

По бузите на дамата избиха алени петна.

— Трябва да легнеш! — заяде се тя. — Заповедта е такава!

— Аз пък няма да легна и толкоз! — държеше на своето Мъхеста брада.

Дамата вдигна ръка. Страшно раздразнена, тя едва не напердаши Мъхеста брада. Но реши да се овладее и ето, на чие то й разцъфна пресилена усмивка. После занарежда на сестра Кирсипуу:

— Виждате ли колко е упорит понякога? Трябва да се заема сериозно с възпитанието му.

— О, да! — съгласи се сестра Кирсипуу. — Знаеш ли колко труд ми струваше, докато направя от Бено толкова добро куче.

Мъхеста брада седна до Бено и се зае да реше козината му.

— Вижте! — обади се пак сестра Кирсипуу. — Колко добре се разбират! Много пъти съм си мислила да си осиновя едно дете. За компания на Бено. Но ако река да взема момче, има да ме разиграват двамата!

Домакинята нищо не отвърна и отиде в кухнята да свари кафе. След малко двете с гостенката седнаха край масичката и поведоха разговор за трудностите по възпитанието.

Мъхеста брада се надвеси над ухото на Бено:

— Да знаеш само колко съм нещастен тук! — едва чуто му прошепна той.

Бено със съчувствие отправи към него големите си умни очи. Навярно разбираше в какво безизходно положение беше попаднал Мъхеста брада. Трогнат, Мъхеста брада взе да разказва патилата си, докато решеше козината на Бено.

На пръв поглед сякаш нямаше от какво да се оплаква. Дамата се грижеше добре за него, в дома й имаше всички удобства. Само до телефона му беше строго забранено да се доближава. Дори чист въздух не му липсваше — нощем дамата го изнасяше в отворената чанта на балкона. Понякога дори го лъхваше ветрец. И все пак… Животът тук беше непоносим. Насила го бяха откъснали от природата, далеч от другарите му, без които беше трудно да си представи своя живот! Внезапно Мъхеста брада наостри уши.

— Знаете ли, вчера ги видях ония — Маншон и Полуобувка! — рече сестра Кирсипуу.

Сърцето на Мъхеста брада трепна. Значи те са някъде тук! Неговите верни приятели! Не са го изоставили! Не са го забравили!

Дамата хвърли тревожен поглед към Мъхеста брада, но той се направи, че нищо не е чул, и както и преди, усърдно се занимаваше с кожухчето на Бено.

— Мислех си, че са отпътували вече! — тихо отвърна дамата. — Да ви налея ли още кафе?

— Само половин чашка, моля! — отвърна сестра Кирсипуу. — И да знаете къде ги зърнах само? В болницата… там, където работя.

В болницата ли? Мъхеста брада едва не извика от ужас! Но в последния миг завря нос в Бено. Защо и как са попаднали в болницата? Да не се е случило нещо?

— Какво е станало? — прояви интерес и домакинята. — Когато разговарях с тях в хотела, бяха съвсем добре.

— И сега са здрави и читави — отвърна сестра Кирсипуу. — Просто дошли на посещение при един свой познат. Някакъв работник от зоопарка, настъпил го слонът.

— Слонът ли? — изуми се госпожата.

— Ами да! — закима сестра Кирсипуу. — Какви ли работи не стават на тоя свят.

Жените продължиха своя разговор, но нито дума повече не споменаха за Маншон и Полуобувка, нито за онзи работник от зоопарка.

Мъхеста брада потъна в размисъл.

Маншон и Полуобувка бяха някъде тук! То се знае — ще го търсят! Но той няма да стои със скръстени ръце и да чака приятелите му да го избавят. Не можеше ли да измисли нето, което да му открие път към жадуваната свобода?

И ето… Внезапна мисъл осени Мъхеста брада!

Бено! Това санбернарско куче Бено! Санбернарите са най-благородните същества. Винаги са помагали на изпадналите в беда… Именно със санбернарски кучета откриват и затрупани от лавина хора. С тях, само с тях!

„Няма по-добри кучета от санбернарите! — трескаво мислеше Мъхеста брада. — И ако Бено е истински санбернар, какво ще му струва да спаси един смелчак?“

Мъхеста брада тихомълком се промъкна до Бено и сякаш доловило настроението му, кучето се просна на пода така, че Мъхеста брада свободно се пъхна под корема му. Чудесно! Колко е гъста козината, хубавичко ще се скрие в нея.

Тъкмо тогава домакинята и сестра Кирсипуу се сбогуваха.

— Трябва да тръгвам, следобед съм дежурна в болницата.

Домакинята стана да я изпрати.

— Добре си побъбрихме — заяви тя. — Неусетно мина времето.

Сестрата хвърли поглед към Бено.

— Хайде, тръгваме си!

Мъхеста брада здраво се вкопчи в козината на Бено и се притисна към корема му. Успя да подпъхне краката си под, каишката на шията му и това го улесни да се закрепи по-добре.

Бено стана някак по-тромаво, отколкото друг път, но на сестрата това не й направи впечатление. Бено внимателно се измъкна в антрето. Мъхеста брада здраво се държеше за него и остана напълно скрит под корема му.

Домакинята отвори вратата и подаде ръка на сестра Кирсипуу:

— Всичко най-добро! — пожела й тя.

— И на вас — отвърна сестра Кирсипуу и също й стисна ръката. — Но къде остана вашият мъничък възпитаник? Няма ли да си вземе довиждане с нас?

Госпожата извърна поглед.

— Кой го знае в кой ъгъл се е заврял — смути се тя. — Навярно се срамува от своето непослушание и глупавото си поведение!

— Така е по-добре! — засмя се сестра Кирсипуу. — Додето изпитват срам, все още нищо не е загубено.

Мъхеста брада не смееше да шавне, затаил дъх. В този момент сестра Кирсипуу погали с ръка Бено и му заповяда с победоносна нотка в гласа:

— Ти, Бено, няма от какво да се срамуваш! Я кажи сега довиждане на стопанката!

Бено много добре я разбра. Още от мъничко кутре го бяха научили как да си взима довиждане. Прекрасно знаеше какво трябваше да направи сега — да се вдигне на задните си лапи, да помаха с дясната си предна лапа и да лавне дружелюбно.

Така и стори Бено. Но стана нещо неочаквано. Вместо Кучето да лавне за довиждане, разнесе се ужасеният вик на домакинята:

— Мъхеста брада!

В този миг и сестра Кирсипуу видя Мъхеста брада. Положението му беше твърде комично — прострян надолу с главата, бедният смелчак висеше по цялата дължина на корема на кучето.

— Как не те е срам, Мъхеста брада! — отчая се госпожата и в гласа й можеше да се долови истинска болка.

Мъхеста брада разбра, че бягството му пропадна. Шумно скочи на пода и заяви:

— Просто исках да се поразходя.

Не се и надяваше, че ще му повярват, но пак повтори:

— Исках да се поразходя!

Дамата не благоволи да му отвърне.

А сестра Кирсипуу се почувствува някак неловко и побърза да се изниже навън заедно със своя Бено.