Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jälle need naksitrallid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)

Издание:

Ено Рауд

И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада

Приказна повест

Първо издание

За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.

Рецензент Александър Панов

Превод от естонски Дора Янева-Медникарова

Под редакцията на д-р Георги Вълчев

Художник Едгар Валтер

Редактор на издателството Добринка Савова-Габровска

Издателство Периодика, Талин

Издателство Отечество, София, 1988

История

  1. — Добавяне

Мъхеста брада в плен

mahesta_brada_provesen_v_chanta.jpg

Едва следобед Мъхеста брада се пробуди от дълбокия си сън. Отвори очи и се огледа, но не видя нищо друго освен една тясна ивица светлинка над главата си.

Какво е това? Къде се намираше? Добре си спомняше, че снощи преспа в кучешката колибка сред двора на хотела. Там и трябваше да се пробуди.

Мъхеста брада протегна ръка и зашари наоколо. Скоро разбра, че не е колибката, а… Пак опипа с ръка… Чанта! Светлинката, която струеше над него, означаваше, че чантата е просто отворена. Как е попаднал тук?

Мъхеста брада си припомни среднощната тайнствена сянка, която сновеше из двора със същата такава чанта. Сърцето му се разтуптя. Той светкавично рипна и се опита да погледне през отвора навън.

Боже господи! В първия миг Мъхеста брада дори затвори очи от ужас, но след малко все пак си наложи да погледне. Беше увиснал между небето и земята в буквалния смисъл на думата. През отвора на чантата погледът му се зарея чак до края на улицата, препълнена с хора. Ами ако падне сега долу? Чантата висеше окачена на дълъг прът пред един от прозорците на третия етаж. Ужас!

— Събуди ли се, миличък? — разнесе се познат глас.

Мъхеста брада не се обади. Беше като хипнотизиран. Този глас е на онази дама от хотела! Похитила го е, докато е спал…

— Добро утро, миличкият ми!

С тези думи жената издърпа пръта и внесе чантата вътре. Мъхеста брада усети как се залюля и дочу нежен звън, който мигновено му припомни снощния сън. Разбира се, звънтяха гривните на дамата! Звънчетата от неговия сън! Ами разлюляната люлка? Чантата, в която беше спал и сънувал, какво друго?

— Как спа, скъпи мой? — запита дамата, сякаш отгатнала мислите на Мъхеста брада. — Какво сънува?

— Видях се отново малък — нацупено отвърна Мъхеста брада. — И майка ми ме люлееше в люлка.

— Хубаво предсказание! — радостно възкликна жената. — Тук при мен ще започнеш нов живот, нещо като второ детство, мъничък мой! И ако трябва да бъда откровена, ще проуча въпроса за твоето осиновяване. Ще стана твоя втора майка, ще се грижа за теб и ще те обичам.

— Извинете! — разлюти се не на шега Мъхеста брада. — Но аз съм малко по-възрастен от вас!

Дамата се разсмя:

— Може и така да е — съгласи се тя. — Във всеки случай този сън ми подсказва, че трябва да предприема нещо за осиновяването ти. Аз вярвам в сънища. Твоят сън означава много повече от някаква си незначителна разлика в годините.

Мъхеста брада горчиво съжали, че посвети дамата в тайните си, затова почти грубо изкрещя:

— Ще се грижите за мен като майка, ще ме обичате, така ли? А сте ме спуснали от прозореца като изпрана дреха, окачена да съхне!

— Но слушай! — дамата повиши тон. — Ти си съвсем несправедлив към мен, дребосъчето ми! Разбрах, че спиш само на чист въздух, някъде извън стаите. Та затова, разбираш ли?…

И тъй като Мъхеста брада не благоволи да й отвърне, тя продължи:

— Аз проявих рядка находчивост, за да ти намеря най-чист въздух, а ти ме упрекваш! Когато се развали хладилникът ми, само така успявам да запазя месото. Съхранява се много по-добре, отколкото ако е в стаята ми или в кухнята. Стига да не е на слънце.

„Стана тя! — клюмна съкрушен Мъхеста брада. — Сега пък и с прясно месо ме сравняват. Сякаш не горя от мисли и чувства, ами съм някакво парче салам!“

Но отвърна съвсем друго:

— О, да, естествено!

Лека-полека той осъзнаваше, че се налага да бъде по прикрит. Защо да дразни напразно жената? По-добре е да си мисли, че се е примирил с положението си. А когато приспи бдителността й ще му бъде по-лесно да се измъкне оттук. Трябва да избяга на всяка цена! Просто невъзможно беше да си представи, че остава завинаги тук като играчка в ръцете на някаква си дама.

— Моят дом е и твой! Разбирам, че ще потъгуваш в началото, докато свикнеш, но се надявам, че това няма да продължи дълго.

Мъхеста брада се умълча. После помоли за едно кафе.

Закуската вече беше сервирана в столовата. Каната с кафето, покрита с везана кърпа, вдигаше пара. Варените яйца се гушеха под бродирани гуглички. Бял хляб, черен, типов. Колбаси, шунка, кашкавал. Разбира се, и масло, мляко и сметана. Чинийки с извара, настъргани моркови.

Жената настани Мъхеста брада до себе си и му върза една кърпа с разкошно избродирано зайче.

— Това е малък подарък, специално за теб съм я правила. Надявам се, че харесваш зайчетата.

— Харесвам ги — отвърна Мъхеста брада и злобно изскърца със зъби.

Но се наложи веднага да зине с уста, тъй като пред лицето му се мярна пълна лъжичка. Дамата беше решила да го нахрани и в това нямаше нищо лошо.

— По-нататък ще свикнеш да ядеш сам — рече тя и тикна в устата му още една препълнена лъжичка. — Но засега се налага да ти помагам, нали тъй!

Закуската се проточи. Мъхеста брада кипеше от гняв, присядаше му всеки залък! Но външно се показа спокоен. Заедно с препълнените лъжички геройски преглъщаше и унижението. Когато най-после закуската свърши, Мъхеста брада все пак скърпи няколко благодарствени думи, които процеди през зъби.

— Чудесен си, слънчице! — трогна се дамата. — Когато по-нататък разбера какво най-много обичаш, само него ще ти приготвям.

„Не обичам аз храна, която насила ми тикат в устата“ — помисли да каже Мъхеста брада, но за всеки случай не отвърна нищо.

Тъкмо Мъхеста брада и жената станаха от масата и на вратата се позвъни.

— О, ти ли си? Много се радвам! Съвсем не те очаквах днес!

— Как така? — смая се гостенката. — Нали рано тази сутрин ми позвъни да дойда да видя твоето дребосъче!

— О, да! — смутено се усмихна домакинята. — Толкова се замаях с него, че съм забравила.

И поведе гостенката към хола. Тя беше нейна приятелка.

— Къде е нашият герой на деня? — запита новодошлата, като стовари върху тоалетната масичка кутията с торта, която носеше.

Мъхеста брада пристъпи напред, за да се покаже на гостенката. Спря насред хола и застана мирно.

damata_pokazvamahesta_brada_na_priqtelkite_si.jpg

— Господи, колко е мил! — възхити се приятелката. — Поздравявам те! От все сърце те поздравявам!

Мъхеста брада не разбра кого точно поздравяват — него или дамата, — но за всеки случай направи дълбок поклон.

— И колко е вежлив! — възкликна приятелката. — Да си имаш такова нещо в къщи, е цяло щастие. Никога няма да те посрами като господарка!

— Е, опитвам се да го възпитавам добре! — скромно отвърна домакинята. — Като начало съвсем не е лошо!

В този миг на вратата пак се позвъни. Дамата се извини и побърза да отвори.

— Ах, вие! — раздаде се нейният радостен глас. — Никак не се надявах… Но ви очаквах, разбира се!

— А къде е дребосъчето? — настоятелно запитаха отвън.

Този път гостенките бяха две. Пак приятелки, с две кутии торти в ръце.

— Колко е сладък! — възкликнаха и двете едновременно.

Мъхеста брада злорадо си помисли дали тия не са близначки. Но отново два пъти се поклони.

— Бра-а-во! — изръкопляскаха новодошлите.

Жената започна да реди масата. Но пак се позвъни…

Гостите нямаха свършване. Все приятелки на домакинята, които идваха да видят Мъхеста брада. И всяка влачеше някакви сладкиши. И по един и същи начин изразяваха възхищението си от Мъхеста брада.

Обзе го страшно, отчаяние. Докога щеше да търпи този ужасен, жалък плен? Нима ще остане тук за вечни времена и тепърва ще привиква към друг живот, на което се надяваше тая дама. Не, и още веднъж не! Нетърпимо е! А се налагаше да бъде търпелив! Търпение и още веднъж търпение! До… до първата възможност за бягство.

Холът беше претъпкан с хора, едва се побраха край масичката за кафе. Скоро компанията се увлече в приказки и сякаш го забравиха.

„За какво съм й притрябвал, има си толкова много приятелки?“ — чудеше се Мъхеста брада.

Той се покатери на прозореца и отчаяно започна да се взира навън. Остана на това място до вечерта. Когато най-сетне гостите се разотидоха, беше толкова късно, че Мъхеста брада просто трябваше да си легне да спи.

mahesta_brada_na_stakloto.jpg