Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (23)

Посоката е открита

Когато вълкът изчезна от полянката, Полуобувка реши да излезе от автофургона и се втурна към Мъхеста брада. Мъжественото поведение на приятеля му прогони целия му страх и Полуобувка най-сетне можа да продума:

— Страшен си! — възкликна той признателно. — Просто легендарен! Как само метна под краката на онзи звяр цяла главня.

— Казвах ти аз, че срещу вълците няма нищо по-добро от огъня! — засмя се Мъхеста брада.

— Правилно! — засия Полуобувка. — Огънят наистина е нещо фантастично!

Той се настани край него. Нямаше желание да се завира отново в автофургона. Огънят изведнъж започна много да му харесва. Мъхеста брада наслага дърва и приседна до Полуобувка. Сънят бягаше от очите им. Макар вълкът този път да не беше успял да им причини зло, все пак им развали съня.

— Ако се досети сега Маншон да си запали огън — взе да разсъждава Полуобувка. — Но той няма дори кибрит в джоба си. Маншон е твърде цивилизован, за да получи огън от триенето на два сухи клона един о друг!

— Имаш право — въздъхна Мъхеста брада. — Когато в продължение на години живееш само в автомобил, това не може да не ти окаже влияние.

— Така си е! — съгласи се Полуобувка. — Цивилизоваш се. Затова сега на Маншон ще му бъде още по-трудно да се приспособи към вълците.

Отново приказките им се завъртяха около Маншон. Скъпи, скъпи Маншон! Мили приятелю! Ако ти наистина си жив и в плен на вълците, дали ще можеш да издържиш в дивата им глутница? Ще понесеш ли техните сурови обичаи, ти, който си свикнал на всички удобства? Ще можеш ли да изтърпиш животинската им грубост, ти, който си чужд на всякакво насилие?

— Да не забравяме, че Маншон е поет — обади се Мъхеста брада. — Грубостта наранява най-дълбоко тъкмо поетите! А той е толкова чувствителен!

— Точно както и художникът, нали? — отвърна Полуобувка. — Някога, като млад, Маншон е искал да стане художник. Мечтаел да нарисува картини с животни, нали тъй? Искал да ги обезсмърти за вечни времена. Просто е ужасно, че сега тъкмо животни му причиняват страдание.

При тези думи Мъхеста брада свъси вежди:

— Не може винаги да се винят животните! — сопна се той. — Все едно да обвиняваме природата. Животните никога не могат да бъдат несправедливи. Те са просто такива, каквито са!

— Може би! — промърмори Полуобувка. — Всъщност аз обвинявам единствено вълка.

— Няма защо и той да бъде обвиняван! Вълкът постъпва така, както му е отредила природата. Той изобщо не умее да прави разлика кое е зло и кое добро за нас!

Полуобувка не можеше изцяло да се съгласи с Мъхеста брада, но не взе да спори с него. Добре си знаеше как се отнася Мъхеста брада към природата. Току-виж, заел се сега пък да опитомява вълка!

Следващите думи на Мъхеста брада сякаш повече допаднаха на Полуобувка.

— На нас не ни е необходимо да упрекваме вълците! — ясни Мъхеста брада. — Но това не означава, че се каним да оставим Маншон в плен. Разбирането е едно, а животът — съвсем друго нещо. Много добре знам какво представляват вълците като диви зверове, но за спасението на Маншон ще водя неотстъпна борба с тях!

— Чудесно! — закима Полуобувка. — Аз, честно казано, не разбирам много от вълци, но въпреки това съм готов да воювам заедно с теб!

Но по какъв начин щяха да се борят срещу вълците, засега никой от тях не можеше ясно да си представи. Край огъня, разбира се, всичко им изглеждаше много просто — грабвай главнята и нападай! Но няма навсякъде все огън да разпалват, я! Изскочи ли вълкът насреща им, няма време да се разчита само на огъня. Просто ще трябва да се действува.

А засега седяха и мълчаха. Взираха се в пламъците и тънеха в размисъл.

— Съмва — обади се по едно време Полуобувка.

Лека-полека нощният мрак взе да се разсейва. Оттук и оттам взеха да се обаждат птици. Настъпваше утрото.

— Идва новият ден — рече Мъхеста брада. — Ох, ако можехме да прозрем какво ни носи той!

Слънцето изгря. В този миг нейде отдалече се разнесе протяжен вой. Не беше бухалът!

— Вълците! — прошепна Мъхеста брада.

Полуобувка скочи. Само с два-три светкавични скока се озова до най-близкото дърво и пъргаво се закатери нагоре.

— Накъде хукна пък ти сега? — смая се Мъхеста брада.

Полуобувка не отвърна. Беше твърде зает с катеренето. Отново се разнесе едва доловим вой. Мъхеста брада наостри уши. Разбира се, вълците! Сигурно сега виеха вълчетата. Техните гласове бяха два пъти по-слаби. Вече можеха да тръгнат към леговището им.

Но трябваше да разберат в каква посока. Не изглеждаше да е много наблизо. Тия вълчета нямаше да вият цял ден, че да могат да следват гласовете им! Ако пък тръгнеха напосоки из гората, скоро щяха да се объркат. Защото гората всъщност е един безкраен лабиринт.

Но едва Мъхеста брада успя да си помисли това, Полуобувка се развика отгоре:

— Ясно! Воят идва откъм една огромна ела!

Чак сега Мъхеста брада осъзна защо той се беше покатерил на дървото. Съвсем не от страх пред вълците, както тайно си беше помислил. Полуобувка се беше втурнал да открие ориентир, по който да тръгнат към вълчето леговище, и ето че успя! Някаква гигантска ела! Слава богу, щеше да им свърши добра работа. Вълчият вой сякаш ги приближи до скъпия приятел!

Докато Полуобувка слизаше от дървото, воят се чу още веднъж-дваж и замлъкна.

— Ти си невероятен! — разчувствува се Мъхеста брада. — Благодарение на теб сега знаем накъде да вървим!

После стана, напълни от ручея една кофа вода и я плисна върху огъня.

Полуобувка отвори вратата на автофургона:

— Хайде, Якичка! — подвикна той. — Тръгваме.

Кучето зарадвано се втурна към вратата, готово да се отправи на път, но Полуобувка внезапно се замисли. Погледът му спря върху наполовина празния бидон за мляко, в който наливаха вода.

— Няма ли да си вземем нещо за из път? — запита Полуобувка.

— Разбира се, че няма — отвърна Мъхеста брада. — Гората ще ни нахрани и ще ни напои. Тя е нещо като огромна пазарска чанта. Жаждата си ще утоляваме с речна и изворна вода, а за храна ще ни служат най-различни горски плодове. И ако все пак останем гладни, в моята брада все ще се намери нещо.

Безкрайно беше учудването на Мъхеста брада, когато Полуобувка помъкна бидона за мляко навън и изля водата. После се върна, порови се из сандъчето за инструменти на Маншон и скоро намери бормашината.

— Сетих се за една стара ловджийска история — забърбори Полуобувка. — Още като дете съм я чувал. Един ловец облякъл рицарска броня, влязъл в една вълча глутница и сам-самичък избил две дузини вълци. Хищниците разярено се нахвърляли върху него, но зъбите им не можели да пробият метала.

— Така ли? — зачуди се Мъхеста брада, без да изпита особено въодушевление от тази история. — Какво общо има това с нас?

Но Полуобувка вече подготвяше бормашината за работа.

— Гледам, че и от този бидон за мляко може да излезе прекрасна броня — обясни той. — Трябва само да пробия две дупки на дъното за краката и две встрани — за ръцете. Така екипиран, ще бъда в безопасност дори сред самите вълци, особено ако сложа и капака отгоре.

Смаяният Мъхеста брада не се сети какво да отговори. Работата спореше и скоро Полуобувка надяна бронята. Когато промуши ръцете и краката си, той подаде глава през отвора и бидонът сякаш прилепна върху раменете му.

— Приличаш ми на костенурка — прихна Мъхеста брада.

— Точно така — съгласи се Полуобувка. — И като костенурка ще се спотайвам вътре. Нека вълкът се опита да ме изкара навън.

Нямаше какво толкова да се чудят на ризницата, ами трябваше да действуват. Посоката беше определена, а и Маншон навярно очакваше помощ. Но можеха ли да оставят автофургона току-тъй на пътя. Избутаха го към храстите и после нахвърляха клони върху него, за да го прикрият.