Нора Робъртс
Тиха клопка (15)

Петнадесета глава

Макар да знаеше, че е безсмислено, сутринта Миранда заключи вратата на банята отвътре. Взе набързо душ, като държеше вратата под око да не би Райън да реши да й изиграе някой номер.

Допускаше, че е способен на това.

Когато беше напълно облечена, реши, че трябва да го накара да й отключи.

— Пусни ме оттук, Болдари — провикна се тя и затропа по вратата.

Отговори й единствено тишината. Ядосана, започна да удря по-силно, да вика и дори прибави няколко страховити закани.

Отвличане, мина й през ума. Ще прибави и отвличане към списъка от обвинения срещу него. Надяваше се другите обитатели на федералния затвор, в който ще го натикат до края на живота му, да изпитват желание да го подлагат на физически мъчения.

Раздразнено хвана дръжката. Тя се завъртя леко в ръката й и накара гневът й да премине в засрамено смущение.

Пристъпи и предпазливо огледа коридора. Вратите бяха отворени; тя се насочи към първата, решила да се изправи лице в лице срещу него.

Озова се в библиотека: полици, запълнени с книги от пода до тавана, уютни кожени кресла, малка мраморна камина и часовник с орнаменти на лавицата; в стъклена витринка имаше впечатляваща колекция от изящни ориенталски предмети. Може и да има добър вкус, но е крадец, нищо повече, напомни си тя.

Насочи се към следващата врата: спалнята му. Голямото легло с табли в стил рококо беше предизвикателно, но беше грижливо покрито с перленосива кувертюра. Явно или не беше спал тук, или майка му му бе създала добри навици.

Тъй като познаваше вече Морийн, предположи, че става въпрос за второто.

Макар да беше стая на мъж, не й липсваше елегантност и красота. Изкушаваше се да погледне в дрешника и шкафа, да отвори някои от чекмеджетата, но се въздържа. Не би искала той да я изненада, докато разглежда вещите му.

Имаше и трета стая; очевидно кабинет на мъж, който има възможност да си позволи най-доброто за работа вкъщи: два компютъра с лазерни принтери, факс, ксерокс, телефон с две линии, дъбови шкафове, полици с книги и много снимки на семейството му.

Симпатичните личица на малките деца — очевидно племенничките и племенниците му — гледаха към камерата. Сериозната, приличаща на мадона жена с бебе в ръце, очевидно беше сестра му Бригит; привлекателният мъж с характерните очи на семейство Болдари сигурно беше Майкъл, а жената, която беше прегърнал — съпругата му. Живееха в Калифорния, сети се тя.

Имаше и снимка на усмихнатите Райън и Колийн, както и снимка на цялото семейство, явно правена по Коледа. Светлините на коледното дърво светеха ярко зад събралите се.

Изглеждаха щастливи и близки, призна тя. Липсваше сковаността, характерна за хората, позиращи за снимка. Улови се, че продължава да ги разглежда с интерес. Имаше снимка, на която Райън целува ръка на сияещата си сестра, облечена в подходяща за принцеса сватбена рокля.

Изпита завист. В нейния дом нямаше никакви снимки, уловили интимни семейни моменти.

Прииска й се да се вмъкне в някоя снимка, да се сгуши под нечии гальовни ръце и да изпита онова, което те изпитват.

Да изпита любов.

Тръсна глава, за да прогони мисълта. Не беше време да разсъждава защо семейство Болдари изглежда така изпълнено с топлина, а отношенията в нейното са така хладни. Трябва да открие Райън и да му каже какво мисли, преди раздразнението й съвсем да се изпари.

Тръгна към долния етаж. Не го откри във всекидневната, нито в стаята с телевизора с огромен екран и сложна стереоуредба.

Не беше и в кухнята. Но там откри половин каничка топло кафе.

Той не беше в апартамента.

Грабна телефона с неясното намерение да позвъни на Андрю и да му разкаже всичко. Не чу сигнал. Яростно се втурна във всекидневната и натисна бутона на асансьора. Никакъв звук. Извърна се към входната врата и установи, че е заключена.

Присви очи. Кучият му син бе отключил стаята й, но само бе разширил клетката й.

 

 

Някъде след един, чу тихото жужене на асансьора. Не беше пропиляла сутринта; претърси всеки сантиметър на жилището му. Тършува из дрешника без угризения; очевидно той предпочиташе италианските моделиери. Отвори чекмеджетата: явно имаше слабост към сексапилни копринени боксерки, ризи, пуловери и жилетки от естествени материи.

Бюрата — в спалнята, библиотеката и кабинета — бяха заключени. Загуби доста време в опити да ги отвори с фиба. Паролите в компютрите я спряха; каменната тераса на всекидневната я очарова, а кафето, което продължаваше да пие, я тонизира.

Беше напълно готова за Райън, когато той излезе от асансьора.

— Как смееш да ме заключваш? Не съм затворничка.

— Просто предпазна мярка.

Остави дипломатическото куфарче и торбите, който носеше.

— Следващата стъпка каква е: да ми сложиш белезници?

— Не и преди да се опознаем по-добре. Как мина денят ти?

— Аз те…

— … мразя, ненавиждам и презирам — завърши той вместо нея, докато събличаше палтото си. — За това вече сме говорили. — Грижливо закачи дрехата. Права беше, майка му добре го е научила. — Имах да свърша няколко неща. Надявам се, че си се чувствала като у дома си, докато отсъствах.

— Тръгвам си. Вероятно не съм била на себе си да допусна, че сме в състояние да работим заедно.

Той я изчака да стигне до подножието на стълбището.

— „Смуглата дама“ е в хранилище в „Барджело“ — Националния музея — докато решат откъде се е появила и кой е направил копието.

Тя спря и бавно се обърна.

— Откъде знаеш?

— Моя работа е да знам. А сега със или без твоя помощ отивам в Италия да я освободя. С известно усилие мога да намеря друг археометрист, който да направи изследванията и евентуално да открие точно какво е станало. Тръгнеш ли си сега, приключваш с участието си.

— Никога няма да успееш да я измъкнеш от „Барджело“.

— Напротив. — Усмивката му бе светкавична и вълча. — Ще успея — продължи той. — Можеш да я получиш за изследване, когато я взема, или да се върнеш в Мейн и да чакаш родителите ти да решат дали ще се върнеш на работа.

— Как ще я извадиш?

— Това е мой проблем.

— Ако приема да участвам в този налудничав план, трябва да знам подробности.

— По пътя ще ти съобщя онова, което ти е необходимо. Такова е предложението. Приемаш ли го, или го отхвърляш, доктор Джоунс? Губим време.

Именно сега, даде си сметка тя, пресича линията и отива там, откъдето няма връщане. Той я наблюдаваше, изчакваше и в погледа му имаше арогантност, с която да предизвика гордостта й.

— Ако успееш да направиш чудо и действително да проникнеш в „Барджело“, няма да взимаш нищо друго, освен бронзовата статуя. Няма да го превръщаш във възможност да задигнеш и други неща.

— Съгласен съм.

— Ако бронзовата статуя попадне в ръцете ни, аз поемам контрола над нея изцяло.

— Ти си ученият — посочи той с усмивка. С охота щеше да й предостави копието. Той искаше оригинала. — Това е сделката — повтори той. — Приемаш или напускаш?

— Приемам — заяви тя и с въздишка добави: — Господ да ми е на помощ.

— Добре. Хайде. — Отвори дипломатическото куфарче и хвърли няколко неща на масата. — Тези са за теб.

Тя вдигна тънката тъмносиня книжка.

— Това не е моят паспорт.

— Вече е.

— Това не е моето име. Откъде взе тази снимка? — Взираше се в изображението си. — Това е снимката от паспорта ми.

— Точно така.

— От предишния ми паспорт. И шофьорската ми книжка… ти си откраднал портфейла с документите!

— Само заех временно някои неща от него — поправи я той.

Тя се разтрепери от гняв.

— Влязъл си в стаята ми, докато съм спала, и си взел нещата ми!

— Мяташе се, въртеше се и простенваше. Защо не опиташ да разсееш част от натрупаното напрежение с медитация?

— Толкова е долно!

— Не. Беше необходимо. Щеше да е долно, ако се бях намърдал в леглото. Забавно, естествено, но долно.

Миранда си пое дълбоко дъх.

— Какво направи с истинските ми документи?

— На безопасно място са. Няма да са ти нужни, докато не се върнем. Просто проявявам предпазливост, скъпа. По-добре е ченгетата да не знаят, че си напуснала страната.

Тя хвърли паспорта на масата.

— Не съм никаква Абигейл О’Конъл.

— Госпожа Абигейл О’Конъл… Правим втори меден месец. Мисля да те наричам Аби. Не е зле.

— Няма да се преструвам, че съм омъжена за теб.

Все пак е новачка, напомни си той. Нужно е да прояви повече търпение.

— Миранда, ще пътуваме заедно. Ще отседнем в общ хотелски апартамент. Женена двойка няма да предизвиква любопитство или въпроси. Просто така се улесняват нещата. През следващите няколко дни аз съм Кевин О’Конъл, твой любещ съпруг. Занимавам се с борсови книжа, а ти — с реклама. Женени сме от пет години, живеем в Уест Сайд и вече възнамеряваме да имаме деца. Разполагаме и с няколко кредитни карти.

Тя хвърли поглед към масата.

— Как го постигна пък това?

— С връзки — обясни той.

Представи си го в задушна стаичка, където едър мъжага с татуировка на ръката продава фалшиви документи и крадено оръжие.

Нямаше нищо общо с елегантната сграда, където братовчедът на Райън — втори братовчед всъщност — правеше документи в пригоденото за целта мазе.

— Незаконно е да се влиза в чужда страна с фалшиви документи.

Той се взира в нея цели десет секунди, преди да избухне в гръмогласен смях.

— Чудесна си. Сериозно. А сега искам подробно описание на статуята, за да я разпозная лесно и бързо.

Тя не откъсваше очи от него. Чудеше се как ще работи с този толкова импулсивен човек.

— Деветдесет и четири сантиметра висока, двадесет и четири килограма и шестстотин и осемдесет грама тежка, гола жена със синьо-зелена патина, характерна за статуите на повече от петстотин години.

Докато говореше, ясно си я представи.

— Изправила се на пръсти, с вдигнати ръце… Ще е по-лесно, ако я нарисувам.

— Чудесно. — Отиде до шкафа и извади скицник и молив. — Бъди максимално точна. Не искам да правя грешки.

Тя седна и с бързина и умение, които го накараха да вдигне вежди, му скицира статуята. Предаде всичко: лукавата и чувствена усмивка, високо вдигнатите търсещи пръсти, изящната извивка на тялото й.

— Страхотно. Направо страхотно — промърмори той, надничайки през рамото на Миранда, впечатлен от въздействието на творбата. — Много те бива. Рисуваш ли?

— Не.

— Защо?

— Защото не го правя.

Наложи си да не отмества рамото си. Брадичката му бе опряна на него, докато нанасяше последните щрихи.

— Наистина имаш талант. Защо го пропиляваш?

— Не го пилея. Скиците много ми помагат в работата.

— Дарбата ти да рисуваш би могла да ти даде удовлетворение. — Той пое рисунката и я разгледа внимателно.

— Определено имаш талант.

Тя остави молива и стана.

— Скицата е точна. Ако имаш късмет да попаднеш на статуята, ще я разпознаеш.

— Късметът няма нищо общо с работата ми. — Прокара ръка по бузата й. — Ти приличаш малко на нея — формата на лицето ти, изразените скули. Би било интересно да те види човек със същата самоуверена усмивка на лицето. Не се усмихваш често, Миранда.

— Напоследък нямам много поводи за това.

— Мисля, че можем да го променим. Колата ще е тук след около час… Аби. Трябва да свикваш с новото си име. И ако смяташ, че ще забравиш, че се казвам Кевин — намигна и той, — просто ме наричай „мили“.

— Няма да забравя.

— А, и едно последно нещо.

Измъкна една кутийка от джоба. Когато вдигна капачето, проблясването на диаманта я заслепи. Посегна да вземе ръката й.

— Не.

— Не ставай глупава. Маскировката трябва да е идеална.

Не беше възможно да не гледа с възхищение пръстена, който надяна на ръката й — халката, украсена с четири диаманта, които проблясваха като лед.

— Открадна ли го?

— Обиждаш ме. Имам приятел бижутер. Продаде ми го с отстъпка. Отивам да си приготвя багажа.

Отново погледна пръстена, когато Райън тръгна нагоре по стълбите. Беше абсурдно, но й се искаше пръстенът да не й приляга така добре.

— Райън? Наистина ли можеш да направиш това?

Извърна се, намигна й и подхвърли:

— Стой и ме гледай.

Веднага разбра, че е разглеждала нещата му, макар че се беше постарала да не оставя следи. Откъде можеше да знае за малките знаци — косъма върху дръжката на шкафа, почти невидимата лепенка на процепа на чекмеджето — стар навик, който не изостави дори в сградата с особено засилени мерки за сигурност, където живееше.

Поклати глава. Не беше открила нищо, което не е искал да намери.

Влезе в дрешника, натисна скрития в пръта за закачалки механизъм и пристъпи в скритата стаичка. Събирането на необходимите вещи не му отне много време. Вече беше решил какво ще вземе. Нуждаеше се от шперцовете, еластичното въже, джобните електронни уреди, хирургическите ръкавици.

Фалшиви зъби, оцветител за коса, изкуствени гумени белези, два чифта очила. Съмняваше се, че ще се налага да се дегизира, и ако всичко върви по план, ще са му нужни само основните инструменти. Но предпочиташе да е готов за всичко.

Прибра специалните атрибути в двойното дъно на куфара. Прибави и нещата, които мъж, тръгнал на романтична ваканция в Италия, би взел, и напълни и един сак.

От кабинета взе портативния компютър и нужните му дискети.

Заключи истинските документи за самоличност в сейфа зад пълните съчинения на Едгар Алън По — бащата на мистериите — и взе от там златната халка, която държеше вътре.

Беше сватбената халка на дядо му. Получи я от майка си преди две години. Макар и при предишни маскировки да се бе налагало да носи халка, никога не беше използвал тази.

Без да се пита защо я иска сега, той я надяна, заключи и отиде да вземе куфарите.

Вътрешният телефон иззвъня и оповести пристигането на колата, докато слизаше по стълбите. Миранда вече бе свалила багажа си. Куфарът й, портативният й компютър и куфарчето за документи стояха прилежно подредени. Райън вдигна вежди.

— Обичам точните жени. Готова ли си?

Тя си пое дълбоко дъх. Моментът беше настъпил.

— Хайде да тръгваме. Мразя да бързам на летището.

Усмихна й се.

— Точно така, моето момиче — подхвърли и се наведе да вземе куфара й.

— Мога сама да си нося нещата. — Отблъсна ръката му. — И не съм твоето момиче.

Той сви рамене и отстъпи.

— След вас, доктор Джоунс.

 

 

Не трябваше да се изненадва, че е успял да запази две места в първа класа. Понеже се сепваше всеки път, когато стюардесата се обръщаше към нея с госпожо О’Конъл, Миранда заби нос в книгата.

Райън известно време чете нашумял криминален роман. После пи шампанско и гледа филм с Арнолд Шварценегер на видеоекрана. Миранда пи минерална вода и се опита да се съсредоточи върху научнопопулярния филм, който избра.

Някъде по средата на океана умората след неспокойно прекараната нощ я победи. Стараеше се да не обръща внимание на човека до нея, отпусна седалката и си заповяда да заспи.

Сънува, че е на скалите в Мейн, а вълните се разбиват в краката й. Виждаше светлината на фара.

Беше сама; съвсем сама.

И се чувстваше изплашена; ужасно изплашена.

Препъваше се, пипнешком откриваше пътя и се стараеше да не заридае, независимо че въздухът изгаряше гърдите й. Женски смях, тих, но зловещ, я принуждаваше да бяга.

Озова се до ръба на скалата, над кипналото море.

Усети нечия ръка и се стресна.

Седнал до нея, Райън погледна към преплетените им ръце. Нейните бяха бели от напрежение дори в съня. Какво ли я преследва, чудеше се той, какво й пречи да потърси помощ?

Започна да гали пръстите й, докато почувства, че се отпускат. Ала продължи да държи ръката й в своята заради странното удоволствие, което усещането му доставяше. После затвори очи и също заспа.