Джек Слейд
Път към ада (3)

* * *

Албърт бе изпълнен от странно очарование, което той самият не можеше да си обясни. Не беше в състояние да откъсне поглед от Наоми. Най-сетне извърна глава към Ласитър, който лежеше на пода и по всичко изглеждаше, че е мъртъв.

— И без друго, на него вече нищо не може да му помогне — каза той и отново обърна поглед към Наоми. — А сега? Идваш ли в моето ранчо?

Наоми Рейнбоу продължаваше да държи дулото на револвера на шията си. Видът й издаваше непреклонна решителност.

— Ти ми обеща нещо — каза тя. — Косъм не трябва да падне от главата му. Ще изпълниш ли обещанието си?

Лицето му се изкриви в злобна гримаса и той хвърли още един поглед към беззащитната жертва на пода. В очите му се четеше жестоко задоволство и пъклено желание да убива. За него Ласитър бе вече мъртъв. Клетникът лежеше на пода и не беше в състояние дори да вдигне клепачи, така че всеки би го отписал за вечни времена. Той не представляваше заплаха за тях.

— Защо се забърка в тази история? — попита Албърт Булок. — Нали си бяхме дали обещания.

— Да, в нашите писма — отвърна Наоми. — Аз изобщо не предполагах в какво се забърквам. В писмата си ти обещах всичко, Албърт.

— А какво мислиш сега, след всичко това?

Той бе твърде мнителен.

Наоми Рейнбоу отговори:

— Ти си прекрасен човек, Албърт. Ако все още ме желаеш, тогава…

Той постави ръцете си леко и с невероятна нежност върху голите й рамене. Не можеше да откъсне погледа си от прекрасното й тяло.

— Да вървим ли? — попита с дрезгав глас. Изгаряше от нетърпение в очакване на момента, когато ще бъде сам с нея.

Наоми Рейнбоу продължаваше да държи дулото на револвера насочено към шията си.

— Ще дойда с теб, Албърт. Обещавам ти — прошепна тя. — Но и ти трябва да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Заповядай на твоите хора, и на първо място на твоя брат Уилям, никой да не ме докосва!

— Обещавам. С удоволствие.

Тя коленичи до Ласитър и допря ухо до гърдите му. Напрегна слух, после лицето й се сгърчи рязко в израз на най-тежко нещастие.

— Мисля, че вече няма нужда да убиваш никого — прошепна тя. — Най-добре е сега да изчезваме, Албърт.

Тя се изправи пред него и обви ръце около шията му. Той я целуна, а тя не се възпротиви. Сърцето й биеше лудо. Знаеше, че Ласитър все още има шанс. Трябваше само да отдалечи бандитите от него. Наоми вярваше в него така, както вярваше в своя азиатски бог още от най-ранното си детство.

— Да вървим тогава — каза Албърт Булок.

Той бе запленен от нейната близост и като че ли не осъзнаваше, че тя бе напълно гола.

— Трябва все пак да си облека нещо. — Тя се усмихна.

— О, да — каза той объркано, а въображението му вече рисуваше съвсем различни картини.

Няколко минути по-късно Наоми Рейнбоу излезе от града, като яздеше, заобиколена от ордата опасни мъже. Изглежда, никой не бе забелязал какво се бе случило в хотела.

Питър Маккинън прегърна младата Алис Причърд и двамата се отпуснаха в тревата. Бяха си намерили това закътано място близо до брега. Намираше се зад един от онези завои на реката, които повечето хора избягваха просто защото предпочитаха да удължат пътя си с половин или дори с един час, но да не се налага да се промъкват с усилия през гъсталаците. Освен това за тази местност се разказваха страховити истории. Говореше се, че там имало змии, способни да умъртвят човек само с едно ухапване.

Много по-тревожна беше мълвата, че мястото около завоя на реката било свърталище на зли духове. Старият Нокър можеше да разказва с часове за тях. Той имаше постоянен запас от истории, от които настръхваше косата на всекиго. И най-смелите мъже не правеха изключение.

Нокър беше стар и лукав жител кореняк. Обичаше да съчинява и да разказва страшни истории и хората ги поглъщаха все по-жадно. Искаха все повече и повече. Все нови и нови вълнуващи неща. Нокър с удоволствие задоволяваше техните желания. Въображението му не познаваше граници. Едва преди няколко дни той бе разказал извънредно смразяваща история за оживял индиански тотемен стълб.

Старият Нокър беше един безобиден старец. Беше доволен, когато слушаха разказите му, а когато паднеше някоя и друга бутилка уиски, главата му раждаше още по-необуздани измислици.

Колкото да беше чудно, мнозина му вярваха. Питър Маккинън и Алис Причърд бяха обаче на друго мнение. Затова си бяха избрали това усамотено място, където да се любят тайно. Вече десетина пъти се бяха срещали тук и ставаха все по-близки.

Постепенно осъзнаха, че се обичат. Знаеха обаче много добре, че тайната им връзка никога не биваше да излезе наяве, в противен случай щяха да настъпят непредвидими последици. Ако се разчуеше за тайните им любовни срещи, можеха да смятат бъдещето си за окончателно погребано.

— Само да можехме да останем завинаги заедно! — прошепна Алис и закачливо го захапа по рамото, като че ли така искаше да откъсне за себе си частица от този живот, за който копнееше цяла вечност.

Високата трева се раздвижи от лек полъх на вятъра и обгърна голите им тела. Те се хвърлиха отново в прегръдка.

Знаеха, че тук са в безопасност. Едва ли някой би припарил насам, след като старият Нокър бе разпространил страшни истории.

— Ще го направим — промърмори Питър Маккинън сънено. Той бе започнал твърде бурно и вече бе изразходвал всичките си сили.

— Но как си го представяш, Питър? — продължи Алис. — Аз съм съпруга на уважавания банкер Джон Причърд. А ти си син на ковача Алекс Маккинън, за когото се носят тъмни истории.

— Какво имаш предвид?

— Говори се, че в миналото бил страшен главорез.

— През войната се е бил на страната на бунтовниците в Канзас. Били са жестоки времена. Но какво общо има тук баща ми? Това засяга само нас двамата.

Алис се притисна отново до Питър.

— Съжалявам, Питър. Не трябваше да казвам това — прошепна тя. — Но все пак не е ли по-добре да обмислим всичко внимателно, преди да се решим на съдбоносната стъпка. Честно казано, обзема ме ужас, като си помисля как трябва да се измъкнем тайно оттук. А от какво ще живеем? Освен това Джон едва ли някога ще ни остави на спокойствие. Той ще е бесен от ревност. Може да си позволи да плати на наемни убийци, които да ни проследят до края на света. Трябва ли наистина да поемем този риск, Питър? Ако го направим, няма ли това да бъде фатално и за двама ни?

Тя беше отчаяна. Гласът й почти премина в хълцане и в очите й се появиха издайнически сълзи.

— Не трябва да се тревожим толкова много. — Той се опита да й вдъхне малко кураж. — Америка е безкрайна. Ще отидем някъде далеч оттук под чуждо име. Аз ще осигуря началото на нашия общ живот. Мога здравата да работя и разбирам от занаята си на ковач. Повярвай ми, няма защо да се безпокоим за прехраната си. Ще успеем, кълна ти се.

Алис Причърд лежеше със затворени очи. На красивите й устни се появи усмивка. Скоро щеше да навърши двадесет години. Питър Маккинън беше една година по-възрастен от нея. Той все още не можеше да проумее как дебелият Джон Причърд, банкерът, бе покорил това момиче.

Младите мъже от цялата околност тичаха подире й. Тя беше дъщеря на фермер. Баща й, Абел Форд, притежаваше ферма на границата с пустинята. Семейство Форд имаха девет деца и Алис бе най-голямата от всички.

Един ден Джон Причърд я докара със скъпата си карета, украсена с богат месингов обков, блестящ като злато. Няколко дни по-късно направиха сватбата. Банкерът Причърд не се показа скъперник. Целият град и хората от фермите в околността бяха поканени на тържеството. Дълго след това се говореше за този празник.

— Всъщност истина ли е, че Причърд те е купил? — Питър изказа на глас мисълта си.

Тя седна рязко.

— Кой ти го каза?

— Едно птиче от покрива.

Алис внезапно отпусна глава и скри лице между ръцете си, които бяха обвити около коленете й.

— Да, ти си прав — прошепна тя. — Баща ми имаше много заеми. Джон му опрости дълговете. Освен това му прехвърли права за рудодобив върху няколко парцела. Именно в неговата земя татко откри залежи от сребро. Той постъпи умно, като записа тази земя като мой дял от наследството. Джон се съгласи. Каза, че това не го интересува особено.

— Но ако с теб се случи нещо, тогава Джон ще наследи всичко, което имаш — каза Питър. Той имаше съобразителен ум.

— Нямаме право да мислим така — възнегодува Алис. — Джон е по-добър, отколкото мислят хората.

— Винаги съм го смятал само за един алчен негодник — каза Питър със злоба.

В този миг проехтя конски тропот. Неколцина ездачи препускаха с голяма скорост към тяхното скривалище. Бяха петима. Широкополите им шапки бяха нахлупени ниско над очите, а когато се приближиха достатъчно, Питър и Алис с изненада откриха, че бяха превързали кърпите през лицата си.

Питър Маккинън скочи и грабна револвера си. Алис нададе писък. Маскираните конници незабавно откриха огън. Питър мигновено отвърна на стрелбата и действията му очевидно изненадаха маскираните.

Застреля двама от нападателите, но после самият той бе улучен. Залитна, лицето му беше разкривено от ярост и болка. Продължи да стреля, въпреки че едва се държеше на краката си.

В ужаса си младата жена се хвърли към него. Обезумяла, тя не осъзнаваше опасността, на която се излага.

— Не! Спрете! — изкрещя един от конниците, вероятно предводителят на бандата.

Но съдбоносният за Алис изстрел бе вече даден и нищо не можеше да го спре. Куршумът я улучи. Алис протегна ръце към Питър, търсейки опора. Лицето й беше изкривено от ужас. После двамата рухнаха едновременно. Най-напред паднаха на колене в тревата и застинаха така за броени секунди, отправили предсмъртен поглед един в друг. После се свлякоха бавно. Безжизнените им тела останаха едно до друго на земята.

— Проклятие! — изрева главатарят на убийците и дръпна кърпата от лицето си. — Кой от вас, идиоти такива, я застреля? Не ви ли казах съвсем ясно, че я искам жива?

Албърт Булок, богатият фермер, изкрещя тези думи, обзет от гняв. Той изгледа изпитателно двамата от хората си, които бяха оцелели след престрелката.

— Мисля, че бях аз, Албърт — каза Уилям Булок хладно. — Успокой се сега. Не можем вече да променим нищо. По дяволите! Никой не предполагаше, че този младок ще ни окаже такава яростна съпротива. Ти очакваше ли такова нещо, Албърт? Нали искаше само да го напердашиш, а после да отведем Алис в ранчото. Всичко стана заради проклетия ти харем! Защото си ненаситен! Искаш все нови и нови жени!

В първия миг изглеждаше, че Албърт Булок ще избухне, което бе обичайно за характера му. Той обаче се овладя и с разкривено лице слезе от коня. Приближи се до Алис и я обърна по гръб. Може би беше все още жива? Плахата му надежда не се оправда.

Алис беше мъртва. Точно тя, Алис Причърд, за която той, заедно с един друг мъж, имаха съвсем различни планове.

— Проклятие! — процеди фермерът през зъби. — Как ще кажа на Джон? Струва ми се, ще трябва да му кажем истината.

— Моля ти се! — ухили се брат му Уилям. — Ще уредим всичко по най-елегантен начин. Толкова ли те обърка тази история, че забравяш как се уреждат такива неща? Помисли малко, милото ми братче! Това е шансът на живота ни! Схващаш ли?

Той се изсмя злорадо. Брат му Албърт се ухили и се присъедини към невъздържания смях.

Междувременно спътникът им Крис Финерти, който беше управител на фермата, се зае да провери дали другарите им не бяха още живи. Но и на тях можеше да се помогне толкова, колкото и на любовната двойка.

— Хей, Крис — каза шефът Албърт Булок. — Имам една работа за тебе. И за още няколко мъже, които умеят да пазят тайна. Ще платя добре, ако незабелязано пренесете тези двамата в района на фермата Мадник. Най-сетне ще ни паднат в ръцете. Този път ще принудим Мадник и неговия твърдоглав съдружник да ни се подчинят. Сега ще им строшим главите! Примката е на шията им и вече няма измъкване. Дори онзи дебелоглавец със звездата ще бъде убеден. Съдиите също. Ще стане безупречен съдебен процес. Естествено, ние ще трябва да се погрижим да се разпространят подходящи слухове. Мадник и партньорът му Редфилд отдавна си точели зъбите за жената на Причърд. Те проследили Алис и сина на ковача до мястото на тайната им среща. Да, точно така е било. Крис, можеш ли да организираш нещата така, че наяве да излязат и подходящи улики?

Крис Финерти се ухили лукаво.

— Наистина ли трябва да отговоря, шефе? — в гласа му прозвуча нескрит упрек. Той явно беше обиден.

— Не се нервирай излишно, Крис — каза Албърт Булок бързо, за да успокои ценния си помощник. — Само се пошегувах. Знам, че ще изпипаш нещата по най-добрия начин.

— Залагам главата си, шефе. А какво ще правим с Рей и Хауърд? Впрочем имам една подходяща идея.

— Казвай.

— Измислих следното — двамата са пристигнали тежко ранени в нашето ранчо. Преди да издъхнат, с последни сили са ни разказали, че били нападнати от хората във фермата на Мадник. Нашите храбри момчета били на път, за да помогнат на усамотената любовна двойка. Малко преди това чули далечни изстрели от тази посока — изстрелите, причинили смъртта на Питър Маккинън.

Тримата главорези се ухилиха злобно един на друг. Братята Булок с възторг потупаха своя управител по раменете. При това не пропуснаха да кажат, че е по-ценен и от злато.

— Надявам се, че за отплата ще ми отстъпите за малко японката — каза Финерти равнодушно.

Лицето на Албърт Булок се смръщи на мига.

— По-късно ще поговорим за това, Крис.

— Само не ме карай да чакам дълго, шефе — каза Финерти тихо, но в думите му се долавяше недвусмислено предупреждение.

— Всяко твое желание ще бъде изпълнено — каза Албърт Булок. — В момента обаче това не е много лесно. Аз самият все още не съм усмирил тази азиатска котка.

— Отстъпи ми я за една-единствена нощ, шефе — ухили се Финерти. — Да се обзаложим, че ще ти я върна опитомена.

— Приемам облога — отвърна Албърт Булок. Изражението му издаваше, че той вече се чувства победител.