Нора Робъртс
Тиха клопка (20)

Двадесета глава

За втори път Миранда се събуждаше до Райън. Изпълни я трепетно вълнение.

Съгрешаваше със стил.

Изпита желание да прокара пръсти през косите му, да погали лицето му, да докосне мъничкия белег на веждата. Глупави, сантиментални докосвания, които знаеше до какво могат да доведат.

Чувстваше се така странно, обзета от силни чувства, запълващи празнини, за чието съществувание не подозираше, сгряващи места, за които предполагаше, че вечно ще останат хладни и незасегнати. Сега беше завладяна от нещо съвсем различно от обикновено физическо привличане. Беше прекалено силно и я правеше крайно уязвима.

А това я ужасяваше.

Ето защо побърза да се измъкне от леглото и на пръсти се отправи към банята, както постъпи и предишния път. Сега обаче едва застана под душа, когато Райън я прегърна през кръста.

— Защо го правиш?

Изчака сърцето й да спре лудото си туптене.

— Кое?

— Измъкваш се от леглото. Вече съм те виждал гола.

— Не се измъквам. — Опита се да се освободи, но той леко захапа рамото й. — Просто не исках да те събудя.

— Познавам кога един човек се измъква. Аз никога не се измъквам от леглото на жена. Вмъквал — да, но измъквал — никога.

— Много забавно. А сега, ако обичаш, опитвам се да взема душ.

— Ще ти помогна.

Той взе сапуна, помириса го и започна да сапунисва гърба й.

— Мога и сама да се справя.

— Защо?

Тъй като тонът й бе възхитително строг, той я извърна и притисна мокрото й хлъзгаво тяло към своето.

— Защото е… — Усети, че се изчервява, и се ядоса на себе си. — … нещо лично.

— А, разбирам. А сексът не е лично, така ли?

— Различно е.

— Добре. — Усмихна се и прокара сапуна по гърдите й. — Ще направим компромис и ще комбинираме двете.

Още потреперваше и гълташе парата, когато той притисна лице в шията й.

— Да, това бе доста лично. — Въздъхна. — Трябва да отида на църковна служба.

— Какво! — Тя тръсна глава, сигурна, че има вода в ушите. — На църква ли каза, че трябва да ходиш?

— Нали е Великден.

— Да, така е. — Като продължаваше да се чуди за какво говори, тя отметна мократа си коса от очите. — Но не разбирам защо се сети за това при тези обстоятелства.

— В библейски времена може и да не са имали вода по къщите, но са правили доста секс.

Реши, че сигурно е прав, но продължаваше да се чувства неловко да мисли за религия, когато ръцете му се плъзгаха по голия й задник.

— Не знаех, че ходиш на църква редовно. О, нали си ирландец и италианец. Как няма да ходиш.

— Почти не ходя. — Той излезе изпод душа, подаде и хавлиена кърпа и взе една за себе си. — Но ако кажеш на майка ми, че съм го признал, ще се закълна, че си мръсна долна лъжкиня. Днес обаче е Великден. — Избърса набързо косите си с пешкира и после го омота около кръста. — Ако не отида на служба, мама ще ме убие.

— Разбирам, но държа да отбележа, че майка ти не е тук.

— О, тя ще разбере дали съм ходил или не — обясни той. — Винаги успява и ще се погрижи да отида направо в ада.

Загледа я как се увива с хавлиената кърпа. Стаята ухаеше на нея — свежа и чиста. Изведнъж изпита желание да не се отделя от нея.

— Защо не дойдеш с мен? Така ще имаш възможност да разходиш новата си шапка.

— Не само че нямам нова шапка, но трябва да подредя мислите си. А и смятам да поговоря с Андрю.

За миг той се замисли дали да не отиде на следобедната служба, а междувременно да смъкне хавлията й и… Овладя се и попита:

— Какво възнамеряваш да му кажеш?

— Не кой знае колко много. — Усети се засрамена. — Неприятно ми е, когато пие и се съсипва така. За миг снощи дори го намразих. Той е всичко, което имам, а аз го намразих.

— Не, не си. Ти ненавиждаш онова, което той прави.

— Прав си, така е. — Но тя знаеше какво изпита, когато отвори вратата и го видя да залита на площадката. — При всички обстоятелства се налага да поговоря с него. Трябва да му обясня това-онова. Досега никога не съм го лъгала.

Ако имаше нещо, което Райън отлично да разбираше, това бяха семейните връзки — или възлите, в които взаимоотношенията се заплитат.

— Докато не престане с пиенето, той не е човекът, за когото го смяташ или на когото да можеш да се довериш.

— Знам — отвърна тя и от признанието сърцето й се сви.

 

 

В банята в съседното крило, Андрю се облегна на умивалника и се взря в огледалото.

Сиво подпухнало лице, с кръвясали очи. Лявото му око беше насинено, а над него имаше рана, дълга почти три сантиметра, и го болеше.

Не си спомняше много от случилото се предишната вечер, но от малкото, което изплува в съзнанието му, стомахът му се сви.

Сети се как се олюляваше на горната площадка, крещеше нещо, размахвайки полупразна бутилка, а Миранда, застанала в подножието, го гледа втрещена.

И в очите й зърна нещо като ненавист.

Затвори очи. Добре, всичко е наред. Може да се контролира. Прекали снощи, но няма да го направи пак. Ще спре да пие за няколко дни; ще докаже на всички, че може. Дължеше се на стрес, а стресът наистина беше силен.

Глътна няколко аспирина и се постара да не гледа треперещите си ръце. Шишенцето с лекарството се изплъзна и падна на пода, но той не се наведе да го вземе и излезе.

Завари Миранда в кабинета й, облечена с жилетка и клин; косите и бяха вдигнати. Работеше на компютъра.

Отне му повече време, отколкото беше склонен да признае, докато събере смелост да влезе в стаята. Но когато се престраши, тя вдигна поглед, после бързо запамети написаното и изключи екрана.

— Добро утро. — Тонът й беше леден. — В кухнята има кафе.

— Извинявай. Съжалявам.

— Сигурна съм, че съжаляваш. Май е най-добре да сложиш лед на окото си.

— Какво искаш от мен? Извиних се! Прекалих с пиенето. Засрамих те. Държах се като идиот. Няма да се повтори.

— Няма ли?

— Не. — Това, че не вярваше на думите му, го влудяваше. — Просто прекалих, това е всичко.

— И едно питие е прекалено за теб, Андрю. Докато не го осъзнаеш, ще продължиш да се излагаш и да нараняваш не само себе си, но и тези около теб, на които не си безразличен.

— Виж какво, докато ти си се забавлявала с Болдари, аз стоях тук, затънал до гуша в делови въпроси. И част от тези въпроси е твоето издънване във Флоренция!

Тя много бавно се надигна.

— Моля?

— Много добре ме чу, Миранда. Аз трябваше да изслушвам как майка и татко се оплакват и вилнеят за кашата, която си забъркала с бронзовата статуя. Прекарах дни в търсене на проклетата документация за „Давид“, за която също ти отговаряше! Аз поех ударите и за това, защото те нямаше. Предпочете да изчезнеш и да се чукаш с някакъв…

Шамарът върху бузата му изненада и двамата; останаха безмълвни и вторачени един в друг. Тя сви пръсти, притисна ги към сърцето си и му обърна гръб.

За миг той остана вкаменен, зачуди се защо извинението, което душата му копнееше да изрече, не излиза от устата му. После, без да каже дума, излезе.

Само след няколко минути тя чу затръшването на входната врата и като погледа през прозореца, видя колата му да се отдалечава.

През целия й живот той бе нейната опора, скала. А сега, защото вече не изпитваше съчувствие към него, мина й през ума, го зашлеви, и то в момент, когато той се нуждаеше от нея. Отблъсна го.

Не беше сигурна дали иска да го привлече отново.

Факсът й изписука и Миранда отиде да види съобщението.

„Да не би да си въобразяваше, че няма да узная? Хареса ли ти Флоренция, Миранда? Пролетните цветя, топлината на слънчевите лъчи? Знам къде ходиш. Знам какво правиш. През цялото време съм в съзнанието ти.

Ти уби Джовани! Ръцете ти са изцапани с кръвта му.

Ти виждаш ли я?

Аз — да!“

Вбесена, младата жена смачка хартията на топка и я захвърли през стаята. Притисна очи с ръце и изчака гневът и страхът да я напуснат. След известно време се надигна спокойно, вдигна смачканата хартия и внимателно я приглади.

После я сложи в папка.

 

 

Райън се завърна с китка толкова ярки и весели нарциси, че тя се усмихна. Но понеже смехът не стигна до очите й, той повдигна брадичката й и попита:

— Какво има?

— Нищо. Чудесни са.

— Какво има? — повтори той, докато я наблюдаваше как се бори с навика си да не споделя тревогите си.

— Скарахме се с Андрю и той излезе. Представа нямам къде отиде и съзнавам, че нищо не мога да направя.

— Най-добре е да го оставиш сам да намери себе си, Миранда.

— И това го знам. Дай да ги натопя във вода. — Взе любимата ваза на баба си и като я отнесе в кухнята, започна да подрежда цветята. — Имам известен напредък — сподели тя. — Съставих няколко списъка.

Сети се за факса. Зачуди се дали да му каже. По-късно, реши. След като обмисли всичко.

— Списъци?

— Подредих си мислите, фактите и задачите и ги записах.

— Знам какво значи списък.

— Ще отида да взема разпечатките, за да ги прегледаш и ти.

— Чудесно. — Отвори хладилника и започна да изучава съдържанието. — Искаш ли сандвич?

Понеже тя вече бе излязла, той сви рамене и си помисли какво ли би комбинирал един изобретателен мъж.

— Нито месото, нито хлябът са особено пресни — отбеляза той при появяването й. — Но ще рискуваме да хапнем от тях пред перспективата да умрем от глад.

— Андрю трябваше да отиде на пазар. — Загледа го как реже омекналите домати и се намръщи. Държеше се като у дома си. — Предполагам, че знаеш и да готвиш?

— Никой не напусна къщата ни, преди да се научи. — Той я погледна. — Допускам, че ти не умееш.

— Напротив. Много добра готвачка съм — отвърна леко раздразнена.

— Нима? Как изглеждаш с престилка?

— Като майстор готвач.

— Бас държа, че не е така. Защо не сложиш една, за да видя?

— Ти се зае да приготвяш обяда. На мен не ми е нужна престилка. И само отбелязвам като факт — май доста държиш на редовното хранене.

— За мен храната е страст.

Тя седна и подреди листовете в ръцете си.

— А сега…

— С горчица или с майонеза?

— Няма значение. И така — подредих…

— Кафе или нещо студено?

— Както предпочиташ ти. — Въздъхна и си помисли, че едва ли я прекъсва, за да я дразни. — Трябва да…

— Няма да е с мляко — отбеляза той, подушвайки извадената от хладилника кутия.

— Тогава излей проклетото нещо в мивката и седни. — Очите й блестяха, когато вдигна поглед и го видя да се хили насреща й. — Защо ме дразниш нарочно?

— Защото зачервеното ти лице е много привлекателно. — Вдигна кутийка пепси. — Диетична ли е?

Тя не издържа и се засмя. Тогава той се настани на масата срещу нея.

— Така вече е по-добре — кимна, побутна чинията към нея и взе своя сандвич. — Когато си тъжна, не съм в състояние да се съсредоточа върху нищо друго, освен върху теб.

— О, Райън, не съм тъжна.

— Ти си най-тъжната жена, която познавам. — Целуна пръстите на ръката й. — Но ще оправим това. Е, казвай с какво разполагаш.

Тя вдигна първия лист:

— Това е допълнен списък на служителите, които са имали достъп или контакт и с двете статуи.

— Допълнен?

— Вписах един техник, за когото се сетих, че тогава пристигна от Флоренция да помага на Джовани по друг проект. Прекара тук само няколко дни, но в името на точността трябва да бъде вписан. Името му не беше в списъците, които разгледахме, защото той формално е от персонала във Флоренция и прекара тук малко време. Отбелязах и кой откога е при нас и каква е заплатата му, тъй като може да се окаже, че парите са мотивът.

Също така, забеляза той, беше подредила имената по азбучен ред.

— Семейството ти плаща добре.

И преди го бе забелязал.

— Квалифицираната работна ръка заслужава съответно финансово възнаграждение. Следващият списък представя съотношението на вероятността на извършване. Ще видиш, че и моето име остава, но вероятността е твърде малка. Знам, че не съм откраднала оригиналите. Махнах Джовани, защото той не може да е замесен.

— Защо?

Тя примигна:

— Защото е мъртъв. Беше убит.

— Съжалявам, Миранда, но е сигурно само, че е мъртъв. Възможно е да е бил замесен и убит по редица причини.

— Но той изследваше статуите, когато го убиха.

— Трябвало е да го стори, за да е сигурен. Защо например да не е поискал по-голям дял или просто да е споделил с някого от съдружниците си. Съжалявам, но името му остава.

— Не е бил Джовани.

— Това са чувства, а не факти, доктор Джоунс.

— Добре. — Със стиснати зъби прибави името на Джовани. — Вероятно няма да се съгласиш, но не поставям членовете на семейството си сред най-вероятните извършители. Нямат причина да крадат от самите себе си.

Той само я изгледа и след малко тя побутна листа настрана.

— Засега ще оставим този списък. Тук съм отбелязала сроковете: откога „Давид“ е при нас, колко е престоял в лабораторията. Без записките и докладите си само гадая за датите и времето на изследванията, но предполагам, че са достатъчно точни.

— Направила си графики и съпоставки — възхити се той и се наведе по-близо. — Каква жена!

— Не разбирам сарказма ти.

— Не съм саркастичен. Справила си се страхотно.

— Тук — тя посочи към следваща диаграма — е приблизителното време, през което статуята е била заключена в хранилището на лабораторията. До него човек може да стигне, ако има пропуск, магнитна карта, информация за комбинацията и втори ключ. Или — добави тя и извърна глава към него — ако е много добър крадец.

Той също я погледна. Очите му бяха тъмни и присмехулни.

— По това време бях в Париж.

— Нима?

— Не може да съм замесен. Защо ми е да крада копие и да се забърквам в цялата каша, ако вече съм взел оригинала?

Тя наклони глава и като се усмихна привидно дружелюбно, отбеляза:

— За да ме вкараш в леглото си например?

Той и се ухили:

— Да, би могло всъщност.

— Това — отвърна тя сухо — го казах със сарказъм. Ето периодът, през който се е работило по „Смуглата дама“. Разполагаме със записките, а и не е минало много време, така че всичко е напълно точно. В този случай още се работеше по попълване на документацията и резултатите не бяха оповестени официално.

— Но проектът е замразен, а теб те изхвърлят — отбеляза Райън.

— Ако предпочиташ да опростяваш нещата, и така може да се каже. — Гордостта й беше наранена. — На другия ден статуята е прехвърлена в Рим. Подмяната е направена през този кратък отрязък от време, тъй като следобед правих още някои изследвания.

— Освен ако не е подменена в Рим — промърмори той.

— Как е могла да бъде подменена там?

— Някои от „Станджо“ не я ли е придружил?

— Не знам. Може би някой от охраната или майка ми… Имало е документи за подписване и в двете учреждения.

— Споменах само още една възможност, която дава на похитителите в най-добрия случай още няколко допълнителни часа. Но е трябвало те да са готови, копието да е било направено. Статуята е стояла при водопроводчика една седмица — поне той твърдеше така. После правителството я прибира, което означава още една седмица, докато се занимават с документите и се свържат със „Станджо“. Едва тогава майка ти се обажда и ти предлага задачата.

— Не ми предложи задачата, а ми нареди да се явя във Флоренция.

— Хммм… — Той се вгледа в диаграмата. — Защо са ти били нужни шест дни между телефонното обаждане и полета? От думите ти не добивам впечатление да е търпелива жена.

— Нареди ми… — и възнамерявах да тръгна на следващия ден. Но ме забавиха.

— Как?

— Нападнаха ме.

— Какво?!

— Един едър мъж се появи изневиделица и опря нож до гърлото ми.

Ръката и неволно се насочи към шията. Райън отмести пръстите й, за да види, макар да знаеше, че няма никакъв белег. Очите му притъмняха от гняв.

— Как стана?

— Тъкмо се прибирах от пътуване. Слязох от колата пред къщата, а той явно ме е причаквал. Взе дипломатическото ми куфарче и чантата. Мислех, че ще ме изнасили, и се чудех дали ще успея да се преборя с него и да избия ножа. Имам нещо като фобия към ножовете.

Когато пръстите й леко потрепериха, той ги стисна.

— Поряза ли те?

— Малко… Колкото да ме изплаши. След това ме бутна на земята, разряза гумите ми и изчезна.

— Бутнал те е на земята?

Тя примигна, като долови стоманените нотки в гласа му и невероятната нежност, с която погали бузата й.

— Да.

Беше бесен от мисълта, че някой е държал опрян нож в шията й и я е тероризирал.

— Удари ли се?

— Нищо особено. Малко се понатъртих и одрасках. — Очите й се напълниха със сълзи и тя сведе поглед. Страхуваше се да не проличат чувствата, които изпита към него. Никой никога, освен Андрю не я бе гледал с такава загриженост. — Наистина нищо особено — повтори тя.

Той повдигна брадичката й и нежно докосна страните й с устни.

— Не бъди така мил към мен — пророни младата жена, докато една сълза се търкулна по бузата и. — Не знам как да се справя с това.

— Научи се. — Той леко я целуна и изтри сълзата с палец. — Имали ли сте подобни неприятности тук и преди?

— Не, никога. Ето защо толкова се шокирах и се оказах съвсем неподготвена. И района престъпността е много ниска. Дотолкова, че се занимаваха със случая по местните новини дни наред.

— А хванаха ли го?

— Не. Не успях да дам подробно описание. Носеше маска, така че можах да съобщя само колко е висок.

— Колко?

Не искаше отново да си припомня инцидента, но знаеше, че той няма да я остави на мира.

— Бял мъж, близо метър и деветдесет, около сто и десет килограма, кафяви очи… Мътнокафяви. Дълги ръце, едри длани, левак, широкоплещест, къс врат… Нямаше издайнически белези, доколкото видях.

— Като те слушам, дала си им доста смислено описание.

— Но не се оказа достатъчно. През цялото време не пророни дума. Това също доста ме изплаши. Извърши всичко мълчаливо и бързо. И ми задигна паспорта, шофьорската книжка и всички документи за самоличност. Нужни ми бяха няколко дни, за да си извадя нови.

Професионалист, прецени Райън. И очевидно с досие.

— Андрю беше бесен — сети се тя и бегло се усмихна. — Разхождаше се около къщата цяла седмица със стика за голф. Надяваше се този тип да се появи отново и той да го размаже.

— Разбирам чувствата му.

— Така реагирате мъжете. Аз щях да предпочета сама да се справя. Унизително ми беше да не се съпротивлявам, но просто се вцепених.

— Когато някои опре нож в гърлото ти, най-умната реакция е да не се съпротивляваш.

— Бях повече уплашена, отколкото наранена — промърмори тя и се вторачи в масата.

— Съжалявам за случилото се. Не се опита да нахълта в къщата, така ли?

— Не. Само грабна чантата ми, куфарчето за документи, бутна ме и избяга.

— А бижутата?

— Не ги докосна.

— Носеше ли бижута тогава?

— Да. Златна верижка и часовник… И полицията се учуди. Но бях с палто. Предполагам, че не ги е видял.

— Това ли е часовникът? — Той вдигна китката й и разгледа елегантния златен часовник „Картие“. Дори идиот би могъл да го препродаде най-малко за хиляда. — Това, което ми описваш, не ми прилича на случайна работа. Даже аматьор не би пропуснал толкова лесна плячка. А и не е нахълтал в къщата, където е могъл лесно да задигне някои ценни и леснопреносими вещи.

— Полицията сметна, че е минавал случайно и спешно е търсил пари в брой.

— Сигурно е преценил, че носиш със себе си най-много няколко стотачки, което не си заслужава нападението.

— Нападат хора и за по-малко.

— Но не и в този случай. Искал е да се добере до документите ти за самоличност, скъпа, защото за някого не е било удобно да пристигнеш бързо във Флоренция. Нужно им е било да разполагат с време, та да поработят върху копието, а твоето бързо появяване там би било пречка. Затова са наели професионалист. Някой, който няма да забърка каша или да допусне глупави грешки. И са му платили достатъчно, за да не прояви алчност.

Обяснението прозвуча така просто, така логично, че тя остана загледана в него; чудеше се защо сама не бе направила връзката.

— Но полицията така и не предположи подобна версия…

— Полицията не е разполагала с всички данни като нас.

Тя кимна и усети как постепенно я обхваща гняв.

— Държал е опрян нож в гърлото ми заради паспорта. Цялата работа е била, за да се забавя. Да разполагат с повече време.

— Бих казал, че има доста голяма вероятност да е така. Хайде, опиши ми всичко отново. Нищо чудно някой от моите връзки да успее да посочи нападателя ти.

— Ако успеят — възрази тя стегнато, — не желая да се срещам с връзките ти.

— Не се безпокой, доктор Джоунс. — Той обърна ръката й и я целуна по дланта. — Няма да ги видиш.

 

 

Нямаше откъде да купи бутилка на Великден. Когато си даде сметка, че кара безцелно с надеждата да намери алкохол, Андрю се разтрепери. Не че му беше нужно да пие, повтори си той. Просто искаше да пие — а това е различно. Трябваше да пийне, за да се поуспокои.

По дяволите, всички бяха против него. А и имаше да свърши толкова неща. Беше му втръснало до смърт. Така че нека всички да вървят по дяволите. Удари силно с длани по волана. Да ходят да се шибат.

Просто ще поеме на юг. Ще продължи да кара, докато се почувства по-добре. Има доста пари в себе си, но няма покой.

Няма да спре, докато не усети, че отново може да диша, докато не намери някой проклет отворен магазин в проклетата неделя.

Погледна смаян към юмрука, който удряше волана. Натъртен, окървавен, той сякаш принадлежеше на друг.

Някой, който много го изплаши.

Господи! Господи! Беше загазил. Усети, че ръцете му треперят, и спря при бордюра. Остави двигателя включен, сведе глава и се помоли за помощ.

Бързото потропване по стъклото го сепна и когато вдигна глава, с изненада видя лицето на Ани. Тя му направи знак да смъкне прозореца. Едва когато я видя, си даде сметка, че е спрял пред дома й.

— Какво правиш, Андрю?

— Седя си.

Тя прехвърли тежката торба в другата ръка и се загледа в лицето му. На нищо не приличаше, забеляза тя. Посивяло, наранено и измъчено лице, отбеляза тя.

— Да не си се карал с някого?

— Със сестра ми.

Повдигна вежди нагоре.

— Миранда те е фраснала по окото?

— Какво? О, не! Не! — Засрамен, прокара пръст по синината. — Паднах по стълбите.

— Така ли? — Присви очи и се взря в пресните одрасквания и засъхналата кръв по кокалчетата на ръцете му. — И ги удря с юмрук, а?

— Аз… — Вдигна ръка и я погледна. Устата му пресъхна. Дори не бе усетил болката. На какво е способен човек, когато престане да усеща болка? — Ще разрешиш ли да вляза? Не съм пил — добави бързо той, доловил колебанието й. — Пие ми се, но не съм.

— От мен няма да получиш нищо за пиене.

— Знам. — Остана загледан в нея. — Затова искам да вляза.

Тя го изучава още известно време, после кимна:

— Добре.

Отключи вратата и постави торбата върху масата, отрупана с листове, разписки и фактури, някои затиснати със сметачна машина.

— Занимавам се с данъците си — обясни тя. — Затова ходих да купя витамини и подсилващи — посочи към торбата. — На теб ще ти разтворя с витамин С. Струва ми се, че имаш главоболие.

— Права си.

Взе две чаши, напълни ги с вода и сипа разни прахчета. Тържествено и мълчаливо ги изпиха.

Тя отвори фризера, извади пакет замръзнал грах и му го подаде.

— Сложи това върху ръката си за малко. После ще почистя ожулванията.

— Благодаря.

Не чувстваше болка, когато удряше волана с юмрук, но сега я усети. Постара се обаче да не трепне, докато слагаше студения пакет отгоре. И без това достатъчно се изложи пред Ани Маклейн.

— Е, какво направи, за да разсърдиш сестра си?

Топлите й, преценяващи очи не му позволяваха да излъже.

— Вероятно защото бях доста пийнал и я изложих пред новото й гадже.

— Миранда има гадже?

— Да, стана малко неочаквано. Симпатичен е. Позабавлявах го, като се изтърсих по стълбите, а после само дето не си повърнах червата пред него.

Изпита съчувствие към него, но не го показа.

— Доста си бил зает, Андрю.

— О, да. — Остави пакета грах в мивката и напрегнато закрачи из стаята. — А днес сутринта реших да завърша нещата, като я упрекна за работата й, семейните ни проблеми и сексуалния й живот.

Прекара ръка по бузата си, като се сети за шамара й.

Ани се извърна и извади анкерпласт от аптечката.

— Най-вероятно обсъждането на сексуалния й живот си е казало думата. Ние, жените, не обичаме да се ровят в него.

— Сигурно си права. Но в института нещата са доста объркани в момента. Намирам се в голям стрес напоследък.

Тя сви устни и погледна към разхвърляната маса.

— Щом дишаш, значи си изложен на стрес. Дори да се напиеш до безсъзнание, стресът ще е пак налице, когато изтрезнееш.

— Виж, може и да имам малък проблем. Но ще се справя. Нужно ми е само малко време, да се отпусна и да си почина. Аз… — Притисна очи и залитна.

— Имаш голям проблем, но можеш да се справиш. — Тя отиде при него, свали ръцете му и заяви: — Нужен ти е един ден, защото единствено днешният ден има значение.

— А до този момент днешният ден е отвратителен.

Тя се усмихна, надигна се на пръсти и го целуна по бузата.

— Вероятно ще стане още по-лош. Дай да оправя ръката ти.

— Благодаря. — Въздъхна и повтори: — Благодаря ти, Ани.

Той също целуна бузата й в отговор и облегна глава върху нейната, за да усети утеха. Тя продължаваше да държи ръцете му и пръстите й бяха така силни и сръчни, а косите й ухаеха приятно. Притисна устни към тях, после към слепоочията й.

В следващия момент устните му някак намериха нейните и вкусът им се плъзна по цялото му тяло като слънчева топлина. Усетил как пръстите й върху китките му трепват, той я притисна към себе си, обгърна лицето й с ръце и остави топлината й да го успокоява като балсам върху рана.

Бе изтъкана от контрасти: стегнатото дребно тяло, нежната мека коса, острия тон и щедрата уста.

Излъчваше сила и нежност; така познати, така примамливи. И толкова нужни.

Винаги беше до него. Знаеше, че винаги може да разчита на нея.

Не му беше лесно да се откъсне. Не искаше да я пусне; тя лесно можеше да се отдръпне. Ръцете му бяха нежни като криле на птици, докато докосваше лицето й. Устните й бяха жадни и меки.

Питала се бе дали ще е същото. Дали ще изпита същото, когато го докосне, когато го усети. Но това бе отдавна, преди да се убеди, че приятелството им й е достатъчно. А сега не й бе лесно да прекъсне тази дълга и разтърсваща целувка.

Наложи си да се отдръпне и да се отдалечи от желанието, което той пробуди у нея. Желание, каза си, която не е полезно за двамата.

Андрю посегна да я прегърне, но тя вдигна ръце предупредително. Той се сви, сякаш отново го зашлевиха.

— О, Господи! Съжалявам, Ани. Съжалявам. — Какво направи? Щеше да унищожи едно приятелство, без което знаеше, че не може да живее. — Не исках да стане така. Просто не разсъждавах. Съжалявам.

— Снощи изхвърлих сто и тридесет килограмов мъж от заведението си, защото си въобрази, че ще ме купи с няколко бири. — Хвана палеца на Андрю и леко го изви. Очите му се присвиха от болка и дъхът му секна. — Бих те свалила на колене, приятелче, само като извия пръста ти още малко. Отдавна не сме на седемнадесет, не сме толкова глупави и съвсем не сме толкова невинни. Ако не исках да ме докосваш, щях да те поваля, преди да се усетиш.

По челото му започваше да избива пот.

— А сега би ли ми пуснала палеца?

— Разбира се. — Отдръпна ръката си, но остана със свъсени вежди. — Искаш ли кола? Потен си — отбеляза и отвори хладилника.

— Не искам да проваля нещата — промърмори той.

— Кои неща?

— Между нас. Ти имаш значение за мен. Винаги си имала, Ани.

Тя се взираше невиждащо в хладилника.

— И ти винаги си имал значение за мен. Ще ти кажа, когато провалиш нещата.

— Искам да поговорим за… преди.

Изчака да отвори двете бутилки. Направи го с отмерено движение, тялото й бе стегнато. Беше ли забелязвал тези неща преди? Подозираше ли за златистите петънца в очите й? Или просто те се бяха запечатали в съзнанието му, готови да изскочат в момент като този?

— Защо?

— За да изясним случилото се. — Сви пръсти и усети болката. — В момента не съм в най-добрата форма, но все отнякъде и някога трябва да започна.

Тя постави бутилките на плота и си наложи да се извърне, да го погледне в очите. В нейните видя таени от години чувства.

— За мен е болезнено, Андрю.

— Ти искаше онова бебе. — Пое мъчително дъх. Никога досега не бе говорил за бебето. — Видях го по лицето ти, когато ми каза, че си бременна. Страшно се изплаших.

— Бях прекалено млада, за да съм наясно какво искам. — Затвори очи, защото беше лъжа. — Да! Исках бебето. Мислех си, че когато ти кажа, ще бъдеш толкова щастлив, че ще ме вземеш на ръце. След това ще… По-далеч не стигнах. Ти не ме искаше.

Устата му бе пресъхнала. Знаеше, че едно питие ще премахне неприятното усещане. Прокле се, че мисли за това в такъв момент, и грабна колата. Изпи питието — стори му се лепкаво и сладко.

— Държах на теб.

— Ти не ме обичаше, Андрю. Аз просто бях момичето, което е извадило късмет онази нощ на плажа.

Той стовари бутилката на плота.

— Въобще не беше така! По дяволите, знаеш, че не беше така.

— Точно така беше — подчерта тя. — Бях влюбена в теб, Андрю, и знаех, когато легнах на одеялото до теб, знаех, че ти не си влюбен в мен. Но не ме интересуваше. Не очаквах нищо. Андрю Джоунс от Джоунс Пойнт и Ани Маклейн да са заедно? Бях млада, но не и глупава.

— Щях да се оженя за теб.

— Така ли? — попита хладно. — Не направи предложението с особен ентусиазъм.

— Знам. — Именно това го измъчваше от петнадесет години. — През онзи ден не ти дадох онова, което ти беше необходимо. Не знаех как да го направя. Ако бях успял, ти можеше да направиш друг избор.

— Ако бях приела, щеше да ме намразиш. Дори когато ми предлагаше, една част от теб вече ме ненавиждаше. — Сви рамене и взе колата. — Не те обвинявам. Щях да проваля живота ти.

Той решително се насочи към нея, гневът в очите му я накара да се облегне на плота. Андрю сграбчи бутилката, остави я настрани и здраво я стисна за раменете.

— Не знам какво щеше да се получи — питал съм се през всичките тези години — но знам как беше. Да, може би не бях влюбен в теб, но това, че се любихме, имаше значение за мен. — Даде си сметка, че това също никога не го бе изричал на глас. — Колкото и лошо да се справих със случилото се по-късно, онази нощ имаше значение за мен. И, по дяволите, Ани — разтърси я той, — ти можеше да изградиш живота ми!

— Не бях подходяща за теб.

— Откъде, по дяволите, си толкова сигурна? Така и никога не опитахме. Съобщи ми, че си бременна, и преди да осъзная случилото се, направи аборт.

— Не съм правила аборт.

— Сгреши — продължи той, — щях да се грижа и за теб, и за детето. Щях да се постарая да ти дам най-доброто. — Пръстите му се впиха в раменете й. — Но това не ти стигаше. Добре, решението беше твое право, тялото е твое. Но, по дяволите, и аз трябваше да участвам при избора!

Тя вдигна ръце, готова да го отблъсне, но вместо това ги отпусна върху гърдите му. Лицето му беше смъртнобледо, очите му потъмняха от гняв. Мъката в сърцето й беше достатъчна и за двамата.

— Андрю, не направих аборт. Загубих бебето. Казах ти, че пометнах.

Нещо в очите му трепна. Ръцете му върху раменете й се отпуснаха и той отстъпи назад.

— Загубила си го?

— Казах ти, когато стана.

— Предполагах, сметнах… — Извърна се, отиде до прозореца и го отвори широко. — Мислех, че ми каза така, за да е по-лесно и за двама ни. Реших, че не си ми вярвала достатъчно и си се безпокояла, че няма да се грижа за вас.

— Нямаше да направя такова нещо, без да ти кажа.

— После дълго време ме избягваше. Никога не говорихме за това. Знаех, че искаше бебето, и си мислех, че си прекъснала бременността, защото не съм застанал до теб.

— Ти… — Преглътна мъчително. — Ти също си искал бебето?

— Не знам. — Дори сега не знаеше. — Но през живота си никога не съм съжалявал за нещо толкова много, както че не застанах до теб през онзи ден. После нещата поеха своя ход, сякаш нищо не се е случило.

— Чувствах се обидена. Трябваше да го преодолея. Да превъзмогна и любовта си към теб.

Той бавно се отдръпна от прозореца и се извърна към нея.

— И успя ли?

— Животът ми продължи: имах несполучлив брак, грозен развод.

— Това не е отговор на въпроса ми.

Очите му бяха невероятно сини и на едно ниво с нейните.

— В момента въпросът ти не е честен. Няма да започна с теб нищо, основано на минали чувства.

— Тогава да се огледаме къде сме сега и да започнем оттам.