Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Homeport, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ивайла Божанова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 60 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- peppinka (2009)
- Корекция
- Ludetinata (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Нора Робъртс. Тиха клопка
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1998
Редактор: Лилия Анастасова
История
- — Добавяне
Седма глава
Райън се разходи из южната галерия и се възхити на това как бяха използвани светлината и пространството. Представителите на семейство Джоунс си разбираха от работата, призна той. Експонатите бяха разположени добре, обяснителните табелки дискретни и информативни.
Заслуша се с половин ухо, докато жена със синкави коси насочи група към една от великолепните мадони на Рафаел.
Друга група, от ученици, по-многобройна и шумна, предвождана от наперена брюнетка, се насочи — за огромно облекчение на Райън — към импресионистите.
Не че не обичаше деца. Радваше се на племенниците и племенничките си, глезеше ги… А Райън имаше много работа.
Пазачите не се натрапваха, но бяха много. Отбеляза разположението им и от начина, по който един от по-старшите си погледна часовника, прецени, че наближава краят на смяната им.
Привидно се разхождаше безцелно, спираше тук-там да огледа някой експонат. Но наум броеше крачки и запаметяваше разстояния: от вратата до камерата в югозападния ъгъл, от камерата до арката, от арката до следващата камера и оттам — до целта му.
Не се задържа повече от всеки ценител на изкуството, смаян от рядката красота на бронзовата статуя от XV век. Бронзовият „Давид“ беше истинско бижу. Млад, наперен, строен, с опъната назад прашка за историческия момент на истината.
Макар творецът да бе неизвестен, стилът бе на Леонардо. И както отбелязваше табелката — предполагаше се, че е дело на някой от учениците му.
Клиентът на Райън бе страстен почитател на творбите на Леонардо и даде заявка точно за това произведение, след като го видял в института преди шест месеца.
Райън прецени, че клиентът му ще остане доста доволен, и то по-рано, отколкото предполага. По-мъдро е, прецени той, да побърза и да приключи, преди да допусне грешка с Миранда. Вече изпитваше смътно съжаление, че ще й причини известно неудобство и раздразнение.
Но нали в края на краищата творбата бе застрахована? А и бронзовата статуетка не бе най-ценното притежание на института.
Ако избираше за себе си, вероятно щеше да се спре на творбата на Челини или на дамата на Тициан, която му напомняше за Миранда. Но клиентът му се беше спрял на бронзовата статуетка, която можеше спокойно да се вмести в джоба. И щеше да е далеч по-лесно, отколкото да задигне произведението на Челини или пък на Тициан.
Заради непланираната си реакция към Миранда прекара доста продуктивни час — два, след като я изпрати до дома й. Преоблече се и се провря в шахтата и тунела под института. Там, както предварително знаеше, бяха разположени кабелите на алармената система на сградата: на камерите, алармите, сензорите.
Нужни му бяха единствено портативният му компютър и малко време да пренагласи жиците както го устройват.
Приключи с измерванията и после, спазвайки собствения си график, направи първия експеримент. Усмихна се на възрастната дама, докато си пробиваше път през групата й. С ръце в джобовете разгледа картина на Благовещение. Като напипа механизма, просто прокара палец по бутоните, докато намери подходящия. Камерата се намираше точно вдясно от него.
Усмихна се, когато с крайчето на окото си видя червената светлинна на камерата да загасва.
Господи, обожаваше техниката!
В другия си джоб натисна копчето на хронометъра. И зачака.
Прецени, че са минали поне две минути, преди уоки-токито на най-близкия пазач да изписука. Райън отново натисна хронометъра, освободи блокера на камерата с другата си ръка и продължи към следващата картина, където се посвети на изучаването на тъжното и недоумяващо лице на Сан Себастиан.
Предоволен, Райън напусна галерията и излезе навън да използва клетъчния си телефон.
— Кабинетът на доктор Джоунс. Мога ли да ви помогна?
— Надявам се. — Деловият тон на асистентката на Миранда го накара да се ухили. — Доктор Джоунс свободна ли е? Обажда се Райън Болдари.
— Един момент, господин Болдари.
Той потърси къде да се скрие от вятъра, докато чакаше. Реши, че центърът на града му харесва с разнообразната си архитектура, съчетание от гранит и тухла. Мина покрай величествен паметник на Лонгфелоу и забеляза, че той, както и другите статуи, правят града интересен.
Вярно — предпочиташе Ню Йорк с неговата забързаност и оживление. Но май нямаше нищо против да прекара малко повече време тук. Някой друг път, разбира се. Няма да е разумно да се навърта наоколо, след като приключи с работата.
— Райън? — Гласът й прозвуча задъхано. — Извинявай, че те накарах да ме чакаш.
— Нямам нищо против. Току-що си дадох кратък отдих и се разходих из галериите ви.
Най-добре е да знае, тъй като сигурно щяха да прегледат записите на следващия ден.
— О, да, беше ми казал, че ще идваш. Лично щях да те разведа.
— Не желаех да те откъсвам от работата ти. Но исках да ти кажа, че според мен творбите ми на Вазари ще разполагат с чудесен временен дом. Защо не отскочиш до Ню Йорк да видиш къде ще е разположен Челини?
Не възнамеряваше да я кани. По дяволите! Напомни си, че за известно време е добре да спазва дистанция помежду им.
— Бих могла. Искаш ли да се качиш? Да се обадя ли на пропуска?
— С удоволствие, но имам няколко неотложни срещи. Зает съм до края на деня, но не би ли могла да обядваш с мен утре.
— Сигурна съм, че ще се уговорим. По кое време ти е удобно?
— Колкото по-рано, толкова по-добре. Искам да те видя, Миранда. — Представи си я в кабинета й, вероятно с лаборантската престилка върху дебелата жилетка. О, да. Искаше да я види. — Какво ще кажеш за дванадесет?
Чу изшумоляването на хартия. Проверява си бележника, прецени той, и по неизвестна причина намери постъпката й за очарователна.
— Да, дванадесет става. Ха, документацията на Вазари току-що попадна на бюрото ми. Бързо действаш.
— Красивите жени не бива да чакат. Ще се видим утре. Ще мисля за теб довечера.
Долови непознато усещане. Разпозна, че е чувство за вина единствено защото никога дотогава не бе го изпитвал. Определено не, когато ставаше въпрос за жени или за работа.
— Нищо не може да се направи — промърмори си той и прибра клетъчния телефон.
Щом тръгна към паркинга, извади хронометъра. Сто и десет секунди.
Достатъчно време. Предостатъчно.
Погледна нагоре към прозорците на кабинета на Миранда. И за това ще разполага с време. По-нататък. Но професионалните задължения стояха на първо място. Сигурен беше, че практична жена като нея ще се съгласи с мнението му.
Следващите няколко часа Райън прекара заключен в апартамента си в хотела. Поръча си обяд в стаята, нагласи стереоуредбата на канал с класическа музика и разпръсна бележките си, за да ги огледа.
Разпъна върху масата строителните чертежите на сградата на института и използва солницата, пиперницата, купичките с горчица и с кетчуп, пристигнали с поръчания обяд, за да притисне краищата.
Схемата на алармената система бе на екрана на портативния му компютър. Започна да я разучава.
Лесно се сдоби с чертежите. С връзки и пари в брой човек получава почти всичко. А и работеше отлично с компютър. Придоби умението и го разви още в гимназията.
Майка му настояваше да се научи да печата на машина, защото никога не се знае какво ще ти потрябва, но той използваше клавиатурата за далеч по-интересни неща от воденето на кореспонденция.
Сам направи и оборудва портативния компютър, който носеше със себе си, прибави и няколко устройства, които не бяха напълно законни. Но пък същото се отнасяше и за професията му.
Галерията „Болдари“ и филиалите й бяха напълно законни и сега вече се самофинансираха, дори носеха добра печалба. Но беше построена със средства, събирани през годините, още по времето, когато като момче с чевръсти пръсти и бърза мисъл кръстосваше улиците на Ню Йорк.
Някои хора са родени артисти, други счетоводители. Райън по рождение бе крадец.
Първоначално пребъркваше чужди джобове и задигаше дрънкулки, защото парите постоянно не стигаха. Преподавателите по рисуване не изкарваха кой знае колко, а в семейство Болдари имаше доста гърла за изхранване.
По-късно се насочи към обири на къщи, защото просто го биваше и му се струваше вълнуващо. Още помнеше първото си нахлуване в тъмния, заспал дом. Тишината, напрежението, тръпката, че е на място, където не бива да е, и първоначалната тревога, да не би да го заловят, допринасяха за приятното усещане.
Все едно че се любиш на публично място посред бял ден с чужда съпруга.
Тъй като по принцип не одобряваше изневярата, ограничи дейността си до кражби.
Сега, близо двадесет години по-късно, отново изпитваше същата тръпка всеки път, когато разбиваше ключалка и се вмъкваше в уж добре охранявани здания.
Придаде на занаята си финес и през последните десет години се специализира в областта на изкуството. Имаше отношение към изкуството, обичаше го и в сърцето си смяташе, че то трябва да е достъпно за всички. Ако измъкне картина от Смитсониан — а го беше правил — просто услужваше на някого, за което му плащаха добре.
И с парите купуваше нови произведения на изкуството, които излагаше в галерията си, за да им се наслаждава широката публика.
Нещата изглеждаха добре балансирани.
Тъй като се интересуваше от електроника, защо да не я използва, когато упражнява дадената му от бога дарба да краде?
Седна пред компютъра и вкара данните за размерите, които взе от Южната галерия; извика на екрана триизмерното изображение на етажа. Разположението на камерите беше отбелязано с червено. С няколко натискания на клавишите поиска от компютъра да изчисли ъглите, разстоянията и най-точния и безопасен път.
Отдавна бе минало времето, когато се прокрадваше като котка. Тогава набелязваше къща, влизаше през прозорец и напъхваше ценните сребърни предмети в торба. Това обаче беше за младите, безразсъдните или глупавите. А и в днешните неспокойни времена прекалено много хора разполагат с пистолети в домовете си и стрелят по всичко, което мръдне в нощта.
Предпочиташе да избягва въоръжените собственици на къщи.
По-добре да използва технологичния напредък, бързо и чисто да си свърши работата и да изчезне.
По навик провери състоянието на батериите на джобното си блокиращо устройство. Сам го сглоби от части на дистанционното устройство на телевизор, клетъчен телефон и пейджър.
След като се запозна с охранителната система, която Андрю така любезно му показа, лесно нагласи обсега и необходимата честота. Експериментът му същата сутрин доказа, че е постигнал успех в тази област.
Осигуряването на достъп се оказа по-проблематично. Ако работеше с партньор, той щеше да командва компютъра и да осигури отварянето на вратите. Той обаче работеше сам, затова се нуждаеше от блокер за камерите.
Самите ключалки бяха относително просто нещо. Запозна се със схемата на системата за безопасност и най-после намери кода. След като прекара две нощи на обекта, си набеляза страничния вход; фалшифицира карта с магнитна лента, за да го отвори.
Кодът на самата алармена система също узна от Андрю. Не преставаше да се удивлява каква информация носят хората в портфейлите си. Цифрите и последователността им бяха грижливо изписани на сгънатото листче, пъхнато зад шофьорската книжка на Андрю. На Райън му бяха достатъчни секунди да задигне портфейла, да го прегледа, да открие листчето, да запомни цифрите и с едно приятелско потупване по гърба да върне портфейла в джоба на нищо неподозиращия мъж.
Пресметна, че подготвителната работа му е отнела приблизително седемдесет и два часа. Като се прибави часът, нужен му да я изпълни, като включи и изразходваните средства, установи, че печалбата му ще е чисти осемдесет и пет хиляди.
Работата си я биваше, стига да можеш да я вършиш, реши той, и се постара да не се натъжава, че тази акция ще му бъде последната. Беше обещал, а винаги изпълняваше обещанията си. Особено като ги е дал на семейството си.
Погледна часовника и видя, че разполага с осем часа преди вдигането на завесата. Прекара първите от тях в укриване на уликите: изгори чертежите в камината, сложи всичките си електронни устройства в специално куфарче и като прибави допълнителни пароли на компютъра си, също го прибра.
Остана му време да отиде в гимнастическия салон, да постои в сауната, да поплува и да дремне. Обичаше да е в добра физическа и интелектуална форма преди удара.
Малко след шест Миранда все още беше в кабинета си. Остана, за да съчини писмо, което предпочиташе да напише сама. Макар тя и Андрю на практика да ръководеха института, стандартната практика изискваше родителите им да са в течение и да одобрят всяко заемане или временно преместване на произведение на изкуството.
Възнамеряваше писмото да е сухо и делово, беше готова да обмисли всяка дума, за да звучи жлъчно, но и да е издържано в професионално отношение.
Смяташе, че майка й напълно заслужава жлъчността.
Тъкмо приключи с черновата и се готвеше да нанесе някои дребни поправки, когато телефонът звънна.
— Институтът в Нова Англия. Доктор Джоунс на телефона.
— Миранда, слава Богу, че те хванах!
— Моля? — Връзката беше лоша. Раздразнена, тя свали обицата си и притисна по-плътно слушалката. — Кой се обажда?
— Джовани.
— Джовани? — Хвърли поглед към часовника на бюрото и пресметна часовата разлика. — При вас е след полунощ. Да не би нещо да не е наред?
— Тук е истинско бедствие. Не посмях да ти се обадя по-рано, но исках да знаеш… преди да настъпи утрото.
Сърцето й подскочи.
— Майка ми? Нещо да не се е случило с нея?
— Да… Не… Тя е добре, не е наранена. О, извинявай, разстроен съм.
— Успокой се. — Самата тя пое дълбоко дъх. — Кажи ми какво се е случило.
— Бронзовата статуя е фалшификат.
— Това са глупости! — Изправи гръб. Тонът й бе остър. — Разбира се, че не е фалшива. Кой го твърди?
Днес пристигнаха резултатите от направените в Рим изследвания. В лабораториите „Аркана-Джаспер“ лично доктор Понти е наблюдавал тестовете. Нали знаеш кой е той?
— Да, разбира се. Невъзможно е информацията ти да е вярна, Джовани.
— Казвам ти, че лично видях резултатите. Доктор Станфорд-Джоунс ме извика, заедно с Ричард и Илис, защото бяхме в първоначалния екип. Дори призова и Винсенте. Тя е бясна, Миранда, а аз съм обиден и огорчен, чувствам се като болен. Бронзовата статуя е фалшификат. Най-вероятно е отлята преди няколко месеца. Формулата за използвания метал е вярна, а и патината е перфектна, така че е могло да бъде допусната грешка.
— Не съм допуснала никаква грешка — настоя тя, но усети как я обзема паника.
— Нивата на корозия са съвършено неверни. Напълно. Не знам как сме го допуснали, Миранда, но е факт. Направени са опити да се възпроизведат върху метала, но не са били успешни.
— Но ти сам видя резултатите, компютърните снимки, рентгеновите снимки.
— Знам. Казах го на майка ти, но…
— Но какво, Джовани?
— Попита ме кой е правил рентгеновите снимки, кой е програмирал компютъра, кой е правил тестовете с радиация. Cara, съжалявам.
— Разбирам. — Вече не усещаше нищо. — Отговорността е моя. Аз проведох експериментите, аз написах докладите.
— Ако не беше изтекла информация за медиите, можехме да потулим историята… Поне част от нея.
— Понти би могъл да греши. — Прокара ръка по устните си. — Може да е сгрешил. Не бих пропуснала нещо толкова съществено като нивото на корозия. Трябва да помисля, Джовани. Благодаря ти, че ми се обади.
— Неудобно ми е да те помоля, Миранда, но се налага, за да си запазя мястото. Майка ти не бива да знае, че съм говорил за това с теб… че въобще сме разговаряли. Предполагам, лично ще се свърже с теб сутринта.
— Не се тревожи. Няма да споменавам името ти. Не съм в състояние да говоря повече. Трябва да помисля.
— Добре. И още веднъж — съжалявам.
Бавно и решително сложи слушалката и остана неподвижна, вторачена в празното пространство. Помъчи се да си припомни всички данни, да ги подреди, в главата й да се проясни, както беше във Флоренция. Но главата й бучеше и тя успя само да я отпусне върху бюрото.
Фалшификат? Не може да бъде. Не е възможно. Едва дишаше. Вцепенението премина и започна треперенето.
Внимаваше, докато провеждаше експериментите, напомни си тя. Не пропусна нищо. Всичко изпълни акуратно. Сърцето й така се стягаше, че притисна ръка към гърдите си.
О, Господи! Излизаше, че не е била достатъчно внимателна, изчерпателна и акуратна.
Нима майка й е права? Нима въпреки твърдението, че е обратното, бе взела статуята за истинска още в момента, когато я видя за пръв път?
Искаше да е така, призна тя. Вдигна глава и я отпусна върху облегалката бавно, както би направил стар или болен човек. Искаше да е истинска, да знае, че е държала в ръцете си нещо толкова важно, ценно и рядко.
Арогантност. Така го определи Елизабет. Нейната арогантност и амбиция. Нима е допуснала самоувереността, желанието, жаждата за одобрение да я заблудят в преценката и да повлияят на работата й?
Не, не, не! Ръцете й се свиха в юмруци и тя притисна с тях очи. Видя снимките, резултатите от радиационните тестове, химическите данни. Изучи ги внимателно. Всички резултати потвърдиха предположението й. Вероятно ставаше въпрос за някаква грешка, но не тя я беше допуснала.
Защото, ако е така, помисли си тя и сложи юмруците на бюрото, щеше да е много по-лошо от провал. Никой никога няма да й вярва повече. Тя самата повече няма да си вярва.
Затвори очи и отново отпусна глава.
Така я завари Андрю след двадесет минути.
— Видях, че още свети при теб. И аз се задържах до късно… — Млъкна и спря на прага. Беше пребледняла и когато отвори очи, видя, че са потъмнели, трескави и невиждащи. — Ей, да не би да си болна?
Макар мисълта за болест да го изнервяше, прекоси стаята, за да сложи длан върху челото й.
— Студена си. — Инстинктивно взе ръцете й и започна да ги масажира. — Да не си намръзнала? Ще те отведа вкъщи. Трябва да легнеш.
— Андрю… — Все някога трябваше да го изрече; да го каже на глас. Гърлото й се бе свило, а от думите я заболя: — „Смуглата дама“… е фалшификат.
— Какво! — Тъкмо се канеше да я погали по главата, но ръката му застина във въздуха. — Бронзовата статуя? Онази от Флоренция?
— Пристигнали са резултатите от повторното изследване. Данните за степента на корозията са различни. В Рим лично Понти е наблюдавал тестовете.
Приседна на ръба на бюрото й.
— Откъде знаеш?
— Джовани… Току-що ми се обади. Постъпи нередно. Ако майка узнае, ще го уволни.
— Ясно. — Не му бе до Джовани в момента. — Сигурна ли си, че информацията му е достоверна.
— Не ми се ще да вярвам. — Скръсти ръце на гърдите си. — Но иначе нямаше да ми го съобщи. Майка го извикала заедно с Илис и Ричард Хоторн, за да им го каже. Както и Винсенте. Представям си как се е развихрила. Ще кажат, че аз съм оплела нещата. — Гласът й, й изневери и тя силно разтърси глава, за да не се разплаче. — Точно както предрече.
— А ти наистина ли си ги оплела?
Отвори уста, готова да отрече разпалено, но размисли и стисна устни. „Контролирай се — заповяда си тя. — Каквото и да става, трябва да се овладееш.“
— Не разбирам как съм го допуснала. Проведох изследванията. Спазих всички процедури. Документирах резултатите. Но исках да се окаже истинска, Андрю. Вероятно прекалено силно съм го желала.
— Никога не съм забелязал да допуснеш някое силно желание да ти попречи да видиш нещата такива, каквито са. — Не понасяше да я гледа така разстроена. От двамата тя винаги беше по-силната. И двамата разчитаха на това. — Да не е имало някаква техническа неизправност, грешка на уредите?
Тя едва не се разсмя.
— Говорим за гордостта и радостта на Елизабет, Андрю.
— И все пак машините се повреждат.
— Или хората, които захранват тези машини с данни, правят грешки. Екипът на Понти може и да е сгрешил. — Сега вече се надигна от стола и макар краката й да трепереха, закрачи напред-назад. — Не е изключено. Но се налага отново да видя данните и резултатите си. И неговите. Трябва също да видя „Смуглата дама“.
— Ще ти се наложи да говориш с майка.
— Знам. — Спря, извърна се към прозореца и се взря в мрака. — Щях да й позвъня още сега, но ще навредя на Джовани. Предпочитам да можеше да се чуем сега, а не да чакам тя да се обади.
— Винаги си гълтала горчивия хап наведнъж. Аз самият предпочитам да отложа нещо, ако не е наложително да се свърши веднага.
— Не бих могла да избегна разговора. Когато резултатите се оповестят, ще се вдигне голям шум. Ще ме изкарат или глупачка, или измамница, а и двете са еднакво неприятни. Винсенте ще измисли начин малко да тушира нещата, но няма да спре журналистите. Тя и за това се оказа права: случилото се ще рефлектира върху „Станджо“, върху нея и мен. — Обърна се към него. — Ще повлияе и на института.
— С последното ще се справим.
— Аз забърках тази каша, Андрю, не ти.
Той се приближи към нея и постави ръце на раменете й.
— Не — произнесе той простичко и тя усети как сълзи напират в очите й. — Ще се подкрепяме и ще бъдем един до друг, както винаги.
Въздъхна дълбоко и се облегна на рамото му; остави се да я утеши. Но й мина през ума, че майка им може и да не й даде право на избор. Ако се стигне до избор между института и дъщеря й, Миранда не се съмняваше, какво ще предпочете тя.