Нора Робъртс
Тиха клопка (10)

Десета глава

Технологиите непрекъснато удивляваха Кук. Преди двадесет и три години — в началото на кариерата си — като квартален полицай, видя, че работата на детектива включва часове, прекарани в телефонни разговори, писане на доклади и обикаляне от врата на врата за разпитване на свидетели. Не беше така вълнуващо, както го представяше Холивуд, нито както на него — млад и ентусиазиран — му се искаше да е, когато се присъедини към силите на реда.

Времето поомекна, та възнамеряваше този неделен следобед да полови риба в залива. Ала му хрумна нещо и се отби в полицейския участък. Вярваше в хрумванията, които смяташе, че са сродни с предчувствията.

На бюрото, сред папките с текущите материали, лежеше обработеният от компютър доклад на младши офицера Мери Чанли.

Самият Кук гледаше на компютъра с предпазливостта и опасенията, с които улично ченге пристъпва към наркоман в задънена тъмна улица. Трябва да се справи, трябва да си свърши работата, но е напълно наясно, че може да се провали при една-единствена погрешна крачка.

Разследването на случилото се със семейство Джоунс беше първостепенна задача, защото бяха богати и лични приятели на губернатора. Мислеше за случая и помоли Мери да провери в компютъра за извършени подобни престъпления.

Събраната информация го накара да забрави за риболова; наклони стола назад и започна да я изучава.

През последните десет години имаше шест почти идентични случая и два пъти повече, които имаха общи черти със сегашния.

Ню Йорк, Чикаго, Сан Франциско, Бостън, Канзас Сити, Атланта. През последното десетилетие от музеи или галерии в тези градове бяха съобщавали за нахлуване и изчезване на един предмет. Стойността на откраднатото варираше от сто хиляди до един милион долара. Нямаше други щети, алармите не бяха задействали. Всеки задигнат предмет беше застрахован, парите изплатени и не бе арестуван никакъв извършител.

„Крадецът е много ловък — помисли си той. — Много умело действа.“

В останалите случаи имаше известни разлики: взети два или повече предмета, при друг в кафето на охраната е открито приспивателно и цялата алармена система е изключена за половин час. При трети имаше арестуван заподозрян. Пак човек от охраната се опитал да заложи камея от XV век. След арестуването признал, че задигнал украшението, след като се разбрало, че е имало обир. Изчезналите картини на Реноар и на Мане така и не били открити.

Кук установи, че не е човек, който предлага откраднатото на заложните къщи. Дали не вербува човек от охраната, за да го снабдява с вътрешна информация? Трябваше да провери.

Не бе зле да установи къде са били братът и сестрата Джоунс по време на предишните обири. В крайна сметка, просто друг тип риболов.

 

 

Първата мисъл на Миранда в неделя сутрин беше за „Смуглата дама“. Трябваше да я види отново, да я изследва. Как иначе щеше да разбере къде е допуснала толкова сериозна грешка?

Защото постепенно беше стигнала до болезненото заключение, че все пак е допуснала грешка. Нямаше друго обяснение. Познаваше майка си прекалено добре. За да спаси репутацията на „Станджо“, Елизабет ще разпита за всички детайли от повторното изследване. Щеше да настоява и да получи неоспорими доказателства за точността на извършените тестове.

Най-добре беше да приеме обстоятелствата и да спаси гордостта си, като запази мълчание, докато случаят се позабрави. Разпалването на огъня нямаше да доведе до нищо положително, защото белята вече бе налице.

Реши, че няма смисъл само да седи и да размишлява, затова навлече спортния си екип. Няколко часа в гимнастическия салон щяха да й помогнат срещу депресията.

 

 

След два часа се върна вкъщи и завари Андрю да се опитва да се пребори с махмурлука си. Канеше се да се качи горе, когато на вратата се позвъни.

— Нека да взема якето ви, детектив Кук — чу тя гласа на брат си.

Кук? В неделя следобед. Младата жена прокара ръце през косите си и седна.

Андрю го въведе във всекидневната и тя посрещна госта с любезна усмивка.

— Някакви новини за нас?

— Нищо окончателно, доктор Джоунс. Просто едно-две неща.

— Моля, седнете.

— Прекрасна къща. — Полицаят огледа помещението, докато пристъпваше към стола. — Наистина се откроява тук, на скалите.

„Изградена със стари пари, продължи наум, има специфични аромати — ухае на восък и лимон. Мебелите са старинни, а завесите от двете страни на високия прозорец са копринени. Говори за класа и привилегии; същевременно прилича на уютен дом.“

— С какво можем да ви помогнем, детективе?

— Подхванах нещата от по-особен ъгъл. Чудя се дали двамата ще си спомните къде сте били миналия ноември. През първата седмица от месеца.

— Миналия ноември ли? — Такъв странен въпрос. Андрю се почеса по главата. — Аз бях тук в Джоунс Пойнт. Не съм пътувал миналата есен. Нали така, Миранда? — обърна се той към сестра си.

— Доколкото си спомням, не. Защо е толкова важно, детективе?

— Искам да уточня някои подробности. И вие ли бяхте тук, доктор Джоунс?

— В началото на ноември бях във Вашингтон за няколко дни. Давах консултация за Смитсониан. Трябва да взема стария си бележник, за да ви кажа със сигурност.

— Имате ли нещо против да погледнете? — Усмихна се извинително. — Просто, за да приключа с този въпрос.

— Добре. — Не разбираше какво цели, но не виждаше и с какво ще навреди. — Горе в кабинета ми е.

— Да, страхотна къща имате — повтори Кук, когато тя излезе от стаята. — Сигурно е много трудно да се отоплява.

— Изразходваме доста дърва за огрев — отвърна Андрю разсеяно.

— Пътувате ли често, доктор Джоунс?

— Работата в института не ми позволява. Миранда пътува по-често. Дава много консултации, изнася лекции от време на време. — Забарабани с пръсти по коляното си и забеляза, че погледът на Кук е насочен към бутилката „Джак Даниелс“ на масичката до дивана. Изправи отбранително рамене. — Какво общо има миналият ноември с обира?

— Не съм сигурен дали има нещо общо; просто пускам въдицата. Вие рибар ли сте?

— Не, хваща ме морска болест.

— Жалко.

— Според записките ми — съобщи Миранда, връщайки се — съм била във Вашингтон от трети до седми ноември.

А обирът в Сан Франциско е бил извършен в ранните часове на пети, припомни си детективът.

— Предполагам, че сте пътували със самолет.

— Да. — Тя погледна бележника. — Полет 4108 на националните авиолинии. Излита от Джоунс Пойнт в десет и петдесет и каца в дванадесет и петдесет и девет. Отседнах в хотела „Четирите сезона“. Достатъчно ли е изчерпателна информацията?

— Напълно. Като учен си водите акуратни записки.

— Точно така. — Отиде до стола на Андрю и седна на страничната облегалка. Станаха като едно цяло. — За какво всъщност говорим?

— Просто подреждам фактите в главата си. Дали в бележника ви не е отбелязано къде сте били през юни? Да кажем — третата седмица.

— Разбира се. — Поуспокоена от ръката на брат си върху коляното си, тя разлисти бележника. — През целия месец съм била в института. Работила съм в лабораторията, водила съм няколко летни семинара. Тогава и ти пое няколко, нали, Андрю, когато заради алергията Джак Голдблаум си взе няколко дни отпуска?

— Да. — Затвори очи, за да си припомни по-добре. — Беше към края на юни. Ориенталското изкуство през XII век. — Отвори очи и й се усмихна. — Ти категорично отказа да се занимаваш с темата и се наложи да се включа аз. Лесно ще ви дадем съвсем точните дати, детективе — продължи той. — Документацията на института ни е изрядна.

— Благодаря ви. Ще ви бъда признателен.

— Ще ви сътрудничим с всичко, което е по силите ни — намеси се Миранда със строг тон. — И очакваме от вас същото. Откраднаха наше имущество, детективе. Според мен е редно да знаем какво точно разследвате.

— Никакъв проблем. — Той сложи длани на коленете. — Проверявам серия от обири, доста сходни с вашия. Вероятно сте чули нещо за обира в Бостън миналия юни, нали сте в бранша.

— Музея на изкуствата към Харвардския университет. — Тя неволно потрепери. — Бил е откраднат китайски надгробен паметник от XIII или началото на XII век преди новата ера. И той е направен от бронз.

— Притежавате страхотна памет за детайлите.

— Вярно е. Загубата беше тежка. Представляваше една от най-красивите запазени китайски творби и струваше много повече от нашия „Давид“.

— През ноември е извършен обир в Сан Франциско. Тогава е открадната картина.

Не е бронзова статуя, отчете тя и странно защо изпита облекчение.

— От мемориалния музей „М.Х. де Юнг“ беше открадната картина, датирана от колониалния период на Америка — напомни Андрю. — Каква е връзката?

— Не твърдя, че има връзка, но може и да не съм прав. — Кук се надигна. — Ами ако се окаже, че имаме работа с крадец, който проявява избирателен вкус към изкуството? Благодаря ви за отделеното време. — Понечи да тръгне, но пак се обърна към тях: — Дали бихте ми услужили със стария си бележник, доктор Джоунс? Ще ми помогнете, ако имате писмени записи къде сте били и предишната година… Само колкото да подредя фактите.

Миранда се поколеба и отново помисли за адвокатите. Гордостта й обаче я накара да му подаде тънкия бележник.

— Заповядайте. В института имам бележници от три години назад.

— Благодаря за съдействието. Ето ви разписка за този.

Прибра бележника, извади своя и написа разписката, след което се подписа.

Андрю също стана.

— Ще имам грижата да получите и моите.

— Много ще съм ви признателен.

— Трудно е да не се чувстваме обидени от всичко това, детективе.

Кук погледна Миранда.

— Съжалявам, доктор Джоунс. Просто си върша работата.

— Надявам се. И когато двамата с брат ми отпаднем от списъка на заподозрените, предполагам, ще напреднете много по-бързо и резултатно. Именно затова се примиряваме с подобно поведение. Ще ви изпратя.

Кук кимна на Андрю и я последва към фоайето.

— Не исках да ви обидя, доктор Джоунс.

— Но успяхте. — Отвори вратата със замах. — Довиждане.

— Довиждане.

Четвърт век в полицията не му стигна да изгради имунна система срещу острия език на ядосана жена. Неволно сви рамене и направи гримаса, когато вратата се затръшна след него.

— Този човек ни смята за крадци! — възкликна гневно тя, когато се върна във всекидневната. Раздразни се, но не се изненада, че Андрю си сипва пиене. — Според него обикаляме страната, нахълтваме в музеи и крадем.

— Щеше да е забавно, не смяташ ли?

— Кое?

— Просто се опитвам да разсея напрежението. — Вдигна чашата. — Или с хумор, или с това.

— Не е смешно, Андрю. Не желая полицията да ме разглежда под микроскоп.

— Той няма какво да открие, освен истината.

— Не резултатът ме притеснява, а средствата. Разследват ни и няма начин журналистите да не научат.

— Миранда. — Говореше тихо и й се усмихна ласкаво. — Говориш почти като майка.

— На всичкото отгоре няма защо и да ме обиждаш!

— Извинявай. Права си.

— Ще направя гювеч — обяви Миранда, тръгвайки към кухнята.

— Гювеч. — Настроението му се подобри чувствително. — С картофи и моркови.

— Ти ще обелиш картофите, докато ми правиш компания, Андрю. — Покани го не толкова заради себе си, колкото да го откъсне от бутилката. — Не искам да съм сама.

— Разбира се.

Остави чашата и я прегърна през раменете.

 

 

Миранда обичаше да готви и го смяташе за друг тип наука. Госпожа Пач я научи навремето, зарадвана, че момичето проявява интерес. Топлината на кухнята и атмосферата там привличаха Миранда. Останалата част от къщата беше така студена и бездушна. Но в кухнята командваше госпожа Пач. Дори Елизабет не смееше да й се меси.

По-вероятно не е имала желание, помисли си младата жена, докато се готвеше да си ляга. Никога не беше виждала майка си да готви и фактът, че имаше възможност да се научи, я изпълваше с удовлетворение.

Няма да бъде като Елизабет.

Гювечът изигра своята роля, прецени тя. Хубави парчета месо, картофи и зеленчуци. Поговориха си с Андрю. Той пи повече вино, отколкото и беше приятно, но поне не беше сам.

Бяха почти щастливи. Предпочетоха да не говорят за института или за проблема във Флоренция. Споровете за музиката и литературата им помогнаха да се отпуснат.

Никога не бяха постигали съгласие по тези теми, припомни си тя, докато навличаше пижамата. И винаги бяха споделяли мнения, мисли и надежди. Не знаеше как би минало детството и, ако не беше Андрю. Двамата бяха много привързани един към друг.

Искаше и се да успее да го убеди да потърси помощ. Обаче щом повдигнеше въпроса за пиенето, той се затваряше в себе си. А тя само го наблюдаваше и дебнеше да не падне от ръба на скалата, където беше застанал. Като стигне дотам, ще бъде наблизо, за да му помогне да съберат парчетата.

Легна, нагласи възглавниците зад гърба си и взе книгата. На някого препрочитаното на Омир не би се сторило особено отпускащо четиво. Но на нея и беше приятно.

Към полунощ се бе потопила в битки и предателства, а грижите и изчезнаха. Отбеляза докъде е стигнала, остави книгата и загаси лампата. След секунди потъна в дълбок сън.

Толкова дълбок, че не чу как вратата се отваря и после се затваря. Не чу щракването на ключалката, нито стъпките, които прекосиха стаята.

Сепна се и се събуди. Ръка с ръкавица притискаше устата и; друга я стискаше здраво за гърлото; чу заплашителен мъжки глас да прошепва в ухото й:

— Готов съм да те удуша!