Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (32)

Полуобувка си отива

Когато Полуобувка и Мъхеста брада отново дойдоха в съзнание, видяха се да лежат край палатката на природоизследователите, които вече приготвяха закуската. От чайника над огъня се виеше пара.

— Гледай, разшаваха се! — извика плешивият, като посочи Полуобувка и Мъхеста брада.

— Ами работят с батерии — равнодушно отвърна брадатият. — Може и да са със слънчеви батерии.

И тъй като плешивият хвърли изпитателен поглед към смелчагите, брадатият поясни:

— Полежаха на слънцето, батериите им се заредиха и механизмът заработи отново.

Плешивият не отговори. Той се взираше в Полуобувка и Мъхеста брада с нарастващ интерес. Те му приличаха на джуджета. Само дето бяха малко по-големи, но ако той беше дете, сигурно щеше да ги вземе за джуджета — едното с брада, а другото — голобрадо! Ами ако наистина са джуджета?… Тогава и храненичето на вълците нямаше защо да вземат за дете! Току-виж, че е също като тия…

По гърба на плешивия пробягаха тръпки!

„Какво се вдетинявам сега? — упрекна се той и пропъди мисълта за джуджетата. — Каква нелепост! Пък искам да ставам изследовател!“

— Къде съм? — внезапно се развика Полуобувка.

Беше се съвзел напълно от припадъка и сега се оглеждаше с любопитство наоколо.

— Виждаш ли? — победоносно се обърна брадатият към своя другар. — Лентата отново започна да се върти. А храненичето на вълците все още спи в раницата.

И без да отвърне на Полуобувка, брадатият пристъпи към раницата, приклекна и с нежност я потупа:

— Време е да ставаш — галено рече той. — Чаят е готов. Хайде, измъквай се навън и бъди възпитано момче!

Мълчание! Нито звук! Никой не шавна в раницата. Интересно!

— Какво ли се е случило? — загрижи се плешивият.

Брадатият трескаво развърза вървите. Още няколко напрегнати мига и…

— Но тук има само трева!

— Какво? — не разбра плешивият.

— Избягал е! — сопна се брадатият. — Напълнил раницата с трева и духнал…

Двамата се гледаха като гръмнати.

— Пропаднахме! — изпъшка плешивият. — Сами сме си виновни! Защо го оставихме без наблюдение? Трябваше да го пазим!

Недоумение! Пълно отчаяние!

— Бих искал да знам кого в края на краищата проучваме? — избухна брадатият. — Тия тук ли?

И посочи смелчагите. Плешивият се оживи:

— То и тях ще трябва да проучим! — отвърна той. — Такива човечета не всеки ден се срещат!

Брадатият махна с ръка:

— Я не се шегувай! — избоботи той. — В края на краищата ние сме природоизследователи, а не организатори на куклен театър. Трябва да имаме ясна цел и неотклонно да я следваме.

— Именно! — съгласи се плешивият, но изглеждаше леко смутен. — Нашата цел си беше в раницата, а сега я няма там!

— Ще го търсим! — отсече брадатият. — Може отново да се е върнал във вълчето леговище, нали вълците са негови осиновители. Хранениче на вълците! Сигурно иска да живее по вълчите си обичаи, защото не успя да свикне с нас. Пък и суровото месо му харесва повече!

Мъхеста брада малко по малко идваше на себе си.

— Чуваш ли? — прошепна той на Полуобувка. — Леговището на вълците! Тяхното хранениче… Дали не става дума за нашия Маншон? Тия са го прибрали и затова не си го намерил при вълците.

— Маншон ли? — разсеяно се съгласи Полуобувка. — Разбира се, той…

В този миг му мина през ума важна мисъл, но той не я изрече на глас.

Мъхеста брада стана и отиде при природоизследователите.

— Извинете — учтиво се поклони той, — бихте ли ми описали как изглежда храненичето на вълците?

Брадатият не му обърна внимание. Полуобувка и Мъхеста брада го дразнеха и той съвсем не се интересуваше от това, как и откъде са дошли на тоя свят. Сега просто го нервираха и дори не му се щеше да ги слуша.

Плешивият се оказа по-разговорчив.

— Храненичето на вълците е космато — обясни той на Мъхеста брада. — Високо е колкото теб, бих казал дори, че помежду ви има нещо общо.

— Разбира се! — възкликна Мъхеста брада. — Вие говорите за нашия приятел Маншон.

— Маншон ли?! — изненада се плешивият.

Сега и брадатият не остана безразличен и избухна в жлъчен смях:

— Маншон?! — изхълца той. — Много добре казано! Ако размислиш добре, може да се допусне, че храненичето на вълците носи голям пухкав маншон.

Брадатият още дълго се смя. Но след това решително се обърна към плешивия:

— Хапка няма да хапна, докато не докараме тук тоя жив маншон!

Мъхеста брада не успя да отвърне. Природоизследователите потеглиха на път с широка крачка.

Настъпи тишина. Мъхеста брада се озърна за Полуобувка.

След още няколко напрегнати мига Полуобувка каза своята дума:

— Сега най-после се разбра какво представлява нашият мил приятел. Хранениче на вълците! Боже мой!…

Именно това беше онази мисъл, дето му се мярна през ума и сега мира не му даваше!

Мъхеста брада от изненада не можа да се сети какво да отвърне. Полуобувка не млъкваше:

— Едва сега разбирам защо Маншон с такава настойчивост ме отпрати от вълчето леговище, а той остана в него.

— Тъй… — възмути се Мъхеста брада. — Как говориш за своя приятел! Нали сам видя? Вълкът го отвлече!

Полуобувка презрително изкриви устни:

— Много лесно може да се обясни! — отвърна той. — Вълкът е познал своето хранениче, а и Маншон нямаше нищо против него. Защото му се е преяло сурово месо!

Мъхеста брада беше възмутен до дъното на душата си!

Полуобувка сигурно беше откачил. Хранениче на вълците! Природоизследователите подхвърлиха едно необмислено предположение, а Полуобувка го взе за чиста монета! Отде му влезе това в главата? Нечувано… Но в края на краищата… Ако Маншон беше живял с вълците като малък, какво значение можеше да има това сега? Маншон си беше Маншон! Добре го познаваха, много по-добре от тия самозвани природоизследователи!

Мъхеста брада каза:

— Дори Маншон да е отраснал сред вълците, това изобщо не е повлияло на неговия характер.

— Досега наистина в нищо не можем да го упрекнем — съгласи се Полуобувка. — Но той само трябваше да зърне стария вълк и вълчата му кръв се разигра.

— Стига най-после! — изпъшка Мъхеста брада. — Толкова дълго беше на дървото с главата надолу, че и мислите ти се обърнаха наопаки!

Но Полуобувка не можеше да се примири.

— Във всеки случай повече не мога да се доверявам на Маншон — заяви той. — Никак не се знае кога и как може да се разрази отново смъртоносна гоненица с вълчата глутница!

— Свърши ли? — тръсна глава Мъхеста брада. — Имаш ли да кажеш още нещо?

Отговорът на Полуобувка беше отдавна готов:

— Глупак бях, че се оставих Маншон да ме подмами в тази гора. Едва сега разбирам! Мога спокойно да мина и без него! Морето ме чака! Време е да тръгвам!

Най-после Мъхеста брада кипна. Каква обида! Нима наистина Маншон ги беше подмамил насам? Глупости! Нали те сами настояваха да отбие автомобила по горския път! Каква вина имаше той? Този Полуобувка…

— Тръгвам! — в същия миг заяви Полуобувка. — Имам си нозе да ме носят! Не ми трябват ни Маншон, ни неговият скапан автомобил!

— Ти си се побъркал! — отсече Мъхеста брада.

— Тръгвам! — повтори Полуобувка. — Идваш ли с мен?

— О, не! — отвърна Мъхеста брада.

Как можеше той да изостави Маншон на произвола на съдбата? Маншон би ли постъпил така с него? Никога! А Полуобувка?!…

— Довиждане!

— Пак размисли! — надигна глас Мъхеста брада.

Но Полуобувка не се поколеба! Обърна гръб и се отправи на път! Какво беше това наистина? Кошмарен сън?…

— Полуобувка! — ревна Мъхеста брада.

Никой не отвърна.

— Полуобувка! — още веднъж викна Мъхеста брада. — Върни се!

Но както и преди, отговори му само горската тишина!

Мъхеста брада пристъпи към огъня и започна да го гаси. Щури природоизследователи! Оставиха огъня да гори! Мъхеста брада гасеше и все поглеждаше натам, накъдето се изгуби Полуобувка. Огънят отдавана замря, но Мъхеста брада все не можеше да се примири с мисълта, че Полуобувка тъй лесно си замина от тях. Но станалото, станало!

С тежка въздишка Мъхеста брада закрачи през гората.