Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jälle need naksitrallid, (Пълни авторски права)
Превод от естонски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)

Издание:

Ено Рауд

И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада

Приказна повест

Първо издание

За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.

Рецензент Александър Панов

Превод от естонски Дора Янева-Медникарова

Под редакцията на д-р Георги Вълчев

Художник Едгар Валтер

Редактор на издателството Добринка Савова-Габровска

Издателство Периодика, Талин

Издателство Отечество, София, 1988


slonat_i_priqtelite.jpg

Книга първа

priqtelite_i_qkichka.jpg

Славата

priqtelite_pod_chadara.jpg

Смелчагите се настаниха на кръгла масичка в една открита сладкарница под платнения чадър, който приличаше на шарена гъба.

— Какво ще кажете, ако си поръчаме пасти? — предложи Полуобувка.

— И лимонада — добави Маншон.

Мъхеста брада нямаше нищо против.

— Ще се надумкаме здравата и заминаваме на почивка — не млъкваше Полуобувка. — Край морето — това се казва живот!

Маншон и Мъхеста брада намериха това предложение за напълно разумно. И по-рано бяха отваряли дума за почивка на море, но все нещо непредвидено се изпречваше на пътя им. Сега наистина бяха свободни и можеха да си го позволят.

— Съгласен съм — оживи се Мъхеста брада. — Ще си направим една хубава екскурзия с автофургона и после ще се наслаждаваме на шепота на морските вълни.

— Прекрасно! — кимна Маншон.

Вече не ги свърташе на едно място. Къде се дяна тази сервитьорка? Няма да тръгнат гладни, я! Най-напред ще си похапнат хубаво, пък после другото.

Заозъртаха се наоколо. Никаква сервитьорка! Но много се изненадаха, когато забелязаха, че от другите маси всички погледи бяха насочени към тях.

— Странно, какво толкова интересно намират в нас? — учуди се малко обезпокоен Маншон.

Полуобувка сви рамене.

— Бъркат ни с някого — подметна той.

— С кого ли? — обади се и Мъхеста брада.

Беше трудно да се отговори на този въпрос. И наистина, имаше ли други човечета като тях?

За да се избави от това натрапчиво любопитство, Маншон измъкна от пазвата си новия вестник, разтвори го широко и заби нос в него.

— Виж дали не съобщават нещо за беритбата на горски плодове — помоли го Мъхеста брада. — Мисля, че вече е време.

През последните дни горските плодове в брадата му бяха започнали да зреят, но без официално разрешение Мъхеста брада не смееше дори да се докосне до тях.

Маншон пробяга набързо с очи по страниците на вестника.

— Не, и дума не споменават за беритба на горски плодове!

И в същия миг бузите му пламнаха от вълнение.

— О-о! — възкликна Маншон, смъкна вестника и се взря с ококорени очи в своите приятели.

— Е-е? — с надежда го погледна Мъхеста брада. — За мене ли откри нещо?

— Не, не! — отвърна Маншон. — Има нещо много интересно. Я чуйте!

И тържествено зачете:

— „Ние всички помним онези дни, когато целият ни град беше окупиран от грозните плъхове. Те изгризваха храната ни, съсипваха имота ни, заплашваха децата ни. Бяхме пред гибел. И тогава се появиха смелчагите.“

— Смелчагите! — не се стърпя Полуобувка. — Това се отнася за нас!

— Именно! — отбеляза Маншон. И продължи да чете: — „Те безстрашно се изправиха срещу плъховете. С удивителна находчивост поведоха към града огромна армия котки, която връхлетя като вълна срещу страшната напаст. И тези кошмарни за любимия град дни и нощи преминаха в историята.“

— Образно и проникновено казано — обади се Мъхеста брада. — Само дето не споменават, че по-рано котките пък заплашваха града.

— И за нашите медали нищо не се казва — добави Полуобувка.

— Да, да! — припомни си Мъхеста брада. — Първо трябваше да подмамим котките да напуснат града. Затова плъховете успяха да го завладеят толкова лесно. Именно ние направихме фаталната грешка.

— Ама моля ти се — сопна му се Полуобувка, — не дрънкай глупости! Просто трябваше да направим всичко това. Ако не бяхме извели котките от града, нямаше да спечелим ордени за храброст. А ако не бяхме спасили града от плъховете, нито един вестник нямаше да спомене и дума за нас.

Мъхеста брада не се впусна в спор с Полуобувка и Маншон, а продължи да чете:

— „Кои са те, прекрасните смелчаги, спасители на родния ни град? Всеки от нас лесно ще ги разпознае — и тримата са ниски на ръст и напомнят джуджетата от приказките. При това всеки от тях е по своему оригинален. Маншон е облечен в огромен маншон, Мъхеста брада има неподражаема брада от мъх, а Полуобувка носи обувки с отрязани носове, та да може свободно да мърда пръстите на краката си на всички страни. Тримата живеят в чудесен червен автофургон, в който си имат всичко необходимо.“

Но най-силно смелчагите се трогнаха от следното: „Скъпи съграждани! Нека в днешното си благополучие не забравяме смелчагите! Отнасяйте се към тях с дължимото внимание! Проявявайте своето уважение към тях!“

— Ах, дявол да го вземе! — смути се Мъхеста брада.

— Сега ми е ясно защо всички тези хора в сладкарницата са ни зяпнали така!

Полуобувка се озърна наоколо.

— А-ха! — възторжено се провикна той. — Ето че сме център на внимание. Гледат ни! Гледат ни с уважение!

Но не мина само с едното гледане. От съседната маса се надигна дебела лелка и ласкаво усмихната, запристъпва към тях.

— От все сърце ви благодаря, мои малки спасители! — рече тя с нежен глас. — Именно заради вас в мазето ми са се запазили всички буркани със сладко. Плъховете тъкмо бяха проникнали там, когато вие връхлетяхте с вашите котки и сложихте край на безобразията им.

И преди още смелчагите да се окопитят, тя измъкна от чантата си три шоколадови бонбона и тикна по един в устата на всекиго от тях.

Приятелите се пообъркаха. Не, нямаха нищо против бонбоните, но трябваше да се знае, че те не са някакви си там дребосъчета, та всеки, когато му скимне, да им слага в устата по един бонбон! И то пред очите на толкова народ!

Положението съвсем се затегна, когато жената неочаквано грабна Маншон и горещо взе да го прегръща:

— Ох, мой мъничък! — глезеше се тя. — Толкова си мекичък, толкова си мил! Чакай да те погаля, чакай да ти се порадвам!

Тя прокара длан по главата и по лицето на Маншон, разроши козината на маншона му на всички страни.

Маншон пламна от смущение и взе да мънка:

— Но моля ви се! — сумтеше отчаян той. — Стига толкова!

Жената не го и чуваше.

— Ох, мъничък мой! — ласкаво повтаряше тя и продължаваше да го гали. — Такъв един мекичък! Как да не те грабне човек на ръце!

Мъхеста брада и Полуобувка гледаха с нескрито възмущение. Но какво можеха да сторят?

Най-сетне жената върна Маншон обратно на стола му.

— Нечувано! — яростно избухна той и се зае да приглажда козината на маншона си, за да се пооправи след тия любезности.

В този момент дамата се прокрадна към Полуобувка.

— О, ето те и тебе, мое мило пиленце! — рече тя и все така усмихната, посегна да сграбчи и него.

Но внезапно се случи нещо невероятно. Истеричен писък и дамата светкавично отскочи от Полуобувка. Усмивката на лицето й мигом замръзна, по голия й лакът ясно се откроиха следи от остри зъбки.

Маншон и Мъхеста брада стояха като гръмнати. Досадното поведение на тази жена наистина премина всякакви граници, но чак пък да бъде ухапана! Е, това не биваше да става!

— Полуобувка! — строго го смъмра Мъхеста брада. — Да ухапеш една дама! На какво прилича това?

Но Полуобувка дори не мигна.

— Тя вече ми натика един бонбон в устата — ядно отвърна той. — Но да се оставя и да ме милва, няма да го бъде!

— И ти си едно кученце! — сърдито поклати глава Мъхеста брада.

— Но не и домашно — троснато се озъби Полуобувка.

Жената скоро се съвзе от уплахата и дори се опита да позаглади положението.

— Ах ти, немирнико! — заплаши тя с пръст Полуобувка. — Няма да ти се разсърдя… Но друг път не бъди такъв!…

Опита се да се усмихне, но нищо не излезе. После се отдръпна от тях и си отиде на масата.

Скандалът премина тихомълком, но настроението на смелчагите се развали. Полуобувка скоро осъзна, че не постъпи почтено, но само с едното разбиране нещата не се оправят.

Маншон съкрушено промълви:

— Да си вървим вече, а?

Съгласиха се с него. И защо ли да се мотаят повече тук, където бяха в центъра на вниманието, застрашени от нови пристъпи на прекалено уважение.

Само че късно се сетиха.

— Добре дошли в нашата скромна сладкарница! За нас е истинска радост да обслужим именно вас!

Това беше сервитьорката, която започна да сваля от подноса всевъзможни лакомства и цяла камара лимонадени шишета.

— Извинете — избоботи Мъхеста брада. — Навярно има грешка. Ние още нищо не сме си поръчали!

Сервитьорката се засмя.

— Не се безпокойте — отвърна тя. — Заведението плаща.

И като видя, че смелчагите не я разбират, поясни:

— Вие спасихте града ни от плъховете. Ако не бяхте дошли, те щяха да излапат всички пасти до една, а и брашно едва ли биха оставили, за да направим нови. Ето защо искаме да ви нагостим както подобава!

Сервитьорката пожела на приятелите добър апетит и се отдалечи.

— Масата ни се огъна от пасти и сметана! — ахна Полуобувка и реши здравата да си похапне. — Богата работа!

— Точно така — поклати глава Маншон. — Съмнявам се обаче, че ще успеем да излапаме цялата тая грамада.

— Пасти като пасти! Ще се наложи май да се преяжда. Но щом е в наша чест… — усмихна се Мъхеста брада.

— И през ум не ми е минавало, че бремето на славата е толкова тежко — добави Маншон. — Хората са ни зяпнали, като да сме редки екземпляри от животинския свят. Пък и туй страхотно милване преди малко…

— Само незабавното отпътуване на почивка може да ни спаси! — отсече Полуобувка.

Смелчагите оживено започнаха да лапат, та по-скоро да се махнат оттук. Купчината ароматни пасти се смаляваше, а заедно с това постепенно се възвръщаше и доброто им настроение.