Джек Слейд
Път към ада (14)

* * *

Албърт и Уилям Булок пристигнаха към четири сутринта в ранчото си. Бяха яздили като луди. Всеки от тях внесе в къщата кожена чанта, пълна с пари. Бяха само банкноти, отказаха се от монетите, след като бяха оплячкосали трезора на Джон Причърд.

Джон Причърд бе на края на силите си. Вече всичко му беше безразлично. Той бе казал на братята, че могат да вземат всичко, само да го оставят на спокойствие.

— Никога не съм предполагал, че е бил такъв слабак — ухили се Албърт Булок, докато вадеха дебелите пачки банкноти от чантите и ги нареждаха в трезора на ранчото. — Струва ми се, че и ние щяхме да минем под ножа, ако не го бяхме…

— Не ми припомняй повече за това — прекъсна го Уилям. — Надявам се само това да изглежда като чисто самоубийство. Сигурен ли си, че не си допуснал някоя грешка, Албърт?

Албърт постави последните пачки с долари в трезора.

— Да не би да напълниш гащите, братко? Не за пръв път се оправям с подобни неща. Всичко е наред. Окачил е въжето горе на куката на полилея и после се е покатерил на стол. Всички самоубийци, които се бесят, правят така. Никой няма да се усъмни в нищо.

— А парите тук?

Албърт се изсмя подигравателно.

— Уилям! Друг път си толкова умен! Нищо ли не загряваш? Парите изобщо не са били в неговия трезор! Причърд просто ги е прахосал. Нали самият трезор не е разбит. Ключът си е на мястото в джоба му. Той се е самоубил от отчаяние. Това е истината.

Той затвори вратата на металната каса, която бе вградена умело в стената. После отново окачи голямата картина, рисувана с маслени бои.

Двамата се качиха на горния етаж. В цялата къща цареше нощна тишина. Дебелият килим в коридора заглушаваше стъпките им. Зад вратите вляво и вдясно в коридора бяха стаите на жените и момичетата, които бяха подмамили в ранчото си.

Никога нямаше да им бъдат достатъчни. А и затворените жени и момичета в никакъв случай не мислеха за бягство. Тук се чувстваха сравнително добре. Повечето произхождаха от семейства, които живееха при мизерни условия.

Само с истинската жена на Албърт нещата бяха различни. Тя бе внесла значително състояние в семейството. По-късно той бе успял напълно да я подчини на волята си.

Братята влязоха в „специалната камера“. Алберт запали лампа, въпреки че през решетките на отвора на покрива влизаше лунна светлина.

Всичко изглеждаше наред. Наоми лежеше свита в клетката. Гола и беззащитна както първия ден. Тя вдигна бавно глава. Лицето й изглеждаше неестествено бледо. Вероятно това се дължеше на контраста с дългата й черна коса, както и на лунната светлина. Имаше нещо призрачно в тази гледка.

Албърт изрови ключ от джоба си и отвори тежкия катинар на решетъчната врата на клетката.

— Излизай, Наоми! — заповяда той и отвори с трясък вратата.

Тя се отдръпна в най-отдалечения ъгъл.

— Какво сте намислили?

— Ще те отведем на друго място — ухили се Албърт. — Имаме още няколко скривалища наоколо в планините, където ще бъдем необезпокоявани с тебе.

— А какво стана с Ласитър?

— Нашите хора го очистиха.

Тя закри лицето си с ръце. Раменете й затрепереха.

— Излизай най-сетне! — изръмжа Албърт нетърпеливо. — Или трябва аз да те измъкна? Тогава обаче няма да ти се размине без бой!

Наоми не се помръдна.

— Защо трябваше да умре? — изкрещя тя отчаяно.

— Защото не можехме да го понасяме — каза Албърт със злобна усмивка.

— Вие ли убихте Алис и Питър? — попита тя.

— Какви ги дрънкаш? — изуми се Уилям. — Ти пък откъде знаеш за тях?

— Няма значение, Уил — разсмя се Албърт. — Сигурно някоя от жените й е разказала нещо. Да, Наоми, ние пратихме и двамата на оня свят. Премахваме всеки, който не пасва на плановете ни. И с тебе няма да направим изключение!

— Тогава убийте ме веднага! — извика Наоми. — По-добре да умра, отколкото да ви се подчиня!

— Почакай, гадина такава! — изръмжа Албърт и коленичи на пода. — Сега ще те измъкна…

Той пропълзя навътре в клетката към Наоми.

— Добре, зверче такова — изръмжа той и посегна да я хване, — сега ще те…

Гласът му внезапно премина в агонизиращо хъркане и той се обърна неподвижен на пода на клетката.

Голата японка се сви в срещуположния ъгъл и замря неподвижна.

Уилям се огледа безпомощно. После коленичи и влезе пълзешком в клетката. Наоми лежеше на страната си и изглеждаше като заспала. Уилям се опита да я обърне по гръб. Хвана раменете й и усети, че това красиво тяло все още бе изпълнено с живот. Повече, отколкото би искал.

Всичко стана така бързо, че той не бе в състояние да направи никакво движение, за да се защити. Свлече се в безсъзнание до своя брат.

Наоми Рейнбоу изпълзя от клетката. Появи се Ласитър, изникнал като че ли от нищото. Тя се хвърли на шията му, без да пророни дума. Ласитър й подаде роклята, която държеше в ръката си.

— Облечи се бързо! — прошепна той. — Сега ще дойдат и другите…

Тя бързо облече простата дреха и отново го прегърна.

— О, Ласитър, толкова съм щастлива…

— А аз едва…

Вратата се отвори със замах и стаята се изпълни с хора. Шерифът и съдията също бяха тук. Също и седмината от фермата на прокълнатите.

В клетката Албърт и Уилям постепенно дойдоха на себе си. Отчаяни, те започнаха да буйстват като изпаднали в амок. Блъскаха главите си в металните пръти на решетката и ревяха като бикове, но никой не им обръщаше внимание.

Ласитър излезе навън с хората от фермата. Разбира се, Наоми беше с него.

— Имам вече някого предвид. Той ще заяви вместо вас правата за собственост върху земята — обърна се той към Чарлз Мадник и скришом посочи към Наоми.

— А ти? — заинтересува се Чарлз.

— О, знаеш ли… Аз бях на път за Аризона. Старият ми чичо ме очаква. Не искам да ме чака твърде дълго.

— Значи Наоми не ти е годеница?

— Запознахме се случайно.

— Много приятна случайност.

— Животът ни ги поднася понякога — усмихна се Ласитър.

Наоми отново обви ръце около шията му и го целуна.

— Не може ли твоят чичо в Аризона да почака поне още една седмица? — прошепна му тя нежно.

— Може да го уредим.

Ласитър я целуна и неволно си припомни първата нощ с нея.

Наоми Рейнбоу! Какво име! Какво прекрасно създание!

Би останал много, много дълго при нея. Както и при тези симпатични хора от фермата на прокълнатите.

Но той трябваше да продължи напред. Все напред…