Нора Робъртс
Тиха клопка (17)

Седемнадесета глава

— Изглежда все пак трябваше да те прикова с белезници.

Райън караше по тесните криволичещи улици с рисковано висока скорост, подходяща на настроението му. Спря на площад „Микеланджело“.

Оттам се разкриваше изумителна гледка към Флоренция и заобикалящите я хълмове. И беше достатъчно уединено, ако реши да прибегне към насилие.

Площадът беше пуст без обичайните орди туристи, а на небето от запад се задаваха буреносни облаци.

— Слизай! — нареди той и изчака тя да разхлаби хватката около кръста му.

По пътя се постара и успя да я изплаши здравата на няколко пъти.

— Караш като бесен.

— Нали съм наполовина ирландец, наполовина италианец. Какво друго очакваш?

Слезе и я поведе към стената, откъдето Флоренция се разкриваше като на длан. Няколко туристи все още правеха снимки около големия фонтан.

— Къде са?

— В безопасност.

— Не те питам как са, а къде. Какво направи с бронзовите статуи?

— Най-разумното. Задава се буря — отбеляза тя, когато светкавица раздра небето. — По-добре да влезем някъде.

Той само я притисна по-плътно към стената.

— Искам статуите, Миранда.

Тя не откъсна очи от неговите. Нямаше да търси помощ от неколцината туристи. С този случай щеше да се справи сама.

— Нямат никаква стойност за теб.

— Аз ще реша това. По дяволите, аз ти се доверих!

Сега и в нейните очи проблесна гняв.

— Искаш да кажеш, че беше невъзможно да ме заключиш в хотелския апартамент, както направи в дома си? — Нарочно говореше приглушено, защото гласът й пресипна от обзелия я гняв. — Нямаше как да ме накараш да те чакам, както постъпи в „Барджело“, докато действаше, без да ми кажеш какво си намислил. Този път аз те изпреварих.

Той я огради с ръце — приличаха на страстни влюбени, така погълнати един от друг, че не обръщат внимание на нищо друго. Хватката му я остави почти без въздух.

— Изпревари ме и какво направи?

— Уредих някои неща. Нараняваш ме.

— Още не, както ще се убедиш. Дала си ги на някого. На майка си… Не — разсъждаваше на глас, а тя продължаваше да се взира в него. — Не си ги дала на майка си. Все още се надяваш да я накараш да съжалява, че не ти е имала доверие. Имаш ли гадже във Флоренция, доктор Джоунс? Някой, когото да уговориш със сладки приказки да скрие статуите, докато прецениш, че съм се отказал? Искам бронзовите статуи… И двете!

Гръмотевиците зачестиха.

— Казах ти, в безопасност са. Уредих нещата. Постъпих, както смятам, че е най-добре.

— Приличам ли ти на човек, който дава пет пари какво смяташ?

— Искам да докажа, че са фалшиви. И ти искаш. Ако аз направя повторните изследвания и сравня резултатите, може да ме обвинят, че съм ги подменила. Ето защо друг ще ги извърши. Ти имаше задачата да измъкнеш статуята от „Барджело“, а аз — да определя как да докажа, че е копие на оригинал.

— Дала си ги на някого от „Станджо“. — Отдръпна се само колкото да успее да обгърне лицето и с ръце. — Как можа да постъпиш толкова глупаво?

— Дадох ги на човек, комуто имам доверие. На човек, когото познавам от години. — Пое дълбоко дъх. — Ще направи изследванията, защото го помолих. Утре ще се свържа с него и ще получа резултатите.

Той изпита силно желание да удари главата й в стената, за да провери дали наистина е толкова твърдоглава.

— Чуй това логично умозаключение, доктор Джоунс. „Смуглата Дама“ е фалшификат. Следователно някой от „Станджо“ е направил копието. Някой, който е наясно какво ще покажат резултатите, който знае как да я преправи, за да мине за истинска при първи оглед, и някой, който вероятно има източник, готов да плати мило и драго за истинската статуя.

— Той няма да постъпи така. Работата е важна за него.

— И моята е важна за мен. Хайде да вървим.

— Къде?

Тръгнаха през площада към мотора, когато закапаха първите тежки капки.

— В лабораторията, скъпа. Ще проверим как напредва работата на приятеля ти.

— Не разбираш ли, че ако се вмъкнем в лабораторията, изследванията ще се обезсмислят? Никой няма да ми повярва.

— Забравяш, че аз вече ти вярвам. Това е част от проблема. Хайде, качвай се или тръгвам и сам ще се оправя.

Премисли и реши, че последното нещо, от което Джовани се нуждае, е Райън да се втурне разгневен в лабораторията.

— Остави го да направи изследванията. Отметна влажните си коси. — Само така ще бъдат валидни.

Той запали мотора.

— Качвай се.

Тя се подчини и докато той се измъкваше от площада, се опита да се увери, че ще успее да го убеди да постъпи разумно, когато стигнат „Станджо“.

На половин пряка от „Станджо“ Райън паркира сред десетки други мотоциклети, подредени до тротоара.

— Бъди тиха — нареди той. Скочи от седалката и грабна някакви торби. — Ще правиш каквото ти кажа и ще носиш това.

Тикна едната торба в ръката й, стисна я здраво за другата и я поведе по улицата.

— Ще влезем отзад, в случай че някой наблюдава дъжда. Ще прекосим фотолабораторията и ще се насочим право към стълбището.

— Откъде знаеш разположението?

— Правя собствени проучвания. Имам чертежи на цялата сграда на дискети. — Насочи се към задната врата, измъкна хирургически ръкавици и нареди: — Сложи ги.

— Няма да…

— Казах да мълчиш и да правиш каквото ти кажат. И без това вече ми причини твърде много главоболия. Ще изключа алармата в този сектор, което означава, че не можеш да се отдалечаваш на повече от метър от мен, докато сме вътре.

Докато говореше, самият той надяна ръкавици.

— Ако ни е нужен достъп до друга част от сградата, ще се справя с мерките за сигурност отвътре. Така е по-лесно. Няма охрана, всичко е електроника, затова едва ли ще налетим на някого, освен на приятелчето ти, нахълтало вътре за уикенда.

Понечи да възрази, но се отказа. Хрумна й, че веднъж попаднала вътре, ще има Джовани на своя страна. Двамата щяха да успеят да се справят с един крадец.

— Ако той не е вътре с бронзовите статуи, ще те накарам горчиво да съжаляваш.

— Там ще бъде. Обеща ми.

— Да, както ти ми обещаваш. — Приближи вратата и се накани да се залови за работа. Разгледа устройството до входа и очите му се присвиха. — Приятелят ти е небрежен, доктор Джоунс. Не е включил системата отвътре.

Тя се опита да не обръща внимание на ледените тръпки, които я побиха.

— Вероятно не е сметнал за необходимо.

— Ъхъ… Но вратата е заключена. Станало е автоматично, след като е била затворена. Ще се погрижа за това.

Разгъна меко парче кожа и се опита да предпази инструментите си. По-късно ще ги избърше внимателно. Не бива да допусне да ръждясат.

— Няма да ми е нужно кой знае колко време, но ти си отваряй очите.

Той тихичко си затананика. Ария от „Аида“, разпозна тя. Миранда му обърна гръб и се загледа в пороя.

Налагаше му се да работи пипнешком. Дъждът му пречеше да чува беглите, но насърчителни изщраквания на ключалката. Здравите английски ключалки се предаваха една по една.

— Донеси чантата — нареди той, когато тежките врати се отвориха.

С джобното си фенерче освети стълбището.

— Ще кажеш на приятеля си, че ти помагам и по-нататък аз ще поема нещата. Стига да е тук, разбира се.

— Казах ти, че е тук. Той ми обеща.

— Тогава вероятно обича да работи на тъмно. — Насочи светлината напред. — Лабораторията е там, нали?

— Да. — Свъси вежди. Беше тъмно като в рог. — Просто още не е пристигнал.

— А кой е изключил алармата?

— Аз… Той сигурно е в химическата лаборатория. Тя е неговата област.

— Ще проверим след минута. Междувременно ще погледнем дали бележките ти са още в кабинета. Насам ли?

— Да. През онези врати и наляво. Кабинетът само временно беше мой.

— Нали си запаметила данните на твърдия диск?

— Да.

— Тогава ще ги вземем.

Вратите бяха отключени, което го изпълни с неприятно предчувствие. Реши да прояви предпазливост и загаси джобното фенерче.

— Стой зад мен.

— Защо?

— Прави каквото ти казвам.

Той се вмъкна през вратата. Ослушва се в продължение на няколко секунди, но не чу нищо, освен дъжда, който плющеше навън, и затова запали светлините.

— Господи! — Тя инстинктивно се вкопчи в рамото му. — Господи!

— Мислех, че учените са подредени хора — промърмори той.

Изглежда, някой се бе развихрил: компютрите бяха разбити, стъклата от мониторите и епруветките се търкаляха по пода. Работните плотове бяха преобърнати, листовете хартия — разпилени. Във въздуха се носеше силна миризма от химикали.

— Не разбирам. Какво значи това?

— Не е обир — увери я той. — Няма начин да е, след като компютрите са разбити, а не изнесени. Изглежда, доктор Джоунс, приятелят ти вече е бил тук и си е тръгнал.

— Джовани никога не би направил това. — Мина край Райън и застана сред отломките. — Сигурно са били вандали, развилнели се хлапета. Цялото оборудване, всички данни… — простена тя, пристъпвайки по-навътре в помещението. — Унищожени са, безвъзвратно повредени.

Вандали? Едва ли, прецени той. Къде бяха характерните в такива случай злобни или подигравателни драсканици по стените? Стореното е извършено в пристъп на ярост и с цел. И имаше предчувствие, че кръгът ще се затвори около тях.

— Хайде да изчезваме оттук.

— Трябва да проверя колко големи са щетите. Ако са проникнали в химическата лабо…

Млъкна, направо стресната от представата какви ужаси могат да извършат група млади хулигани с откраднатите химикали. Продължи напред.

— Нищо не можеш да направиш — промърмори той и тръгна след нея. Когато я настигна, тя стоеше пред отворената врата потресена.

Джовани беше спазил обещанието си и беше дошъл. Лежеше на пода в локва кръв, с глава обърната под странен ъгъл. Отворените му очи бяха вперени в оставената до него Смугла дама. Изящните й ръце и усмихнатото й лице бяха в кръв.

— Господи! — Райън я придърпа обратно и насила я обърна към себе си, за да не вижда стаята. — Това ли е приятелят ти?

— Аз… Джовани… — Очите й бяха празни като на кукла.

— Овладей се! Овладей се, Миранда, защото вероятно не разполагаме с време. Отпечатъците ни са по цялата бронзова статуя, разбираш ли? — От фалшификат статуята се бе превърнала в оръдие на убийство. — Полицията ще открие само нашите отпечатъци. Устроена ни е клопка.

Ушите й бучаха.

— Джовани е мъртъв…

— Да. Сега — стой тук.

Облегна я на стената и пристъпи в стаята. Стараеше се да диша през зъби, за да не усеща мириса на смърт. Направи гримаса, вдигна бронзовата статуя и я натика в чантата. Като избягваше да гледа насочения към него безжизнен поглед, бързо огледа помещението.

Статуята на Давид лежеше захвърлена в единия ъгъл. Вдлъбнатината в стената показваше къде се е ударила, преди да падне на пода.

„Много умно — помисли си той, като натика и нея в чантата. — Много хитро. На местопрестъплението са оставени и двете статуи и нещата ще си дойдат на мястото. Целта е примката да се затегне около врата на Миранда.“

Тя стоеше точно както я остави, но сега трепереше и бе смъртнобледа.

— Можеш да вървиш — каза й грубо той. — Можеш и да тичаш, ако се наложи, защото трябва да изчезваме оттук.

— Няма да го… оставим… Джовани… Мъртъв е.

— И с нищо няма да му помогнем. Тръгваме.

— Не мога да го оставя.

Вместо да губи време в спорове, той я грабна на ръце. Тя не оказа никаква съпротива, лежеше отпусната и повтаряше непрекъснато:

— Не мога да го оставя. Не мога да го оставя.

Остана без дъх, докато стигне до входа. Все пак успя да намести отново Миранда и да открехне вратата, за да огледа улицата. Не забеляза нищо обезпокоително, но усещаше как по тила му пробягват тръпки, сякаш там е опряно острие.

Излязоха навън, пусна я на крака и я разтърси.

— Няма да се отпускаш, Миранда. Прави каквото трябва.

Поведе я покрай сградата и после по улицата. Тя се качи сама на мотора и така силно се притисна към него, че той усещаше ударите на сърцето й.

 

 

Искаше да я прибере колкото се може по-скоро в хотела, но си наложи да пообиколи из тесните улички, за да се увери, че никой не ги следва. Имаше опасност убиецът на Джовани да дебне дали ще се появят. Въздържаше се да направи окончателно заключение, преди да чуе всичко от Миранда.

Убеден, че никой не ги следва, спря пред хотела. Вдигна чантата и отмести мокрите кичури от челото й.

— Слушай ме внимателно — говореше й той, приковал поглед в очите й. — Налага се да прекосим фоайето. Искам да тръгнеш право към асансьора. Аз ще се оправя с дежурния на рецепцията. Отиваш и заставаш пред асансьора. Ясно ли е?

— Да — машинално отвърна тя.

При влизането във фоайето изпита чувството, че върви през гъст сироп, но не спря. Движеше се, без да откъсва поглед от лъскавите врати на асансьора. „Те са целта ти — мина й през ума. — Върви и ще стигнеш до асансьора.“

Някъде далеч чу Райън да разговаря с администратора. Последва мъжки смях. Взираше се във вратата и протегна ръка да усети повърхността. Толкова гладка и хладна. Странно как така не го е забелязала досега. Отново прокара ръка по вратата, когато младият мъж застана до нея и натисна копчето.

Беше бледа като трупа, който оставиха, забеляза Райън. Зъбите й затракаха. Предполагаше, че е премръзнала до кости. Господ му бе свидетел, че и той чувстваше ужасен студ; и то не заради разходката под дъжда.

— А сега да тръгнем по коридора — подкани я той, като намести чантата в едната ръка, а с другата я прегърна през кръста.

Не я пусна, докато не се озоваха в апартамента.

Заключи вратата, сложи веригата и едва тогава я отведе в спалнята.

— Съблечи тези мокри дрехи и си сложи халат.

Мислеше да я вкара направо в банята, но се боеше да не би тя просто се отпусне и да се удави във ваната.

Провери дали вратите към терасата са заключени, преди да измъкне бутилка бренди от мини бара. Не си даде труда да търси чаши.

Тя седеше на леглото, както я остави.

— Трябва да съблечеш тези дрехи — повтори той. — Мокри са.

— Аз… Пръстите ми не се движат…

— Добре, добре. Пийни от това.

Поднесе бутилката към устните й. Тя се подчини и усети как огънят се разлива в гърлото и после в стомаха й.

— Не обичам бренди.

— Аз пък не обичам спанак, но мама ме караше да го ям. Хайде, още веднъж, като добър войник.

Успя да налее още една глътка в гърлото й, преди тя да се задави и да отблъсне ръката му.

— Добре съм… Добре съм…

— Разбира се.

Той също отпи от бутилката. Сега — дрехите.

Зае се с копчетата.

— Недей…

— Миранда. — Даде си сметка, че и неговите крака едва го държат, затова седна до нея. — В шок си. Трябва се преоблечеш и да се стоплиш.

— Мога сама. Мога.

Тя се изправи и с несигурни крачки се запъти към банята.

При шума от превъртането на ключа с усилие потисна желанието си да я отключи, за да се увери, че не се е свлякла на пода.

За миг отпусна глава и си заповяда да диша, просто да диша. За пръв път се сблъскваше с насилствена смърт. Жестока и истинска, помисли си той и отпи още веднъж. Не би искал подобно нещо да се повтори.

— Ще поръчам храна — изрече той на глас, докато сваляше мокрото яке. — Гореща храна.

Той се преоблече и извика:

— Миранда?

С ръце в джобовете погледна със свъсени вежди затворената врата на банята. Свенливостта й да върви по дяволите, реши и я отключи.

Тя вече беше с халат, но косите й още бяха мокри. Стоеше по средата на помещението, обгърнала тялото си с ръце и се тресеше. Отправи изпълнен с отчаяние поглед към Райън и едва пророни:

— Джовани…

— Успокой се. — Прегърна я и положи главата й на рамото си. — Чудесно се справи. Сега вече можеш да се отпуснеш.

Тя конвулсивно свиваше и разпускаше ръце на гърба му.

— Кой е постъпил така с него? Той никога никого не е наранил. Кой го е сторил?

— Ще открием. Непременно. Ще поговорим за това. — Притисна я по-силно и прокара ръка по косите й. — Но трябва да се успокоиш. Нужен ми е ясният ти разсъдък. Логиката ти.

— Не съм в състояние да мисля. Непрекъснато е пред очите ми. И толкова много кръв. Той ми беше приятел. Отзова се, когато го повиках. Той… — Хрумна й ужасяваща мисъл. — О, господи, Райън! Аз го убих!

— Не. — Отдалечи я и се взря в очите й. — Онзи, който го е ударил по главата, го е убил. Приеми нещата така, Миранда, защото иначе ще полудееш.

— Той отиде там тази вечер заради мен. Ако не го бях извикала, щеше да си е у дома или на среща, или с приятели…

Притисна юмрук към устата си, а очите й бяха ужасени.

— Той е мъртъв, защото го помолих да ми помогне, защото не ти вярвам, защото репутацията ми е толкова важна, че трябваше нещата да станат както аз исках. — Поклати отчаяно глава. — Никога няма да го преживея.

Колкото и отчаяние да имаше в очите й, вече не беше така бледа и гласът й беше доста по-силен. Чувството за вина понякога изпълва човек с енергия, както и да го парализира.

— Изсуши си косата, докато поръчам нещо за ядене. Трябва да поговорим.

Тя се подчини. После облече бяла памучна пижама и наметна халата. Ще яде, реши тя, защото иначе ще се поболее. А трябва да е здрава, силна и с бистър ум, за да отмъсти за Джовани.

Да отмъсти, помисли си и потрепери. Никога не бе вярвала в отмъщението. А сега й се струваше нормално и логично. Убиецът на Джовани я бе използвал така хладнокръвно, както и бронзовата статуя, с която е нанесъл удара.

Каквото и да й струва, колкото и време да й отнеме, ще се погрижи той да си плати.

Излезе от спалнята и видя, че Райън е поръчал да сервират на терасата. Дъждът беше спрял и въздухът беше свеж. Под навеса на зелени и бели райета, със запалените свещи и ленената покривка масата изглеждаше весела.

Вероятно го е направил, за да я накара да се почувства по-добре. Беше му благодарна.

— Изглежда чудесно — отбеляза и дори успя да му се усмихне. — Какво ще вечеряме?

— Минестроне като начало и после пържоли по флорентински. Сядай.

Тя седна, дори взе лъжицата и опита супата. Заседна като лепило на гърлото й, но си наложи да преглътне. Прав беше — топлината освободи част от обзелото я напрежение.

— Трябва да ти се извиня.

— Добре. Никога не отказвам жена да ми се извини.

— Наруших дадената дума. — Вдигна очи и го погледна. — От самото начало не възнамерявах да я спазя. Казах си, че дадено обещание на мъж като теб не е задължително да се спазва. Не постъпих правилно. Съжалявам.

Простотата на думите и тихият тон го трогнаха. Предпочиташе да не е така.

— Подхождаме към това от различни гледни точки. Затова се получава така. Но имаме една и съща цел: желаем да открием истинските бронзови статуи. Но сега се намеси някой. Изглежда, по-разумно е да се оттеглиш, да оставиш случая. Не е необходимо да доказваш с цената на живота си, че си права.

— Това вече струва живота на мой приятел. — Стисна устни. — Няма да се оттегля, Райън. Няма да намеря спокойствие, ако го сторя. А нямам толкова много приятели. Сигурна съм, че вината за това е у мен. Трудно се сближавам с хората.

— Прекалено си строга към себе си. Разбираш се чудесно, когато се поотпуснеш. Както направи със семейството ми.

— Не съм се отпуснала. Те просто не обръщаха внимание на това. Завиждам ти за взаимоотношенията с тях. — Гласът й леко потрепери, затова тръсна глава. — Доверието, обичта, радостта, че принадлежите един на друг. Такова нещо — такъв подарък от съдбата — не се купува. — Тя бегло се усмихна. — Нито може да се открадне.

— Би могла да го постигнеш и ти, стига да го желаеш.

— Някой трябва да иска да приеме подобен подарък. — Въздъхна и реши да рискува, като пийне малко вино. — Ако отношенията с родителите ми бяха други, ние двамата с теб нямаше сега да седим тук. Наистина всичко се свежда до това. Несходството невинаги води до кавги и шумни разправии. Понякога се прикрива от съвършеното възпитание.

— Някога споделяла ли си с тях как се чувстваш?

— Не. — Погледна към града и луната, която започваше нощната си разходка. — Съвсем до скоро дори не си давах сметка как се чувствам. Но това вече няма значение. Сега единственото, което трябва да се разбере, е кой е постъпил така с Джовани.

Той не изказа никакво предположение; предпочете да се залови с нещо по-практично. Вдигна капаците от блюдата.

— Никой не умее да приготвя месото като флорентинците. Разкажи ми за Джовани.

— Не знам какво искаш да чуеш.

— Първо, какво знаеш за него и откъде го знаеш.

Така, помисли си той, ще й е най-лесно да сподели подробностите, които са му нужни.

— Той е… Беше изключителен химик. Роден е тук, във Флоренция и от десет години е в „Станджо“. Работи предимно тук, но е бил и в лабораториите в института. Там за пръв път работихме заедно, преди около шест години. — Разтърка слепоочията си. — Беше чудесен човек, мил и забавен. Не е женен. Обичаше жените и им засвидетелстваше вниманието си. Забелязваше и най-малките подробности: дали си със синя блуза, дали си променила прическата.

— Бяхте ли любовници?

Тя поклати глава.

— Не. Просто приятели. Уважавах го като специалист… Много. И вярвах на преценките му. Постепенно свикнах с неговата преданост. Дори използвах тази преданост… — Гласът й заглъхна, тя стана и отиде до парапета. Трябваше й време да се овладее. Сега той е мъртъв. Не можеше да промени нищо. Колко ли години ще й трябват, за да приеме този факт? — Именно Джовани ми се обади да ми съобщи, че бронзовата статуя е фалшива. Не искаше да съм неподготвена, когато майка ми се свърже с мен.

— Значи тя му се е доверявала?

— Той участваше в екипа ми тук по време на изследванията. И му бяха искали обяснения, когато са поставили работата ми под съмнение. — Почувства се по-сигурна, затова се върна при масата и седна. — Използвах предаността и приятелството му.

— Днес ли му каза, че статуята е копие?

— Да. Позвъних му, докато ти беше долу. Помолих го спешно да се срещнем.

— Къде му позвъни?

— В лабораторията. Знаех, че ще е там в края на работния ден. Взех статуите, слязох по стълбите и минах през вътрешния двор, докато ти беше на рецепцията. Той дойде веднага. За по-малко от петнадесет минути.

Достатъчно време, прецени Райън, за да съобщи на някого за обаждането. На някого, на когото не е трябвало да казва.

— Какво точно му каза?

— Почти всичко: че у мен е статуята, която Понти е изследвал, и че не е същата, върху която ние работехме. Казах му и колкото беше възможно за „Давид“. Мисля, че не ми повярва. Но ме изслуша. — Престана да размества пържолата в чинията. Струваше й прекалено голямо усилие да се преструва, че е гладна. — Помолих го да отнесе статуите в лабораторията, да направи изследвания, да сравни резултатите. Уверих го, че ще се свържа с него утре. Не му казах в кой хотел съм, защото не исках да позвъни или да дойде. Не исках да знаеш какво съм направила с бронзовите статуи.

Райън се облегна назад и извади пура.

— Вероятно точно затова сега седим тук и се наслаждаваме на лунната светлина.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисли, доктор Джоунс. Бронзовите статуи са били у приятеля ти; сега той е мъртъв. Оръдието на престъплението и „Давид“ бяха на местопрестъплението. Кое свързва и двете? Ти. — Той запали пурата, за да й остави време да осмисли думите му. — Ако ченгетата бяха намерили статуите до трупа, щяха да започнат да те издирват. Извършителят е наясно, че се досещаш за доста неща, щом си тръгнала да търсиш отговори, но пък си нарушила законите и на този етап не можеш да се обърнеш към полицията.

— Убили са Джовани, за да злепоставят мен?

Беше прекалено ужасяващо, за да го приеме и достатъчно логично, за да го пренебрегне.

— Ако е имал възможност да направи изследванията, сам е щял да се озадачи. Вероятно е щял да потърси записките ти, резултатите.

— Затова всичко е унищожено — досети се Миранда. — Сега вече никога няма да намерим документацията ми.

— Няма значение дали е била иззета, или унищожена. Важното е, че твоят приятел се е изпречил на пътя на убиеца. И ти също си застанала на пътя му, Миранда.

— Да, разбирам. — По някакъв начин й бе по-лесно да приеме това. — Тогава става още по-важно да се намери оригиналът. Онзи, който го е подменил, е убил Джовани.

— Знаеш ли какво казват за убийствата? Трудно е първото, после става навик.

— Ако това е начин да ми кажеш, че искаш да преустановим общото дирене тук и сега, не бих те винила.

— Нима? — Облегна се назад и дръпна от пурата си. С изненада установи колко му е неприятно, че тя го смята за страхливец. И доколко желанието му да я защити е повлияло на вече взетото решение. — Аз винаги довършвам започнатото.

Тя изпита облекчение. Вдигна чашата с вино и обяви:

— Аз също.