Нора Робъртс
Тиха клопка (16)

Шестнадесета глава

— Има само една спалня.

Миранда не виждаше нищо друго от великолепното помещение, освен единствената спалня с широко легло, покрито с елегантна бяла кувертюра.

Във всекидневната Райън разтвори широко двойните врати и излезе на огромната тераса — пролетни аромати изпълваха въздуха, а италианското слънце огряваше ласкавите червени керемидени покриви.

— Виж каква гледка. Една от причините да ангажирам отново точно този апартамент са терасите. Можеш да живееш тук през цялото време.

— Добре. — Тя отвори вратите към терасата в спалнята и също излезе навън. — Защо не организираш нещата така, че да сториш точно това.

Нямаше да позволи гледката или разцъфналите гардении в сандъчетата по перваза да я очароват. Нито мъжът, който се навеждаше към тях, и то с вид, сякаш е роден, за да бъде точно на това място.

— Има само една спалня — повтори тя.

— Ние сме женени. И това ме подсеща — защо не ми донесеш една бира?

— Сигурна съм, че някои жени те намират за доста забавен, Болдари, но аз определено не съм от тях. — Приближи се към парапета. — И в единствената спалня има само едно легло.

— Ако се притесняваш, ще се редуваме да спим на дивана във всекидневната. Ти си първа. — Прегърна я през раменете. — Отпусни се, Миранда. Да те вкарам в леглото си ще е забавно, но не е първостепенната ми задача. Изглед като този си заслужава дългия полет със самолет, не смяташ ли?

— Да се наслаждавам на гледката не е първостепенната ми задача.

— Но тя е пред теб. Защо не се възползваш? Една млада двойка живее в апартамента ей там. — Извъртя я леко и посочи към най-горния етаж на боядисана в жълто сграда вляво. — Събота сутрин работят заедно в градината си на покрива. А една вечер излязоха и се любиха там.

— Ти си ги наблюдавал!

— Само докато намеренията им не станаха недвусмислени. Не съм някакъв перверзен тип.

— Това тепърва трябва да се докаже. Значи и друг път си бил тук?

— Кевин О’Конъл отседна тук за няколко дни миналата година. Именно затова отново го използваме. В добре поддържан хотел като този персоналът помни гостите. Особено като им дават хубави бакшиши, а Кевин е доста щедър.

— Защо си бил тук като Кевин О’Конъл?

— Трябваше да взема нещо от мощехранителницата на Йоан Кръстител.

— Откраднал си от светиня? Реликва? Кост от скелета на Йоан Кръстител?

— Частица от кост. Ха, та части от костите му са разпръснати из цяла Италия. Особено тук, където е светец — патрон. — Не успяваше да се въздържи, защото очевидното й смайване безумно го развеселяваше. — Доста популярен е бил добрият стар Йоан. Никой няма да забележи липсата на частица от някоя и друга кост.

— Нямам думи — едва пророни Миранда.

— Клиентът ми беше болен от рак. Беше си въобразил, че реликвата ще го изцери. Разбира се, умря, но живя девет месеца по-дълго, отколкото лекарите предричаха. Така че, кой знае? Хайде да разопаковаме багажа. — Потупа я по ръката. — Искам да взема душ и да се хващаме на работа.

— На работа?

— Трябва да купя това-онова.

— Не искам да прекарам деня в търсене на обувки за сестра ти!

— Няма да отнеме много време, а трябва да накупя подаръци и за останалите от семейството.

— Виж какво, Болдари. Според мен някои неща са по-важни от сувенирите за семейството ти.

Вбеси я, защото се наведе напред и я целуна по носа.

— Не се безпокой, скъпа. Ще купя нещо и за теб. Сложи си удобни обувки — посъветва я той и се отправи към банята.

 

 

Купи хубава златна гривна — рожденият ден на майка му наближаваше — и уреди да я отнесат в хотела. Като се забавляваше от тълпите туристи и пазаренето, той прибави няколко златни верижки, обици и флорентински брошки. За сестрите му — обясни той на Миранда, която не проявяваше интерес към витрините.

— Ако постоиш достатъчно дълго тук, ще чуеш всички езици по света — изкоментира той.

— А ние стояхме ли вече достатъчно дълго тук?

Обви раменете й с ръце, когато тя се нацупи, и поклати глава.

— Никога ли не се отпускаш и не се наслаждаваш на момента, доктор Джоунс? Във Флоренция сме, стоим на един от най-старите мостове в града, слънцето грее. Поеми си въздух — посъветва я той — и му се наслади.

За малко да се вслуша в съвета му и да се облегне на него, но се въздържа.

— Не сме тук да се наслаждаваме на града — процеди с надеждата тонът й да е достатъчно студен, за да го попари и да уталожи странните му потребности.

— Но градът е наоколо, а ние сме тук — отвърна той непринудено, хвана я за ръка и я поведе по моста.

Беше запленен от малките магазинчета и сергиите, забеляза Миранда, като го наблюдаваше как се пазари за кожени чанти и какви ли не дреболии.

Не прие поканата му да си избере нещо и насочи вниманието си към архитектурата, докато го чакаше мълчалива и ядосана.

— А това е за Роби — обяви той, като свали от закачалката детско кожено яке.

— Роби?

— Племенникът ми. Той е тригодишен. Страшно ще му хареса.

Беше красиво изработено и без съмнение — скъпо.

— Крайно непрактично е за тригодишно дете.

— Но е ушито за тригодишно. Затова е толкова малко. — Quanto? — попита той суетящия се наоколо търговец и пазарлъкът започна.

Най-сетне приключи и тръгнаха на запад. Купи три чифта обувки, а тя — нищо; дори не и великолепните перленосиви пантофки, които й харесаха от пръв поглед.

Кредитната карта в чантата й, напомни си тя, не е на нейно име. Би предпочела да тръгне боса, вместо да я използва.

— Повечето жени — отбеляза той, докато вървяха към реката, — вече щяха да са отрупани с десетки торби и кутии.

— Не съм като повечето жени.

— Забелязах. Но кожени дрехи страшно ще ти отиват.

Тя само изсумтя.

Той спря пред някакъв магазин и отвори стъклените врати.

— Сега къде?

— Как така ще дойдем във Флоренция и няма да купим произведение на изкуството?

— Не сме тук, за да пазаруваме. Имаме работа.

— Отпусни се. — Взе ръката й и я целуна. — Имай ми доверие.

— Това са две състояния, които е невъзможно да изпитам, когато си наоколо.

Магазинът беше задръстен от мраморни и бронзови копия. Богове и богини танцуваха наоколо и омайваха туристите, които хвърляха с шепи пари, само и само да се сдобият с изработено от съвременен художник копие на произведение от стар майстор.

Докато се очертаваше, че Райън възнамерява да загуби поне още час в изпълнение на задълженията си към семейството, търпението на Миранда се изчерпваше. Той обаче я изненада — само след пет минути кимна към статуетка на Венера.

— Какво мислиш за това?

Тя пристъпи напред и заобиколи лъснатата бронзова статуетка.

— Прилична изработка и ако някои от безбройните ти роднини търси украса за моравата си, би трябвало да свърши работа.

— Да, и аз мисля, че ще свърши работа.

Усмихна се на продавача и озадачи Миранда, когато потърси помощта на италианския разговорник.

Досега говореше свободно езика и дори често употребяваше жаргон, а сега изричаше елементарни фрази с ужасен акцент, та принуди продавача да заяви:

— Вие сте американци. Ние говорим английски.

— Така ли? Слава Богу. — Засмя се и прегърна Миранда, за да я приближи. — Със съпругата ми искаме нещо специално, което да отнесем вкъщи. Тази статуетка много ни харесва. Ще седи идеално в цветарника, нали, Аби?

В отговор от нея се чу само:

— Хммм…

Този път не се впусна в пазарлък. Само трепна при цената и дръпна Миранда настрана, сякаш да се посъветват на спокойствие.

— Какво правиш? — прошепна му тя.

— Не искам да я купя, ако не съм убеден, че съпругата ми не я харесва.

— Не се прави на магаре.

— Това ли е наградата ми, че съм грижовен съпруг? — Целуна я по устните. Само бързият му рефлекс го спаси да избегне готовите й да се впият зъби. — Обещай ми, че ще направиш същото по-късно.

Преди да успее да му отговори, той се обърна към продавача:

— Ще я вземем.

Сделката приключи, опаковаха статуетката, поставиха я в кутия, но той отказа предложението да я отнесат в хотела.

— Няма смисъл. Точно там отиваме. — Взе чантата, прегърна Миранда през раменете, като я натовари с един от двата фотоапарата, увесени на врата му. — По пътя ще си купим сладолед, Аби.

— Не искам никакъв сладолед — промърмори тя, когато отново се озоваха на улицата.

— Как да не искаш? Нали трябва да се заредиш с енергия. Имаме да се отбием на още едно място.

— Слушай. Уморена съм, краката ме болят и не ми се пазарува. Ще се срещнем отново в хотела, става ли?

— И си готова да пропуснеш цялата веселба? Та нали сме тръгнали към „Барджело“?

— Сега? — От напрежение и вълнение по гърба й полазиха тръпки. — Сега ли ще го направим?

— Сега ще се правим още малко на туристи. — Тръгна по паважа, за да й остави място да върви по тесния тротоар. — Ще видим мястото, ще направим някои снимки. — Той й намигна. — Да огледаме терена, както казват във филмите.

— Да огледаме терена? — повтори тя неразбиращо.

— Да установим къде са камерите, колко далеч от главния вход е „Бакхус“ на Микеланджело. — Макар да знаеше съвсем точно. Това съвсем не беше първото му посещение в „Барджело“. — Колко е голям вътрешния двор. Колко са стъпалата до първия етаж. Кога се сменя охраната. Колко…

— Добре, добре. Разбрах. — Сви безпомощно рамене. — Само не разбирам защо не отидохме направо там?

— Всяко нещо с времето си, скъпа. Аби и Кевин трябва да бъдат видени из града първия ден, не смяташ ли?

Предположи, че приличат на типични американски туристи — фотоапарати, пакети с покупки и пътеводители. По пътя й купи сладолед. Реши, че ще й помогне да охлади горещото напрежение, което се събираше в стомаха й. Тя го изяде, докато вървяха по улиците, а той й показваше разни архитектурни забележителности и статуи; шляеха се пред витрините, спираха да четат изнесените менюта пред кафенетата на тротоарите.

Вероятно има някакъв смисъл, прецени тя. Никой няма да ги погледне втори път и ако наистина се съсредоточи, ще прилича на човек, който е за пръв път града. Все едно, че участваше в пиеса. „Аби и Кевин на екскурзия в Италия.“

Само да не беше такава посредствена актриса.

— Възхитително е, нали? — попита той и преплете пръсти в нейните, загледан във величествената катедрала.

— Да. Куполът е революционен за своето време. Джото е проектирал камбанарията, но не е доживял да я види завършена. — Тя намести слънчевите си очила. — Неоготическата мраморна фасада отразява неговия стил, но е добавена едва през XIX век.

Отметна косите си и забеляза, че я наблюдава с усмивка.

— Какво има?

— Добре изнасяш урок по история, доктор Джоунс. — Когато лицето й помръкна притеснено, той го обгърна с ръце. — Недей. Не ти се присмивам. Казах го като комплимент. — Пръстите му нежно погалиха бузата й. — Разкажи ми още нещо.

Дори да й се подиграваше, прикриваше го умело. Затова продължи:

— Микеланджело е изваял „Давид“ тук.

— Наистина ли?

Тонът му беше съвсем сериозен.

— Да. Също тук е копирал от „Свети Йоан“ на Донатело, за да направи своя „Мойсей“. Не ме целувай, Райън — предупреди тя припряно, затваряйки очи, когато устните му се приближиха към нейните. — Това само усложнява нещата.

— А трябва ли да са прости?

— Да. — Отвори очи и се загледа в него. — В този случай — определено.

— При нормални обстоятелства бих се съгласил с теб. — Замислено прокара пръст по устните й. — Привличаме се и това би трябвало да е достатъчно просто. Но, изглежда, не е.

Отпусна ръце на раменете й, после — на кръста. Отстъпи назад.

— Добре, дай наистина да не ги усложняваме. Иди застани ей там.

— Защо?

— За да те снимам, скъпа. — Свали си слънчевите очила и й намигна. — Нали ще искаме да покажем снимки на всичките си приятели у дома, Аби?

Макар че й се струваше пресилено, застана пред музея и го остави да я снима редом със стотици други туристи.

— А сега ти ме снимай. Натисни…

— Знам как се борави с фотоапарат — отбеляза тя и сграбчи Никона от него, — Кевин.

Фокусира и сърцето й трепна. Беше толкова привлекателен, усмихнат самоуверено пред фотоапарата.

— Добре. Сега доволен ли си?

— Почти.

Обърна се към някаква двойка, която с охота се съгласи да ги снима заедно.

— Това са глупости — промърмори тя, когато отново застана пред фотоапарата, а ръката на Райън бе на кръста й.

— За майка ми е — обясни той и импулсивно я целуна.

Тя неволно вдигна ръце и обгърна лицето му.

Слънцето беше нажежено до бяло, във въздуха се носеха най-различни звуци. Сърцето й потрепери. Имаше чувството, че е на прага на нещо необикновено.

Или трябва да се отдръпне, или да потъне, помисли си Райън. Откъсна устни от нейните и целуна ръката й.

— Извинявай — пророни той без усмивка, но някак не можеше да се отдели от нея. — Поувлякох се.

Отдръпна се с подкосени крака и отиде да прибере фотоапарата.

Върна се, взе чантата със статуята и като й подаде ръка, я подкани:

— Да вървим.

Тя за миг бе забравила целта им. Кимна и го последва.

При портите на стария дворец той извади пътеводителя.

— Построен е през 1255 година. От XVI до средата на XIX век са го използвали за затвор. Извършвали са екзекуциите във вътрешния двор.

— Знам историята — промърмори тя.

— Доктор Джоунс знае историята. — Потупа я покровителствено. — Хайде, Аби, скъпа.

Щом се озоваха вътре, той извади видеокамерата.

— Тук е страхотно, нали, Аби? Виж този. Май е изпил няколко.

Насочи камерата към великолепната статуя от бронз на пияния „Бакхус“. След това се огледа бавно из залата и на висок глас обяви:

— Само чакай Джак и Сали да го видят. Ще позеленеят от яд, когато се върнем.

Завъртя камерата бавно към вратата, където пазачът зорко наблюдаваше посетителите.

— Поразходи се наоколо — нареди й шепнешком. — Придай си вид на заинтересувана.

Дланите й се изпотиха. Беше глупаво. Нямаше от какво да се притеснява. Имаха пълното право да са тук. Никой не можеше да знае какво се върти в главата й. Но сърцето й биеше лудо, докато обхождаше залата.

Тя леко се сепна, когато той отново застана до нея и я подкани да продължат.

След около час Миранда започна да подозира, че кражбите са съпътствани и от доста скучна работа. Влязоха във всички зали, запечатаха на лентата всеки сантиметър, и то под различен ъгъл. Напрежението отново я обзе.

— Не събрахме ли достатъчно информация?

— Почти. Пофлиртувай с пазача ей там.

— Моля?

— Привлечи вниманието му.

Райън свали камерата и бързо разкопча двете най-горни копчета на памучната блузка на Миранда.

— Какво правиш!

— Подсигурявам се, че вниманието му ще е насочено към теб, cara. Задай му няколко въпроса. Престори се, че не знаеш, примигвай насреща му и го накарай да се чувства важен.

— А ти какво ще правиш?

— Нищо, ако не задържиш вниманието му за пет минути. Дай ми това време, после го попитай къде е тоалетната и тръгни натам. Чакай ме във вътрешния двор след десет минути.

— Но…

— Действай! — нареди той рязко. — Има достатъчно хора в момента, за да успея.

— О, Господи. Добре.

Със свит стомах и разтреперани крака се приближи към пазача.

— Извинете… — подхвана тя. — Per favore… — нарочно използваше твърд американски акцент. Видя как пазачът се загледа в поразкопчаната блуза. — Английски?

— Si, signora, малко.

— О, чудесно. — Тя пробва номера с примигването и по реакцията на мъжа разбра, че такива жалки прийоми действат. — Уж учих малко италиански, преди да тръгнем, но всичко ми се обърка в главата. Ужасно е как ние американците не говорим втори език, както правят повечето европейци, нали?

От начина, по който я гледаше, се досети, че говори прекалено бързо за него. Толкова по-добре.

— Тук всичко е много красиво. Дали можете да ми разкажете нещо за…

Тя посочи към случайно избрана статуя.

Райън изчака пазачът да насочи вниманието си към Миранда. Приближи страничната врата, извади шперц от джоба и задейства. Лесно се справяше, нищо че работеше с ръце зад гърба си. В музея едва ли очакваха някой посетител да нахлуе в заключена стая посред бял ден.

Планът на разположението на музея беше на дискета; както и десетки други детайли. Ако източникът му беше благонадежден, Райън щеше да открие търсеното зад тази врата, в едно от претъпканите хранилища на този етаж.

С око към камерата изчака група любители на изкуството да застане между нея и него.

Преди да се отдалечат, той затваряше вратата тихо зад себе си.

Въздъхна облекчено, нахлузи хирургическите ръкавици и раздвижи пръсти. Не разполагаше с много време.

В редица ниши бяха струпани множество статуетки и картини. Както добре знаеше, тези, които си изкарват хляба с изкуство, обикновено не са особено организирани.

Няколко произведения привлякоха вниманието му. Включително и една Мадона с тъжен поглед и счупено рамо. Но той търсеше съвършено друг тип жена…

Нехайно подсвиркване и приближаващи се стъпки го накараха бързо да потърси прикритие.

 

 

Чака го десет минути; после — петнадесет. Когато минаха двадесет, вече кършеше ръце, седнала на пейка във вътрешния двор, и си представяше, че ще прекара известно време в италиански затвор.

Храната можеше и да не е отвратителна.

Поне в днешно време не убиваха крадците и не увесваха труповете им по високите прозорци на „Барджело“ за назидание.

За пореден път погледна часовника си. Хванали са го. Беше сигурна. Точно сега го разпитват в малка задушна стаичка и той съобщава името й без никакво угризение. Страхливец!

В следващия миг го видя: безгрижно прекосяваше вътрешния двор. Облекчението и бе така голямо, че скочи и го прегърна.

— Къде беше? Мислех, че…

Целуна я, за да я накара да замълчи, а и се възползва от положението.

— Хайде да отидем да пийнем нещо. Тогава ще поговорим — изрече той с устни все така притиснати към нейните.

— Как можа да ме оставиш тук по този начин? Каза десет минути, а мина почти половин час.

— Отне ми малко повече време. — Устните му бяха все още върху нейните. Той се ухили. — Липсвах ли ти?

— Не. Чудех се каква ли ще е вечерта в затвора.

— Имай ми доверие. — Хвана я за ръка и я отведе. — В момента малко вино и сирене ще ни дойдат добре.

— Къде отиде? — настояваше тя. — Занимавах се с пазача достатъчно дълго, а когато свърших, ти беше изчезнал.

— Исках да видя какво има зад една врата. Сградата може някога да е била дворец, после — затвор, но вътрешните врати са детинска работа за преодоляване.

— Как е възможно да поемеш подобен риск и да влезеш, когато пазачът е на по-малко от пет метра от теб?

— Това обикновено е най-доброто време. — Хвърли поглед към някаква витрина, край която минаваха, и си напомни да си отдели още време за пазаруване. — Намерих нашата дама — подхвърли той небрежно.

— Това е безотговорно, глупаво, егоцентрично и… Какво?

— Намерих я. — Усмивката му беше ослепителна като италианското слънце. — И не ми се стори особено щастлива да стои заключена в тъмното и да събира прах. Прояви търпение — помоли той, преди да го отрупа с въпроси. — Жаден съм.

— Жаден си? Как, по дяволите, си в състояние да мислиш за вино и сирене? Трябва да предприемем нещо, да планираме следващата си крачка. Не може просто да седим под сенчест навес и да пием вино!

— Точно това ще направим и престани да се озърташ, сякаш polizia са по петите ни.

Придърпа я към изнесените на тротоара масички.

— Ти си се побъркал. Пазаруваш, купуваш сувенири, взимаш кожени якета за невръстни деца, разхождаш се из „Барджело“, сякаш кракът ти не е стъпвал там, а сега…

Тя спря смаяна, когато той я подбутна към празния стол. Усмивката, с която я дари, беше ледена и отговаряше на хладния му тон.

— Сега ще поседим известно време тук и ти няма да ми създаваш никакви проблеми.

— Аз…

— Абсолютно никакви.

Усмивката стана непринудена, когато се извърна към сервитьора. Тъй като нямаше нужда да се преструва в момента, поръча бутилка местно вино и сирена на безгрешен италиански.

— Няма да търпя жалките ти опити да ми се налагаш.

— Скъпа, ще търпиш всичко, което ти наредя. Дамата е у мен.

— Напразно си мислиш… Какво? — Пребледня. — Какво искаш да кажеш с това, че дамата е у теб?

— Седи под масата.

— Под маса…

Тя понечи да бутне стола назад и да погледне под масата, но той я стисна така здраво за ръката, че тя едва не извика.

— Гледай ме, cara, и се прави на влюбена — посъветва я той и поднесе пръстите й към устните си.

— Да не искаш да ми кажеш, че влезе в музея посред бял ден и изнесе оттам статуята?

— Добър съм, нали ти казах.

— Но сега ли го направи? Сега? Та отсъства само тридесет минути.

— Ако някакъв пазач не се беше наврял в хранилището да си пийне винце, щеше да ми отнеме два пъти по-малко време.

— Но нали каза, че трябва да огледаш разположението, да премериш разстояния, да се запознаеш с атмосферата?

Отново целуна пръстите й.

— Излъгах те.

Задържа ръката й в своята и продължи да я гледа замечтано, докато сервитьорът подреждаше виното и сирената на масата. Преценявайки ги като любовници, той се усмихна снизходително и ги остави сами.

— Излъгал си ме?

— Ако ти бях казал, че отивам да я взема, щеше да си нервна, притеснена и щеше да провалиш всичко. — Наля вино и за двамата, отпи и кимна одобрително. — Виното от този район е прекрасно. Няма ли да го опиташ?

Не откъсваше очи от него, когато вдигна чашата си и я пресуши на един дъх. Значи сега беше и съучастничка в кражба.

— Ако ще пиеш по този начин, най-добре хапни от това. — Той наряза част от сиренето. — Заповядай.

Отблъсна ръката му и посегна за бутилката.

— Още като сме влизали там, си знаел какво ще правиш.

— Знаех, че ще го направя, ако ми се удаде възможност да направя размяната.

— Каква размяна?

— Със статуята, която купихме преди това. Оставих я на нейно място. Нали ти казах, че повечето хора виждат онова, което очакват да видят. В хранилището има бронзова статуя на жена. Най-вероятно известно време никой няма да забележи, че не е същата. И когато открият подмяната, ще потърсят оригинала, като решат, че е преместен. А като не успеят да я открият, няма да могат да определят кога точно е взета. Ако късметът не ни изневери, тогава ние ще си бъдем в Щатите.

— Трябва да я видя.

— Има време. Трябва да ти напомня, че след като съзнателно откраднахме фалшификат… няма за какво толкова да бързаме.

— Така ли? — промърмори тя.

— Да. Когато се пенсионирам, този забързан ритъм ще ми липсва. Между другото — чудесно се справи.

— О!

— Успя да отвлечеш вниманието на пазача. Най-добре се подкрепи. — Отново й предложи сирене. — Чака ни още работа.

 

 

Струваше й се нереално да седи в хотелската стая със „Смуглата дама“ в ръце. Огледа я внимателно и забеляза откъде са взимани проби.

Беше изящна и красива творба със синьо-зелената патина на времето.

Постави я на масичката до „Давид“.

— Прекрасна е — отбеляза Райън, дръпвайки от пурата. — Скицата ти беше доста точна. Не предаде съвсем духа й, но очерта всички подробности. Ще бъдеш по-добра художничка, ако рисуваш от сърце.

— Не съм художничка. — Гърлото й беше пресъхнало. — Аз съм учен и това не е статуята, която изследвах.

Той вдигна вежди.

— Откъде знаеш?

Не можеше просто да му каже, че изпитва усещане за нещо сбъркано. Тя дори пред себе си не признаваше докато я държи, че статуята не поражда у нея същите тръпки и вълнение. Трябваше да му даде факти.

— Напълно е възможно за човек с опит от пръв поглед да разпознае, че това е правено през XX век. В този случай няма да разчитаме само на това, но нали аз взимах стърготини за проба. От тук и от тук. — Посочи с пръст прасеца и извивката на рамото. — Върху тази статуя няма следи от това. Лабораторията на Понти е взела проби от гърба и таза. Аз не съм оставяла тези белези. Нужни са ми уредите ми и записките, за да го потвърдя, но определено не съм изследвала тази статуя.

Райън премисли, изтърси пепелта от пурата и предложи:

— Хайде да го потвърдим.

— Никой няма да ми повярва. Дори когато го заявя, никой няма да повярва, че не съм изследвала тази статуя. — Вдигна поглед към него. — Защо да ми вярват?

— Ще ти повярват, когато намерим оригинала.

— Как…

— Всяко нещо с времето си, доктор Джоунс. Нужно е да се преоблечеш. Черното е най-подходящият цвят за забавна вечер, през която ще нахълтаме с взлом. Аз ще се погрижа за транспорта.

Тя облиза устни и пророни:

— В „Станджо“ ще ходим, нали?

— Такъв е планът. — Усети колебанието й и се облегна назад в креслото. — Освен ако не желаеш да се обадиш на майка си, да й обясниш всичко дотук и да я помолиш да те пусне за малко в лабораторията.

Очите на Миранда бяха хладни, когато се надигна.

— Отивам да се преоблека.

Вратата на спалнята нямаше ключалка, затова придърпа стол и я подпря с него. Почувства се по-добре. Той я използваше, мислеше си тя; за него тя беше само още един инструмент. Илюзия е да смята, че са партньори. А сега му помогна и да открадне.

Предстоеше й да се вмъкне в сградата, ръководена от член на семейството й. И как щеше да го спре, ако реши да предприеме нещо повече от няколко основни изследвания?

Чуваше го да говори по телефона във всекидневната и не бързаше да облече черната блуза и черния панталон. Наложително е да измисли свой план, да включи някого, на когото вярва.

— Слизам до рецепцията — подвикна той. — Побързай. Няма да се бавя, а и аз трябва да се преоблека.

— Ще съм готова. — Щом чу вратата да се затваря, вече отместваше стола. — Дано да те открия. Дано — мърмореше тя, вадейки телефонния си тефтер от дипломатическото куфарче.

Прелисти набързо и набра номера.

— Pronto.

— Джовани, Миранда се обажда.

— Миранда? — Изрече той предпазливо. — Къде си? Брат ти…

— Във Флоренция съм — прекъсна го тя. — Ужасно важно е да те видя веднага. Моля те, Джовани, бъди в църквата „Санта Мария Новела“ след десет минути.

— Но…

— Моля те. Важно е.

Бързо затвори, обви внимателно бронзовите статуи и ги натика в сака си. Грабна го и хукна.

Слезе по покритите с мека пътека стълби; сърцето й биеше лудо, едва носеше тежкия товар. Стигна до партера и спря. Видя Райън на рецепцията да разговаря оживено със служителя. Беше рисковано да пресече фоайето и затова предпочете да заобиколи и да мине през салона. Излезе през стъклените врати в красивия вътрешен двор с фонтан и сенчести дървета. Стреснатите гълъби се разлетяха.

Макар че сакът й тежеше, тя не спря да си поеме дъх, докато не заобиколи хотела и не се озова на улицата. Дори тогава спря колкото да го прехвърли в другата ръка и да хвърли тревожен поглед назад. Запъти се право към църквата, която се намираше съвсем близко до хотела.

Въздържа се да не се затича и влезе спокойно в хладния, притъмнен храм. С разтреперани крака седна на един от предните редове. Едва там осъзна какво всъщност е направила.

Райън щеше да се вбеси, а тя не бе съвсем сигурна колко жестокост се крие зад привлекателната външност. Но беше сигурна, че постъпва правилно.

Дори копието трябваше да се съхранява добре, докато не се намери разрешението. Не можеше да има доверие на крадец.

Джовани ще се появи, уверяваше се тя. Познава го от години. Колкото и да флиртуваше, колкото и ексцентричен да беше, по душа бе учен. И винаги й е бил приятел.

Ще я изслуша, ще прецени. И ще й помогне.

Опита се да се успокои и затвори очи.

Странна атмосфера витае в тези места — храмове на времето, вярата и мощта. Религията винаги е била — на едно или друго ниво — въпрос на власт. Тук тази власт се проявяваше под формата на изкуство, голяма част от което беше платено от ковчежетата на Медичите.

Дали по този начин са откупували душите си, зачуди се тя. Заплащали са за греховете си, като са създали тази величествена черква? Лоренцо е мамил жена си със смуглата дама — колкото и да са били допустими такива неща по онова време. А най-великото му протеже я бе обезсмъртило в бронзова статуя.

Дали е знаел?

Не, припомни си тя. Бил е мъртъв, когато е правена статуята. Вероятно дамата се е насочила към Пиеро или някой от по-младите братовчеди.

Насочвайки се към нов покровител, едва ли се е отказала от властта, подсигурена от красотата й. Била е прекалено умна и практична, за да го допусне. За да живее в охолство, а дори и за да оцелее, жената по онова време се е нуждаела от защитата на мъж или от свое богатство. Или от необикновена красота и хладен ум.

Жулиета е била именно такава жена.

Миранда потрепери и отвори очи. Сега бронзовата статуя, а не жената имаха значение, напомни си тя. Науката, а не предположенията щяха да решат загадката.

Чу забързани стъпки и се напрегна. Разкрита е! Господи! Скочи, завъртя се и извика с облекчение:

— Джовани!

Краката едва я държаха, когато пристъпи напред и го прегърна.

— Bella, какво правиш тук? — Отвърна на прегръдката й, обзет от раздразнение и обич. — Защо ми се обади с толкова уплашен глас и поиска да се срещнем като шпиони? И то именно в черква?

— Тук е тихо и безопасно. Като убежище — отвърна тя с плаха усмивка. — Искам да ти обясня, но не зная с колко време разполагам. Той вече е разбрал, че съм излязла, и ме търси.

— Кой?

— Прекалено объркано е. Седни за минутка. — Говореше шепнешком, както е редно в черква или при конспирация. — Джовани, бронзовата статуя… „Смуглата дама“ е фалшификат.

— Миранда, вероятно английският ми изневерява, но за да бъде нещо фалшификат, ни трябва оригинал, който да подправим. Бронзовата статуя беше отливка, лоша шега… — Затърси думи. — Лош късмет — определи той. — Властите разпитаха водопроводчика, но той с нещо не им помогна. Явно някой се е опитвал да пробута статуята като истинска и почти успя.

— Тя беше оригинална.

Той внимателно взе ръцете й.

— Знам, че ти е трудно…

— Ти сам видя резултатите.

— Si, но…

От съмнението и подозрението му я заболя.

— Нали не смяташ, че съм ги подправила?

— Според мен са допуснати грешки. Действахме твърде прибързано, Миранда. Всички…

— Бързите изследвания не променят резултатите. Статуята беше истинска. Тази е фалшификат.

Посегна и извади обвитата статуя от сака.

— Какво е това?

— Копието. Онова, което Понти е изследвал.

— Боже мой! Откъде я взе? — възкликна и няколко глави се извърнаха към тях. Трепна, наведе се напред и вече по-тихо добави: — Дадоха я на съхранение в „Барджело“.

— Това не е важно в момента. Важното е, че не е бронзовата статуя, която ние изследвахме. Сам ще се убедиш, като я отнесеш в лабораторията.

— В лабораторията? Миранда, що за лудост е това?

— Всичко почива на здравия разум. — Опита се сама да повярва на думите си. — Забранено ми е да влизам в „Станджо“. Но цялата документация е там, Джовани, както и уредите. Нужна ми е помощта ти. В сака е и бронзова статуетка на „Давид“. И тя е фалшива. Вече я изследвах. Но искам да вземеш и двете, да ги изследваш и да направиш всички възможни тестове. Ще сравним резултатите с предишните. Така ще докажеш, че не става въпрос за едни и същи статуи.

— Миранда, бъди разумна. Дори да направя каквото искаш, само ще докажа, че си сгрешила.

— Не. Вземи записките ми. Твоите и на Ричард също. Направи новите изследвания и ги сравни. Не може да сме сбъркали до такава степен, Джовани. Сама бих го сторила, но възникнаха някои усложнения.

Помисли си за Райън — сигурно разярен кръстосва града и я търси — нея и статуите.

— Дори да ги направя, никой няма да ми повярва. Трябва да сме обективни. Не мога да се доверя на друг, освен на теб.

Стисна ръката му със съзнанието, че се възползва от приятелството им. В очите й се появиха сълзи.

— Отнася се за репутацията ми като учен, Джовани. За работата ми. За моя живот.

Той тихо изруга, но се сепна, като се сети къде се намира; набързо изрече молитва и се прекръсти.

— Това само ще те направи нещастна.

— Не е възможно да съм по-нещастна от сега. В името на приятелството ни, Джовани. Заради мен го направи.

— Добре.

Затвори очи, а сърцето й се изпълни с дълбока благодарност.

— Още тази вечер, нали? Веднага ще го направиш?

— Колкото по-рано, толкова по-добре. Лабораторията е затворена за няколко дни, така че никой няма да разбере.

— Затворена ли? Защо?

Той за пръв път се усмихна.

— Утре, моя скъпа невернице, е църковен празник. — Не беше възнамерявал да прекара почивните си дни по този начин. Въздъхна и погледна чантата на земята. — Къде да те открия, когато приключа?

— Аз ще се свържа с теб. — Наведе се и докосна устните му със своите. — Grazia, Giovanni. Хиляди благодарности. Никога няма да успея да ти се издължа за това.

Когато приключа, едно обяснение ще бъде добро начало.

— Цялостно и изчерпателно — обещавам. О, толкова се радвам да те видя! Ще ми се да разполагах с повече време, но трябва да вървя… и да видя какво ме чака. Ще намеря начин да се свържа с теб сутринта. Пази ги внимателно добави тя и подбутна сака към него с крак. — Изчакай минута-две, преди да тръгнеш. За всеки случай.

Целуна го отново и го остави.

Тъй като не се огледа, не забеляза застаналата в сенките фигура. Не почувства силния гняв, нито заплахата.

Струваше й се, че от плещите й се смъкна огромен товар. Спря навън и се загледа за миг в залязващото слънце. За да избегне Райън, в случай че е тръгнал да я търси пеша, тя се отправи в посока обратна на хотела, към реката.

Не биваше да я открие, преди да се отдалечи на достатъчно разстояние от Джовани.

Разходката беше дълга и й даде възможност да се успокои, време да помисли и дори за миг да погледне разхождащите се наоколо влюбени двойки. Веднъж Джовани й беше казал, че романтиката живее във Флоренция, но тогава тя не му повярва.

Това я накара да се усмихне, а после да въздъхне. Просто не бе романтичка. И нима не го беше доказала? Единственият човек, който някога я заинтригува и я накара да изпита копнеж, се оказа крадец.

Предпочиташе да е сама, както винаги е била. Стигна до реката и видя последните слънчеви лъчи да потъват във водата. Зад гърба си чу силен шум от двигател и разбра, че е разкрита. Знаеше, че ще я намери.

— Качвай се.

Извърна глава и видя разгневеното му лице. Изненада се как гневът изпълва топлите му златисти очи със смъртоносен лед. Също като нея беше облечен в черно, караше син мотор. Вятърът рошеше косите му. Изглеждаше опасен и страшно сексапилен.

— Мога да вървя и пеша.

— Хайде, Миранда, защото сляза ли да те кача на мотора, ще те заболи.

Тъй като беше под достойнството й да побегне като страхливка, тя пренебрежително сви рамене и тръгна към паважа. Настани се зад гърба му. Хвана се за седалката, за да запази равновесие.

Но когато той рязко пое, инстинктът й за самосъхранение я накара да го обгърне плътно с ръце през кръста.