Джек Слейд
Път към ада

Тя се представи с името Наоми Рейнбоу. Може би наистина се казваше така, въпреки че Ласитър имаше известни съмнения.

Във всеки случай беше чужденка — дяволски красива, като излязла от приказките — и очевидно произхождаше от Далечния Изток, което личеше от чертите на лицето й. Твърдеше, че е японка, но Ласитър не можеше да бъде сигурен, че казва истина. Можеше да е и китайка или корейка, или нещо близо до тях.

В момента това нямаше никакво значение.

Сега беше гола и тази гледка просто би спряла дъха на всекиго. Човек можеше с часове да поглъща с очи изящното й тяло, без да му се насити.

Но Ласитър я възприемаше не само с очите. Той й се наслаждаваше с всяка фибра на тялото си.

Какъв неповторим фойерверк! Какъв запас от изненади! Рядко жена бе предлагала подобни неща на Ласитър.

И какво неутолимо желание! Наоми Рейнбоу не проявяваше ни най-малък признак на умора. Сега за разнообразие отново смениха позата и Ласитър се озова под нея.

Лицето й сияеше, тъмните й очи излъчваха омайващ щастлив блясък. Под този поглед всеки би се разтопил от блаженство.

Почти не говореха, но Ласитър беше доволен. Излишно беше да се обсипват с любовен шепот.

Наоми Рейнбоу! Какво име!

Когато Ласитър я заговори в пощенската кола по пътя насам, тя изглеждаше твърде незабележима — в семпла сива рокля и пелерина, която обгръщаше раменете й. Дрехите бяха малко широки за нежната й фигура. Носеше фина шапка, а косата й беше вдигната на кок. Стори му се прекалено сива и безлична и той не прояви интерес за по-близко запознанство.

След пристигането си в Спрингвил, Невада, те отседнаха в един и същ хотел. По принуда, защото това беше единственият хотел в градчето.

По-късно вечеряха заедно. Междувременно Наоми Рейнбоу бе сменила облеклото си и този път Ласитър откри у нея форми, който възбудиха любопитството му.

Стигна се до интересен разговор. Наоми Рейнбоу бе казала, че възнамерява да отпътува на следващия ден. Ласитър обаче имаше чувството, че тя играе някаква игра.

Но и самият той не беше искрен с нея.

Казал бе, че пътува по бизнес. И че ще остане не повече от два дни в това затънтено място. В действителност целта му беше точно Спрингвил, Невада. Пристигнал бе тук по поръчение На Бригада Седем.

В момента това нямаше никакво значение и не си струваше да мисли повече. В момента съществуваше само Наоми Рейнбоу. И изящното й тяло с гладка и нежна кожа като билярдна топка от слонова кост.

— Никога не съм имала такъв силен мъж — прошепна тя, а очите й излъчваха влажен блясък. — Защо не сме се срещнали по-рано? Ти ме подлудяваш, Ласитър. Как го правиш?

Той само се усмихна. Всеки отговор би бил излишен. Ненужните приказки само щяха да го извадят от ритъма. Всичко бе така прекрасно и той не искаше да мисли за нищо.

Вече два часа бяха заедно. Той не изпитваше ни най-малка умора. Ако зависеше от него, би продължил така до зори.

Вероятно вече бе минало полунощ. Налагаше се да покаже още доста издръжливост, ако искаше да запази темпото до изгрев-слънце. Наслаждаваше се на собствената си неукротима сила. Имаше усещането, че сега би могъл да изтръгва дървета с корените им.

Тогава вратата се отвори внезапно със замах. Някой я блъсна отвън с такава сила, че тя се трясна в стената. В стаята нахълтаха група мъже и се спуснаха към леглото. Всичко стана за миг и Ласитър дори не успя да разбере, колко бяха мъжете. Не успя да види лицата им. Всички бяха превързани с кърпите си, а шапките им бяха нахлупени ниско над веждите.

Наоми изпищя отчаяно. Ласитър я отблъсна от себе си, претърколи се странично от широкото легло и скочи полуприведен на пода. Юмруците му нанесоха два мощни удара в главата на първия от нападателите. Мъжът политна назад и се сблъска с други двама, които се намираха зад него.

Ласитър продължи веднага атаката. Юмруците му се размахваха бясно и сипеха безмилостни удари. Обхвана го неописуема ярост. Само в такова състояние бе способен да удря с тази мощ.

Противниците му се заклатушкаха объркани. Някои вече бяха повалени на пода. Ласитър се биеше яростно. Не след дълго вече изглеждаше, че нападателите губят шансовете си срещу него.

Той изръмжа със задоволство. В същия миг чу внезапния предупредителен вик на Наоми и долови някакво движение зад гърба си. Извъртя се светкавично. Пред очите му изникна една исполинска фигура, която замахна с тежко оръжие, прилично на бейзболна бухалка.

Ласитър се хвърли встрани. Опита се да избегне удара на бухалката и скочи с глава към коремната област на нападателя. Този път обаче Ласитър не бе достатъчно бърз. Успя само да зърне тежкия предмет, полетял към него. После нещо като че ли експлодира в главата му.

Краката му се подгънаха. Чу гръмовен глас, който му се стори странно далечен, после потъна окончателно в черен мрак. Изпадна в безсъзнание и повече не усети нищо.

* * *

— Проклет кучи син! — изръмжа един от маскираните и свали кърпата от лицето си. — Ще ми плати скъпо!

Изпаднал в ярост, той започна да рита с ботуши Ласитър, който лежеше гол и безчувствен на пода.

— Не го довършвай, Албърт! — каза единият от спътниците му. — Мисля, че трябва се поизмъчи малко повече.

Албърт — грамаден, около четиридесетгодишен мъж, спря за миг.

— Какво искаш да кажеш, Уил?

Уил приличаше силно на Албърт. Той извади малък дървен предмет от джоба на панталона си и натисна нещо с пръст. От дървото изскочи метално острие. То блесна на лунната светлина, която се процеждаше през тесните прозорци.

— Мисля, че той трябва да бъде кастриран, Албърт — каза Уил.

Наоми Рейнбоу се беше свила на леглото и хълцаше. Изглеждаше напълно отчаяна. Но както скоро щеше да проличи, това бе само привидно.

Наоми бе напрегната и съсредоточена. Веднага бе надушила всъщност единствената спасителна възможност. Сега само дебнеше в очакване да настъпи най-удобният момент.

— Да! Ще го кастрираме! — каза Албърт и се ухили зловещо. — Това е великолепна идея, братко Уилям!

— Този изнасилвач трябва да бъде наказан както се полага — отвърна Уилям, когото обикновено наричаха Уил. — И няма да му се размине.

Той огледа останалите мъже, които бяха застанали в кръг. Лицата им бяха все още скрити под кърпите, завързани като маски.

— Вие какво мислите? — запита Уилям. — Предполагам, че всички сте съгласни. Или може би някой от вас е на друго мнение?

В гласа му внезапно прозвуча заплаха. Мъжете кимнаха един след друг в знак на съгласие. Уилям също кимна със задоволство.

— Хванете го! — заповяда той и коленичи до Ласитър, който лежеше все още в безсъзнание и гол на пода.

Нервите на всички бяха обтегнати. В хотелската стая настъпи пълна тишина, не се чуваше даже дишането на хората. Сега всеки мислеше единствено за себе си. Между присъстващите тук нямаше никой, който да не изпитва съчувствие към жертвата. Въпреки това никой не възрази. Всички знаеха много добре, че всеки, който се възпротивеше на заповедите на двамата братя Булок, можеше съвсем скоро да бъде мъртъв. Някои вече бяха имали неблагоразумието да изкажат различно мнение.

Братята Албърт и Уилям Булок бяха известни с жестокостта си. Всичко изглеждаше така, като че ли далеч преди нападението те бяха обмислили подробностите.

Уилям Булок бавно насочи ножа. Той беше известен с подобни жестоки постъпки. Дори собственият му брат Албърт от известно време вече не издържаше. Наистина, Албърт също беше брутален и безпощаден, но при него все още съществуваха известни граници.

Той затаи дъх също като останалите мъже.

Тогава неочаквано момичето на леглото се размърда.

Нека тази Наоми Рейнбоу прави каквото си иска! В никакъв случай тя нямаше да успее да промени хода на нещата. Това си мислеха бандитите през цялото време. Затова и не я наблюдаваха особено внимателно.

— Хей, Албърт Булок! — извика тя. — Виж какво имам!

Закоравелите типове неволно затаиха дъх. Наоми Рейнбоу държеше в ръката си револвер. Той бе зареден за стрелба, а цевта му сочеше под брадичката й.

Садистичният Уил Булок, който бе приведен на коляно до Ласитър и тъкмо се канеше да започне зловещото си дело, сви устни в презрителна просташка усмивка. Той все още се чувстваше господар на положението.

— Довърши я, Албърт — каза той. — Както обикновено.

Албърт Булок втренчи изпитателен поглед в очите на голата чужденка. Лицето му беше мрачно. То не излъчваше нищо друго, освен зловеща заплаха. Това беше трик, с който Албърт Булок винаги бе имал успех. Затова сега удивен повдигна вежди, когато Наоми Рейнбоу само се изсмя. Тя продължаваше да държи дулото на револвера насочено към брадичката си и се смееше. Очевидно не изпитваше ни най-малък респект от зловещото изражение на лицето му.

— Не така си представях мъжа, за когото смятах да се оженя, Албърт — подхвана тя сериозно. — Не така, Албърт Булок. Само като си помисля за прекрасните любовни писма, които ми изпращаше. Виждам, че трябва изцяло да променя преценката си за тебе. — Наоми се изсмя отново. Тя излъчваше зловещо спокойствие. — Или ти си може би някой друг, а не този мъж, с когото си разменяхме писма? — каза тя, когато Албърт Булок продължи да мълчи. — Аз дойдох в Спрингвил заради тебе. Надявах се, че най-после съм намерила мъжа на моя живот.

Албърт Булок най-сетне се овладя с усилие. Убийците от бандата му, а още повече брат му, не биваше да забележат, че той бе силно объркан от появата на тази екзотична жена.

— Да, аз съм Албърт Булок — отвърна той. — Аз също се надявах, че най-сетне съм намерил жената на моя живот. За отплата ти ме мамиш с първия срещнат тип.

— Никога ли не си изневерявал, Албърт? — попита Наоми и клепките й потрепнаха.

Той я поглъщаше цялата с поглед. Завладя го необуздана, гореща възбуда. Опита се с усилие да скрие това от останалите, но напразно. Бандитите се споглеждаха незабелязано от него и скришом се подсмихваха.

Тогава Наоми ненадейно скочи и в следващия миг се озова права пред широкото легло. Едва сега прелестите й се разкриха в пълния си блясък. Тя умишлено застана с леко разкрачени бедра. За да видят всички, че имат пред себе си не просто красавица, а необикновена жена. Гордееше се с тялото си и кожата си, която навсякъде беше изключително нежна и гладка — по лицето, гърдите, корема и гърба, по краката и просто привличаше да бъде погалена.

Наоми Рейнбоу осъзнаваше напълно въздействието, което упражняваше върху мъжете. Очите на тези необуздани типове щяха да изхвръкнат от орбитите не само от изненада, но и от желание.

Тя продължаваше обаче да държи дулото на револвера насочено под брадичката си.

— Е, Албърт? — каза тя. — Все още ли искаш да екзекутираш този мъж?

— Ние не искаме да го екзекутираме.

— Това, което възнамерявате, е по-жестоко даже от екзекуция — каза Наоми. — Ако брат ти Уилям наистина го направи, аз ще се застрелям. Тук — на място.

Албърт Булок хвърли бърз поглед към Ласитър, който изглеждаше като мъртвец.

— Ще се застреляш? Заради този тук, Наоми?

— Не желая той да плати скъпо за нещо, в което го забърках аз самата — каза тя с невероятно спокойствие.

Дори Уилям бе впечатлен. В стаята настъпи пълна тишина. Албърт Булок размисли в продължение на няколко секунди. После кимна и подаде ръка на Наоми.

— Ела! Да вървим!

Тя поклати решително глава.

— Първо да излязат всички останали. След тях ние двамата.

Уилям Булок се обърна настоятелно към брат си:

— Не се забърквай в тази история, Албърт! Тази жена е жив дявол! Тя е вещица! Ще те измами! По-добре я остави да се застреля! Имаме достатъчно от този сорт. Как си го представяш изобщо? Ако сега отстъпим, ще провалим целия план.

Уилям Булок продължаваше да държи ножа в ръка. И все още беше в опасна близост до Ласитър.

Албърт Булок пусна лявата ръка на Наоми и се обърна към брат си Уилям.

— А сега изчезвайте всички, Уил — просъска той през зъби. — Каквото е необходимо, ще го уредя сам с моята годеница! Изчезвай, Уил! Или ще ти се случи нещо! Не бъди лекомислен, братко!

Албърт беше като бик — свил глава между раменете си, а очите му предвещаваха зло.

Уилям Булок изкриви устни в усмивка.

— Вероятно отново си прав, Албърт — каза той тихо. — Но се надявам, че този път знаеш какво правиш.

— Винаги съм знаел, Уил.

Лицето на Уилям Булок бе като изсечено от камък. В този миг никой не можеше да разгадае какво ставаше в душата му. Той само махна с ръка към останалите мъже.

— Елате, оставете ги сами — каза той и пръв напусна хотелската стая.

Останалите го последваха със смесени чувства. Всички биха останали с удоволствие, за да се насладят още малко на чуждоземната красота на Наоми.

Единствено Уилям Булок бе обзет от дива ярост. Дори искаше проклетата вещица да убие брат му Албърт.

* * *

Албърт бе изпълнен от странно очарование, което той самият не можеше да си обясни. Не беше в състояние да откъсне поглед от Наоми. Най-сетне извърна глава към Ласитър, който лежеше на пода и по всичко изглеждаше, че е мъртъв.

— И без друго, на него вече нищо не може да му помогне — каза той и отново обърна поглед към Наоми. — А сега? Идваш ли в моето ранчо?

Наоми Рейнбоу продължаваше да държи дулото на револвера на шията си. Видът й издаваше непреклонна решителност.

— Ти ми обеща нещо — каза тя. — Косъм не трябва да падне от главата му. Ще изпълниш ли обещанието си?

Лицето му се изкриви в злобна гримаса и той хвърли още един поглед към беззащитната жертва на пода. В очите му се четеше жестоко задоволство и пъклено желание да убива. За него Ласитър бе вече мъртъв. Клетникът лежеше на пода и не беше в състояние дори да вдигне клепачи, така че всеки би го отписал за вечни времена. Той не представляваше заплаха за тях.

— Защо се забърка в тази история? — попита Албърт Булок. — Нали си бяхме дали обещания.

— Да, в нашите писма — отвърна Наоми. — Аз изобщо не предполагах в какво се забърквам. В писмата си ти обещах всичко, Албърт.

— А какво мислиш сега, след всичко това?

Той бе твърде мнителен.

Наоми Рейнбоу отговори:

— Ти си прекрасен човек, Албърт. Ако все още ме желаеш, тогава…

Той постави ръцете си леко и с невероятна нежност върху голите й рамене. Не можеше да откъсне погледа си от прекрасното й тяло.

— Да вървим ли? — попита с дрезгав глас. Изгаряше от нетърпение в очакване на момента, когато ще бъде сам с нея.

Наоми Рейнбоу продължаваше да държи дулото на револвера насочено към шията си.

— Ще дойда с теб, Албърт. Обещавам ти — прошепна тя. — Но и ти трябва да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Заповядай на твоите хора, и на първо място на твоя брат Уилям, никой да не ме докосва!

— Обещавам. С удоволствие.

Тя коленичи до Ласитър и допря ухо до гърдите му. Напрегна слух, после лицето й се сгърчи рязко в израз на най-тежко нещастие.

— Мисля, че вече няма нужда да убиваш никого — прошепна тя. — Най-добре е сега да изчезваме, Албърт.

Тя се изправи пред него и обви ръце около шията му. Той я целуна, а тя не се възпротиви. Сърцето й биеше лудо. Знаеше, че Ласитър все още има шанс. Трябваше само да отдалечи бандитите от него. Наоми вярваше в него така, както вярваше в своя азиатски бог още от най-ранното си детство.

— Да вървим тогава — каза Албърт Булок.

Той бе запленен от нейната близост и като че ли не осъзнаваше, че тя бе напълно гола.

— Трябва все пак да си облека нещо. — Тя се усмихна.

— О, да — каза той объркано, а въображението му вече рисуваше съвсем различни картини.

Няколко минути по-късно Наоми Рейнбоу излезе от града, като яздеше, заобиколена от ордата опасни мъже. Изглежда, никой не бе забелязал какво се бе случило в хотела.

Питър Маккинън прегърна младата Алис Причърд и двамата се отпуснаха в тревата. Бяха си намерили това закътано място близо до брега. Намираше се зад един от онези завои на реката, които повечето хора избягваха просто защото предпочитаха да удължат пътя си с половин или дори с един час, но да не се налага да се промъкват с усилия през гъсталаците. Освен това за тази местност се разказваха страховити истории. Говореше се, че там имало змии, способни да умъртвят човек само с едно ухапване.

Много по-тревожна беше мълвата, че мястото около завоя на реката било свърталище на зли духове. Старият Нокър можеше да разказва с часове за тях. Той имаше постоянен запас от истории, от които настръхваше косата на всекиго. И най-смелите мъже не правеха изключение.

Нокър беше стар и лукав жител кореняк. Обичаше да съчинява и да разказва страшни истории и хората ги поглъщаха все по-жадно. Искаха все повече и повече. Все нови и нови вълнуващи неща. Нокър с удоволствие задоволяваше техните желания. Въображението му не познаваше граници. Едва преди няколко дни той бе разказал извънредно смразяваща история за оживял индиански тотемен стълб.

Старият Нокър беше един безобиден старец. Беше доволен, когато слушаха разказите му, а когато паднеше някоя и друга бутилка уиски, главата му раждаше още по-необуздани измислици.

Колкото да беше чудно, мнозина му вярваха. Питър Маккинън и Алис Причърд бяха обаче на друго мнение. Затова си бяха избрали това усамотено място, където да се любят тайно. Вече десетина пъти се бяха срещали тук и ставаха все по-близки.

Постепенно осъзнаха, че се обичат. Знаеха обаче много добре, че тайната им връзка никога не биваше да излезе наяве, в противен случай щяха да настъпят непредвидими последици. Ако се разчуеше за тайните им любовни срещи, можеха да смятат бъдещето си за окончателно погребано.

— Само да можехме да останем завинаги заедно! — прошепна Алис и закачливо го захапа по рамото, като че ли така искаше да откъсне за себе си частица от този живот, за който копнееше цяла вечност.

Високата трева се раздвижи от лек полъх на вятъра и обгърна голите им тела. Те се хвърлиха отново в прегръдка.

Знаеха, че тук са в безопасност. Едва ли някой би припарил насам, след като старият Нокър бе разпространил страшни истории.

— Ще го направим — промърмори Питър Маккинън сънено. Той бе започнал твърде бурно и вече бе изразходвал всичките си сили.

— Но как си го представяш, Питър? — продължи Алис. — Аз съм съпруга на уважавания банкер Джон Причърд. А ти си син на ковача Алекс Маккинън, за когото се носят тъмни истории.

— Какво имаш предвид?

— Говори се, че в миналото бил страшен главорез.

— През войната се е бил на страната на бунтовниците в Канзас. Били са жестоки времена. Но какво общо има тук баща ми? Това засяга само нас двамата.

Алис се притисна отново до Питър.

— Съжалявам, Питър. Не трябваше да казвам това — прошепна тя. — Но все пак не е ли по-добре да обмислим всичко внимателно, преди да се решим на съдбоносната стъпка. Честно казано, обзема ме ужас, като си помисля как трябва да се измъкнем тайно оттук. А от какво ще живеем? Освен това Джон едва ли някога ще ни остави на спокойствие. Той ще е бесен от ревност. Може да си позволи да плати на наемни убийци, които да ни проследят до края на света. Трябва ли наистина да поемем този риск, Питър? Ако го направим, няма ли това да бъде фатално и за двама ни?

Тя беше отчаяна. Гласът й почти премина в хълцане и в очите й се появиха издайнически сълзи.

— Не трябва да се тревожим толкова много. — Той се опита да й вдъхне малко кураж. — Америка е безкрайна. Ще отидем някъде далеч оттук под чуждо име. Аз ще осигуря началото на нашия общ живот. Мога здравата да работя и разбирам от занаята си на ковач. Повярвай ми, няма защо да се безпокоим за прехраната си. Ще успеем, кълна ти се.

Алис Причърд лежеше със затворени очи. На красивите й устни се появи усмивка. Скоро щеше да навърши двадесет години. Питър Маккинън беше една година по-възрастен от нея. Той все още не можеше да проумее как дебелият Джон Причърд, банкерът, бе покорил това момиче.

Младите мъже от цялата околност тичаха подире й. Тя беше дъщеря на фермер. Баща й, Абел Форд, притежаваше ферма на границата с пустинята. Семейство Форд имаха девет деца и Алис бе най-голямата от всички.

Един ден Джон Причърд я докара със скъпата си карета, украсена с богат месингов обков, блестящ като злато. Няколко дни по-късно направиха сватбата. Банкерът Причърд не се показа скъперник. Целият град и хората от фермите в околността бяха поканени на тържеството. Дълго след това се говореше за този празник.

— Всъщност истина ли е, че Причърд те е купил? — Питър изказа на глас мисълта си.

Тя седна рязко.

— Кой ти го каза?

— Едно птиче от покрива.

Алис внезапно отпусна глава и скри лице между ръцете си, които бяха обвити около коленете й.

— Да, ти си прав — прошепна тя. — Баща ми имаше много заеми. Джон му опрости дълговете. Освен това му прехвърли права за рудодобив върху няколко парцела. Именно в неговата земя татко откри залежи от сребро. Той постъпи умно, като записа тази земя като мой дял от наследството. Джон се съгласи. Каза, че това не го интересува особено.

— Но ако с теб се случи нещо, тогава Джон ще наследи всичко, което имаш — каза Питър. Той имаше съобразителен ум.

— Нямаме право да мислим така — възнегодува Алис. — Джон е по-добър, отколкото мислят хората.

— Винаги съм го смятал само за един алчен негодник — каза Питър със злоба.

В този миг проехтя конски тропот. Неколцина ездачи препускаха с голяма скорост към тяхното скривалище. Бяха петима. Широкополите им шапки бяха нахлупени ниско над очите, а когато се приближиха достатъчно, Питър и Алис с изненада откриха, че бяха превързали кърпите през лицата си.

Питър Маккинън скочи и грабна револвера си. Алис нададе писък. Маскираните конници незабавно откриха огън. Питър мигновено отвърна на стрелбата и действията му очевидно изненадаха маскираните.

Застреля двама от нападателите, но после самият той бе улучен. Залитна, лицето му беше разкривено от ярост и болка. Продължи да стреля, въпреки че едва се държеше на краката си.

В ужаса си младата жена се хвърли към него. Обезумяла, тя не осъзнаваше опасността, на която се излага.

— Не! Спрете! — изкрещя един от конниците, вероятно предводителят на бандата.

Но съдбоносният за Алис изстрел бе вече даден и нищо не можеше да го спре. Куршумът я улучи. Алис протегна ръце към Питър, търсейки опора. Лицето й беше изкривено от ужас. После двамата рухнаха едновременно. Най-напред паднаха на колене в тревата и застинаха така за броени секунди, отправили предсмъртен поглед един в друг. После се свлякоха бавно. Безжизнените им тела останаха едно до друго на земята.

— Проклятие! — изрева главатарят на убийците и дръпна кърпата от лицето си. — Кой от вас, идиоти такива, я застреля? Не ви ли казах съвсем ясно, че я искам жива?

Албърт Булок, богатият фермер, изкрещя тези думи, обзет от гняв. Той изгледа изпитателно двамата от хората си, които бяха оцелели след престрелката.

— Мисля, че бях аз, Албърт — каза Уилям Булок хладно. — Успокой се сега. Не можем вече да променим нищо. По дяволите! Никой не предполагаше, че този младок ще ни окаже такава яростна съпротива. Ти очакваше ли такова нещо, Албърт? Нали искаше само да го напердашиш, а после да отведем Алис в ранчото. Всичко стана заради проклетия ти харем! Защото си ненаситен! Искаш все нови и нови жени!

В първия миг изглеждаше, че Албърт Булок ще избухне, което бе обичайно за характера му. Той обаче се овладя и с разкривено лице слезе от коня. Приближи се до Алис и я обърна по гръб. Може би беше все още жива? Плахата му надежда не се оправда.

Алис беше мъртва. Точно тя, Алис Причърд, за която той, заедно с един друг мъж, имаха съвсем различни планове.

— Проклятие! — процеди фермерът през зъби. — Как ще кажа на Джон? Струва ми се, ще трябва да му кажем истината.

— Моля ти се! — ухили се брат му Уилям. — Ще уредим всичко по най-елегантен начин. Толкова ли те обърка тази история, че забравяш как се уреждат такива неща? Помисли малко, милото ми братче! Това е шансът на живота ни! Схващаш ли?

Той се изсмя злорадо. Брат му Албърт се ухили и се присъедини към невъздържания смях.

Междувременно спътникът им Крис Финерти, който беше управител на фермата, се зае да провери дали другарите им не бяха още живи. Но и на тях можеше да се помогне толкова, колкото и на любовната двойка.

— Хей, Крис — каза шефът Албърт Булок. — Имам една работа за тебе. И за още няколко мъже, които умеят да пазят тайна. Ще платя добре, ако незабелязано пренесете тези двамата в района на фермата Мадник. Най-сетне ще ни паднат в ръцете. Този път ще принудим Мадник и неговия твърдоглав съдружник да ни се подчинят. Сега ще им строшим главите! Примката е на шията им и вече няма измъкване. Дори онзи дебелоглавец със звездата ще бъде убеден. Съдиите също. Ще стане безупречен съдебен процес. Естествено, ние ще трябва да се погрижим да се разпространят подходящи слухове. Мадник и партньорът му Редфилд отдавна си точели зъбите за жената на Причърд. Те проследили Алис и сина на ковача до мястото на тайната им среща. Да, точно така е било. Крис, можеш ли да организираш нещата така, че наяве да излязат и подходящи улики?

Крис Финерти се ухили лукаво.

— Наистина ли трябва да отговоря, шефе? — в гласа му прозвуча нескрит упрек. Той явно беше обиден.

— Не се нервирай излишно, Крис — каза Албърт Булок бързо, за да успокои ценния си помощник. — Само се пошегувах. Знам, че ще изпипаш нещата по най-добрия начин.

— Залагам главата си, шефе. А какво ще правим с Рей и Хауърд? Впрочем имам една подходяща идея.

— Казвай.

— Измислих следното — двамата са пристигнали тежко ранени в нашето ранчо. Преди да издъхнат, с последни сили са ни разказали, че били нападнати от хората във фермата на Мадник. Нашите храбри момчета били на път, за да помогнат на усамотената любовна двойка. Малко преди това чули далечни изстрели от тази посока — изстрелите, причинили смъртта на Питър Маккинън.

Тримата главорези се ухилиха злобно един на друг. Братята Булок с възторг потупаха своя управител по раменете. При това не пропуснаха да кажат, че е по-ценен и от злато.

— Надявам се, че за отплата ще ми отстъпите за малко японката — каза Финерти равнодушно.

Лицето на Албърт Булок се смръщи на мига.

— По-късно ще поговорим за това, Крис.

— Само не ме карай да чакам дълго, шефе — каза Финерти тихо, но в думите му се долавяше недвусмислено предупреждение.

— Всяко твое желание ще бъде изпълнено — каза Албърт Булок. — В момента обаче това не е много лесно. Аз самият все още не съм усмирил тази азиатска котка.

— Отстъпи ми я за една-единствена нощ, шефе — ухили се Финерти. — Да се обзаложим, че ще ти я върна опитомена.

— Приемам облога — отвърна Албърт Булок. Изражението му издаваше, че той вече се чувства победител.

* * *

Чарлз Мадник беше висок, слаб мъж, който в никакъв случай нямаше вид на порядъчен фермер. Независимо от това, преди година бе купил тази ферма в Невада. Пристигнал бе с неколцина приятели. Общо бяха седмина — четирима мъже и три жени. За работата във фермата бяха наели индианци от племето навахо, които се справяха отлично със земеделие и скотовъдство. Индианците живееха на половин миля от фермата, в колиби, които сами си бяха построили.

Както беше обичаят от стари времена, индианските жени вършеха полската работа. Мъжете правеха продължителни ловни излети или просто се шляеха без работа наоколо, когато нямаха желание да предприемат нищо. Въпреки това индианците живееха в разбирателство помежду си. Присъствието им беше почти незабележимо. С нищо не смущаваха живота на белите собственици на фермата, въпреки че индианските колиби бяха недалеч от тях.

В тази отдалечена ферма около границата на пустинята Невада живееше доста странно общество. Тук рядко стъпваше външен човек, а самият Чарлз Мадник и другите членове на тайнствената общност се появяваха извънредно рядко в града. Естествено, всичко това даваше повод за какви ли не слухове.

С какво всъщност седмината бели изкарваха прехраната си? И при най-упорит труд фермата не можеше да даде много. Освен това Мадник досега не бе продавал в града от продукцията на фермата, както правеха всички фермери.

Въпреки това Мадник винаги разполагаше с достатъчно пари и без проблеми купуваше от града всички неща, които бяха необходими за ежедневието в отдалечената ферма. Тук нещо не беше наред! Това беше присъдата на хората, когато говореха за „роднинската банда“ във фермата на Мадник.

Мнозина смятаха, че хората от фермата крият някаква тайна, но нямаше никакви доказателства за това. Въпреки това слуховете не преставаха. Самият шериф се видя принуден да посети няколко пъти фермата на Мадник.

Братята Булок, собственици на огромното ранчо „Хакмесер“, многократно бяха правили оплаквания за кражба на добитък. Естествено — срещу неизвестен извършител, тъй като нищо не можеше да бъде доказано, освен, че следите на откраднатия добитък винаги водеха към фермата на Мадник. Оттам обаче те продължаваха и се губеха някъде далеко в планините. Не можеше да бъде доказано дали хората от фермата Мадник имаха пръст в тези кражби.

През последните месеци отново бяха регистрирани нападения над пощенски коли. Дали и тук бяха замесени хората на Мадник? Отново съществуваха известни подозрения, но отново нищо не можеше да бъде доказано и шерифът всеки път се връщаше от посещенията си, без да е разбрал нищо.

Шерифът Джордж Боувър беше безупречен във всяко едно отношение. Той не се поддаваше на слухове, за него единствено фактите имаха някакво значение. Въпреки това подозренията си оставаха и не можеха да се отхвърлят даже при най-добро желание. Един път разпръснати, семената на съмнението започваха да покълват и плевелите вече не можеха да бъдат лесно унищожени.

През този късен следобед съдбата бе подготвила неочаквани удари върху фермата Мадник.

Чарлз Мадник и Джейк Редфилд, един от неговите съдружници, се връщаха от продължителна обиколка в планините. Те често кръстосваха с дни планините и пустинята и системно и целенасочено изследваха района. Бяха твърдо убедени, че на много места в околността има залежи от руда. Вече бяха открили няколко жили със сребърна руда. Все още нямаха намерение да започнат нейното добиване. В такива случаи трябваше да се подхожда извънредно предпазливо. На първо място, трябваше да бъдат защитени съответните права за собственост. В техния случай обаче това бе лесно да се каже, но не и да се изпълни.

И седмината бяха пристигнали тук с фалшиви имена. Всеки от тях имаше едно или друго тъмно петно в миналото си. Но всички си бяха платили за това. Всеки бе излежал наказанието си в затвора.

Случайността ги беше събрала, след като всеки бе излежал присъдата си в Калифорния. Оказа се, че имаха много общо в миналото си. Имаха си и врагове, които, макар и далеч оттук, с удоволствие биха си разчистили сметките с тях. Седмината нямаха желание да се стига до крайности. Това можеше да им донесе само нови присъди. Искаха само най-сетне да бъдат на спокойствие и за тази цел бяха намерили старата ферма в Невада.

Така се озоваха тук. Чарлз Мадник бе признат от всички за шеф, но той искаше по-скоро да го смятат само за пръв между равни, въпреки че преди година именно той бе купил фермата. Притежаваше известен капитал още от старите времена. Без неговите пари нямаше да бъде възможно да се установят тук и да започнат този спокоен и безгрижен живот.

Работниците индианци в земите на фермата служеха донякъде само като параван за истинските им намерения. С един куршум — два заека. Едновременно осигуряваха една нова родина за индианците, а грижливо гледаните ниви раждаха необходимото, за да преживяват.

Така Чарлз Мадник и неговите спътници можеха спокойно да се посветят на изследването на рудните залежи, с които вероятно бе богата тази земя. Открили бяха даже сребърната мина на около тридесет мили на север, в земите на фермата Форд. Очевидно Абел Форд не подозираше още нищо за богатството си. Чарлз Мадник бе готов с удоволствие да му разкрие всичко, тъй като знаеше добре, че многодетното семейство на фермера живееше бедно. Щеше да бъде обаче твърде опасно, ако разкриеше дори само частица от голямата тайна.

Междувременно Абел Форд успя да стабилизира положението си. Дъщеря му Алис се ожени за богатия банкер Причърд и от това спечели цялото семейство. Чарлз Мадник бе узнал случайно това при едно посещение в кръчмата в Спрингвил.

Веднъж бе зърнал и красивата млада жена на Джон Причърд — тя и дебелият й съпруг вървяха бавно по тротоара. На Мадник му се стори, че Алис не изглеждаше особено щастлива. Всичко това само потвърждаваше слуховете за сделката между бедния фермер и богатия банкер. Момичето беше жертвало себе си заради семейството.

Беше вече късен следобед. Чарлз Мадник и спътникът му Джейк Редфилд тъкмо бяха достигнали билото на един от хълмовете, откъдето се откриваше широка гледка надалеко към безплодната земя, когато ненадейно прозвуча ехото на изстрели.

Двамата дръпнаха рязко юздите. Ехото долиташе от някоя от близките долини, може би от падината на около миля зад най-близкия хълм. Съдружниците се спогледаха. После си кимнаха, без да кажат нито дума, и подкараха конете си в тръс. В този местност беше рисковано да препуснат в галоп, освен това конете бяха доста изморени от пътя.

Други изстрели не последваха.

— Може би нашите индианци са излезли на лов — предположи Джейк Редфилд. — За вечеря сигурно ще има вкусно печено.

Чарлз Мадник поклати глава.

— Не вярвам. Те са опитни ловци и едва ли някой от тях ще вдигне такава пукотевица заради дивеча, който преследва.

— А ако са открили цяло стадо?

— Това е в противоречие с техния морал, Джейк. Дивото пони и неговите ловци знаят много добре, че запасите от дивеч трябва да се пазят. Иначе някой ден природата няма да им предложи нищо повече в менюто за вечеря.

— Сигурно отново си прав — изръмжа Джейк. Конете поеха бавно по нагорнището към билото на близкия хълм.

От време на време двамата мъже спираха и се ослушваха. Цареше пълна тишина. Дори имаха усещането, че всичко е било плод на въображението им.

Когато най-сетне погледнаха от билото надолу към падината, първо съзряха двата коня, които пасяха близо до ручея.

Чарлз и Джейк извадиха пушките си и се огледаха напрегнато.

— Аз ще мина пръв — каза Джейк. — Прикривай гърба ми, Чарли!

И без да дочака отговор, смушка коня си. Двамата се бяха сработили до съвършенство и повече думи не бяха нужни.

Джейк Редфилд се промъкна бавно и предпазливо до чуждите коне, които продължаваха да пасат спокойно. Тогава Джейк неочаквано скочи от седлото и заръкомаха възбудено към Чарлз. После се приведе напред и погледна към нещо, което Чарлз не можеше да види от височината, тъй като бе скрито зад храстите.

Само след три минути Чарлз се озова на мястото долу. Двамата мъже бяха потресени и не можеха да откъснат поглед от жестоката картина, която се откри пред очите им. Мъж и жена, и двамата много млади, лежаха в тревата. И двамата бяха мъртви. Тялото на младия мъж бе надупчено от множество изстрели. Двамата приятели откриха, че в тялото на жената има само една огнестрелна рана.

Познаваха и двамата от посещенията си в града.

— Алис Причърд, младата жена на банкера — каза Джейк Редфилд потресен. — И Питър Маккинън, най-големият син на ковача от Спрингвил…

— Да, знам ги — промърмори Чарлз Мадник объркано. — Каква ли драма се е разиграла тук?

— Може би драма на ревност — подхвърли Джейк със сарказъм.

Неговият приятел и шеф се овладя отново. Въпреки че беше корав и препатил човек, преживял какви ли не ужаси, сега Мадник бе дълбоко шокиран от вида на мъртвите млади хора.

— Може би имаш право, Джейк — каза той. — Вероятно банкерът е узнал, че младият ковач има тайна връзка с красивата му съпруга. Всеки би го разбрал. Само веднъж съм виждал банкера с жена си. Алис не изглеждаше особено щастлива. Сигурно тайно си е потърсила малко разнообразие. И Причърд си е отмъстил.

— Добре. Но едва ли нормален човек само по тази причина би убил една красива и толкова млада жена — възрази Джейк Редфилд.

— Имаш право — каза Чарлз. — Помислих и за това. Алис беше за Причърд нещо като скъпоценно бижу. Той е достатъчно могъщ и спокойно би могъл да уреди синът на ковача да бъде смлян от бой. Едва ли би реагирал веднага с убийство.

— Значи тук има нещо гнило — каза Джейк Редфилд.

— Да, много е съмнително — съгласи се Чарлз.

— Питам се само — какво.

Джейк превъртя барабана на револвера на Питър Маккинън, който лежеше захвърлен до трупа му. Всички патрони бяха изстреляни.

— Той се е защитавал до последен дъх. Дали не е пострадал и някой от нападателите?

— Да огледаме следите.

Двамата внимателно претърсиха наоколо. Всичко потвърждаваше предположението им, че тук се е разразила кратка, но ожесточена битка. Навсякъде се търкаляха гилзи от огнестрелно оръжие. Очевидно двамата влюбени са били изненадани от своите убийци.

— Засега ще ги отнесем във фермата — реши Чарлз. — А утре рано сутринта ще ги откараме с каруцата в града.

— Това ще ни отнеме цял ден — каза Джейк, след като размисли. — При тази горещина! Не е ли по-добре да ги погребем при нас във фермата и после да съобщим в града на шерифа.

Чарлз кимна.

— Да, така ще бъде най-добре. Ще сковем два ковчега и ще ги погребем при нас. С това ще изпълним дълга си. Ако решат, после близките им могат да ги погребат отново в градското гробище.

Хванаха конете на убитите и преметнаха телата през седлата им. Вече се здрачаваше, когато потеглиха. До фермата оставаха последни четири мили.

Местността беше равнинна и те напредваха бързо. Небето на запад бе обагрено в червено от залеза. Бяха изплували облаци.

— Дано да завали — каза Чарлз. — Иначе ще загине всичко, което посяха нашите индиански приятели.

— Да ти имам проблемите! — каза Джейк. — Бих предпочел да знам какво става във фермата. Или още не си забелязал, че имаме неканени гости?

Около фермата се виждаха не по-малко от двадесет коня. Навсякъде бяха заели позиция мъже, които дебнеха с пушки в ръце.

Когато двамата ездачи и конете, които носеха телата на убитите, се приближиха, вратата на фермата се отвори със замах и на покритата веранда излезе Сара Катц. Тя беше внушителна жена с червено-руса коса, сплетена на дебела плитка. У нея имаше нещо от митичната валкирия и само видът й беше достатъчен, за да се изпари у всекиго желанието за по-близък контакт. Тези, които приемаха това първоначално впечатление за единствено, оставаха в дълбока заблуда за истинската й природа. Те не подозираха, че Сара можеше да бъде невероятно нежна любовница.

В действителност тя принадлежеше на Чарлз, но понякога спеше и с някой от другите мъже. Не по-различно беше поведението на нейните приятелки Едита Малоуни и Джуди Макнайт. Беше публична тайна, че тук не държаха особено много на тези подробности.

Никой обаче не проронваше и дума по въпроса. Това беше нещо напълно естествено за обитателите на фермата. Те представляваха едно тотално затворено общество — нещо твърде рядко — и се гордееха с това.

Сара Катц бе застанала на верандата и държеше револвер в дясната си ръка — един дългоцевен „Бантлайн Спешъл“. Тази марка револвери бяха от най-тежък тип. Със своя калибър 45 и свръхдългата цев те даваха точна стрелба на сравнително голяма дистанция, но само, при условие че стрелецът владееше отлично оръжието. За целта се изискваше физическа сила и умение. И на първо място — хладнокръвие. Оръжието даваше силен откат, който беше в състояние да извади от равновесие всеки нетрениран стрелец. Всъщност това изобщо не беше оръжие за жена. Въпреки това малцина мъже го владееха така, както Сара Катц.

Отсреща при хамбара се изправи фигурата на шерифа Джордж Боувър. Досега той седеше върху един пън, давайки почивка на старите си кокали, и пушеше любимата си лула. Шерифът бе заповядал на мъжете от отряда да се въздържат от всякакви действия. Той държеше на всяка цена да не се стига до кръвопролитие. Затова бе решил да изчака завръщането на собствениците на фермата. Тогава можеше спокойно да обсъдят всичко и да им бъдат предявени тежките обвинения и подозрения.

Той чакаше спокойно. Новодошлите скочиха от седлата и свалиха мъртвите от конете, които неспокойно напираха към коритото с вода.

Чарлз носеше на раменете си трупа на младия Маккинън, а Джейк Редфилд държеше на ръце тялото на Алис. Двамата се приближиха към къщата. Наоколо цареше напрегната, изпълнена с очакване тишина.

Внимателно, като че ли се страхуваха да не им причинят болка, положиха телата на убитите пред верандата.

— Какво има, шерифе? — Чарлз се обърна спокойно към мъжа със звездата, който всмукна дълбоко дима на догарящата лула. — Предполагам, че сте тук заради тези двамата.

Шерифът кимна спокойно и изтръска пепелта от лулата си. Той беше предпазлив човек.

— Постъпило е оплакване, Мадник — каза той. — Съобщиха ни, че във вашата земя е извършено нападение, при което са били убити Алис Причърд и Питър Маккинън. Имате ли да кажете нещо по въпроса?

— Да — това, че е истина, шерифе — каза Чарлз Мадник. — Двамата с Джейк открихме убитите преди около час. Чухме стрелба, когато се спускахме от планината. Препуснахме към мястото и намерихме убитите. Натоварихме ги и ги взехме със себе до фермата. Искахме да ги погребем тук и после да съобщим в града. Учудващо е, че вече сте тук, шерифе. Как успяхте толкова бързо?

Шерифът смръщи чело.

— Бързо? Така ли мислите, Мадник? Още в ранни зори бяхме уведомени, че на територията на вашата ферма е извършено отвратително престъпление. Незабавно свиках отряда и потеглихме насам.

— Шегувате ли се, шерифе? Двамата с Джейк чухме изстрелите преди около два часа и веднага се отправихме към местопрестъплението.

— Но двамата са били отдавна мъртви.

— Откога, шерифе?

— Мисля, че от вчера следобед. Иначе нямаше да съобщят за престъплението още днес сутринта.

— Добре, в колко часа? — попита Чарлз с ирония. — Току-що казахте, още в ранни зори. Колко беше точно часът?

Шерифът се почеса зад ухото и се усмихна смутено.

— Е, не беше чак толкова рано — призна си той. — Знаете ли, имах тежка нощ. Естествено е да се нуждая от малко повече сън на следващата сутрин.

— Значи около обед — усмихна се Чарлз.

— Да, по дяволите! — изръмжа шерифът Боувър. Годините му очевидно си казваха думата. — Но това, което беше докладвано, е истина. На територията на вашата ферма е извършено престъпление, мистър Мадник. Тежко престъпление. Двойно убийство. Не е ли истина?

— Аз открих убитите на моя земя — каза Чарлз сдържано. — Но най-напред трябва да бъде установено дали те действително са били застреляни на моя земя. Няма съмнение, че аз и приятелят ми Джейк Редфилд чухме изстрелите само преди два часа. Вие сте получили сигнала за престъплението часове по-рано. Как да си обясним това?

— Все още предстои да бъде изяснено всичко това, мистър Мадник — отговори шерифът. Той беше разгневен на себе си, защото прояви несигурност и не успя да се справи с положението. Тъй като се чувстваше неловко, той се обръщаше към фермера с „мистър Мадник“. Този мъж в никакъв случай не му беше несимпатичен. Но сега — по дяволите! — над него тегнеше това чудовищно обвинение.

— Кой направи оплакването? — запита Чарлз Мадник с невероятно спокойствие. Успяваше да се владее с цената на огромни усилия.

— Получих съобщението от двама мъже от ранчото Хакмесер — отговори шерифът. — Рей Гарвин и Хауърд Хорн, каубои от ранчото, се озовали случайно в земите на вашата ферма, докато преследвали избягал добитък…

— Какво работа имат тези двамата тук? — прекъсна го Чарлз.

— Търсили животните си! — изрева шерифът. — Сигурно не е забранено да се търсят избягалите говеда в територията на съседите.

Чарлз предусещаше бурята, която щеше да се стовари върху него и приятелите му. Очевидно срещу тях бе подготвен коварен заговор. Отсега нататък трябваше да бъдат нащрек.

— И какво е станало после? — запита Чарлз.

— Двамата каубои чули викове за помощ — и шерифът разказа това, което му бяха предали пратениците от ранчото Хакмесер. — Помислили, че някой е в опасност, и препуснали нататък. И пристигнали точно в момента, когато вие и вашият съдружник Редфилд сте изненадали влюбените. Двамата видели как сте ги застреляли само защото са оказали ожесточена съпротива. Когато каубоите приближили, веднага сте открили огън по тях. Гарвин и Хорн били тежко ранени, но успели да избягат. Стигнали с последни сили до ранчото Хакмесер. В предсмъртните си минути там разказали какво се е случило.

Чарлз не успя да запази повече самообладание.

— Това е един долен заговор! — изрева той и светкавично извади револвера си от кобура.

Но преди да вдигне оръжието, проехтя изстрел. Куршумът го улучи в рамото и дясната му ръка с револвера увисна безсилна.

— Не стреляйте, приятели! — извика той към къщата. — Джейк, трябва да се държим спокойно.

Нямаха никакъв шанс. Това беше ясно на всички.

Чарлз Мадник притисна кърпата си към простреляното рамо.

Някъде изотзад се приближи един от хората на шерифа. Той се казваше Виктор Иънг и обикновено работеше за ранчото на братята Булок. Въпреки това той беше симпатичен младеж. Не беше от посветените в пъклената игра на своите шефове.

Сара Катц, жената с дългата руса плитка, оказа помощ на Чарлз. Той бе седнал на ръба на верандата и Сара откри раната му.

— Прав си, Чарли — каза тя тихо. — Това е дяволски заговор, насочен срещу нас. Някой иска да ни прогони оттук. Искат дори да ни припишат това долно убийство. Да бъдем разумни, Чарли!

— Това са добри думи, мадам — чуха да казва шерифът с тон на помирение.

Сара го погледна.

— Какво ще стане сега, шерифе? Надявам се, вие не вярвате на тези клевети.

Шерифът — мъж на възраст с посребрени коси — сви рамене. Той се чувстваше ужасно неловко и това не можеше да остане скрито.

— Вярвам или не, за момента няма никакво значение, мадам — каза той. — Аз съм длъжен да се придържам единствено към фактите. А един от фактите е, че Алис Причърд и Питър Маккинън са били убити в близост до тази ферма. Чарлз Мадник сам го потвърди преди малко. Има и показания от двама свидетели.

— От двама мъртви свидетели — каза Сара Катц с презрение.

— Всичко ще бъде проверено, мадам — отвърна шерифът.

— Това означава ли, че искате да ме затворите, шерифе? — попита Чарлз.

— Не само вас, Мадник — отговори шерифът. — Също и съдружника ви Джейк Редфилд. А аз мога само да ви обещая, че всичко ще бъде изяснено.

Чарлз кимна към Джейк и той отвърна по същия начин. Както винаги се разбраха без думи.

— Ще дойда доброволно с вас в града, шерифе — каза Чарлз. — Джейк също. Но преди това бих желал да поговоря с някого. Сам! Надявам се, че е възможно.

— Това трябва да стане тук навън — каза шерифът. — Ние ще се оттеглим на разстояние, където няма да чуваме. Но ще останете в обсега на оръжията. Съгласни ли сте?

Чарлз Мадник се съгласи и шерифът се оттегли, придружен от хората от отряда, на достатъчно разстояние.

От къщата излязоха останалите членове на общността във фермата. Това бяха Хари Стром, буйното момче от Кентъки, и Джими Заркаро, наполовина мексиканец, който обаче бе роден и израсъл в Южна Аризона. Дойдоха също Едита и Джуди, две темпераментни чернокоси жени, които можеха доста добре да подсладят живота на един мъж. Всички те заобиколиха своя шеф и приятел. Една задружна общност, която никой не бе в състояние да разбие. Никога не си бяха говорили за това, но всеки бе дал тайно клетва в сърцето си. Бяха решили да устроят живота си тук и вярваха, че скоро ще успеят. Необходимо им беше само доверено лице, което от тяхно име да заяви пред държавните агенти съответните права върху земята и да плати необходимите административни такси. Едва тогава всичко окончателно щеше да бъде наред.

— Слушайте добре — каза Чарлз Мадник тихо, — засега трябва да се подчиним. Шерифът върши само това, което влиза в задълженията му. Ние не можем да му се противопоставим. Но вие знаете кой е нашият противник. Това е проклетата банда на Булок. Братята не един път са се опитвали да ни лепнат обвинение за нещо. Сега предприемат сериозен удар. Те са се осмелили да извършат едно от най-долните престъпления, които може да си представи човек. Естествено, ние никога няма да можем да го докажем. Затова трябва да приемем голямата битка. Засега Джейк и аз влизаме в затвора. На първо време няма да ни се случи нищо лошо. Глупаво беше от моя страна, че извадих револвер. Но вече не можем да го променим. Нека да видим какво ще стане по-нататък. Аз вече имам определен план…

Всички слушаха внимателно. Лицата им изразяваха непреклонна решителност.

— Но нито за миг не трябва да забравяме едно нещо — каза Чарлз Мадник в края на словото си, което изнесе с тих глас. — В никакъв случай не бива да се поддаваме на провокации. Всичко трябва да бъде проведено напълно легално. Ако тук се стигне до по-сериозен конфликт, скоро ще разкрият, че ние съвсем не сме почтените фермери, за които се представяме. Тогава ще кажат, че не са и очаквали друго от нас, щом като всички ние вече сме били по-рано зад решетките. Никой не вярва на хората от нашата черга, когато обещават, че ще се поправят и ще водят мирен живот в бъдеще. Нали по тази причина приехме чужди имена. Отсега нататък трябва да бъдем силни…

Той изгледа всички, които го бяха заобиколили в кръг. В очите им се четеше твърда решителност.

— Не сме помислили само за едно — каза Сара с тих глас. — По тези места все още действа законът на Линч. Убитият мъж е син на един уважаван гражданин. Да не говорим за жената, или по-скоро бих казала — за бедното невинно момиче. Това може да подтикне хората към саморазправа, ако някой успее да им въздейства.

— Помислих и за това — промърмори Чарлз. — Но нямам особени опасения. Наистина, шерифът е твърде възрастен, но умее да налага волята си.

— А ако тези, които искат линчуване, минат през трупа му? — попита Сара.

— Братята Булок нямат полза от това — каза Чарлз убедително. — За тях е много по-изгодно, ако ние бъдем обесени след напълно редовен съдебен процес.

— Дай боже да си прав — прошепна Сара и го целуна на раздяла.

 

 

Ласитър лежеше безсилен в леглото в стаята в хотела, където го бяха нападнали бандитите. Него и Наоми Рейнбоу. Не беше в състояние да мисли за нищо друго. Какво ли бе станало с Наоми? Ясно, тези негодници я отвлякоха. Но къде? И защо?

Ласитър съзнаваше, че напразно си блъска главата, но не можеше да откъсне мислите си от Наоми.

Открила го беше една жена от прислугата в хотела, която чистеше стаите към десет сутринта. Когато тя влезе в стаята, той лежеше на пода и не бе в състояние да се помръдне. Камериерката веднага извика лекаря, мъж на възраст, чиито ръце видимо трепереха.

Думите му бяха успокоителни и вдъхнаха на Ласитър нова увереност.

— Ще трябва да пазите леглото две-три седмици — каза старият лекар. — Но ако не греша в преценката си за вас, може да се възстановите и по-бързо. Изглеждате ми страхотен здравеняк. Трябва само да имате търпение.

Но Ласитър нямаше търпение. Въпреки че цялото му тяло беше обвито в превръзки, той започна усилени физически упражнения. Периодично напрягаше коремните си мускули. Наистина, това не помагаше на натрошените му кости, но поне създаваше у него усещането, че под проклетите превръзки тялото му не е залиняло напълно. Днес беше третият ден след убийствения побой, който му бяха нанесли. Всъщност беше истинско чудо, че бе оцелял.

Защо изобщо го оставиха жив? Това бе глупаво от тяхна страна. А може би просто го бяха сметнали за мъртъв. Той и не подозираше, че Наоми Рейнбоу бе спасила живота му. Имаше само някакво смътно предчувствие.

В Спрингвил, Невада, Ласитър бе изпратен от Бригада Седем. От секретните доклади ставаше ясно, че някъде тук, в покрайнините на пустинята Невада, се бе заселила някаква мистериозна група хора в една от многобройните изоставени ферми в неплодородната земя. Откакто тези хора живееха във фермата, отново бяха зачестили тежките престъпления. В действителност нямаше нищо необичайно. Такова беше поне становището на Бригада Седем. Естествено — на нейните шефове.

Един от тях бе написал в писмо до Ласитър, че малка смяна на въздуха не би му навредила. Освен това в Невада имало дяволски хубави момичета. Не било лошо да се поогледа малко.

Ласитър веднага бе срещнал едно хубаво момиче. Едно от най-красивите, които може да опише човек. Но бе претърпял и най-жестокия побой в живота си.

Сега плуваше в пот. Сигурно вече за стотен път свиваше крак в коляното и го притегляше към тялото си. Движението му причиняваше силни, пронизващи болки. Той стискаше зъби и продължаваше, въпреки че потта се стичаше на вадички по тялото му.

Скоро бе възнаграден за усилията си. В един момент успя да се изправи седнал в леглото. След още час вече седеше на ръба на леглото и се осмели да се опита да стане на крака. В първия миг главата му се замая. Всичко наоколо се завъртя пред очите му. Стисна отново зъби и най-сетне успя. Чувстваше, че силите му се възвръщат.

Точно в момента, когато направи първите крачки, в стаята влезе Емили Хоровиц. Стопанката на хотела — едра жена с черна перука, успя само изплашено да закрие лицето си с ръце и всеки миг щеше да изкрещи от ужас.

— Моля ви, не викайте, Емили! — изохка Ласитър, запазвайки самообладание. — Не бива да викате, иначе ще умра. О, господи! Емили, трябва да ви доверя моята тайна. Преследва ме един много, много зъл демон.

Тези думи незабавно произведоха желаното въздействие върху мисис Емили Хоровиц, тъй като тя силно вярваше в подобни неща. Иначе тя беше чудесна жена, въпреки че потискаше всячески своя Франц. Нещастникът изобщо нямаше думата тук в хотела. Но Франц никак не изглеждаше нещастен под нейната твърда власт. Това отдавна беше направило впечатление на Ласитър.

— Мистър Ласитър! — прошепна Емили изумена. — Какво става с вас? Мога ли да ви помогна?

Тя беше много възбудена и погледът й трескаво опипваше тялото му, обинтовано в дебели бели превръзки. Досега той не бе имал възможност да се облече. В онази утрин го бяха положили в леглото така, както го бяха намерили. Не бе и възможно да направят нещо друго. Сега мили Хоровиц с нескрито възхищение разглеждаше тялото на Ласитър. Блясъкът в очите й го издаваше. Тя не беше в състояние да се овладее, въпреки че видимо полагаше усилия за това. Жената се приближи и го докосна с ръце, като че ли искаше да го подкрепи.

— Вие имате нужда от помощ, синко — каза тя загрижено. — Но най-напред си легнете. После ще се опитам да прогоня тези зли духове. Аз ще…

Тя не успя да се доизкаже. На Мейн Стрийт — улицата, на която бе разположен хотелът, се разнесе глъчка и шум.

— Сега пък какво става? — сепна се мисис Хоровиц. — Трябва да видя…

На мига забрави за Ласитър и забърза към прозореца. Ласитър закуцука след нея.

Междувременно врявата долу се усили като на панаир или при революционни събития. Спрингвил отново имаше своята сензация.

Не по-малко от двадесет конници яздеха от двете страни на една фермерска конска кола, която бавно влизаше в града. На дъното на каруцата лежаха две безжизнени тела. Една жена и един мъж. Непосредствено след колата яздеха двама мъже, чиито ръце бяха оковани в белезници. Единият от тях очевидно беше ранен. Виждаше се превръзката под разгърдената му риза.

— О, господи! — промълви Емили Хоровиц. — Това е ужасно! О, господи… — Тя закри лицето си с ръце и се разрида.

— Кои са тези хора, Емили? — попита Ласитър. — Моля, разкажете ми какво става.

— Познавате ли двамата арестанти, Ласитър? — Тя изхлипа отново. — Не, вие нищо не знаете. Това са тези тайнствени хора от фермата Мадник. Не сте ли чували за фермата на прокълнатите, Ласитър? О, извинете ме, скъпи. Няма откъде да го знаете. Вие сте нов тук и не познавате града ни.

Конската кола и двамата арестанти след нея спряха пред канцеларията на шерифа. Тълпата се вълнуваше.

— Да се обесят! Да се обесят! Окачете тази сган от прокълнатата ферма на най-близкото дърво.

Множеството продължи да издига призиви за смърт. Там долу бушуваше ураган от гняв и отчаяние.

Ласитър се престори, че силите не му достигат. Той се примъкна, залитайки, до леглото и се отпусна уморено. Емили Хоровиц приседна на ръба с насълзени очи.

— Не е ли ужасно? — проплака тя.

— Да, това е неприятно — въздъхна Ласитър. — Впрочем, аз все още не знам какво всъщност става тук. Мисля, че това започва да ме интересува. Може би цялата тази афера има връзка с нападението срещу мен и Наоми Рейнбоу.

— Не, в никакъв случай — възрази Емили енергично. — Арестуваните убийци там долу са собственикът на зловещата ферма и неговият съдружник. Отдавна съществува подозрение, че тази банда върши най-тежки престъпления. А сега са извършили даже убийство!

Емили се разхълца отново. Това не беше престорено. Тя беше човек с чувствителна душа и с отдавна установен мироглед.

— А кои са убитите? — попита Ласитър със съчувствие.

Емили спря да хълца.

— Младата жена е Алис Причърд — обясни тя с изненадващо твърд глас. — Тя е — не, тя беше — съпруга на Джон Причърд, собственикът на банката…

Гласът отново й изневери. Ласитър чакаше търпеливо.

— А убитият? — попита той предпазливо.

— Това е Питър Маккинън, син на нашия ковач — Алекс Маккинън! — Тя се овладя отново. — Те се обичаха тайно. Но вие не разбирате нищо, Ласитър. Слушайте, нека ви разкажа цялата история…

Разказът, който последва, се оказа извънредно интересен за Ласитър. Досега не бе и подозирал в какво гнездо на оси бе попаднал…

* * *

Братята Булок бяха сами с Крис Финерти.

— И този път успяхме — каза той. — Или очаквахте нещо друго от мен?

Възцари се неловка тишина. Братята Булок се спогледаха. Този Финерти започваше да им лази по нервите. Дали не беше време да получи един в муцуната? Трябваше Да го поставят на мястото му, иначе този негодник щеше да става все по-нахален.

Братята си припомниха какви искания бе предявил неотдавна. Той искаше да получи не друго, а най-новата им „придобивка“. Поиска Наоми, когато обсъждаха как да подхлъзнат онези типове от фермата Мадник.

— Не, не сме и очаквали друго — отвърна Албърт Булок и се усмихна приятелски, въпреки че вътрешно кипеше. — Но първо ни разкажи как са нещата в Спрингвил.

При подобни акции те предпазливо оставаха на заден план. Винаги постъпваха по този начин, когато ставаше дума за определен вид „бизнес“. Ако някой път нещата се развиеха неблагоприятно, можеха да припишат вината за всичко на Финерти и да излязат напълно чисти.

— Има още един проблем — каза Финерти. — Онзи тип на име Ласитър.

— Пак ли той? — Албърт Булок изръмжа раздразнено. — Не му ли беше достатъчно? Ще лежи не по-малко от половин година.

— И аз мислех същото — каза хитрият Финерти. — Той се е оправил обаче доста бързо. Ако не ме лъже предчувствието, това копеле ще продължи да ни създава проблеми.

— Тогава да го убием — каза Албърт Булок. — Едва ли е проблем. — Той замълча и на лицето му се появи скептична усмивка. — Всъщност откъде знаеш, че Ласитър е отново на крак?

— Нали знаете, че от известно време имам връзка с Бо Търнър — Финерти се ухили лукаво. — Малката блондинка, която преди шест седмици започна като прислужница при Емили.

— Да! Виждал съм я! — възкликна Албърт Булок въодушевено. — Нямам още такава в моята колекция.

— Но тя е тъпа като гъска — продължи Финерти.

— Още по-добре — каза Албърт Булок.

Тримата се засмяха дружно.

Финерти не пропускаше случай да докаже своята мъжественост. Възползваше се от жените при всяка възможност. Въобразяваше си, че никоя не може да му устои. Затова си бе наумил на всяка цена да притежава Наоми Рейнбоу — японката, която бяха отвлекли. И не само това. Плановете му отиваха твърде далеч — Крис Финерти имаше намерението да получи част от всичко, което бяха заграбили братята Булок през последните години. Но още не бе дошло времето за това. Всичко трябваше да бъде подготвено внимателно и търпеливо.

— Да се върнем към онзи тип, Ласитър — каза Албърт Булок. — Едва ли може да бъде проблем за нас. Дори и да се държи вече на краката си, мисля, че още дълго няма и да помисли да спори с нас.

— Напълно съм съгласен — каза брат му Уилям. — Защо да си създаваме излишни неприятности, като убием един полумъртъв човек! Дотук всичко върви гладко. Мадник и най-важният му съдружник можем да смятаме за мъртви. Ще бъдат обесени напълно законно. С безупречна присъда.

— Не съм толкова сигурен — каза Финерти замислено. — Добре знаете, че съдията Евърет не издава така лесно смъртни присъди. Най-напред ще иска безупречни доказателства. Този тип е доста хитър. Помните ли процеса срещу Джо Уелс? Той беше обвинен в убийство. Съдът обаче го оправда. Въпреки че тогава бяхме подготвили нещата доста по-добре, отколкото сега с Мадник и съдружника му. В качеството си на свидетел, аз накрая се чувствах почти обвиняем. Съдията хитрец успя по доста рафиниран начин да ме притисне с въпросите си. Нали не искате това да се повтори на процеса срещу Мадник?

— Джо Уелс не успя обаче да се възползва от оправдателната присъда — Албърт Булок се ухили злобно. — Ние му помогнахме да изчезне безследно.

— Но този път имаме повече от един противник — Финерти продължи упорито да защищава мнението си. — Във фермата има още двама мъже и три жени. И то жени, които умеят да стрелят. Особено русата с плитката. Тя владее стрелбата както Джеси Джеймс в най-добрите си времена. Останалите също са изпечени хитреци. Смятате ли, че те ще чакат безучастно, докато приятелите им бъдат обесени?

Финерти изгледа шефовете си тържествуващо, но и твърде гневно.

Братята Булок бяха смутени. Главозамаяни от победоносното си настроение, не бяха помислили сериозно за всички тези подробности.

— Искаш да кажеш, че трябва да подготвим театър с линчуване? — попита Албърт с дрезгав глас.

— Колкото може по-скоро — промърмори Финерти. — И без това ви предстои да отидете до града и да поднесете съболезнованията си на вашия интимен приятел Причърд. Аз също ще отида заедно с неколцина верни мъже. Ще се разпределим по кръчмите и ще се погрижим да настъпи раздвижване на духовете. Хората са все още като вцепенени. Утре следобед ще се състои погребението. Това е най-удобният момент. Тълпата само трябва да бъде насъскана по подходящия начин. Хората се успокоиха, откакто шерифът и съдията осигуриха ред по закона. Двамата тайно си сътрудничат, можете да ми вярвате. А шерифът е стара лисица. Няма да се изненадам, ако той вече е разгадал всичко. Затова ви повтарям — трябва да действаме възможно най-бързо. Удобният момент ще бъде утре, веднага след погребението. Дотогава ще успея да накарам подходящите хора да изпаднат в подходящото настроение. С уиски и бира. И не след дълго Мадник и Редфилд ще увиснат на някой клон.

— Да, така ще стане! — изръмжа Албърт, изпълнен с решителност, а брат му Уилям кимна в знак на съгласие.

— Освен това ще трябва да посетите също и ковача и да му поднесете съболезнованията си — продължи хитрият Финерти. — Това ви подобава, вие се числите към първенците в района. Трябва да се опитате да подтикнете Маккинън да поговори с Причърд. След тази любовна афера те едва ли ще бъдат в приятелски отношения.

— Мога да си представя — каза Уилям. — Всеки ще обвинява другия. Ще се справим, Крис. Не се безпокой.

Когато възникнеше нужда от повече дипломатичен подход, Уилям без съмнение бе най-добрият в околността. Той умееше да говори сладко и притежаваше невероятна способност да убеждава хората.

— А сега, не чакайте повече! — каза Финерти с почти заповеднически тон. — Да ковем желязото, докато е горещо! Облечете се в траур! Така, както подобава на хора от вашия кръг. А аз нямам търпение да видя японката. Какво прави тя всъщност? Примири ли се най-сетне със съдбата си?

— Още не — изръмжа Албърт. — Но ще я накарам да ми се покори.

— Къде е тя сега?

— В специалната камера.

Финерти смръщи чело неодобрително.

— Но ти още не си я виждал на дневна светлина, Крис! Върви в специалната камера и ще бъдеш изненадан! Веднага ще разкопчееш колана, повярвай ми…

Той облиза дебелите си устни. Отвратителна картина. Липсваха само лигите, протекли от ъгълчетата на устата му.

— О кей, ще се видим по-късно — ухили се Финерти и напусна голямата зала, в която бяха провели разговора си.

Той се изкачи на горния етаж и влезе в помещението, което Албърт бе нарекъл „специалната камера“. То представляваше голяма, неизмазана стая. По стените, иззидани с груб, неодялан камък, бяха окачени всевъзможни средновековни уреди за изтезание. На тавана имаше правоъгълен отвор с метална решетка, през който нахлуваше широк поток ярка слънчева светлина.

В средата на осветеното пространство на пода Финерти съзря изненадата, за която бе намекнал Албърт Булок. Наоми се беше сгушила на пода на желязна клетка, разположена в средата на помещението, точно под отвора с решетката на тавана. Клетката беше широка около два метра и само метър висока. Преди години я използваха за отглеждане на пуми. Ловяха млади животни и после ги продаваха на хора, които се интересуваха от тях. Братята Булок отдавна бяха изоставили този дребен бизнес, с който се занимаваше баща им в миналото. Откакто те станаха господари, в ранчото Хакмесер бяха въведени други закони.

Крис Финерти долепи лице плътно до прътите на клетката и разгледа затворената вътре жена. Тя беше напълно гола и седеше неподвижна, в присвита поза.

Беше ли изобщо жива, запита се Финерти ужасен. Прониза го внезапен шок, но не защото изпита ненадейно съчувствие към жертвата, а защото се изплаши, че може да пропусне неповторимото удоволствие.

— Хей, Наоми — подвикна й той. — Не трябва да се страхуваш от мене. Идвам като приятел. Другите не знаят. Искам само да ти помогна. Не се страхувай и ме погледни! Не лъжа.

Наоми бе успяла така да се сгуши, че не се виждаше почти нищо от женствеността й. Тялото й беше присвито, а главата — отпусната върху ръцете, които обхващаха прилепените към гърдите й колене.

При думите на мъжа тя леко надигна глава, обърна големите си тъмни очи към него и го изгледа с почти неестествено спокойствие. Погледът й като че ли преминаваше свободно през тялото му.

— Долен лъжец! Нали и ти беше с бандитите, които искаха да убият приятеля ми Ласитър. Какво искаш от мен? Какво си ме зяпнал, копеле такова! Не ти и остава друго, освен да ме гледаш, докато ти изхвръкнат очите!

Ненадейно тя скочи ловко и зае предизвикателна поза.

Това, което се откри пред погледа му, надхвърли всичко, което бе очаквал. Той преглътна неволно. Сега вече можеше да разбере Албърт. Наистина, не биваше да подлагат такова създание на физически мъчения. Идеята на Албърт бе доста по-добра.

— Мога наистина да те измъкна оттук — промълви той с дрезгав глас. — Трябва само да ми обещаеш, че…

Вратата на „специалната камера“ се отвори шумно зад гърба му.

— Стига толкова, Крис — каза Албърт Булок. — Мисля, че се нагледа достатъчно.

Албърт бе побързал да се преоблече за посещението в града. Нямаше желание да остави Финерти да се заплесва твърде дълго по голото тяло на отвлечената азиатка. Това беше единствено негова, на Албърт Булок, привилегия.

— Наоми! — изрева той. — Скоро ще очистим твоя приятел Ласитър. Премислихме и го решихме.

Тя приседна на пода и отново се сгуши като котка. Обгърна коленете си с ръце и склони глава върху тях.

Албърт се изсмя гръмко. Секунди по-късно тежката, обкована с желязо врата, се затвори с трясък зад гърбовете на двамата престъпници.

— Значи след като размисли, ти също стигна до убеждението, че Ласитър трябва да умре? — попита Финерти, когато излязоха.

— Нищо не съм премислял — изръмжа Албърт в отговор. — Всъщност този кучи син ми е абсолютно безразличен. И без това той вече не представлява никаква опасност за нас. Но ако ти искаш на всяка цена да го пречукаш, направи го! Действай както решиш!

Уилям тъкмо излизаше от къщата. Той бе доловил последните думи.

— А може би ще бъде още по-добре, ако го пипнем жив — намеси се той и се ухили лукаво. — Тогава ще имаш първокласно средство за натиск върху японката.

— По дяволите! — изрева Албърт в израз на изненада. — Това е най-добрата идея на всички времена, братко! Крисш ти какво мислиш?

— Няма да е лош ход — каза Финерти сухо. — Ще видя какво може да се направи.

— Ако успееш, ще получиш солидна допълнителна премия — обеща Албърт в пристъп на щедрост.

— Само Наоми! — каза Финерти. — Не искам нищо повече.

— О кей. Ще я имаш.

— Пръв?

— Съгласен.

В главата на Албърт вече се оформяше план за убийство. Финерти го дразнеше все по-силно напоследък. И не беше само това. Той ставаше все по-опасен…

* * *

Дойде нощта. Към десет часа вечерта Ласитър гостуваше на собствениците на хотела, Емили и Франц Хоровиц, в тяхното жилище на горния етаж. Междувременно в града отново настъпи спокойствие. Когато разгневеното множество започна да крещи призиви за линчуване, шерифът Джордж Боувър и съдията Джон Евърет успяха бързо да успокоят тълпата.

С течение на времето съдията, подвижен мъж с посивели коси, си беше извоювал завиден респект в Спрингвил. Двамата с шерифа бяха добре сработен екип. Отдавна бяха прехвърлили годините на младостта. Без да предприемат твърди мерки, бяха успели да създадат условия, на които завиждаха повечето градове в тази дива земя.

Ласитър стана от стола и препаса колана с 44-калибровия ремингтън.

— Наистина ли излизате? — Емили се обърна загрижена към него, а Франц кимна с глава. — Ще се въвлечете в нови неприятности, Ласитър. Защо поемате такъв риск, момчето ми?

— Защото научих нещо — отвърна Ласитър мрачно. — От около четири часа братята Булок са в града. С тях е дошъл и техният управител Финерти. Сигурен съм, че той не е сам. Не изглежда така, но аз познавам тези игри. Хората му проникват постепенно в града и се пръскат по кръчмите. А аз трябва да се покажа. Всички трябва да узнаят, че съм отново във форма.

— Но така само ще предизвикате братята Булок — простена Емили отчаяно и закри лицето си с ръце. — О, господи! Не трябваше нищо да ви разказвам!

— Но ми разказахте всичко — каза Ласитър рязко. — И ще ви бъда вечно благодарен за това, Емили.

Той се обърна към Франц Хоровиц.

— Франц, говорихте ли вече с шерифа?

Франц се поколеба.

— Емили каза, че…

— Стигнах до заключението, че нямаме право да намесваме никого другиго — каза Емили решително. — Слушайте, Ласитър, за това, което ви разказах, няма абсолютно никакви доказателства. И без това шерифът не е в състояние да предприеме нищо. Дори ако някой подаде официално оплакване. А вие можете ли да докажете, че са ви пребили братята Булок или техните хора? Ако шерифът Боувър пристигне със заповед за обиск в ранчото Хакмесер, той само ще се изложи на присмех. Братята Булок са хитри като койоти. А техният управител вероятно е още по-опасен. Няма да допуснат никакви доказателства да излязат наяве. Жените и момичетата, които държат под ключ в своя харем, ще изчезнат безследно.

— А жената на Албърт Булок? Емили, вие ми разказахте, че тя също е затворничка на собствения си мъж. Едва ли е възможно да ликвидира и нея.

— Тя и без това няма да се осмели да си отвори устата — каза Емили сърдито. — Този брутален тип я превърна в робиня. Най-напред се ожени за нея, за да пипне наследството й. Сега тя е лишена от свобода. Никога няма да има смелостта да протестира срещу него. Вие също трябва да се въздържате от намеса, скъпи приятелю Ласитър. И без това в сегашното си състояние нямате никакъв шанс.

— Тогава защо ми разказахте всичко това, Емили?

— И аз самата не знам. Внезапно изпитах нужда да се доверя на някого. Всичко ми се изплъзна от устата.

— За щастие на Наоми.

— Никога няма да успеете да я измъкнете оттам, Ласитър.

— Поне ще опитам.

Той извади револвера и го завъртя ловко в ръката си. Под сакото му, пъхнат под колана, бе скрит втори, 22-калибров джобен револвер. За всеки случай.

Ласитър се обърна към изхода.

— Е — каза той невъзмутимо. — Ще се видим по-късно…

— Бог да ви пази! — промърмори мистър Хоровиц.

— Пазете се, Ласитър! — каза Емили с треперещ глас и почти изхлипа. Той й беше оживял на сърцето.

Ласитър знаеше, че семейство Хоровиц изпитваха добри чувства към него. Знаеше също, че шерифът и съдията са доблестни и честни мъже и че в градчето живееха порядъчни хора, които не искаха да убиват.

Но никой не можеше да му помогне. Трябваше сам да продължи пътя си. Емили имаше право. Нямаше да бъде никак лесно да докаже каквото и да било обвинение срещу братята Булок и техните убийци.

Ласитър пое предпазливо по тъмната улица. Целият град бръмчеше като кошер. В кръчмите беше подозрително тихо. Ласитър усещаше как се сгъстяват буреносните облаци. От кръчмите не долиташе никакъв шум. Нито песни, нито смях. Посетителите им разговаряха тихо, като хора, които тайно съзаклятничат. Вероятно мъжете от града вече бяха обработени от подстрекателите, но още не се решаваха да дадат воля на гнева си.

От време на време се мяркаше и шерифът. В Спрингвил имаше три кръчми и той ги проверяваше през неравни интервали от време. Отдавна бе надушил, че се готви нещо. Той не знаеше обаче откъде ще се разрази бурята.

След петдесетина крачки Ласитър видя първата кръчма. Тя се намираше обаче на отсрещната страна на улицата, която имаше най-малко двадесетина метра ширина. Освен това уличното платно бе опасно осветено от ярката светлина на луната. Светеха и отделни улични фенери, светлина идваше и от прозорците на жилищните сгради.

Ласитър поизчака търпеливо, скрит в нишата на една къща. Не забеляза нищо подозрително. Очевидно враговете му още не бяха наточили ножовете си. Вероятно си мислеха, че той все така лежи прикован към леглото.

Ласитър се усмихна злорадо, когато си представи изумените физиономии на тези типове, след като го видят как изниква ненадейно в кръчмата и се отправя с нехайна походка към бара.

Откъм север приближи конска кола и влезе в града. Беше фермерска кола с необичайно голяма товарна платформа. Отпред, на седалката за кочияша, седяха мъж и жена — семейна двойка на средна възраст. Двамата носеха просто облекло и широкополи шапки с кръгла периферия. На платформата зад тях бяха насядали седем деца. Ласитър прецени, че бяха на възраст от две до шестнадесет години. Очевидно това беше семейство Форд, родителите на убитата Алис и нейните по-малки братя и сестри.

Ласитър знаеше всичко това от разказа на Емили Хоровиц. Той бе изключително благодарен на собственичката на хотела, иначе щеше още дълго да се лута като слепец в мрака.

Колата отмина бавно и се насочи към сградата на банката, в съседство, с която се намираше натруфената къща на Джон Причърд.

Ласитър бързо прекоси улицата и със замах блъсна двете крила на вратата на кръчмата. В салона на мига настъпи тишина.

Ласитър се усмихна, огледа хората, насядали по масите, и с подчертано лека походка се насочи към бара. Никой и не подозираше, че дори ходенето му причиняваше адски болки.

— Добър вечер, дами и господа! — провикна се той весело. — Сигурно всички знаете кой съм, иначе нямаше така внезапно да прекъснете разговорите си, когато влязох. — Той леко надигна широкополата си шапка за поздрав. Главата му беше цялата в грозни подутини. По лицето, покрито с неколкодневна брада, имаше повече рани, отколкото здрава кожа. — Да, аз съм този, когото неколцина бандити нападнаха преди два дни в хотела. Тези типове отвлякоха годеницата ми. Но те няма да се радват дълго. Досега никой не е успял да ми се изплъзне, след като съм хванал следите му.

После се обърна към бара и тихо си поръча уиски. Обърна питието на една глътка и вдигна показалец в знак, че поръчва второ.

Зад гърба му в салона все още цареше тишина. Беше доволен от ефекта, който предизвика появата му. Развял бе знамето и скоро плъховете щяха да изпълзят от дупките си. А вероятно някои от тях бяха даже тук, в кръчмата.

— А знаете ли кои са престъпниците? — провикна се някакъв мъж. Вероятно жител на града, както личеше по облеклото му.

— Скоро ще знам — отвърна Ласитър приветливо.

Проехтя смях, който изразяваше съмнение.

— И вярвате, че ще се справите съвсем сам? — сега въпросът зададе друг мъж, висок и мускулест, с тънки черни мустачки и облечен като каубой от моден журнал. — Позволете ми да дойда и да се чукна с вас.

Мъжът се приближи, леко повдигна за поздрав черната си шапка със сребърна лента и откри зъбите си в ослепителна усмивка.

— Аз съм Крис Финерти, мистър Ласитър. Управител в ранчото Хакмесер. Ние разполагаме с голям отряд. Ако желаете, с удоволствие ще ви предоставя неколцина от моите хора, за да ви бъдат в помощ при разследването.

Ласитър отвърна с дружелюбна усмивка.

— С радост приемам предложението ви, мистър Финерти. При нужда ще се възползвам от него.

— Хей, Крис! — провикна се някакъв каубой от задните маси. — Разкажи му нещо за онази ферма! Може би там ще открие и своята годеница. Надявам се, не в състоянието, в което намериха там Алис.

Ето, че някой вече подхвърли темата, фермата! Сигурно имаше предвид фермата на прокълнатите, както бе известна на всички.

— О, Кърби, затвори си устата! — смъмри го Финерти. — Това са прибързани приказки. Досега няма никакви доказателства срещу хората от фермата Мадник.

— Но съществува подозрение, че и други млади жени и момичета са изчезнали безследно в тази посока! — извика друг буен мъж. — Защо и момичето на Ласитър да не е станало жертва на прокълнатите?

Ласитър се обърна с престорено любопитство:

— Каква е тази история, Финерти? Много бих искал да знам какво общо има с фермата?

— Емили не ви ли разказа вече какво се е случило? — попита Финерти и Ласитър веднага усети недоверие в гласа му.

Трябваше да бъде изключително предпазлив.

— Имате предвид мисис Хоровиц, собственичката на хотела? — И след като Финерти кимна, Ласитър продължи: — Не, нищо не ми е казвала за никаква ферма. Преди малко споменахте, ако не се лъжа, фермата Мадник.

— Да, говорим за фермата Мадник. За нейните обитатели се носят лоши слухове. Ужасни неща. Чува се даже, че са отвличали жени.

— А какво е станало с тази Алис, която била намерена там?

— Алис бе намерена убита в земите на фермата Мадник — отвърна Финерти сърдито. — Какво ще кажете да седнем заедно, Ласитър? Ще ви разкажа на спокойствие всичко, което искате да знаете.

— Чудесна идея! — Ласитър се ухили и без да се бавят, седнаха на една малка странична маса, която бе разчистена светкавично след властния жест на Финерти.

* * *

— Все пак ти постигна целта си, Джон — Албърт Булок утешаваше банкера Причърд. — И пак повтарям: ние не го искахме. Младият Маккинън е виновен за всичко. Той започна да стреля като обезумял. Бяхме напълно изненадани. Повали от седлата двама от най-добрите ми хора. Тогава Алис се хвърли пред него, за да го предпази. Горе главата, старче. Най-сетне Сребърната мина е твоя. Нали така бе записано в брачния ви договор. На онзи тъпак Абел Форд ще платиш само обезщетение. И не забравяй да му напомниш, че Алис е постъпила твърде лекомислено, като се е забъркала в любовна афера със сина на ковача.

Албърт напълни чашата си и я вдигна окуражително.

— А сега, Джон, налей си едно и да пийнем заедно, както в старото време. Безсмислено е да изпадаш в униние.

Банкерът също изпразни чашата си и се усмихна.

— Прав си, Албърт. Но бих предпочел сега тя да беше в твоя харем… Поне щях да я виждам от време на време.

— Не го вземай толкова навътре. Имам достатъчно красавици и за тебе.

— Впрочем как е новата? Чух, че била японка.

— Да, или нещо подобно. Във всеки случай, тя е от класа.

— Ще ми я отстъпиш ли, когато те посетя следващия път?

— Съжалявам, Джон, но аз трябва да съм пръв. Ще се наложи да се поизмъча.

— Имам време.

На вратата се почука. Влезе слуга в ливрея и съобщи за пристигането на семейство Форд.

— Въведи ги, Чарли! Долу, в голямата приемна. Веднага ще им обърна внимание.

— Ние да изчезваме ли? — попита Албърт.

— Не. В крайна сметка, вие сте най-добрите ми приятели. Дошли сте да ме утешите в този тежък час. Бих желал да останете близо до мен и да продължите да ми вдъхвате сили и вътрешна твърдост.

Той се ухили широко и долно. Междувременно лакеят бе изчезнал от стаята.

— А ковачът? — попита банкерът с тих глас. — Той няма ли да дойде?

— Иска да си помисли малко — отговори Албърт. — Когато го посетихме, бе изпаднал в ярост. Срещу тебе. Но постепенно се овладя. Уилям успя да го убеди, че в този час на тежка мъка трябва особено да държим един за друг.

Причърд кимна към Уилям в израз на благодарност.

— Ти винаги си бил най-добрият от нас в приказките, Уилям. Готов ли си с надгробното слово?

— Аз ли ще държа надгробното слово? — изненада се Уилям.

— Никой не би могъл да го направи така съвършено, както ще го сториш ти, Уилям. Моля те, направи го.

— Ясно. Ще направя така, че хората да побеснеят от ярост — обеща Уилям. — Без някой изобщо да се усъмни.

По злорадата му усмивка личеше, че само мисълта за това му доставя сатанинско удоволствие.

След малко всички слязоха долу в голямата зала. Навън вече се чуваше глъчката от многобройните деца на фермера.

— А сега ще трябва да приема тази детска сбирщина в хубавата си къща — изръмжа банкерът.

— Той има още една дъщеря, шестнадесетгодишна — подшушна му Албърт.

— Но вече няма сребърна мина — просъска банкерът.

Абел Форд и жена му Лиза влязоха първи. След тях нахълта шумният орляк деца. Те замлъкнаха обаче, щом се озоваха в обширната зала с блестящи полилеи и дебели килими. Досега не бяха виждали такъв разкош. Родителите им също. Причърд не бе канил гости в частния си дом, даже на сватбата си с Алис Форд. Днес бе принуден да направи изключение. Това му тежеше на душата, но сега, когато беше в траур, не биваше да се показва дребнав.

Банкерът и семейството на фермерите се поздравиха тихо и си казаха обичайните за случая баналности. Причърд нареди да бъде сервирано на голямата маса. Децата се нахвърлиха с вълчи глад на многобройните лакомства.

По-късно дойде и Алекс Маккинън с жена си. Сломените от скръб родители си подадоха ръце.

След малко мъжете се оттеглиха, за да обсъдят какво да се прави занапред. Ковачът Алекс Маккинън беше честен човек и обикновено обмисляше всичко внимателно. Днес той не беше в състояние да събере мислите си. Чувствата надделяваха над съзнанието му.

Той взе пръв думата. Изобщо не съзнаваше, че мислите, които изказваше сега, му бяха втълпени изключително изкусно от Уилям Булок преди два часа.

— Аз съм само един прост ковач, Джон — прогърмя гласът му. — Но аз познавам библията. Око за око, зъб за зъб, така е написано там. Не знам какво мислите вие, Джон Причърд. Аз мисля обаче, че тази сган трябва да бъде унищожена веднъж завинаги! Фермата на прокълнатите е като трън в очите ни. Трябва да я заличим от лицето на земята! И ако никой не иска да ми помогне, аз собственоръчно ще измъкна убийците от затвора и ще ги окача на най-високия клон!

— Вие сте прав, Алекс — каза Причърд. — Но не трябва ли все пак да оставим законът да отсъди?

— По дяволите! — избоботи гневно ковачът. — Нали познаваме съдията, този страхливец!

— Все пак, нека не вършим нищо необмислено — предложи банкерът.

— Аз съм на същото мнение — каза Абел форд, който досега бе мълчал скромно останал по-назад. — Искам най-напред детето ми да получи достойно погребение.

Ковачът наведе засрамено глава.

— И моят Питър също — каза той с приглушен глас. — Това са думи на място, Абел. Ще бъде светотатство, ако точно сега нарушим небесния мир на нашите деца. Ние…

Внезапно навън проехтяха серия изстрели. По всичко личеше, че в непосредствена близост се завърза ожесточена битка. Между изстрелите се чуваха крясъци.

* * *

Ласитър се прозина широко. Вече час седяха и си говореха с Финерти, бяха пийнали доста през това време. Ласитър бе издръжлив. Трябваше да издържи и сега. Иначе нямаше никога вече да види Наоми. Сега бе моментът да продължи да кове желязото.

— Струва ми се, днес си позволих твърде много, Финерти — усмихна се Ласитър. — Трябва вече да си лягам. Надявам се, че утре пак ще се видим.

— Нали вече ти обещах, амиго — засмя се хитрият Финерти. Той бе убеден, че рибата е налапала въдицата. Нямаше да бъде трудно да го пипнат още тази нощ и да го откарат в ранчото Хакмесер.

— Ти наистина ми помогна — каза Ласитър и се престори, че се надига с мъка от стола, опирайки се на ръба на масата. — Тази проклета ферма. Ще се занимая внимателно с тях. И ако там са тези кучи синове, които ме подредиха така, кълна ти се, че ще им изпотроша кокалите.

— Ще ти помогна — каза Финерти със съчувствие в гласа. — Разчитай на пълната ми подкрепа. Това, което са ти сторили, е отвратително. А тази Наоми, за която ми разказа — тя наистина ли е японка?

— Тя е от Хонолулу — каза Ласитър.

— Къде е това?

— Нямам понятие. Тя ми го каза.

— Май те е преметнала. — Финерти се засмя гръмко. Без съмнение, този път от сърце. — Къде е все пак това Хорлалу?

— Хлонуналу — поправи го Ласитър престорено. — Но какво значение има това?

— Не ме и интересува — изкиска се Финерти.

Ласитър си тръгна с несигурна крачка, Финерти изгледа гърба му и се усмихна злорадо. Подготвил бе всичко необходимо. Именно затова междувременно бе излизал на двора — да си облекчи мехура, както бе казал на Ласитър. В действителност бе използвал времето, за да даде нужните указания. Хората му бяха готови да хванат като добиче този тип и да го закарат жив в ранчото Хакмесер.

Край на проблемите! Финерти запали пура. Не беше предполагал, че може да стане толкова лесно. Смятал бе Юитър за много по-опасен.

Докато Финерти димеше с пурата си, Ласитър излезе на верандата към изхода, вдиша свежия нощен въздух и се огледа предпазливо във всички посоки. След като се увери, че не е проследен, се отправи по улицата.

Въпреки всичко беше нащрек. Позволи си само да хвърли бърз поглед встрани към къщата на банкера Причърд, когато минаваше покрай голямото здание на банката. За миг мислите му се отклониха, когато неволно си спомни семейството на фермерите с многобройните им деца.

Тогава те изскочиха изневиделица пред него. Бяха четирима. Всички държаха насочени пистолети.

Очевидно Ласитър нямаше никакъв избор. Ако някой се осмелеше да окаже съпротива в подобна ситуация, най-често завършваше земния си път в следващата частица от секундата.

Въпреки това Ласитър не можеше да бъде сплашен лесно.

Четиримата мъже бяха изскочили от един тесен проход между къщите. Сега искаха да вкарат и него там. За да могат да си разчистят сметките, така да се каже, по-далеч от обществеността.

— Вдигай лапите високо! — изръмжа предводителят им. — Нямаш никакъв шанс. Ако се съпротивляваш, ще останеш инвалид за цял живот! А после ще довършим онова, което бяха замислили братята Булок.

В израз на подчинение, Ласитър вдигна ръце на височината на раменете си и както беше така, отстъпи няколко малки крачки назад.

— Така ли? А какво бяха замислили?

— Щяха да те кастрират! — просъска същият тип, който очевидно бе главатар на бандата. — Трябва да благодариш на твоята приятелка, че ти се размина. Но те едва ли ще се откажат от намерението си, щом те отведем в ранчото Хакмесер.

Ласитър бе пронизан от ужас, осъзнал защо искаха да го закарат в прословутото ранчо. Те искаха чрез него да изнудят Наоми, която държаха затворена там. Сигурно вярваха, че за него тя ще е готова на всякакви жертви. А след като тя се огънеше пред волята на братята Булок, щяха да го скопят и да го направят за посмешище.

В сърцето му пламна буен, изпепеляващ огън. За всеки, който го познаваше, бе ясно, че вече нищо не може да го възпре.

Незабелязано бе достигнал границата на тъмнината, която падаше върху тесния проход. Четиримата бандити предугадиха намерението му.

— Стой! Нито крачка повече! — просъска отново предводителят им.

Револверите изщракаха застрашително. Ако не се подчинеше, щяха да го застрелят, без да се церемонят. Но шефовете им желаеха да го имат жив.

Той се спря на място, ръцете му бяха все още вдигнати на височината на раменете. Буйният огън на яростта отстъпи пред усещането за леден студ.

— Да, така е добре — похвали го предводителят и пристъпи към него, за да вземе револвера му от кобура.

Ласитър чакаше точно това. Юмрукът му замахна със скоростта на светкавица и със силата на ковашки чук. Все още не бе възстановил напълно физическите си сили, но ударът му беше достатъчно мощен. Улучи противника си право в лицето и той залитна назад. Ласитър скочи назад в тъмнината и за миг извади своя ремингтън от кобура.

Останалите трима бандити също реагираха хладнокръвно. Револверите им изтрещяха и избълваха огнени светкавици.

Ласитър се сви ниско и отвърна на стрелбата. Той стреляше бързо, без да се цели добре. Надяваше да улучи поне един от противниците си, тъй като те бяха застанали плътно един до друг. С първите четири куршума успя да повали двама. Те паднаха тежко на земята и по всичко личеше, че никога вече няма да станат.

Останалите двама не се предаваха. Знаеха много добре, че му остават само два патрона в барабана на револвера. Ако го притиснеха сега, нямаше да успее да презареди достатъчно бързо.

Когато двамата нападнаха, Ласитър отскочи встрани. Първият държеше рязана пушка за сачми. Вторият остана предвидливо на задна линия. Във всяка ръка той държеше по един револвер. Като предводител си запазваше правото да довърши Ласитър, след като най-напред този с пушката го направи неспособен за по-нататъшна борба.

Ласитър се хвърли по корем на земята. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да бяга. В тесния проход не съществуваше никаква възможност за прикритие и нямаше да успее да избяга на достатъчно разстояние, за да се изплъзне от заряда от сачми на пушката. Все още не беше в достатъчно добра физическа форма за това.

Едва бе успял да залегне, когато пушката на бандитите изтрещя оглушително. Сигурно беше от особено голям калибър, вероятно специална изработка. Сачмите изсвистяха заплашително над главата му. Той нададе луд крясък, израз на нечовешка болка, а после гласът му премина в престорено жално скимтене. В същото време се претърколи безшумно, докато успя да се притисне плътно до основата на стената на сградата.

Пушката избоботи отново. Този път бандитът се бе прицелил по-ниско и залпът сачми обсипа мястото, където Ласитър бе лежал само допреди миг.

Всичко се разви за не повече от двадесет секунди. Сега убийците щяха да побързат да избягат от улицата. Те хукнаха към прохода. Ласитър вдигна револвера си и изстреля последните два куршума. И двете попадения бяха точни. Разбра го по начина, по който паднаха двамата нападатели. Той скочи на крака, презареди бързо револвера си и огледа напрегнато улицата, която бе обляна от ярката лунна светлина. Можеше да се очаква, че ще гъмжи от любопитни, но въпреки това не се мяркаше жива душа.

Ласитър остана в прикритието на прохода. Щеше да бъде истинско самоубийство да се покаже навън сега, на ярката лунна светлина. Все пак градчето гъмжеше от хората на Булок. В мига, в който се появеше на открито, щяха да го очистят с точен изстрел от засада. Добре, че все пак не знаеха какво точно се е случило. Може би предполагаха, че вече е мъртъв. Също като четирите безжизнени трупа, които лежаха — някои на тротоара, други в праха на Мейн стрийт.

Останалите още не смееха да надзърнат от дупките си. Нека неизвестността да им къса нервите! При тази мисъл Ласитър се усмихна доволно.

Той се оттегли бавно и безшумно назад. Трябваше да се движи пипнешком и с извънредна предпазливост в дълбокия мрак. Всяка следваща крачка можеше да бъде съдбоносна. Освен това, почти не познаваше града. Опитваше се да си състави що-годе точна картина на разположението, като по памет възстановяваше малкото, което бе видял. Ако продължеше по уличката в тази посока трябваше рано или късно да излезе на открито и тогава…

Проклятие! И този шанс бе безнадежден! Сигурен беше, че междувременно Финерти вече е организирал смъртоносното преследване. Този кучи син, Финерти! Той сигурно вече е пресметнал къде трябва да се появи Ласитър, ако е все още жив и иска да се измъкне.

Внезапно Ласитър долови тихи предпазливи стъпки отпред, към края на уличката. Добре, че преди минута бе спрял, за да обмисли още веднъж положението, в което се намираше.

Ласитър замръзна и затаи дъх. Револверът му беше готов за стрелба. Слухът му долови шепот. После някой се изкашля неволно. Друг изруга полугласно:

— Полудял ли си, Джо!

— На всекиго може да се случи! — отвърна другият сърдито.

— Прекаляваш с пушенето, Джо!

— Ти пък защо се нервираш? — изруга този Джо, който с кашлицата си издаде тайната акция. — Ако беше жив, отдавна щеше да стреля!

— Може би си прав — изръмжа спътникът на Джо. — Но искам да го знам със сигурност. Ела, нека да проверим!

Ласитър не се помръдваше от мястото си. Планът за действие беше ясен. Трябваше да ги изчака да се приближат достатъчно, за да може да разпознае силуетите им и да стреля на сигурно.

Тази мисъл още владееше съзнанието му, когато се случи нещо неочаквано. От една ниша в стената се разнесе тропот, като че ли се събори дъска или дървен сандък. В следващия миг настъпи истински ад. Някакво заблудено псе се стрелна като побесняло покрай ботушите на Ласитър. В същия миг изтрещяха изстрели от револверите на двамата мъже. В отблясъците Ласитър зърна силуетите им, падна на коляно и отвърна на стрелбата. Изстреля и шестте патрона от барабана на револвера и по всичко изглеждаше, че и този път шансът беше на негова страна.

Чу ясно шума от падащите тела, но за известно време не различаваше нищо в тъмнината, тъй като очите му бяха заслепени от ярките пламъци от дулата на оръжията.

По-назад в уличката се чуха бързо приближаващи се стъпки. Някакви хора тичаха насам и стреляха напосоки, без да го виждат. Той се притисна, колкото бе възможно, в най-близката ниша. Куршумите свиреха на косъм от него.

Ласитър трескаво презареди своя ремингтън.

Преследвачите бяха трима. Те се спряха само на няколко крачки от него — там, където се бяха препънали в телата на мъртвите си другари. Някой запали клечка кибрит и освети лицата на убитите.

— По дяволите! — изръмжа някакъв глас. — Снайдър и Мослек!

— Положително и те са улучили това куче — каза друг с безизразен глас.

Силуетите им се очертаха достатъчно ясно на светлината от кибритената клечка. Ласитър би могъл да ги застреля веднага, но вече не можеше да си го позволи. Въпреки всичко, което се случи. Продължаваше да стои неподвижен, със затаен дъх.

— Нека да поогледаме — каза трети. — Ако са го улучили, трябва да е паднал някъде там оттатък.

Преследвачите се раздвижиха. Ласитър пое с облекчение дъх, когато го отминаха. Реши, че е време да се изтегли. Променената ситуация беше единственият му шанс.

Но едва бе помислил това, когато в предния край на уличката се разнесе шум. Появиха се мъже с фенери и факли в ръце.

— Не може да е избягал надалеч! — изпъхтя един от групата и Ласитър се оттегли обратно.

Но дори да беше побягнал, нямаше да има никаква полза. Внезапно го обля ярка бяла светлина. Бяха няколко от онези нови карбидни лампи, които използваха в мините.

Бандата изрева диво. Ласитър прецени, че бяха седем-осем души. Всички стреляха и крещяха като луди.

Той се хвърли на земята и се претърколи. Първите куршуми, поне дузина, просвистяха като ято стършели над главата му. Докато падаше, той светкавично извади револвера си и завъртя барабана. Внезапно го обзе дълбока горчивина и чувство на примирение. Нямаше да успее да освободи Наоми от ада на дяволските братя.

Всичко се оказа напразно.

В барабана на револвера нямаше повече патрони. Ласитър се претърколи встрани с изкривено лице и извади малкия револвер 22-ри калибър, който бе взел като резервно оръжие за изключителни случаи.

Нападателите се клатушкаха във всички посоки. Някои рухнаха, повалени от изстрелите. Останалите се пречкаха един в друг в тясното пространство на уличката. Ласитър изпразни и втория револвер в бандата. Една карбидна лампа беше разбита от точно попадение. Нападателите отново закрещяха. Ласитър съжаляваше, че не бе взел повече оръжия. Една рязана пушка щеше да бъде най-доброто средство срещу тези негодници.

Противниците му бързо се съвзеха от изненадата и отвърнаха на стрелбата. Внезапно удар с невероятна сила улучи черепа му. В мозъка му експлодира огнена светкавица и той осъзна, че вече бе свършено. Една последна мисъл прониза съзнанието му: Наоми Рейнбоу!

 

 

Нападателите прекратиха стрелбата. Бяха общо осем души. Само четирима от тях бяха на крака. Двама лежаха безжизнени. Други двама се превиваха от болка на земята, притискаха ръце към раните си и стенеха ужасяващо. Никой от четиримата оцелели не им обръщаше внимание. В тяхната общност не съществуваше състрадание, още по-малко — приятелство и дружба. Всеки се грижеше сам за себе си.

Четиримата невредими нападатели се приближиха до поваления Ласитър. Един от тях го освети с карбидна лампа.

— Вече е на оня свят — каза той безпристрастно.

Съседът му насочи револвера си към главата на Ласитър, която бе обляна в кръв.

— За по-сигурно ще му пусна още един — каза той със сподавен глас.

— Няма нужда, Болдуин. Мъртъв е като пирон от ковчег.

— Двоен тегел държи по-здраво — ухили се Болдуин.

— Побързай тогава! Трябва да изчезваме!

— О’кей.

Болдуин заобиколи жертвата си.

— Хенри — обърна се той към мъжа с лампата, — светни насам. Искам да бъда напълно сигурен, че съм си свършил добре работата!

Хенри вдигна лампата и насочи светлината.

— По дяволите! Нали вече ти осветих всичко!

Неочаквано откъм тъмнината зад гърбовете им проехтя мощен глас:

— Ако стреляш, Болдуин, ще бъдеш мъртъв!

В тъмнината се чуха поредица прещраквания от зареждането на пушки. Мъжът, който изрече предупреждението, беше шерифът Джордж Боувър.

Четиримата убийци прибраха револверите си в кобурите. Хората наоколо запалиха фенери. Шерифът бе дошъл със силен отряд. Той хвърли поглед към безжизненото тяло на земята.

— Но това е Ласитър, ако не се лъжа…

— Това беше Ласитър — ухили се Болдуин.

— А тогава защо искаше да му пуснеш още един куршум в главата? — заинтересува се шерифът.

— Защото той е самото зло, шерифе — каза Болдуин. — Убеден съм, че в действителност той е един от онези страшни вълци кръволоци, които се измъкват веднъж на пет години от подземните си пещери и се превръщат в двукраки чудовища. В старите истории, които ми е разказвал моят дядо, се казва, че тези твари трябва веднага след това да се довършат с изстрел в тила.

— И после да се забие кол в сърцето им — допълни шерифът със сарказъм. — Знам тези предания, Болдуин. Но не им вярвам. Всичко това е жалък маскарад, Болдуин. Всички тук сте от ранчото Хакмесер. Кажете какво се е случило?

Болдуин посочи към Мейн стрийт.

— Той нападна ненадейно четирима от нашите приятели. Нападана ги, без да каже нито дума, и ги застреля на място. Двама от нашите били очевидци. Те ни съобщиха и ние се вдигнахме да преследваме убиеца. После той уби още петима от нашите хора. Държеше се като хищен звяр. Има само едно обяснение, шерифе. Той е вълк кръволок от пещерите.

— Погрижете се за мъртвите, а преди това за ранените — каза шерифът. — Утре сутринта ще съставя протокола. Очаквам всички замесени, стига да са в състояние да дойдат.

— Дадено, шерифе — каза Болдуин. После той и спътниците му оказаха помощ на ранените.

След малко пристигна гробарят Ной Стоун, съпроводен от двамата си помощници, които бутаха голяма ръчна количка, натоварена с няколко ковчега.

— Откъде да започваме, шерифе? — попита старият Ной невъзмутимо.

Шерифът Джордж Боувър посочи Ласитър.

— Най-напред приберете всичко, което се търкаля тук на улицата.

* * *

Ласитър имаше странното усещане, че се носи някъде в облаците. Нямаше я обаче нито слънчевата светлина, нито синьото небе. Всичко наоколо бе обгърнато в абсолютен мрак.

Опита се да се раздвижи, но движенията му бяха ограничени в тясно пространство. Главата му ехтеше и го мъчеше непоносима болка. Долови приглушени шумове, които наподобяваха търкалянето на колелата на каруца. Подът под гърба му вибрираше.

Тогава паметта му започна бавно да се възвръща. Той вдигна предпазливо дясната си ръка и напипа груба нерендосана дъска. Миришеше на ела или бор. Прояснението дойде внезапно — той лежеше в ковчег! Бяха го сметнали за мъртъв и сега го караха към гробището, заедно с онези типове, които успя да застреля.

По тези места обикновено постъпваха така след престрелка. Жертвите се погребваха възможно най-бързо. Обикновено не заслужаваха достойно погребение. Трябваше да изчезнат така, както бяха живели. Без съчувствие, без мъка.

И сега щяха да изкопаят голям общ гроб. Кръстът с имената им щеше бързо да изгние, гробът скоро щеше да обрасне с буйна трева.

Каруцата спря. През дъските на простия ковчег се дочуха груби гласове. Последва тропот и стържене. Вероятно снемаха другите ковчези от платформата на количката. Най-сетне дойде и неговият ред. В един миг едва потисна неудържимия импулс да заудря с юмрук по капака на ковчега, но после размисли, че вероятно ще бъде по-добре, ако изчака още малко.

Вдигнаха ковчега и го пренесоха на известно разстояние, след което го пуснаха на земята. Сигурно веднага щяха да започнат да копаят гроба.

Чуха се стъпки, които се отдалечаваха. Ласитър бе обгърнат от пробна тишина. Въздухът в ковчега ставаше все по-тежък. Ласитър се опитваше да не диша дълбоко, за да не изразходва кислорода.

Времето течеше мъчително бавно. Обзе го чувството, че се носи в някаква безкрайна вечност. След известно време отново се чу шум от местене на ковчези. Някой каза:

— Всичко на всичко осем парчета. Добре направихме, че напоследък поработихме и си подготвихме работата занапред. Като че ли съм имал някакво предчувствие. И така, до утре сутринта, момчета! Най-напред се наспете добре. Утре вечер ще заровим цялата тази банда. Но първо ще погребем Алис и Питър.

— Шефе, дали да не изчакаме, докато обесят Мадник и неговия съучастник?

— Може да минат още няколко дни дотогава. Нали знаете, нашият съдия не издава прибързани присъди.

— Дочух нещо друго, шефе. И двамата ще увиснат на бесилката утре до залез-слънце. Веднага след погребението на Алис и Питър. Нещо се мъти в града. Алекс Маккинън е взел нещата в свои ръце. Той е като полудял. Повечето мъже са твърдо на негова страна. Освен това изглежда, че братята Булок и банкерът ще ги подпомогнат със стрелци.

— Аз съм настрана от тези неща — каза старият гробар. — Когато тълпата буйства, може да ти струва живота, ако се противопоставиш. Е, лека нощ. Аз ще поразчистя още малко.

Ласитър чу шум от затваряне на врата. В продължение на минута цареше пълна тишина. Отново изпита желание да почука по капака на ковчега, но това вече не беше необходимо. Някой вече се опитваше да го отвори. След малко капакът се повдигна и Ласитър съзря в мътната светлина на един фенер обраслото с брада лице на възрастен мъж.

— Здрасти! Ето те и тебе, синко — каза сдържано старецът. — Ела, ще ти помогна…

Ласитър успя обаче без чужда помощ да се изправи и да изпълзи от неудобния дървен сандък.

— Веднага разбрах, че не си мъртъв — каза старецът съучастнически. — Но това беше единственият начин да те изведа в безопасност.

— Страхотна хитрост! — каза Ласитър. — Значи ти си един от противниците на Булок.

Старецът му протегна ръка.

— Казвам се Ной Стоун. Емили ми разказа за тебе. Тя смята, че точно ти си истинският мъж, който ще разчисти цялата тази измет.

— За мен сега е важно само моето момиче — каза Ласитър и приседна върху куп наредени дъски. — Всичко останало ще се уреди от само себе си.

— Надявам се, че си прав.

Старият Ной му подаде шише, пълно до половината с някаква течност.

— Вземи, това е добро лекарство. Сам съм го приготвил.

Ласитър опита предпазливо. Имаше наистина освежаващ вкус и леко пареше в гърлото. Той веднага пое една по-голяма глътка и усети как в стомаха му се разлива благотворна топлина и после се разпространява по цялото му тяло.

— Това е билкова ракия — обясни старият Ной. — Ще ти дам една бутилка за из път.

— Емили знае ли, че съм жив?

— Копнее да те види и да се грижи за тебе.

Ласитър се усмихна.

— Едва ли ще й се удаде тази възможност.

— Защо, какво си намислил?

— Ще видим.

— Не е необходимо да ми го издаваш. Досещам се вече. Искаш да измъкнеш момичето си оттам. Да се надяваме, че ще успееш. За да проникнеш в ранчото Хакмесер, е необходима малка армия. То е истинска крепост, осигурена от всички страни.

— Не се безпокой за мене.

— И в твоето състояние… — продължи старецът и поклати глава. — Трябва да изчакаш, докато нещата се успокоят. Ще удариш тогава, когато те забравят напълно. Във всеки случай, аз бих постъпил така, ако бях на твое място.

— Но не си — каза Ласитър сухо. — Знам много добре какво трябва да направя.

— Ама и ти си корава глава — старият Ной се усмихна с уважение. — Бих искал да ти помогна с нещо.

— Много мило от твоя страна, Ной. Но най-добре е да свърша сам това, което съм намислил. А управителят — той беше ли застрелян?

— Той изобщо не се е намесвал. Прекарал цялото време в кръчмата и се забавлявал с едно момиче на бара. Казват, че бил силно шокиран, когато научил какво се е случило. Заявил, че ужасно съжалява за тебе. Не предполагал, че си бил такъв звяр. Имал те почти за свой приятел.

— А големите босове казаха ли нещо?

— Естествено. Обичайните баналности. Били потресени, невероятен ужас — и други подобни дрънканици. Сигурно знаеш за какво става дума.

— А как реагира шерифът?

— Коректно, както винаги. Според показанията на оцелели свидетели, по неизяснени причини ти си открил стрелба по четирима от хората на Булок. Или, по-ясно казано, ти си стрелял по тях без предупреждение и без да им дадеш никаква възможност да се защитят. А когато приятелите им се притекли на помощ, тогава истински си побеснял. Носи се даже мълвата, че ти си един от онези кръвожадни вълци чудовища, които живеят в подземни пещери. Тук, в покрайнините на пустинята, се раждат най-страховити легенди. Според една от тях, тези жестоки хищници излизат веднъж на пет години от подземните си бърлоги и се преобразяват за кратко време в двукраки чудовища. Затова, въпреки че те смятаха за мъртъв, един от добре платените убийци на Булок искаше за по-голяма сигурност да те застреля още веднъж в тила. Добре че в последния момент се намеси шерифът.

— Какво направи той след това?

— Какво можеше да направи? Той бе длъжен да се съобразява с показанията на свидетелите. Нямаше никой, който да твърди противното. Всички били действали при неизбежна самоотбрана.

— Братята Булок са явно много по-изпечени, отколкото предполагах досега.

— Не са само братята Булок, синко — каза старият Ной сериозно. — Мисля, че в дъното на всичко стои Крис Финерти. Трябва най-много да се пазиш от него.

— Знам, знам, Ной. Между другото, вече имах възможността да побъбря с него почти час.

— Да, и той е прозрял големия си шанс — изръмжа старият Ной. — Струва ми се, че са искали да те хванат жив. Прав ли съм?

— Защо мислиш така?

— Защото в противен случай можеха да те очистят веднага. Това щеше да бъде много по-лесно за тях.

Ласитър го потупа по рамото.

— Схванал си, Ной. Трябвах им жив. Искаха да ме използват като средство за натиск върху моята годеница. Очевидно тя никак не е лесна за тези развратни типове. Но тези негодяи сигурно скоро ще я подложат на мъчения, които няма да може да понесе. Затова трябва да побързам. А сега ще ми покажеш ли най-прекия път до хотела на Емили?

— Веднага. Преди това искам да ти дам нещо. Нали ти обещах.

Подхилвайки се, старчето започна да рови в купчина дървени стърготини и не след дълго измъкна една малка бутилка.

— Ето лекарството, синко. То ще ти даде нови сили.

— Благодаря, Ной — каза Ласитър и също се усмихна.

 

 

Около пет следобед, след като бе отминала най-голямата горещина на деня, траурната процесия бавно пое към гробището. Двата ковчега, обсипани с цветя, бяха поставени на обвитата с черен плат катафалка. Зад колата вървяха опечалените близки. До банкера Джон Причърд бяха неговите приятели — братята Булок. Той нямаше близки.

Докато траурното шествие, в което участваха почти всички жители на градчето, се точеше по Мейн стрийт, Ласитър се промъкна откъм задната страна на офиса на шерифа.

Всичко вървеше по-гладко, отколкото бе очаквал. Задната врата не беше заключена и Ласитър успя да проникне безшумно. От Емили бе узнал, че по време на погребението в офиса щеше да дежури помощник-шерифът Виктор Иънг с двама допълнително назначени помощници.

Самият Виктор Иънг, а също шерифът и съдията, бяха посветени в тайния план. За това се беше погрижила Емили. Тези трима мъже, а също и старият Ной Стоун и съпругът на Емили — Франц, бяха единствените, които знаеха. Ласитър трябваше обаче сам да освободи двамата затворници. Никой не биваше да узнае, че шерифът и съдията са дали благословията си за това начинание. За тях това бе единствената възможност да попречат задържаните да бъдат линчувани.

В коридора Ласитър завърза кърпата си така, че да скрие лицето му. Двамата временни помощници не биваше да го познаят. По-късно и те, и помощник-шерифът Иънг, трябваше да заявят, че нападателят е бил непознат.

Изглеждаше, че всичко върви по плана. Истинско щастие, че съществуваха хора като Емили, като шерифа и съдията, като стария гробар Ной Стоун. И, разбира се, като помощник-шерифа, който скоро щеше да заеме шерифския пост. Всички те облекчаваха неимоверно задачата на Ласитър.

Той завъртя бавно дръжката на вратата. Бравата беше добре смазана и не издаде ни най-малък шум. Тогава Ласитър отвори вратата със замах. В дясната си ръка държеше револвера. Оръжието не беше готово за стрелба. А и защо? Нали цялата работа беше предварително скроена?

Това, което се разкри пред погледа му обаче, беше извънредно обезпокоително. Помощник-шерифът и двамата временни помощници бяха проснати на пода на средата на канцеларията. И тримата бяха в безсъзнание. Главите им бяха окървавени. Ясно личаха следите от нанесения им жесток побой. Освен това те бяха оковани във вериги и устата им бяха запушени, така че да не са в състояние да вдигнат тревога, когато дойдат на себе си.

Братята Булок бяха подготвили всичко перфектно.

Ласитър долови гласове откъм коридора с килиите. Като внимаваше да не вдига шум, той взе една рязана пушка от пирамидата с оръжията. Ситуацията го налагаше. Не биваше да се излага повече на излишни рискове.

Той блъсна с крак вратата, която бе само леко притворена.

— Горе ръцете! — извика той през маската. Тримата бандити, които бяха в коридора към килиите, извадиха револвери. Ласитър стреля последователно с двете цеви. И тримата му противници се свлякоха на пода. Вече не мислеха за съпротива.

На колана на единия бе окачена връзката ключове, която принадлежеше на канцеларията на шерифа. Ласитър бързо намери ключа за килията, зад чиито решетки в жегата се пържеха двамата обречени на смърт.

— Хайде, побързайте! — прошушна Ласитър. — Вземете оръжие от канцеларията! Приготвил съм коне!

Чарлз Мадник и неговият съдружник го последваха, без да промълвят нито дума. Половин минута по-късно те излетяха от задната врата към двора. Ласитър бе завързал три коня зад група дървета.

Мъжете тъкмо се канеха да скочат на седлата и да препуснат, когато изскочиха първите конници. Без съмнение те бяха хора от въоръжената банда на Булок. Бяха общо осем души на коне и откриха незабавно огън, щом зърнаха тримата бегълци. Ласитър бе взел със себе си пушката, като още в канцеларията на шерифа я бе презаредил. За всеки случай. Трудът му не се оказа излишен. Първият заряд с трясък прониза редиците на нападателите. Това бе достатъчно, за да предизвика объркване и паника. Някои от конете също бяха улучени от оловните сачми и реагираха необуздано. Едни от тях се изправиха на задните си крака, като цвилеха подплашено, други се завъртяха като пумпали или, обзети от паника, препуснаха напосоки, хвърляйки ездачите си на земята.

Ласитър изстреля и втория заряд сачми. Двамата освободени затворници също откриха решително огън към обърканите нападатели.

— А сега да изчезваме! — извика Ласитър.

Тримата се метнаха в миг на конете. Ласитър усещаше болка във всяка кост на тялото си, но стискаше зъби. Нападателите отсреща продължаваха да стрелят, но все по-нарядко. Ласитър и новите му спътници препуснаха на север и продължиха да стрелят, без да се целят. Разбитата банда бе принудена да потърси прикритие. Вече изглеждаше, че ще успеят да се измъкнат.

Но братята Булок и техните бандити бяха помислили за всичко. Успели бяха да съберат мощен боен отряд, вероятно всички, които можеха да яздят. За днес вечерта бе предвидено голямото парти с линчуване. Затова бяха подготвени за всякакви случайности. Всичко бе организирано перфектно.

Ласитър го разбра, когато забеляза групата конници, които се спускаха косо към тях откъм север и се опитваха да им отрежат пътя. Втора група се приближаваше от противоположната посока. Всичко това показваше недвусмислено, че братята Булок бяха устроили кръгова блокада на града.

Положението на Ласитър и двамата му спътници стана критично. Разбраха, че пътят им на север е отрязан. На около миля от тях, по билото на хълма, ясно се открояваха веригата конници, заели предизвикателна поза. Бяха не по-малко от двадесет души. Тримата никога нямаше да успеят да се промъкнат през редовете им.

Ласитър дръпна юздата на коня. Кърпата беше все още на лицето му. Двамата освободени затворници също спряха конете.

— Господине! Кой сте вие? — попита Чарлз Мадник с несигурен глас. — Защо направихте това за нас?

Ласитър свали кърпата от лицето си.

— Не сте ли чували за Ласитър?

— Не.

— Тогава ще ви разкажа, но по-късно. Сега имаме други проблеми. Познавате ли околността? Ако все още има път, по който да се измъкнем, кой е най-добрият?

— Ако не се лъжа, имаме само една-единствена възможност — каза Мадник с мрачна решителност. — Трябва да направим това, което те най-малко очакват. Просто ще се върнем обратно към града. После ще завием на юг към скалите.

Той погледна на юг и лицето му се помрачи. И в тази посока се виждаха верига конници, които заемаха позиция. Бяха даже повече отколкото на билото на хълма.

Ласитър завърза отново кърпата на лицето си.

— Ще бъде по-добре, ако засега не ме познаят — каза той. — Всъщност те ме мислят за мъртъв. Ще ги стресна порядъчно, когато по-късно, в подходящия момент им открия лицето си. Ще им кажа само, че съм един от кръвожадните вълци чудовища. Знаете ли тази легенда?

— Чували сме я — каза Чарлз Мадник. — Но никой не вярва в това!

— Тези хора го вярват — каза Ласитър. — Или поне повечето от тях. А ние ще трябва да изчакаме, докато се стъмни. Те също ще чакат. Няма да рискуват повече живота на хората си. Мисля, че имат намерението просто да ни държат в шах, докато сами се предадем. Ще чакат сами да им паднем в ръцете, като зрели плодове, и после ще ни обесят най-спокойно.

— Да, нека да изчакаме — каза Чарлз Мадник. — Ти какво мислиш, Джейк?

— Мисля, че преценката на нашия нов приятел е напълно точна — усмихна се Джейк. — Добре ще бъде да се разположим малко по-удобно. Оттук имаме добра видимост отвисоко във всички посоки. Дори сме на сянка. Освен това, при нужда ще можем добре да се окопаем тук, под дърветата. Хей, Ласитър, както виждам, най-грижливо си подготвил нашето освобождаване. Или в тези пакети на седлата има нещо друго, а не провизии?

Ласитър скочи от седлото и лицето му се сгърчи, като че ли го мъчеше зъбобол.

— Боли ли те нещо, партньоре? — попита Джек Редфилд със съчувствие. — Да не би да си ранен?

Ласитър разтвори ризата на гърдите си и показа дебелата превръзка.

— Няколко счупени ребра — каза той. — Искаха да повярвам, че това са ми причинили някакви копелета от фермата на прокълнатите. И че те са отвлекли моето момиче. Слизайте най-сетне от конете. Ще се разположим уютно и само ще чакаме. Обзалагам се, че ще стане много интересно.

Двамата скочиха от конете. После отвориха пакетите с провизии и най-напред разгледаха съдържанието им. Имаше всичко необходимо, за да преживеят няколко седмици в дълбоката пустиня. Не липсваше даже бутилка уиски.

— Всичко това дължим на шерифа — каза Ласитър с усмивка.

Двамата го изгледаха втрещени.

— Но как? — попитаха в един глас.

— Вече ви казах, че тук ще се развие една твърде интересна история — отвърна Ласитър. — Но преди това с удоволствие бих научил нещо повече за вас. А така също и за останалите ваши спътници, с които живеете в така наречената ферма на прокълнатите.

Той се обърна към по-възрастния от двамата мъже.

— Ти си Чарлз Мадник, ако не се лъжа.

— Да. А това е моят приятел и партньор Джейк Редфилд. Във фермата живеят също Хари Стром и Джими Аркаро. И нашите три спътнички в живота. Ако имаме късмет и се измъкнем от тази бъркотия, ще се запознаеш с всички тях.

Бивакът им бе разположен на около миля от града, на върха на хълма, и това осигуряваше добра видимост на голямо разстояние.

Бавно се спускаше здрач. Ласитър вече бе убеден, че току-що се е запознал с двама прекрасни мъже. И то точно същите, заради които бе изпратен със специална мисия дотук.

Какво безумие!

* * *

Уилям Булок държеше надгробното слово. Гласът му звучеше сладникаво патетично. Цяла нощ бе подготвял речта си най-грижливо и сега беше сигурен, че ще успее да подтикне хората към безредици. Преценявайки сам резултата, той се справяше много добре със задачата.

Започна издалеко, описа колко обичани са били Алис и Питър от всички хора надлъж и шир…

… и как излезли да пояздят в дивите планини, за да покаже Питър на Алис красоти, които не била виждала дотогава.

Естествено, двамата предприели този безобиден излет със знанието и разрешението на Джон Причърд…

Уилям описваше всичко това твърде убедително. Поне в такъв момент едва ли някой би си помислил нещо друго. Когато Уилям достигна до мястото, където бе замислил за пръв път да бодне стрелата в сърцата на слушателите, беше сигурен, че скоро желаното настроение щеше да завладее тълпата и двамата затворници щяха да бъдат линчувани.

Междувременно вече бе получил таен сигнал, че канцеларията на шерифа е завзета. Всичко се развиваше точно по плана.

Уилям тъкмо поемаше за пореден път дълбоко въздух и вдигаше обвинително поглед към небето, когато проехтя мощен изстрел. Рязаната пушка беше твърде шумна. Трясъкът проехтя над целия град и отекна в тържествената тишина на гробището. Всички видяха, как от канцеларията на шерифа изскочиха трима мъже и изчезнаха зад гъстите дървета. Незабавно отдясно препусна въоръжен конен отряд и скоро се завърза престрелка. Тримата бегълци се отскубнаха и изчезнаха на север.

Всички на гробището бяха като вкаменени.

— Убийците! — изрева Албърт Булок, запазвайки самообладание. — Някой ги е освободил! Трябва веднага…

Той замлъкна на мига, поклащайки глава.

— Не — продължи след малко. — Не е необходимо да се намесваме. Ако не се лъжа, там вече идат моите хора.

В далечината препускаше група конници. По-късно те се разположиха във верига и отрязаха пътя на бегълците на север. Всичко се виждаше прекрасно от гробището.

— Изглежда — обади се шерифът Джордж Боувър, — че всичко ще се уреди от само себе си. Най-добре ще бъде вие тук да продължите. Аз трябва да видя какво става в канцеларията ми. Страхувам се, че тези типове са нападнали моя заместник и двамата млади помощници.

Шерифът се отдалечи със спокойна крачка. Никой не видя израза на лицето му. Всичко бе пропаднало. Но защо? Защо избухна тази престрелка в офиса?

Единственият възможен отговор беше, че задкулисните подбудители на коварната игра бяха взели всички предохранителни мерки, за да попречат на евентуален опит за освобождаване на затворниците. Ласитър вече не влизаше в сметката им, но оставаха другите от фермата на прокълнатите. Там имаше още двама мъже и три жени, които също се справяха добре с огнестрелно оръжие.

Зад гърба си шерифът чу отново гръмкия глас на Уилям Булок. Множеството слушаше съсредоточено. Шерифът Боувър отдавна бе осъзнал, накъде биеше речта. Сега обаче Уилям Булок можеше да си спести тези усилия.

Шерифът влезе в офиса и най-напред освободи от оковите своя заместник и помощниците му. След това се отправи към отделението с килиите. Там нямаше никого. Само кървавите следи по пода показваха, че тук се е водила битка.

Шерифът с удоволствие би пратил зад решетките неколцина от ранчото Хакмесер. Най-сетне можеше да получи достоверно доказателство. Сигурно би могъл даже да ги притисне и те да проговорят против тези, които им възлагаха задачите. Но и този път шерифът Боувър нямаше шанс.

— Позна ли ги, Виктор? — обърна се той към заместника.

— Бяха маскирани. Въпреки това смятам, че ще ги разпозная. По фигурите и облеклото им.

— Не се впускай в напразни мечти, Виктор. Ние отново нямаме никакви доказателства. А тримата, които са били тук, отдавна са потънали някъде, където не могат да бъдат проследени.

— Какво ще правим сега? — попита Виктор. — Все пак ние трябва да преследваме бегълците и неизвестните им освободители.

Шерифът поклати глава.

— Изобщо не е нужно. И без това яко са затънали. Нямам представа как ще ги измъкнем оттам.

— Но какво, по дяволите, се е случило?

— Само надникни навън.

Оттук също се откриваше гледка към хълма, който междувременно бе хванат в широкия обръч на обсадата.

— Тези изпечени негодници са предвидили всички възможности — каза шерифът горчиво. — Братята Булок трябва да са събрали всичките си хора, които са в състояние да яздят.

— А сега?

Шерифът сви рамене.

— Да изчакаме, докато се стъмни…

* * *

Падна мрак. Тримата мъже на хълма запалиха малък огън и си приготвиха кафе. Имаха всичко необходимо за това. Нали бяха подготвени за бягство в пустинята. Това беше идея на шерифа.

Тримата мъже си разказаха някои неща. Разбира се, Ласитър трябваше да съчини нещо за себе си.

Чарлз Мадник и партньорът му обаче бяха напълно искрени. Разказаха как всички във фермата са бивши затворници и как са се установили тук под чуждо име, за да започнат нов живот. Те разкриха на Ласитър и успеха си в търсенето на подземни богатства, както и желанието си да намерят някого, който да запише на свое име няколко парцела. Ласитър отговори, че с удоволствие би направил това за тях, ако му окажат доверие. Можеха ли да се усъмнят в него, техния спасител!

— При едно условие — ако се измъкнем живи оттук — каза Чарлз Мадник с глас, който изразяваше мрачни предчувствия. — Братята Булок няма да отпуснат примката, амиго. Освен това са насъскали всичко живо срещу нас.

— Шерифът е на наша страна. Съдията също.

— Те не могат да направят нищо. Все още няма никакви доказателства. Те…

— Псст, амиго…

Тримата мъже трепнаха и сграбчиха оръжията си.

— Защо сте толкова нервни? — прошепна един глас недалеч от мястото, където се бяха разположили. — Аз съм, Джими Заркаро. Само не поглеждайте към мен. Вие сте под непрекъснато наблюдение. Имат даже бинокли. Не бива да забележат, че някой е успял да проникне през техния обръч.

Той се изкиска развеселен.

— Джими, тази вярна душа — прошепна Чарлз Мадник. — А къде са останалите? Вие сигурно сте замислили нещо.

— Да, шефе. Имахме намерението да се възползваме от погребението точно по същия начин, както и нашият нов приятел Ласитър. Но не успяхме да проникнем в града. Навреме разбрахме, че целият град е обкръжен от конници на Булок. От разстояние проследихме всичко, което се случи с вас. Идеята беше първокласна. Тогава ние също решихме, че е по-добре да изчакаме тъмнината. А сега внимавайте. Оттеглям се обратно. След около час ще има фойерверк при онези типове на север оттук. Донесли сме заряди динамит. И пръчки пресован барут. Същите, които мислехме да използваме за взривяване на нашите рудни находища. Сега оценявам, че тези неща се оказаха изключително ценни.

— Добра идея, Джими — прошепна Ласитър. — Но аз мисля, че е по-добре да отклоним малко вниманието им преди това.

— Как искаш да го направиш, амиго Ласитър?

— Всъщност много просто, амиго Джими. Предполагам, че носиш със себе си от тези гърмящи бонбони.

— Разбира се. Половин дузина.

— Можеш ли да ми ги оставиш?

— Да. От тях имаме достатъчно, за да пратим цялата тази пасмина в пъкъла.

— Остави ги там някъде — прошушна Ласитър. — По-късно ще ги взема.

— А какво ще правим после?

Ненадейно тропотът на подковите на два коня наруши нощната тишина.

— Изчезвай, Джими — просъска Ласитър. — По-добре е да не те виждат тук. Това са шерифът и съдията. Струва ми се, че нещата се променят съществено. Въпреки това остави взрива. Може би все пак ще го използваме.

Отговор не последва. Джими като че ли се разтвори във въздуха.

Ласитър се изправи и се престори, че с нехайна походка се насочва срещу двамата конници, и в движение незабелязано вдигна пръчките динамит, които бързо потънаха в широките джобове на дрехата му.

Съдията и шерифът яздеха бавно към тях…

* * *

Три чифта искрящи очи наблюдаваха двамата конници от един прозорец на горния етаж на сградата на банката.

— Все по-ясно усещаме, че тук има заговор — каза Причърд и изгледа братята Булок почти враждебно. — А знаете ли кой е виновен за всичко? Според мен, вие двамата прекалихте. Обзе ви манията да убиете този Ласитър. Бяхте решени на всяка цена да заграбите тази жалка ферма. Не се наситихте. Преминахте всякакви граници. Затова се стигна дотук.

— А кой искаше да се отърве от жена си, Джон? — отвърна Албърт заплашително. — Мери си приказките, иначе ще ти се случи нещо!

И двамата бяха силно изнервени. Изглеждаха така, като че ли в следващия миг щяха да се сграбчат за гушите.

Уилям застана помежду им.

— Успокойте се най-сетне — каза той меко. — По всичко изглежда, че нещата се уреждат сами. Ще ги пратим всичките на оня свят. Слизам при Финерти. Ще му кажа да нападне с всичките хора. Струва ми се, че няма да мине без кръвопролитие. Шерифът и съдията няма да се измъкнат. Най-сетне ще си разчистим пътя напред. Разбирате ли? Виновни ще бъдат хората от фермата Мадник.

Брат му Албърт и банкерът се успокоиха.

— Искам само да знам кой е оня маскиран негодник, който измъкна двамата от кафеза — изръмжа Албърт.

— Някой от техните приятели от фермата, разбира се. — Уилям се засмя с чувство на превъзходство. — Сигурно е успял някак си да се промъкне в града въпреки нашата обсада.

На никого не му и минаваше през ума мисъл за Ласитър. Отдавна го смятаха за мъртъв.

— Отивам при Финерти. Хората трябва да ударят с всички сили. Шерифът и съдията ще отидат на оня свят заедно с хората от фермата.

Уилям Булок излезе от стаята.

* * *

Шерифът и съдията пристигнаха при тримата мъже на хълма.

— Опасявам се, че нещата загрубяват — каза шерифът. — Нашите противници вече се чувстват притиснати в ъгъла. Страхувам се, че скоро нервите им няма да издържат. Трябва заедно да обсъдим някакъв нов ход. Съдията Евърет има някои идеи. Кажи им, Евърет.

Съдията имаше посребрена коса, ясни очи и остър орлов профил. Той беше известен като храбър мъж. Не един път му се беше случвало да произнася справедлива присъда против волята на предубеденото и разярено множество. Заради това някои дори го обвиняваха в слабост и мекушавост.

— При създалата се ситуация смятам за разумно да се върнете в килията си, господа — обърна се той към мъжете от фермата. — А вие, Ласитър, трябва да изчезнете светкавично между къщите веднага щом стигнете до града.

— Ще ни хванат и линчуват — каза Чарлз Мадник.

— Имам все още необходимия авторитет, за да въздействам на хората — каза съдията. — Помислете си все пак, че ще имаме работа почти изключително с жители на града. Повечето от стрелците на Булок са извън града, за да отрежат пътя ви за бягство. Можем да се придвижим само към града.

Ласитър опипа пръчките динамит в джоба си.

— Мисля, че това е добро предложение, господин съдия — каза той. — Къде се намират в момента братята Булок и приятелчето им Причърд?

— Организирали са главния си щаб в сградата на банката.

— Надявам се, че ще бъдат все още там, когато стигна в града.

— Какво искате да кажете, Ласитър?

— Възнамерявам да им направя посещение.

— Мислите да ги убиете, мистър Ласитър? — съдията сбърчи чело. — Не мога да дам съгласието си за това!

Ласитър се ухили.

— Не се безпокойте, сър. И косъм няма да падне от главите им, освен ако не стане неизбежно. Искам само да изтръгна самопризнание от тези негодяи.

— Няма да успеете, Ласитър!

— Имам си свои собствени методи — каза Ласитър многозначително. — Но да не губим повече време, а да потегляме. Преди нашите приятели да…

Изтрещя изстрел. Както се оказа малко по-късно, това беше само сигнал. Крис Финерти бе дал команда за атака.

Конниците от ранчото Хакмесер препуснаха в широк полукръг към възвишението. Още отдалеч започнаха да стрелят с всички оръжия, въпреки че бяха извън обсега на стрелбата. Искаха с една-единствена безкомпромисна атака да унищожат всичко, което се изпречеше на пътя им, включително, разбира се, съдията и шерифа.

Ласитър грабна бързо своя уинчестър и с големи скокове се затича срещу средната група. Той едва се различаваше между многобройните гъсти храсти, а освен това конниците от дивата орда следяха с поглед само възвишението.

Мъжете там горе също започнаха да стрелят. Съдията Евърет носеше пушка — автоматична, марка ремингтън, последен модел.

Защитниците имаха преимуществото, че можеха да се прикрият зад стволовете на дърветата и да се целят точно, за разлика от нападателите върху бясно препускащите коне. Въпреки това мъжете на хълма нямаха шанс за успех при продължителна борба. Те не бяха в състояние да отблъсват продължително време атаките на четиридесет опитни конници.

Ласитър осъзна това и веднага побягна бързо напред. Сега дебнеше притаен в падината зад един храст. Запали първия фитил, изчака хладнокръвно три секунди и запрати пръчката динамит пред галопиращата конница. Взривът избухна няколко крачки пред първите коне. Частица от секундата след ослепителния блясък последва оглушителният тътен на експлозията.

Сред нападателите настъпи хаос. Конете се подплашиха, въпреки че никой от тях не беше ранен. Някои се заковаха на място, като че ли спрени от някаква невидима стена. Други се изправиха на задните си крака и върху тях връхлетяха следващите ги плътно отзад конници. Някои просто препуснаха подплашени и ездачите им не бяха в състояние да ги укротят.

През това време Ласитър пробяга известно разстояние надясно и малко по-късно хвърли и втората пръчка динамит. И този път той я взриви малко пред препускащите конници, които атакуваха възвишението.

Тогава зад редиците на нападателите настъпи истински ад. Изневиделица се появиха неколцина конници, които яздеха отдалечени един от друг и започнаха да хвърлят безразборно заряди от динамит и барут. Взривовете не можеха да наранят сериозно нито хора, нито коне. Ефектът от тях бе обаче многократно по-силен, отколкото ако бяха оставили мъртви след себе си.

Ослепителните огнени светкавици на експлозиите раздираха една след друга нощния мрак. Само това бе достатъчно, за да всее паника и сред хората, и сред животните. Много по-въздействащ бе обаче гръмотевичният тътен, който следваше всеки взрив.

Въпреки че всичко това беше доста безобидно, външният наблюдател би предположил, че тук се разгаря тежка битка в голям мащаб.

Първите нападатели вече бяха решили да избягат. Подозираха, че не си струва да рискуват кожата си на това място заради неколцина чужди господари. Усещаха, че се сблъскват с малобройна, но невероятна мощ, с която бе по-добре да не влизат в бой. Както винаги в такива случаи, и сега имаше малцина непоправими фанатици, които бяха готови да следват до смърт заповедите на господарите си. Впрочем Крис Финерти в никакъв случай нямаше подобно желание. Нямаше никакво намерение да се жертва. Той можеше обаче да извлече лична изгода даже от поражението.

Успял бе да проследи мъжа, който започна взривовете. Обзе го някакво неопределено предчувствие.

Неочаквано между храстите пред него изникна самият Ласитър. Той тъкмо се готвеше да хвърли последната пръчка динамит и държеше кибритена клечка. После изглежда поразмисли, реши, че това вече е безполезно, и прибра динамита и кибрита в джоба си.

Противникът бе победен. Повечето избягаха. Само отделни групи все още оказваха ожесточена съпротива. Скоро и те щяха да се откажат. Или да умрат.

— Хелоу, амиго — каза тихо Финерти зад гърба на Ласитър.

Ласитър запази спокойствие и се обърна.

— Хелоу, Крис — отвърна той.

Крис Финерти бе вдигнал своя уинчестър, опрян на хълбока му.

— Моите поздравления, Ласитър! — ухили се той. — Но как успя да се оправиш толкова бързо?

Ласитър вдигна рамене.

— Понякога е възможно, Крис.

— Признавам, че си строших зъбите с тебе, Ласитър — каза управителят. — Сега обаче остават само две възможности.

— За тебе?

— За двама ни, Ласитър. Първата възможност е да те застрелям. Сигурен съм, че ако те пречукам, нещата ще се обърнат. Ти наистина се прояви като ас в тази игра…

Наоколо продължаваха да ехтят експлозии. Краят на битката обаче наближаваше. Все повече от хората на ранчото Хакмесер се обръщаха в бягство.

— А втората възможност? — попита Ласитър.

— Ще ми помогнеш да се измъкна от тази игра. В отплата ще се погрижа да получиш обратно момичето си. В момента единствено аз мога да ти покажа къде е затворена. Мога да те заведа при нея.

— Какво се случи с Алис и Питър? — попита Ласитър.

— Алис бе застреляна от Уилям. Но това беше по-скоро нещастен случай. Трябваше само да я отвлечем в ранчото Хакмесер. А Питър Маккинън трябваше само да си получи солидната порция бой. Не предполагахме, че младежът ще се защитава като луд.

— И тогава ги завлякохте в земята на Мадник.

— Да.

— Наистина ли ще ми помогнеш да измъкна Наоми?

— Кълна ти се. Трябва обаче да побързаме. Доколкото познавам братята Булок, те няма да се предадат лесно.

— Чакай тук, отивам за коня си.

— Не е нужно. Наоколо има доста кранти, които са изгубили господарите си…

* * *

Албърт и Уилям Булок пристигнаха към четири сутринта в ранчото си. Бяха яздили като луди. Всеки от тях внесе в къщата кожена чанта, пълна с пари. Бяха само банкноти, отказаха се от монетите, след като бяха оплячкосали трезора на Джон Причърд.

Джон Причърд бе на края на силите си. Вече всичко му беше безразлично. Той бе казал на братята, че могат да вземат всичко, само да го оставят на спокойствие.

— Никога не съм предполагал, че е бил такъв слабак — ухили се Албърт Булок, докато вадеха дебелите пачки банкноти от чантите и ги нареждаха в трезора на ранчото. — Струва ми се, че и ние щяхме да минем под ножа, ако не го бяхме…

— Не ми припомняй повече за това — прекъсна го Уилям. — Надявам се само това да изглежда като чисто самоубийство. Сигурен ли си, че не си допуснал някоя грешка, Албърт?

Албърт постави последните пачки с долари в трезора.

— Да не би да напълниш гащите, братко? Не за пръв път се оправям с подобни неща. Всичко е наред. Окачил е въжето горе на куката на полилея и после се е покатерил на стол. Всички самоубийци, които се бесят, правят така. Никой няма да се усъмни в нищо.

— А парите тук?

Албърт се изсмя подигравателно.

— Уилям! Друг път си толкова умен! Нищо ли не загряваш? Парите изобщо не са били в неговия трезор! Причърд просто ги е прахосал. Нали самият трезор не е разбит. Ключът си е на мястото в джоба му. Той се е самоубил от отчаяние. Това е истината.

Той затвори вратата на металната каса, която бе вградена умело в стената. После отново окачи голямата картина, рисувана с маслени бои.

Двамата се качиха на горния етаж. В цялата къща цареше нощна тишина. Дебелият килим в коридора заглушаваше стъпките им. Зад вратите вляво и вдясно в коридора бяха стаите на жените и момичетата, които бяха подмамили в ранчото си.

Никога нямаше да им бъдат достатъчни. А и затворените жени и момичета в никакъв случай не мислеха за бягство. Тук се чувстваха сравнително добре. Повечето произхождаха от семейства, които живееха при мизерни условия.

Само с истинската жена на Албърт нещата бяха различни. Тя бе внесла значително състояние в семейството. По-късно той бе успял напълно да я подчини на волята си.

Братята влязоха в „специалната камера“. Алберт запали лампа, въпреки че през решетките на отвора на покрива влизаше лунна светлина.

Всичко изглеждаше наред. Наоми лежеше свита в клетката. Гола и беззащитна както първия ден. Тя вдигна бавно глава. Лицето й изглеждаше неестествено бледо. Вероятно това се дължеше на контраста с дългата й черна коса, както и на лунната светлина. Имаше нещо призрачно в тази гледка.

Албърт изрови ключ от джоба си и отвори тежкия катинар на решетъчната врата на клетката.

— Излизай, Наоми! — заповяда той и отвори с трясък вратата.

Тя се отдръпна в най-отдалечения ъгъл.

— Какво сте намислили?

— Ще те отведем на друго място — ухили се Албърт. — Имаме още няколко скривалища наоколо в планините, където ще бъдем необезпокоявани с тебе.

— А какво стана с Ласитър?

— Нашите хора го очистиха.

Тя закри лицето си с ръце. Раменете й затрепереха.

— Излизай най-сетне! — изръмжа Албърт нетърпеливо. — Или трябва аз да те измъкна? Тогава обаче няма да ти се размине без бой!

Наоми не се помръдна.

— Защо трябваше да умре? — изкрещя тя отчаяно.

— Защото не можехме да го понасяме — каза Албърт със злобна усмивка.

— Вие ли убихте Алис и Питър? — попита тя.

— Какви ги дрънкаш? — изуми се Уилям. — Ти пък откъде знаеш за тях?

— Няма значение, Уил — разсмя се Албърт. — Сигурно някоя от жените й е разказала нещо. Да, Наоми, ние пратихме и двамата на оня свят. Премахваме всеки, който не пасва на плановете ни. И с тебе няма да направим изключение!

— Тогава убийте ме веднага! — извика Наоми. — По-добре да умра, отколкото да ви се подчиня!

— Почакай, гадина такава! — изръмжа Албърт и коленичи на пода. — Сега ще те измъкна…

Той пропълзя навътре в клетката към Наоми.

— Добре, зверче такова — изръмжа той и посегна да я хване, — сега ще те…

Гласът му внезапно премина в агонизиращо хъркане и той се обърна неподвижен на пода на клетката.

Голата японка се сви в срещуположния ъгъл и замря неподвижна.

Уилям се огледа безпомощно. После коленичи и влезе пълзешком в клетката. Наоми лежеше на страната си и изглеждаше като заспала. Уилям се опита да я обърне по гръб. Хвана раменете й и усети, че това красиво тяло все още бе изпълнено с живот. Повече, отколкото би искал.

Всичко стана така бързо, че той не бе в състояние да направи никакво движение, за да се защити. Свлече се в безсъзнание до своя брат.

Наоми Рейнбоу изпълзя от клетката. Появи се Ласитър, изникнал като че ли от нищото. Тя се хвърли на шията му, без да пророни дума. Ласитър й подаде роклята, която държеше в ръката си.

— Облечи се бързо! — прошепна той. — Сега ще дойдат и другите…

Тя бързо облече простата дреха и отново го прегърна.

— О, Ласитър, толкова съм щастлива…

— А аз едва…

Вратата се отвори със замах и стаята се изпълни с хора. Шерифът и съдията също бяха тук. Също и седмината от фермата на прокълнатите.

В клетката Албърт и Уилям постепенно дойдоха на себе си. Отчаяни, те започнаха да буйстват като изпаднали в амок. Блъскаха главите си в металните пръти на решетката и ревяха като бикове, но никой не им обръщаше внимание.

Ласитър излезе навън с хората от фермата. Разбира се, Наоми беше с него.

— Имам вече някого предвид. Той ще заяви вместо вас правата за собственост върху земята — обърна се той към Чарлз Мадник и скришом посочи към Наоми.

— А ти? — заинтересува се Чарлз.

— О, знаеш ли… Аз бях на път за Аризона. Старият ми чичо ме очаква. Не искам да ме чака твърде дълго.

— Значи Наоми не ти е годеница?

— Запознахме се случайно.

— Много приятна случайност.

— Животът ни ги поднася понякога — усмихна се Ласитър.

Наоми отново обви ръце около шията му и го целуна.

— Не може ли твоят чичо в Аризона да почака поне още една седмица? — прошепна му тя нежно.

— Може да го уредим.

Ласитър я целуна и неволно си припомни първата нощ с нея.

Наоми Рейнбоу! Какво име! Какво прекрасно създание!

Би останал много, много дълго при нея. Както и при тези симпатични хора от фермата на прокълнатите.

Но той трябваше да продължи напред. Все напред…