Нора Робъртс
Тиха клопка (9)

Девета глава

Докато приключи разговора с майка си, Андрю беше готов на всичко за чаша „Джак Даниелс“. Беше виновен. Приемаше го. Управлението на института бе негово задължение, а на първо място стоеше безопасността.

Майка му посочи именно това — с къси, декларативни изречения.

Нямаше да помогне, ако изтъкне, че въпреки преодоляната алармената система би трябвало да подскачат от радост, защото е откраднат един-единствен експонат. Елизабет приемаше обира за лична обида и изчезването на „Давид“ за нея означаваше, че са отнесли всички експонати в залите.

И това приемаше. Щеше да се занимава с полицията, със застрахователната компания, служителите и пресата. Ала не приемаше — и именно то го тласкаше към бутилката, че тя не проявява никакво съчувствие.

Но не разполагаше с бутилка. Да държи алкохол в кабинета си беше черта, която не пристъпи, и това му помагаше да отхвърля вероятността, че има проблем с алкохола.

Пиеше у дома, в барове, при светски събирания. Не пиеше през работно време. Следователно беше в състояние да се контролира.

Натисна бутона на вътрешния си телефон.

— Госпожо Пурдю.

— Да, доктор Джоунс?

— Бихте ли дошли за момент?

— Веднага, сър.

Андрю стана от бюрото и отиде до прозореца. Ръцете му не трепереха, нали? Стомахът му може и да се свива, гърбът му да е плувнал в пот, но ръцете му не треперят. Значи контролира нещата.

Чу я да влиза и тихичко да затваря вратата.

— Инспекторът от застрахователната компания ще е тук в единадесет — започна той, без да се обръща. — Ограничете, доколкото е възможно, ангажиментите ми.

— Отложих всички, освен най-важните срещи за деня, доктор Джоунс.

— Добре. Благодаря. А… Ще се наложи да насрочим среща с персонала… Само началниците на отделите. В първия възможен момент рано следобед.

— Един часа добре ли е, доктор Джоунс?

— Да. Съобщете на сестра ми. Нека помогне на Отдела за връзки с обществеността за официалното изявление. Информирайте всички журналисти, които позвънят, че до края на деня ще разпространим официално съобщение, а междувременно нямаме никакъв коментар.

— Да, сър. Доктор Джоунс, детектив Кук иска да разговаря отново с вас. Той е долу.

— След малко ще сляза. Трябва да напишем чернова на писмото за доктор Станфорд-Джоунс и доктор Чарлз Джоунс, като опишем подробно случилото се и предприетите мерки. Те…

Спря, тъй като на вратата се почука и Миранда влезе.

— Извинявай, Андрю. Ще дойда по-късно, щом си зает.

— Няма нищо. Ще спестиш на госпожа Пурдю да те търси. Ще помогнеш ли на Отдела за връзки с обществеността да изготвят официално изявление?

— Веднага ще се захвана. — Забеляза напрежението му. — Говори ли с Флоренция?

Той се усмихна вяло.

— Флоренция говори с мен. Ще изпратя описание на тъжната история; ще има копие и за татко.

— Защо аз да не го направя? — Сенките под очите му бяха прекалено тъмни, бръчките около устата — твърде дълбоки. — Ще ти спестя малко време и труд.

— Ще съм ти благодарен. Застрахователният инспектор ще пристигне всеки момент, а и Кук иска отново да ме види.

— О! — Събра ръце, за да не се разтреперят. — Госпожо Пурдю, бихте ли ни оставили сами за момент?

— Разбира се. Ще съобщя за събранието на персонала, доктор Джоунс.

— С началниците на отделите — обясни Андрю на сестра си, когато вратата се затвори. — В един часа.

— Добре. Андрю, относно Кук… Ще иска да те разпитва за снощи. Къде си ходил, какво си правил, с кого си бил. Казах му, че излязохме заедно от тук в седем и сме били цяла вечер вкъщи.

— Чудесно.

Преплете пръсти.

— Това отговаря ли на истината?

— Дали съм бил вкъщи? Да. — Наклони глава, очите му се присвиха. — Защо?

— Не знаех дали си излизал или не. — Прекара ръце през лицето си. — Просто сметнах за най-добре да кажа, че не си излизал.

— Няма нужда да ме защитаваш, Миранда. Не съм сторил нищо… което според майка ни е проблемът.

— Знам. Не това имах предвид. — Пресегна и го докосна по рамото. — Стори ми се някак по-лесно да потвърдя, че си бил вкъщи. Но после се замислих и се запитах дали не си излизал и да са те видели…

— Да пия в някой бар — довърши той с горчивина в гласа. — Или да се навъртам около института…

— О, Андрю. — Нещастна, тя седна върху страничната облегалка на стола. — Нека да не се заяждаме. Просто присъствието на Кук ме изнервя; ако ме уличи в лъжа колкото и да е безобидна, нещата ще станат по-сложни.

Той се отпусна с въздишка на стола:

— Май сме затънали в кал до коленете.

— Аз специално до кръста — промърмори тя. — Нареди ми да си взема отпуска. Отказах.

— Себе си ли защитаваш, или просто и се опълчваш?

Миранда свъси вежди. Как се чувстваш като нищожество? Не, няма да се поддаде.

— И двете.

— Внимавай да не паднеш. Снощи бих се съгласил с нея. Не по същите причини, но щях да се съглася. Днес нещата се промениха. Имам нужда от теб тук.

— Никъде няма да ходя.

Той я потупа по коляното, преди да се надигне.

— Ще отида да поговоря с Кук. Изпрати ми копие от изявлението за медиите и писмото. Между другото тя ми даде адреса на татко в Юта. Откъсна листа от бележника на бюрото и й го подаде. Май е по-добре да започнеш с писмото. Колкото по-рано получат информацията в писмен вид, толкова по-добре.

Ще се видим в един. О, Андрю, Райън ме помоли да ти кажа „довиждане“ от негово име.

Тя се спря на вратата.

— Довиждане?

— Трябва да е в Ню Йорк довечера.

— Бил е тук? По дяволите! Значи знае за кашата? Какво ще стане с творбите на Вазари?

— Прояви пълно разбиране. Увери ме, че възникналият проблем няма да повлияе на уговорената сделка. Смятам да отскоча до Ню Йорк след две седмици. — Всъщност й хрумна току-що. — Да… ускоря експедирането.

Той кимна разсеяно.

— Да, добре. По-късно ще го обсъдим. Нуждаем се именно от една нова изложба, за да забравим за обира.

Тръгна надолу, поглеждайки часовника си. Едва десет, изненада се тя. Имаше чувството, че е минала цяла вечност.

Униформени и цивилни полицаи сновяха из първия етаж. Предположи, че посипаният прах по витрината служи за вземане на отпечатъци от пръсти. Изрязаният стъклен кръг липсваше. Вероятно са го прибрали в торбичка като улика.

Андрю се обърна към един цивилен полицай, от когото разбра, че ще намери детектив Кук при южния вход.

Тръгна нататък, като си представяше как крадецът е извървял същия път. Облечен в черно — сигурно — уверен и с белег на бузата. Дали е носил пистолет? Или нож? По-вероятно нож, реши той. Ако му се наложи, би предпочел да убие тихо и бързо.

Сети се колко често сестра му работи до късно в лабораторията или кабинета си и изруга ядосано.

Обзе го нов прилив на гняв, когато пристъпи в преддверието и завари Кук пред автомата за закуски.

— Така ли ще откриете кучия му син? — попита язвително. — Като похапвате чипс?

— Всъщност възнамерявам да си взема гевречета. — Детективът спокойно натисна подходящите бутони. — Намалявам количеството консумирани мазнини.

Пакетчето се появи в металната тава. Той го пое и го отвори.

— Върхът! Ченге, което внимава какво яде.

— Няма нищо по-ценно от здравето — отвърна Кук невъзмутимо.

— Искам да знам какво предприемате да откриете копелето, нахълтало в сградата ми!

— Това е моя работа, доктор Джоунс. Защо не седнем? — Посочи му една от малките масички. — Струва ми се, че чаша кафе ще ви се отрази добре.

Очите на Андрю проблеснаха; грейналите сини очи придадоха на аскетичното му лице свиреп и зъл израз. Тази бърза промяна накара Кук да го преоцени.

— Не желая да сядам — сопна се Андрю, — и не искам кафе. Сестра ми често работи до късно, детективе, и остава сама в сградата. Ако снощи не й прилоша, положително щеше да е тук, когато онзи е нахълтал. Можех да загубя нещо много по-ценно от бронзовата статуетка.

— Разбирам загрижеността ви.

— Не, не я разбирате.

— И аз имам семейство. — Независимо от отказа му Кук подбра няколко монети и ги пусна в кафе машината. — Как го пиете?

— Казах… Чисто — промърмори Андрю.

— И аз така го пиех някога. Още ми липсва. — Детективът вдъхна с наслада аромата, когато кафето потече в чашката. — Нека ви поуспокоя, доктор Джоунс. Обикновено обирджиите, особено когато са умни, избягват да наранят човек. Дори са готови да зарежат дадена работа, но не и да се заплетат в такава история. Най-често дори не носят оръжие, защото ако ги заловят, това добавя години към присъдата.

Постави кафето на масичката, седна и зачака. След малко Андрю склони и се присъедини към него. Когато гневът изчезна от очите му, слабото му лице се успокои и раменете му отново се отпуснаха.

— Този тип, изглежда, не е типичен обирджия.

— Определено не е типичен. И ако е толкова умен, колкото смятам, сигурно се е придържал към правилото: никакви оръжия, никакви контакти с хора. Влиза и излиза. Ако сестра ви е била тук, е щял да избегне срещата с нея.

— Не познавате сестра ми.

Кафето го поободри.

— Силен характер ли има сестра ви?

— Налага й се. Неотдавна я нападнаха пред къщата ни. Типът имал нож… Тя се ужасява от ножове. Не е могла да направи нищо.

Кук сви устни.

— Кога е станало?

— Преди около две седмици. — Прокара ръка през косите си. — Нападателят я съборил, задигнал й чантата и куфарчето за документи. — Замълча, пое отново дъх, отпи от кафето. — Това я потресе. Потресе и двама ни. И като си помисля, че е могла да е тук, когато този тип е нахълтал…

— Не е в стила на този тип крадци да нападат жени и да задигат чантите им.

— Сигурно сте прав. Но така и не го заловиха. Изплаши я, взе нещата й и изчезна. На Миранда й се струпа доста, като се прибави и случката във Флоренция. — Той се сепна, щом си даде сметка, че се е отпуснал и бъбри за Миранда. — Но не за това сте искали да ме видите.

— Всъщност ми помогнахте, доктор Джоунс. Нападение и обир в разстояние на месец? Една и съща жертва? — Кук реши, че това не е случайно съвпадение. — Споменахте, че сестра ви не се е чувствала добре снощи. Какво й беше?

— Проблем във Флоренция — отвърна той лаконично. — Различие с майка ни, което я разстрои.

— Майка ви е в Италия?

— Живее и работи там. Ръководи „Станджо“ — лаборатория за изследване на произведения на изкуството. То е част от семейния ни бизнес. Нещо като филиал на института.

— Значи съществува проблем между майка ви и сестра ви?

Андрю изпи още една глътка кафе, за да се успокои; не сваляше поглед от Кук. Очите му отново блеснаха решително.

— Взаимоотношенията в семейството ми не са работа на полицията.

— Опитвам се да добия цялостна картина. Нали организацията ви е семейна собственост? А при обира няма следи от насилствено нахълтване.

Ръката на Андрю трепна и той едва не изля кафето.

— Моля?

— Няма следи от разбити ключалки по нито една от вратите. Детективът посочи външната и вътрешната врата. И двете бяха заключени. За да се влезе отвън е нужна карта с магнитна лента и ключ, нали?

— Да. Само началниците на отделите имат право да влизат през този вход. Този етаж се използва предимно от тях. Има други помещения за останалия персонал на третия етаж.

— Ще ми е нужен списък на началниците на отделите.

— Разбира се. Смятате, че е някой, който работи тук, така ли?

— Нищо не смятам. Най-голямата грешка е да пристигнеш на местопрестъплението с готова идея. — На устните му се появи бегла усмивка. — Просто следвам обичайната процедура.

 

 

Обирът в института зае водещо място сред местните новини в единадесет часа. В Ню Йорк й отделиха тридесет секунди към края на предаването. Изтегнат на дивана в апартамента си в Сентръл Парк Саут, Райън отпиваше от брендито, наслаждаваше се на тънката кубинска пура и слушаше внимателно.

Нямаше кой знае колко информация. Но и Ню Йорк осигуряваше достатъчно новини за престъпления и скандали. Само защото институтът беше толкова известен, а семейство Джоунс — сред най-изтъкнатите родове от Нова Англия, обирът намери място в новините извън Мейн.

Полицията правила разследване. Райън се ухили, като се сети за Кук. Познаваше този тип хора: упорит, последователен, слави се, че приключва всичките си случаи. Беше доволен, че толкова добро ченге ще разследва последния му удар. Добър завършек на кариерата му.

Работели по няколко версии. Това, разбира се, бяха пълни глупости. Не разполагат с никакви улики, но трябва да твърдят, че ги имат, за да не се изложат.

Надигна се, когато видя Миранда да напуска сградата. Косите й бяха на плитка. Направила го е заради камерите, прецени той, защото се сети как бяха разпуснати и разрошени, когато я целуна за довиждане. Лицето и изглеждаше спокойно, овладяно. Студено, добави наум той. Тази дама излъчваше хладина, която предизвикваше желанието му да я стопи. Което щеше да постигне, напомни си той, ако разполагаше с повече време.

И все пак се зарадва, като разбра, че се справя със ситуацията. Оказа се жилава. Въпреки вродения й свян и тъга беше издръжлива. Още ден-два, прецени той, и животът й щеше да се върне в познатото русло. Малкото неспокойство, което й причини, ще отшуми, ще изплатят застраховката, полицията ще отвори досие на случая и ще го забрави.

А той, помисли си, докато изпускаше кръгчета дим към тавана, разполага с удовлетворен клиент, чисто досие и време за кратък отдих.

Може би — само може би — малко ще наруши правилата си в този случай и ще заведе Миранда за две седмици на екзотичен курорт. Слънце, пясък и секс. Ще й бъде от полза, заключи.

А и със сигурност нямаше да му навреди.

 

 

Апартаментът на Ани Маклейн щеше да се побере във всекидневната на Райън, но пък разполагаше с изглед към парка. Виждаше го, стига да се надвеси през прозореца в спалнята, да извие врат, докато я заболи, и да напрегне очите си. Но й беше напълно достатъчно.

Е, мебелите наистина са втора употреба, но бяха тапицирани с ярки дамаски. Килимът купи от разпродажба, но го изпра и сега изглеждаше прилично.

Сама сглоби етажерките, боядиса ги в масленозелено и ги напълни с книги, с които се снабди от библиотеката при годишната разпродажба.

Предимно класически произведения. Книги, които пропусна да прочете като ученичка и които откриваше сега. Четеше винаги щом разполагаше с час-два свободно време. Завиваше се с веселата кувертюра на сини и зелени райета, изплетена от майка й, и се потапяше в романите на Хемингуей, Стайнбек или Фицджералд.

Преди две години си позволи да си направи подарък за Коледа компактдисково устройство. Колекционираше най-разнородна музика — смяташе, че е еклектично.

Прекалено заета с работа, не намери време да развие вкус към книги или музика, когато беше девойка или в началото на двадесетте си години. Бременност, помятане и разбито сърце още преди да навърши осемнадесет. Всичко това доста промени живота й. Реши да постигне нещо, да направи нещо от себе си.

И тогава се остави да я подмами сладкодумният и весел пройдоха Бъстър.

Хормоните, припомни си тя, и желанието да изгради дом и семейство я заслепиха и тя не прецени, че бракът с често безработния механик, който обичаше алкохола и блондинките, не би могъл да продължи дълго.

Искала е дете, даваше си сметка тя сега. Дано, с божията помощ, навакса онова, което загуби.

Докато си жив се учиш, често си повтаряше. Поне за нея важеше с пълна сила. Сега беше самостоятелна, със свой преуспяващ бизнес и отделяше време да се дообразова.

Обичаше да изслушва клиентите си, мненията и гледните им точки и да ги съпоставя със своите. Разширяваше кръгозора си и установи, че през шестте години, откакто отвори заведението „При Ани“, е научила за политиката, религията, секса и икономиката повече от всеки студент.

Ако имаше нощи, когато мечтаеше за някого, който е готов да я изслуша, да я прегърне, да се посмеят заедно, те представляваха малка цена, платена за нейната независимост.

От личен опит знаеше, че в леглото мъжете предпочитат не да те слушат какво им говориш, а да свалят нощницата ти и да те обладават.

Чувстваше се много по-добре сама.

Един ден, мечтаеше Ани, нищо чудно и да успее да си купи къща с градина. Няма нищо против да си вземе и куче. Ще посъкрати работното си време, ще наеме някого да обслужва заведението, дори може да си позволи ваканция. Първо ще отиде в Ирландия. Искаше да види хълмовете и, разбира се, кръчмите.

Преживя унижението да няма достатъчно пари, да й хлопват вратата под носа, когато иска заем, да й заявяват открито колко е рисковано да й вярват.

Възнамеряваше никога повече да не преживее подобно нещо.

Затова влагаше печалбата в бизнеса си, а ако останеше нещо, купуваше акции. Не държеше да е богата, но никога нямаше отново да е бедна.

Откакто се помнеше, родителите и живееха на ръба на бедността. Направиха за нея каквото успяха, но парите изтичаха от ръцете на баща й — бог да го благослови — като вода.

Преди три зими се преместиха да живеят във Флорида. Ани ги целуна за довиждане, поплака и пъхна скришом в ръката на майка си петстотин долара. Беше ги изкарала с тежък труд, но знаеше, че майка й ще съумее да ги скъта и да посрещне няколко от плановете за бързо забогатяване на баща й.

Обаждаше им се всяка седмица — в неделя следобед, когато тарифите са по-ниски — и всяко тримесечие изпращаше чек на майка си. Често обещаваше да ги посети, но успя да го направи за кратко само два пъти през трите години.

Ани мислеше за тях, докато гледаше края на късните новини, и затвори книгата, с която се бореше. Родителите й обожаваха Андрю. Разбира се, никога не узнаха за нощта, прекарана на плажа, за заченатото и загубено по-късно бебе.

Тръсна глава, за да прогони тези мисли. Изключи телевизора, взе чашата с изстиналия чай и тръгна към нишата, която хазяинът наричаше „кухня“.

Готвеше се да загаси лампата, но чу почукване на вратата. Погледна към пистолета, мушнат до закачалката; такъв имаше и в бара. Никога досега не й се бе налагало да ги използва, но с тях се чувстваше по-сигурна.

— Кой е?

— Андрю. Пусни ме, моля те. Хазяинът ти въобще не отоплява коридора.

Без да е особено доволна да го види, Ани свали веригата, отключи и отвори.

— Късно е, Андрю.

— Знам. Но видях, че свети. Хайде, Ани, бъди приятелче и ме пусни.

— Няма да ти дам нищо за пиене.

— Добре. — Вече влязъл, той бръкна под палтото си и измъкна бутилка. — Сам си донесох пиенето. Прекарах ужасно дълъг и тежък ден, Ани. — Погледна я умолително, от което сърцето й трепна. — Не ми се прибира още вкъщи.

— Добре. — Раздразнена, отиде до шкафа и извади чашка. — Ти си голям мъж и ще пиеш, щом искаш.

— Искам. — Наля си и вдигна чашата. — Благодаря ти. Предполагам, чула си по новините.

— Да. Съжалявам. — Седна на дивана и пъхна „Моби Дик“ между възглавниците; не можеше да обясни защо се срамуваше, че той ще види книгата.

— Според ченгето е работа на вътрешен човек. — Отпи и леко се засмя. — Като начало обследват Миранда и мен.

— Откъде, за бога, им е хрумнало, че ще откраднете от себе си?

— Хората го правят непрекъснато. Застрахователната компания също провежда свое разследване. И те започнаха от нас.

— Предполагам, това е рутинна практика.

Сега вече загрижена, тя пресегна, хвана го за ръката и го привлече да седне до нея.

— Вероятно си права. Но рутината е глупава. Знаеш ли колко бях привързан към бронзовата статуетка?

— Коя? Откраднатата ли?

— Сякаш ми говореше. Младият Давид, готов да се пребори с великана. Толкова храбър. Какъвто аз никога не съм бил.

— Защо постъпваш така със себе си?

В тона й ясно се долавяше раздразнение.

— Никога не се опълчвам срещу великани — отвърна той и отново посегна към бутилката. — Само изчаквам и изпълнявам нареждания. Родителите ми казват: „Време е да поемеш ръководството на института, Андрю“ и аз отвръщам: „Дадено. Кога да започна?“

— Но ти толкова много обичаш института!

— Щастливо съвпадение. Ако ме бяха пратили в Бруней да изучавам навиците на местните племена… Сигурно вече щях да имам страхотен тен. Илис решава, че е настъпил моментът да се оженим и аз определям датата. Казва, че иска развод, и аз се съгласявам, като уточнявам дали не желае да платя и на нейния адвокат.

„Аз ти казвам, че съм бременна — помисли си Ани — и ти ме питаш искам ли да се оженим.“

Той разглеждаше питието в чашата, наблюдаваше как лампата кара кехлибарената течност да искри.

— Никога за нищо не съм проявявал особено усилие. А това не говори кой знае колко добре за Андрю Джоунс.

— И пиеш, защото е по-лесно, така ли?

— Може би. — Но остави чашата, за да разбере как ще се почувства, като каже каквото още си е намислил без подкрепата на алкохола. — И с теб не постъпих както трябва, Ани. През всичките тези години не застанах до теб, както беше редно, защото се ужасявах какво ще направят.

— Не желая да говорим за това.

— Никога не сме го правили, защото мислех, че не искаш. Но ти повдигна въпроса онзи ден.

— Не биваше да го правя. — Усети как я обзема лека паника. — Вече е минало.

— Но е наша история, Ани.

Каза го нежно, защото долови паниката й.

— Остави нещата както са.

Отдръпна се от него, кръстоса ръце на гърдите си.

— Добре. — Защо да се захваща със стари рани, когато има нови. — Да се върнем на живота на Андрю Джоунс. В момента търпеливо изчаквам ченгетата да ми кажат, че няма да попадна в затвора.

Този път, когато посегна към бутилката, тя я сграбчи, изправи се и като отиде в миниатюрната кухня, изля съдържанието в мивката.

— По дяволите, Ани!

— Не ти е нужно уиски, за да се самосъжаляваш, Андрю. Справяш се чудесно. Добре, родителите ти не са те обичали достатъчно. Гадно е, съгласна съм. — Изпитваше гняв, който я изненадваше. — Моите ме обичаха, но все още продължавам да си спомням неща, от които сърцето ме боли. И съпругата ти не те е обичала. Лоша работа. А моят съпруг загряваше с половин дузина бири и после ме любеше независимо дали исках или не.

— Ани, за Бога! — Дори не беше предполагал какво е изживяла. — Съжалявам.

— Не ми казвай, че съжаляваш — сряза го тя. — Преодолях го. Както преодолях и теб. Преодолях и двама ни. Дадох си сметка, че съм допуснала грешка и трябва да я поправя.

— Не го прави! — Сега и той се разгневи. Очите му грееха с опасни пламъци, докато ставаше. — Не сравнявай случилото се помежду ни с историята ти с него!

— Тогава и ти не използвай онова помежду ни и не го съпоставяй с живота си с Илис!

— Не го правя. Не беше същото.

— Напълно си прав, защото тя беше красавица, интелигентна. А допускал ли си възможността да не си я обичал достатъчно? Защото нямам впечатление, че не постигаш онова, което искаш.

— Тя искаше да се разделим — изкрещя той. — Не можеш да накараш някого да те обича насила.

Ани се облегна на кухненския плот, затвори очи и за огромна негова изненада се разсмя.

— Абсолютно си прав. — Избърса предизвиканите от смях сълзи. — Макар и да разполагаш с научна степен, доктор Джоунс, ти си глупак. Глупав мъж си, а аз съм изморена. Отивам да си лягам. Знаеш къде е вратата.

Решително мина край него; надяваше, че го е разгневила достатъчно, та да посегне да я спре, но се озова сама в спалнята си. Чу го как излиза и как се захлопва вратата. Сви се на кълбо и заплака.