Нора Робъртс
Тиха клопка (21)

Двадесет и първа глава

Миранда продължи да работи на компютъра: преглеждаше схемите, правеше нови. Това ангажираше мислите й, като се изключат моментите, когато се улавяше, че поглежда през прозореца с надеждата да зърне колата на Андрю.

Райън се беше настанил в спалнята й с клетъчния си телефон. Предположи, че не желае някои от разговорите му да бъдат проведени от нейния. Реши да не се тревожи и за това.

Той така и така й даде достатъчно поводи за нови тревоги: ако е прав, дръзкото нападение не е било случайно; било е грижливо планирано, организирано и извършено. Тя е била мишената, а целта — да забавят пристигането й във Флоренция и така да отложат началото на изследванията й, свързани с бронзовата статуя.

Който я е откраднал и е направил копието, иска да я дискредитира. Дали е лично отношение, или е случайно избрана, чудеше се тя. Преценяваше, че както има неколцина истински приятели, така има и няколко истински врагове.

Само че съобщенията по факса са съвсем лични.

Нападението също е било насочено лично към нея, за да я ужаси: мълчанието през цялото време, лекото порване на врата й с ножа. Дали е решение на нападателя, или изпълнение на инструкция да остави жертвата си парализирана от страх и шок?

Случилото се уязви нейната самоувереност, чувството й за безопасност, достойнството й. И отложи заминаването й поне със седмица. Забавянето усложни взаимоотношенията с майка й още преди да започне работа.

Пластове, помисли си тя, много старателно наслагвани върху основата, и то далеч преди да се извърши нападението, още когато е бил откраднат и фалшифициран „Давид“.

Какво прави през онези години от живота си? Кое й се изплъзва, каква е връзката между едното и другото?

По онова време работеше върху доктората си, припомни си тя. Разпределяше времето си между института, ученето и писането на дисертацията. Сведе социалните си контакти до нула.

А какво ставаше около нея? Това, даде си сметка тя, бе по-трудно да се определи. Почти не обръщаше внимание на хората край себе си. Възнамеряваше за в бъдеще да промени това поведение.

Притвори очи и се опита да си припомни всичко за онова време.

Илис и Андрю бяха женени и на пръв поглед — все още дълбоко влюбени. Не си спомняше да са се карали и разправяли. Е, Андрю пиеше, но никой не се тревожеше за това.

През онези години се постара да осигури колкото е възможно повече уединение за двамата.

Джовани и Лори се бяха впуснали в кратка и удовлетворителна и за двете страни връзка. Тя знаеше, че са любовници, но това не пречеше на работата им.

Майка й пристигна в института за кратко. Ден-два най-много, прецени сега Миранда. Проведоха доста събрания, изкараха една скована семейна вечеря и се разделиха.

Баща й остана достатъчно дълго да види първите резултати от изследването на бронзовата статуетка. Не участва във всичките събрания и намери претекст да не се появи на семейната вечеря.

Вместо него дойдоха Винсенте и съпругата му, но дори те не разведриха атмосферата. Ако паметта не й изневеряваше, Джина се мерна в лабораторията само веднъж.

За Ричард Хоторн имаше съвсем бледи спомени — неизменно наведен над книгите или зад компютъра.

Джон Картър присъстваше през цялото време, надзираваше работата, тревожеше се за докладите. Миранда разтри слепоочията си и се опита да си припомни подробности. За няколко дни беше неразположен — грип или нещо подобно — но не изостави задълженията си.

Как да си спомни подробностите! Отчаяно отпусна ръце. Такова обикновено всекидневие. А и всичко изчезваше от погледа й, взимаше ли статуетката в ръце.

Гледаше на изследването на „Давид“ като на още една стъпка в кариерата си. Работата я открои сред останалите специалисти и я постави начело.

Продължаваше да се взира в екрана, без да вижда изписаното, без да чува лекото жужене.

Бронзовата статуя на Фиесоле щеше да даде тласък на кариерата й. Щеше да я направи един от водещите археометристи на света. И този път щеше да доведе не само до признанието на научния свят, но и на широката публика. Тук ставаше въпрос за Микеланджело, романтика, тайнственост и пари. Затвори очи и продължи разсъжденията си.

И двете статуетки бяха нейни. И двете бяха от значение за кариерата й. И двете бяха фалшифицирани. Ами ако не те са били целта?

Ако целта е тя?

Скръсти ръце и изчака да се успокои. Има логика; вероятно е така.

Но какъв е мотивът?

Кои други творби, изследвани от нея, могат да бъдат повторно обработени, без да се събудят прекалено много спекулации в института? Творбата на Челини! Стомахът й се сви болезнено. Статуята на Нике, сети се тя, или бронзовата статуя на Ромул и Рем, кърмени от вълчицата.

Трябва да се върне в лабораторията и да се убеди, че някоя от тези творби не е подменена с копие.

Подскочи при звъна на телефона и за няколко секунди остана втренчена в него, преди да вдигне слушалката.

— Ало?

— Миранда, има лоши новини.

— Майко! — изненада се тя. „Мисля, че някой се опитва да ме нарани. Опитват се да ме унищожат. Бронзовата статуя беше истинска. Трябва да ме чуеш.“ Но думите останаха неизречени. На глас пророни: — Какво има?

— В четвъртък вечерта са нахлули в лабораторията. Оборудването, докладите, данните са унищожени.

— Унищожени? — повтори тя глухо. Да, унищожават ме.

— Джовани… — Последва продължителна пауза и за пръв път долови вълнение в гласа на майка си. — Джовани е бил убит.

— Джовани! — „О, ти си държала на него! Не ти е бил безразличен!“ Затвори очи, за да спре напиращите сълзи. — Джовани — повтори.

— Очевидно е решил да се възползва от почивните дни и да поработи спокойно в лабораторията. Не можем да определим с какво се е занимавал. Полицията… — Гласът отново и изневери. — Полицията започна разследване, но нямат следа, по която да тръгнат. През последните два дни се опитвам да им съдействам с каквото мога. Погребението е утре.

— Утре?

— Сметнах, че е най-добре да узнаеш от мен. Разчитам да уведомиш Андрю. Знам, че обичаше Джовани. Всички имахме слабост към него. Не е нужно да идваш за погребението. Ще бъде скромно, в тесен кръг.

— А близките му?

— Разговарях с тях. Достатъчно е да се поднесат цветя. В това трудно за всички ни време се надявам двете с теб да загърбим професионалните си различия и да бъдем единни.

— Да, разбира се. Мога да взема вечерния полет.

— Не е необходимо, а и не е разумно — хладно заяви Елизабет. — Журналистите знаят, че заедно работихте върху бронзовата статуя. Този факт вече няколко пъти се посочва в пресата. Присъствието ти тук само ще породи излишен шум. Заради близките на Джовани церемонията трябва да е тиха и с достойнство.

Припомни си последния факс: „Ръцете ти са изцапани с кръвта му. Ти виждаш ли я?“

— Права си. Ако се появя, нещата ще се влошат. — Наложи си да говори спокойно. — Полицията знае ли причините за нахлуването в лабораторията? Нещо откраднато ли е?

— Трудно е да се прецени, но изглежда, че нищо не е задигнато. Почти всичко обаче е унищожено. Алармата е била изключена от вътрешната страна. Според следствието има възможност той да е познавал убиеца.

— Бих искала да ме държиш в течение на разследването. Той имаше огромно значение за мен.

— Знам, че бяхте близки.

— Майко, не сме били любовници — въздъхна Миранда. — Бяхме приятели.

— Не исках… — Елизабет спря и остана смълчана няколко секунди. — Ще се погрижа да си в течение. Ако ще напускаш града, погрижи се този път Андрю да знае къде си.

— Възнамерявам да си стоя вкъщи — отвърна Миранда. — И да се занимавам с градинарство. — Тя леко се усмихна на последвалото мълчание. — Принудителната отпуска ми дава възможност да се посветя на някое хоби. Твърди се, че повдигат духа.

— И аз съм го чувала. Радвам се, че ще запълниш времето си. Кажи на Андрю, че искам последните сведения от разследването при вас. Вероятно ще отскоча за малко и искам всичко свързано с „Давид“ да е подготвено.

— Сигурна съм, че ще те разбере.

— Добре. Дочуване, Миранда.

— Дочуване, майко.

Внимателно остави слушалката и остана загледана в телефона, преди да си даде сметка, че Райън е влязъл и стои зад нея.

— За миг ме подведе. Почти повярвах, че е човешко същество. Стори ми се, че е тъжна, когато ми съобщи за Джовани. Но преди да приключим, отново заприлича на себе си. Трябва да остана тук, защото присъствието ми на погребението на Джовани е нежелателно.

Инстинктивно се напрегна, когато той сложи ръце върху раменете й. Затвори очи и си наложи да се отпусне.

— Получих инструкция да съобщя на Андрю къде отивам, ако отново напусна града, и да му кажа да й приготви всички най-нови данни за разследването на откраднатата статуетка.

— Тя е доста натоварена, Миранда. Всички от семейството ти имат доста работа в момента.

— А когато в твоето семейство има криза, вие как постъпвате?

Той приклекна и завъртя стола й, за да е с лице към него.

— Твоето и моето семейство са различни. Не може да се очаква да реагират еднакво.

— Не. При всички обстоятелства майка ми си остава директор, баща ми изобщо не се интересува, а Андрю търси спасение в бутилката. А аз как реагирам? Правя се, че не ме засяга, и се потапям в работата си.

— Не мисля, че си такава.

— Ти не ме познаваш. — Побутна го, за да се изправи. — Отивам да потичам.

— Миранда. — Хвана я за ръката. — Ако не те интересуваха, ако нямаха значение за теб, нямаше да си толкова тъжна.

— Не съм тъжна, Райън. Примирена съм.

Освободи се и отиде да се преоблече.

Не тичаше често. Смяташе, че ходенето пеша е по-ефективно и определено по-достоен начин да се натоварва физически човек. Но когато имаше проблеми и беше твърде напрегната, избираше бягането да се разтовари.

Отправи се към плажа под скалите, защото водата беше наблизо, а въздухът — свеж. Тръгна на север. Над главата и кръжаха чайки и надаваха остри писъци.

Когато й стана топло, свали лекото яке и го остави настрана. Никой нямаше да го открадне. Престъпността, напомни си тя, е ниска в Джоунс Пойнт.

Следваше извивката на плажа. Рибар с червена кърпа на главата проверяваше мрежите си. Забеляза я и й махна. Тя също му махна. После, изтощена, спря и опря ръце на коленете.

Беше тичала твърде бързо. Не си наложи правилно темпо. Всичко около нея се движеше бързо. Не успяваше да догони нещата, но и не смееше да изостане.

А и въобще нямаше представа накъде е тръгнала.

В къщата й имаше мъж; мъж, когото познаваше едва от седмици. Мъж, който е крадец, вероятно — лъжец и без съмнение — опасен. И въпреки това му се довери. Сближи се с него така, както не си бе позволявала с никой друг.

Извърна се и се загледа във фара. Осъзна, че се е влюбила в Райън именно там, в кулата. Нямаше значение дали постепенно беше ставало това, или скочи с двата крака.

А той ще си тръгне, щом приключи онова, за което бе дошъл. Прояви доста находчивост и чар, за да постигне своето. И никаква жестокост. Но неизбежно ще се върне към своя начин на живот, даде си сметка тя, а нейният ще бъде разбит.

Може би ще открият изчезналите бронзови статуи, ще възстановят репутациите си, ще разрешат загадката и дори ще хванат убиеца. Ала тя ще страда.

И понеже тук нямаше опит, знание, данни, формули, тя не можеше да прецени колко време ще й е нужно, за да се съвземе.

Вълните прииждаха и се разливаха; стигаха почти до краката й.

Когато беше дете, баба й често се разхождаше с нея, а понякога и с Андрю по плажа. Заедно разглеждаха мидите, наблюдаваха океана. Малки светове, така ги наричаше баба им. И толкова по-смислени от живота, който водеха те.

— Ще ми се да е тук — пророни Миранда. — Искам все още да можех да говоря с нея.

Взираше се в далечината. Вятърът развяваше косите й. Какво ще прави отсега нататък, питаше се тя. Вече знаеше какво е да обичаш някого до болка и да предпочиташ тази болка пред празнотата, изпитвана досега.

Седна на изгладен от вълните камък, сви колене и отпусна брадичката си върху тях. Така се получава, предположи тя, когато сърцето ръководи разума, постъпките и решенията. Всичко около нея се срива, а тя седи на камъка, гледа морето и мисли за една обречена любов.

Една чайка се заразхожда по пясъка, като се стараеше да изглежда важна. Явно и на птичките не им е безразлично какво впечатление оставят, помисли си Миранда и неволно се усмихна.

— Ще те видя колко си важна, ако донеса малко трохички — подвикна тя. — Ще се впуснеш да ги изкълвеш, преди дружките ти да се усетят и да се втурнат да се бият с теб заради тях.

— Чувал съм, че хора, които прекаляват с пиенето, започват да вярват в говорещи птички. — Андрю видя как раменете й се сковаха, но продължи да върви към нея. — Изпуснала си това — добави и пусна якето в скута й.

— Сгорещих се.

— Ако седиш тук без него, след като си тичала, ще настинеш.

— Добре съм.

— Както решиш. — Нужна му беше доста смелост, за да седне на скалата до нея. — Миранда, съжалявам.

— Мисля, че приключихме с въпроса.

— Миранда…

Разбра колко я бе наранил, когато тя отказа да му даде ръката си.

— Дойдох тук, за да остана сама известно време.

Знаеше колко упорита може да бъде.

— Имам да ти кажа някои неща. После може отново да ме удариш. Днес сутринта не бях на себе си, но това не е извинение за нещата, които ти наговорих.

— Разбрано. Да се договорим да не се бъркаме в личния си живот.

— Не. — Този път взе ръката й. — Няма да се договорим. Винаги сме разчитали един на друг.

— Но аз вече не мога да разчитам на теб, Андрю, не разбираш ли?

Най-после го погледна и забеляза колко измъчено е лицето му зад тъмните очила. Очакваше, че ще изглежда предизвикателно, а вместо това той будеше съжаление.

— Знам, че те провалих.

— Сама ще се грижа за себе си. А ти провали не мен, а себе си.

— Миранда, моля те. — Подозираше, че няма да е лесно, но не си даваше сметка колко ще го засегне. — Съзнавам, че имам проблем. Опитвам се да го приема. Аз… Довечера ще отида на сбирка на АА… На Анонимните алкохолици.

Забеляза проблесналата надежда в очите й и поклати глава:

— Не знам дали ще е за мен, но ще отида. Ще послушам, ще видя как ще ми се отрази.

— Това е добро начало, първа стъпка.

Той се изправи и се загледа в бурния океан.

— Когато сутринта излязох, тръгнах да търся нещо за пиене. Не си давах сметка, не мислех съзнателно за това. Разбрах го едва когато се разтреперих, когато открих, че търся магазин или бар, отворен в неделя сутрин. — Погледна към ожулените си ръце. — Изплаших се до смърт.

— Ще ти помогна, Андрю. Изчетох толкова много по въпроса, била съм на сбирки на АА…

Той се обърна и я погледна. Тя не откъсваше очи от него и мачкаше якето в ръце. А в очите й имаше толкова много надежда.

— Опасявах се, че си ме намразила — прошепна той.

— Исках, но не мога. — Избърса сълзите си. — Толкова бях ядосана, че ме отблъскваш от себе си. Когато тръгна сутринта, си представях как ще се върнеш пиян или как правиш глупостта да шофираш пиян и загиваш. Мразех те заради това.

— Отидох при Ани. Дори не подозирах, че отивам там, докато не се озовах пред жилището й. Тя… Аз… Ще остана при нея няколко дни. Така ще осигуря уединение за теб и Райън.

— При Ани? Ще отседнеш при Ани?

— Не сме любовници.

— Ани? — повтори тя. — Ани Маклейн?

— Това притеснява ли те?

Отбранителният тон, с който го изрече, я накара да се усмихне.

— Ни най-малко. Напротив. Много се радвам. Тя е упорита и амбициозна жена. И няма да търпи глупостите ти.

— Ани и аз… — Не беше сигурен как да го обясни. — Имаме минало. Може би сега ще видим дали имаме настояще.

— Не знаех, че сте били повече от приятели.

Загледа се към плажа и си въобрази, че може да посочи точното място, където двамата загубиха невинността си.

— Бяхме, после… не бяхме. Не знам какви сме сега. — Но да открие, сега представляваше цел за него, а отдавна не беше имал цел. — Няколко вечери ще спя на дивана й. Ще се опитам отново да стъпя на крака. Но нищо чудно пак да те разочаровам.

Тя бе изчела всичко, което й попадна за алкохолизма — лечението, възстановяването. Знаеше, че понякога човек отново започва да пие.

— Днес не може да се каже, че ме разочароваш. Протегна му ръка и здраво стисна неговата. Толкова много ми липсваше.

Вдигна я на ръце. От леките тръпки, които пробягваха по тялото й, знаеше, че тя плаче. Но го правеше безмълвно.

— Не се отказвай от мен.

— Опитах. Не мога.

Той се засмя и опря буза до нейната.

— Тази история между господин Ню Йорк…

— Как така преди беше Райън, а сега е господин Ню Йорк?

— Сега се занимава със сестра ми. Въздържам се от оценка. Тази история — продължи той — удовлетворява ли те?

Тя се отдръпна.

— Днес ме удовлетворява.

— Добре. След като се сдобрихме, защо не се приберем и да пийнем по едно, за да го отпразнуваме. — Намигна й. — Шегувам се. Какво ще кажеш да направиш гювеч?

— Няма време, но ще изпека месо.

— И това не е лошо.

Тръгнаха обратно и тя набра смелост. Съзнаваше, че трябва да му каже, въпреки че щеше да развали настъпилата хармония.

— Андрю, майка се обади преди малко.

— О, защо не си почива на Великден като останалите хора?

— Андрю — тя го хвана под ръка, — някой се е вмъкнал в лабораторията във Флоренция. Джовани е бил вътре сам. Убили са го.

— Какво? Джовани? Господи! — Извърна се, отиде при водата и остави вълните да залеят обувките му. — Джовани е мъртъв? Убит? Какво, по дяволите, става?

Не посмя да му каже. Слабата му воля, чувствата му, болестта му… всичко това я спря.

— Ще ми се да знаех. Каза, че в лабораторията всичко било унищожено. А за Джовани смятат, че е останал да работи до късно и когато някой е влязъл…

— Обир ли е било?

— Не знам. Не приличало на обир. Според нея нищо ценно не е изчезнало.

— Но няма логика. — Той се извърна. Изглеждаше съкрушен. — Някой прониква в галерията тук, открадва ценна бронзова статуетка и не наранява никого. Някой нахълтва в лабораторията в „Станджо“, убива Джовани, вандалства и нищо не взима…

— И аз не го разбирам.

Последното поне отчасти отговаряше на истината.

— Каква е връзката между двете? — промърмори той, а тя го зяпна.

— Връзката?

— Случилото се не е случайно. Два инцидента за две седмици, в различни клонове на една и съща организация. Едното тайнствено и тихо, другото — жестоко и без видима причина. А причина винаги има. Джовани е работил и на двете места по едно или друго време. — Очите зад тъмните очила се присвиха. — Той работи и по „Давид“, нали?

— Ъъъ… Да.

— „Давид“ е откраднат, документацията е изчезнала, а сега Джовани е мъртъв. Каква е връзката?

Очевидно не очакваше отговор и така й спести усилието да измисли някаква лъжа.

— Ще съобщя на Кук. Дано да му помогне по някакъв начин. Дали да не отида във Флоренция?

— Андрю. — Гласът й бе готов да се разтрепери. Не искаше той да ходи във Флоренция. По-точно близо до човека, убил Джовани. — Моментът не е подходящ. Трябва да се възстановяваш. Остави полицията да си свърши работата.

— Да, вероятно е по-добре да остана и да поразсъждавам върху случилото се — съгласи се той. — Ще позвъня на Кук.

— След малко идвам и аз и ще се заема с приготвянето на месото — каза тя с пресилена усмивка.

Не забеляза как усмивката й бързо изчезна, но видя Райън на пътеката към скалите. Гордостта, срамът и братската загриженост бързо го завладяха.

— Болдари.

— Андрю.

— Може би си мислиш, че като е зряла жена и семейството ни е такова объркано, няма кой да се грижи за нея, но грешиш. Само да я нараниш и ще те пребия. — Очите му се присвиха, когато Райън се ухили насреща му. — Нещо смешно ли казах?

— Не. Просто по същия начин заплаших съпруга на сестра ми Мери-Джо, когато ги спипах да се натискат в шевролета. Преди това го бях извлякъл от купето и го бях фраснал по носа.

— Ти не си съпруг на сестра ми.

— И той не беше съпруг на сестра ми по онова време. — Изрече думите, преди да осъзнае смисъла им. Веселите пламъчета в очите му изчезнаха и той примигна. — Исках да кажа…

— Да? — Сега вече и Андрю се развесели и го подкани: — Какво точно искаше да кажеш?

Един мъж може да премисли доста неща, докато прочиства гърлото си.

— Исках да кажа, че съм привързан и уважавам сестра ти. Тя е красива, интересна и привлекателна.

И двамата погледнаха към скалата, на която седеше Миранда и наблюдаваше морето.

— Но не е толкова силна, колкото си мисли — добави брат й. — Не си позволява да се сближава много с хората, защото когато го прави, става твърде уязвима.

— Държа на нея. Това ли искаш да чуеш?

— Да. — „Особено, прецени Андрю, след като бе изречено разпалено и с известна неохота.“ — Засега ми стига. Между другото — оценявам какво направи за мен снощи и че не ми натри носа днес.

— Как е окото?

— Адски ме боли.

— Е, значи си наказан достатъчно.

— Сигурно. — Извърна се и тръгна по пътечката, като се провикна: — Иди и я накарай да си сложи якето, а?

— Точно това и ще направя — промърмори Райън. Тръгна надолу, като внимателно се провираше между скалите. В това време тя тръгна нагоре, уверена като планинска коза.

— Не си с подходящи обувки за такова катерене.

— Вече разбрах. — Прегърна я. — Ръцете ти са студени. Защо не си сложиш якето?

— Не ми е студено. Андрю ще ходи на сбирка на АА довечера.

— Чудесно. — Целуна я по челото. — Това е добро начало.

— Той ще се справи. — Вятърът развя косите й и тя ги отметна от лицето си. — Знам, че ще успее. Няколко дни няма да спи вкъщи, за да има възможност да се посъвземе. А и струва ми се, не се чувства особено уютно под един покрив с нас.

— Консерватизмът на янките.

Тя си пое дъх, преди да продължи:

— Казах му за Джовани. Той направи връзката.

— Какво значи „направи връзката“?

— Макар през последните няколко години да пие доста и да се самоунищожава, той е изключително умен. Веднага се досети, че има връзка между обира тук и нападението в лабораторията във Флоренция. Ще говори с детектив Кук по въпроса.

— Страхотно. Сега ще привикаме и ченгетата!

— Разумно е да се направи. Андрю не го приема като случайност. — Заговори бързо и повтори част от думите на брат си. — И без това няма да се откаже да разследва случая. Не му казах какво знам или подозирам. Няма да го натоварвам точно сега, когато трябва да се съсредоточи върху възстановяването си. Но и не мога да продължа да го лъжа. Поне не още дълго.

— Тогава ще се наложи да действаме по-бързо. — Той не възнамеряваше да се включва в колективна игра или да споделя с друг бронзовите статуи. Щом ги открие, ще ги задържи за себе си. — Хайде, вятърът се усилва — отбеляза той, — а и наближава време за вечеря.

— Няма да останеш гладен, Болдари. А и те уверявам, че правя страхотно печено.

— В някои цивилизации печеното месо се сервира с картофено пюре.

— Нима? Да опитаме тогава.

— Да. То не бива да се прави от полуфабрикат.

— Моля, не ме обиждай.

— Мисля, че съм луд по теб, доктор Джоунс.

Тя се засмя, но както спомена брат й, ставаше твърде уязвима.