Нора Робъртс
Тиха клопка (30)

Тридесета глава

Андрю влезе в къщата, подсвирквайки си. Усмивката не слезе от лицето му целия ден. И не бе единствено заради секса; не че имаше нещо против, припомни си той, докато бързо се заизкачва по стълбите. Андрю Джоунс отдавна не бе имал връзка с жена.

Но сега беше влюбен. И Ани го обичаше. Прекараният с нея ден бе най-вълнуващото, най-спокойното и най-невероятното преживяване, случило му се някога.

Приготвиха заедно закуската, ядоха в леглото. Дълго разговаряха. Толкова думи, мисли, чувства, които трябваше да бъдат споделени. Никога с никого не бе разговарял по този начин, освен с Ани.

И с Миранда. Нямаше търпение да разкаже на сестра си.

Ще се оженят през юни.

Без излишен шум, както иска Ани. В задния двор, сред приятели. Ще има и музика, естествено. Ще покани Миранда за кума. Идеята страшно ще й допадне.

Влезе в спалнята си. Искаше да съблече смачкания смокинг. Щеше да води Ани на вечеря, а утре ще й купи пръстен. Тя каза, че не иска, но той не отстъпи по този въпрос.

Искаше да види годежен пръстен на ръката й.

Свали смокинга и го захвърли. Обеща си скоро да подреди стаята си. С Ани няма да живеят тук. Къщата е на Миранда. Доктор Джоунс и съпругата му ще си потърсят къща веднага след като се върнат от медения си месец.

Ще я заведе във Венеция.

Все още ухилен, понечи да свали панталона, но долови някакво движение. Усети силна болка в главата, червена светлина изригна пред очите му. Коленете му се подкосиха при опита да се извърне и да отвърне на нападателя. Вторият удар го повали върху масичката и той загуби съзнание.

 

 

Бурята се разрази. Миранда бе все още на километър от дома, когато дъждът се изля като из ведро. Наложи си да намали скоростта, макар, че нямаше търпение да се прибере вкъщи на сухо и топло.

Спускаше се мъгла. За да вижда по-добре, спря радиото и се намести на седалката.

Мислите й обаче бяха далеч от тук.

Обаждането от Флоренция, нападението, за да й откраднат документите. Първо замина Джон Картър, а нея я забавиха. Статуята е била в сейфа на майка й. Кой имаше достъп до сейфа? Единствено Елизабет.

Но ако връзката й с Райън я научи на нещо, то бе, че ключалките са за преодоляване.

Ричард е направил изследвания, значи и той е имал достъп до статуята. Кой е работил с него? Кой е донесъл пистолета в института и го бе използвал?

Джон? Опита се да си го представи като извършителя, но й бе трудно при спомена за добродушното му лице. Винсенте? Шумният, дружелюбен Винсенте? Можеше ли някой от тях да изстреля два куршума в Ричард и да халоса Илис?

И защо в кабинета й, и то в момент, когато долу имаше стотици хора? Защо бе поет подобен риск?

Защото, даде си сметка тя, името й отново ще се свърже със скандал. Защото така се помрачи откриването на изложбата и се хвърли сянка върху целия й труд.

Беше лично. Нямаше друго обяснение. Но у кого е събудила такава ненавист? Кого е наранила? Джон, помисли си тя отново. Ако бъде опозорена, ако е принудена да напусне института, логично е той да заеме мястото й. Това ще означава повишение, увеличение на заплатата, повече власт и престиж.

Толкова ли бе просто?

Или Винсенте? Познаваше я отдавна, беше й най-близък. Да не е предизвикала с нещо завистта или неприязънта му? Дали не става въпрос за повече пари, за да купува нови бижута и дрехи, да организира пътешествия, за да ощастливява младата си съпруга?

Кой друг оставаше? Джовани и Ричард бяха мъртви. Илис беше в болницата. Елизабет…

Възможно ли е трупаното цял живот негодувание да прерасне в такава омраза?

„Остави полицията да се оправя“ — каза си тя и пораздвижи скованите си рамене, когато спря пред къщата. След по-малко от тридесет и шест часа ще прехвърли цялата каша в ръцете на Кук.

Значи по-голямата част от вечерта ще прекара в обмисляне какво точно да му каже.

Взе дипломатическото куфарче. Бележникът на Ричард бе вътре и тя възнамеряваше да го прегледа внимателно тази вечер.

Фактът, че чадърът й беше в багажника, а не на седалката до нея, показваше колко е разсеяна. Вдигнала куфарчето над главата си, за да се предпази от дъжда, тя хукна към предната веранда. Стана вир-вода.

Влезе вътре и извика Андрю.

Не го бе виждала, откакто напусна болницата снощи, но видя, че колата му е отвън на обичайното си място.

Време е, реши тя, да поговорят.

Време бе да му каже всичко, защото вече му вярваше напълно.

Отново го извика. Господи, трябва да се преоблече, да вземе гореща вана. Защо поне не й отговори?

Вероятно спи, мина й през ума. Спеше като заклан. Е, ще трябва да стане, защото иска да му разкаже всичко, преди майка им да дойде.

— Андрю?

Вратата му бе леко притворена, но все пак почука, преди да влезе. Вътре цареше мрак и макар да си представи, че ще започне да ругае, натисна копнете за осветлението. Тихичко изруга, когато лампата не светна. Още не бяха изключили електричеството. Явно пак не бе сменил крушката. Тръгна към леглото му. В този момент се препъна в него.

— Андрю, за Бога!

При проблясване на светкавица отвън видя проснатото му на пода тяло.

Не за пръв път го заварваше пиян на пода.

Първо се появи ядът, а после — разочарованието.

— Как можа отново да започнеш? — пророни тя, наведе се и се надяваше да не е толкова пиян, че да не успее да го отведе до леглото.

Внезапно й направи впечатление, че не й мирише на алкохол. Разтърси го, въздъхна и прихвана главата му.

Усети лепкавата топлина. Кръв.

— Господи… Андрю…

С треперещи пръсти потърси пулса. В този момент лампата светна.

— Не е мъртъв. Засега. — Гласът бе мек, леко насмешлив. — Искаш ли да остане жив, Миранда?

 

 

Обикновено Райън избягваше да се повтаря, но сега отново се вмъкна в хотелския апартамент на Елизабет. Стаите бяха тихи и пусти, но това нямаше значение за него. Успяваше да се оправи при всякакви обстоятелства.

В спалнята извади кутията с бижута, точно както направи преди две вечери. И измъкна медальона.

Беше само хрумване, но вярваше на интуицията си. Разгледа старата фотография, но не забеляза особена прилика. Или може би около очите…

Извади снимката от медальона. Беше го надписала под своята фотография, не под тази на съпруга й. Точно така си бе представял, че ще постъпи.

Кръвта му застина, когато прочете:

„На Миранда, по случай шестнадесетия ти рожден ден. Никога не забравяй откъде произхождаш и къде искаш да стигнеш.

Баба.“

— Пипнахме те — промърмори той и напъха медальона в джоба.

Още докато бързаше по коридора, извади телефона.

 

 

— Илис. — Миранда искаше да говори спокойно, да гледа жената в очите, а не насочения към гърдите й пистолет. — Той е лошо ранен. Трябва да извикам линейка.

— Ще издържи известно време. — Потупа се по главата. — Аз как успях? Удивително е колко бързо можеш да се съвземеш след удар по главата. Помисли, че е пиян, нали? — В очите й се появиха весели пламъчета — Ако се бях сетила навреме, щях да го залея с уиски. Не се безпокой. Халосах го само два пъти. Нито толкова много, нито силно, колкото ударих Джовани. Но за разлика от Джовани, Андрю не ме видя.

Ужасена, че брат й ще изгуби прекалено много кръв, Миранда грабна тениска от пода и я притисна към раната.

— Джовани ти беше приятел. Как си могла да го убиеш?

— Нямаше да го сторя, ако не го беше замесила. Ръцете ти са изцапани с кръвта му, а сега и с кръвта на Андрю.

Миранда сви пръсти.

— А Ричард?

— О, Ричард. Той се самоуби. — Между веждите й се появи гневна бръчка. — Започна да се разпада веднага след случая с Джовани. Разпадаше се парче по парче. Плачеше като бебе, настояваше да спрем. Не било ставало въпрос някой да умира — така твърдеше. Е, плановете се променят. В момента, когато ти изпрати онова глупаво писмо по електронната поща, си подписа смъртната присъда.

— Но факсовете ги изпращаше ти, нали?

— Да. — Със свободната си ръка Илис се заигра с тънката златна верижка на врата. — Изплашиха ли те, Миранда? Объркаха ли те? Чудеше ли се какво става?

— Да. — С преднамерено бавни движения придърпа одеялото от леглото и покри брат си. — Ти уби и Риналди.

— Той постоянно ми създаваше неприятности. Все настояваше, че бронзовата статуя е истинска… Сякаш е възможно някакъв си водопроводчик да разбира от тези неща. Дори нахлу в кабинета на Елизабет и й наговори какво ли не. Това я накара да се замисли, усетих я.

— Статуята може и да е у теб, но никога няма да успееш да я продадеш.

— Да я продам? Защо да я продавам? Да не мислиш, че го правя за пари? Въобще не. Всичко е заради теб. Вечното съперничество между двете, Миранда.

Навън просветна светкавица.

— Нищо лошо не съм ти сторила.

— Имаше всичко. Скъпоценната дъщеря на къщата! Прочутата доктор Джоунс от Мейн, с високоуважаваните родители, шибаното си родословие, прислугата и лудата баба в голямата къща на хълма. — Размаха пистолета. — Знаеш ли къде съм родена аз? В обществена болница и живях в скапан двустаен апартамент, защото баща ми не пожела да ме признае за свое дете и да поеме отговорността си. Заслужавах да имам всичко, което имаше ти, и го постигнах. Но се наложи да се потрудя, да моля за стипендии. Избирах същите учебни заведения като теб и непрекъснато те наблюдавах, Миранда. Ти така и не си даваше сметка за присъствието ми.

— Не.

Миранда махна фланелката от раната. Стори й се, че кръвотечението е поспряло. Помоли се наистина да е така.

— Но ти пък не се сприятеляваше лесно и не беше много по излизанията. Удивително е как при толкова много пари си такава скучна личност. А аз трябваше да пестя през цялото време, докато ти живееше в хубава къща, прислужваха ти, хвалеха те.

— Позволи ми да извикам линейка за Андрю.

— Млъквай! Затваряй си устата, защото още не съм свършила. Ще ме слушаш, защото иначе ще застрелям окаяния кучи син ей сега.

— Недей! — Инстинктивно застана между дулото на пистолета и брат си. — Не го наранявай, Илис. Ще те слушам.

— И си затваряй проклетата уста. Господи, как я мразя. Отваряш я и всички те зяпват. Все едно ръсиш жълтици. А аз трябваше да съм на твое място. И щеше да бъде така, ако онова копеле, от което забременяла майка ми, не е било женено за баба ти!

— Баба ми? — Миранда поклати невярващо глава. — Дядо ми е твой баща?

— Дъртакът просто не можел да си държи панталоните закопчани. Дори и когато станал на шестдесет! А майка ми била млада и глупава; смятала, че ще зареже старата си съпруга, за да се ожени за нея. Глупачка! — Грабна преспапието от бюрото и го запокити към стената. — Оставила се да я използват. Дори го направила без пари и цял живот живяхме мизерно.

Очите й проблеснаха гневно. Хвана края на масата и я преобърна.

Още един представител на семейство Джоунс, помисли си Миранда смаяно. Плод на поредната случайна връзка. Пистолетът на Илис отново се насочи към нея.

— Наблюдавах те години наред. Кроях планове през цялото време. Затова избрах същата професия. Бях добра колкото теб. Постъпих на работа тук. Омъжих се за нищо неструващия ти брат, превърнах се в дясната ръка на майка ти. Чувства ме повече своя дъщеря, отколкото теб.

— Определено — увери я Миранда напълно искрено. — Повярвай ми — не означавам нищо за нея.

— Но в центъра беше все ти. Помниш ли „Давид“?

— Значи ти го открадна? Ти си накарала Хари да направи копие.

— О, той с готовност се съгласи. Мъжете са толкова лесни за манипулиране. Поглеждат ме и си мислят: колко е деликатна, прекрасна. А всъщност искат само да ме чукат и да ме закрилят. — Изсмя се. — Трябва да призная на брат ти, че в леглото го биваше. Но ми беше далеч по-приятно да разбия сърцето му. С огромна радост го видях как се насочва към бутилката, понеже не успяваше да си обясни къде сбърка по отношение на мен. Горкичкият Андрю. — Изражението й отново се промени. — Готвех се пак да го примамя, щом приключа всичко. След като те довърша. Каква ирония щеше да бъде. Така и ще стане. Евтината кучка, която чука сега, няма да се мярка дори в спомените му, когато се завърна отново в Мейн. Разбира се, ако го оставя жив.

— Няма защо да го нараняваш. Не преследваш него. Илис, позволи ми да се обадя за линейка. Дръж пистолета насочен към мен. Няма да се опитам да избягам. Само ще извикам линейка за него.

— Въпреки че не си свикнала да молиш, добре се справяш. Всичко правиш толкова добре, Миранда. Ще си помисля. — Наклони заплашително глава. — Внимавай. Няма да те убия веднага. Първо ще те осакатя.

— Какво искаш? — настоя Миранда. — Какво, по дяволите, искаш?

— Искам да ме изслушаш! — Пистолетът се насочи към главата й, после отново към сърцето. — Искам да седиш тук и да ме слушаш и ако ти заповядам да пълзиш на четири крака и да ме молиш, да го направиш! Искам всичко.

— Добре. — Колко ли още време има, зачуди се тя, преди Илис да превърти и да стреля? — Слушам те. „Давид“ бе само репетиция, нали?

— О, много си досетлива. Да. Знаех, че ще подроня престижа ти. Но бях и търпелива. Нямаше начин да не изскочи нещо голямо. И тогава се появи „Смуглата дама“. Когато Елизабет ми каза, че ще те повика, разбрах, че подходящият момент е настъпил. Тя ми се доверяваше. Бях се погрижила да ми се доверява, тъй като угаждах на всичките й капризи. „Станджо“ ще бъде мой — добави тя. — Ще поема директорското място, преди да навърша четиридесет.

Погледът на Миранда се плъзна настрана. Търсеше нещо, което да използва като оръжие.

— Гледай ме, когато ти говоря!

— Гледам те, Илис. Слушам те. Ставаше въпрос за „Смуглата дама“.

— Виждала ли си нещо по-съвършено? Нещо по-вълнуващо?

— Не. — Дъждът се лееше по стъклата. — Не, не съм. Искала си я. Не те виня. Но не си могла да го направиш сама. Затова си увлякла Ричард.

— Ричард беше влюбен в мен. А аз бях доста привързана към него — добави тя почти замечтано. — За известно време можех да се омъжа за него. Щеше да ми е много полезен. Правехме изследванията нощем. Знаех комбинацията за сейфа на Елизабет. Беше смешно лесен. Само трябваше да се погрижа да се забавиш. Изрично наредих да не те нараняват сериозно. Исках да си в отлична форма, когато се появя, за да те унищожа.

— Ричард е направил копието.

— Както ти обясних, беше много полезен. Част от работата свърших и аз. Искахме да издържи на първоначалния оглед. Ти беше перфектна, Миранда. Разбра какво държиш — също като мен — още щом видя статуята. Усети мощта на творбата, нали?

Да. — Стори й се, че Андрю помръдна. — Ти се обади на журналистите да им разкажеш за проекта, нали?

— Елизабет е толкова строга в това отношение. Дай й правила, безукорно поведение, честност. Реагира както очаквах. Аз те победих, Миранда.

Телефонът иззвъня и те останаха загледани една в друга. Илис леко се усмихна.

— Ще оставим секретаря да отговори, нали? Има още толкова неща, за които да си поприказваме.

 

 

Защо, по дяволите, не отговаря? Въпреки бурята Райън не намаляваше скоростта. Гумите свистяха по мокрия асфалт. Излязла е от института, за да се прибере вкъщи. Не вдига нито клетъчния, нито домашния си телефон. Хвана кормилото с една ръка и натисна бутоните на телефонния номер на болницата.

— Илис Уорфийлд — каза той. — Ваша пациентка е.

— Доктор Уорфийлд е изписана тази вечер.

Стомахът му отново се сви. Даде газ и подкара с бясна скорост. Рискува и се обади на полицията.

— Свържете ме с детектив Кук.

 

 

— Нужни са ми копията, Миранда. Къде са?

— Не са у мен.

— Това е лъжа, а теб никак не те бива да лъжеш. Наистина са ми нужни. — Илис пристъпи напред с насочен пистолет. — Все пак искаме да приключим с тази история, нали?

— Защо да ти ги дам? И без това ще ме убиеш.

— Естествено. Това е единствената логична стъпка, нали? Но… — отмести пистолета — … няма да убия Андрю.

— Недей! — Миранда бързо вдигна ръце, все едно че се предава. — Моля те.

— Дай ми копията и няма да го направя.

— Скрити са във фара.

Само да се отдалечат от Андрю.

— О, чудесно. Ще се досетиш ли къде съм зачената? — Илис се разсмя така, че сълзи изскочиха в очите й. — Майка ми разказа как я отвел там да я рисува и как я прелъстил. Не е ли чудесно, че всичко ще приключи там, където е започнало. — Направи знак с пистолета. — След теб, скъпа Миранда.

Хвърли последен поглед към брат си. Знаеше, че пистолетът е насочен в гърба й. Когато излязат навън може и да има някакъв шанс. Ако успее за миг да отклони вниманието на Илис, ще се опита. По-висока е, по-силна и не е луда.

— Полицията няма да се откаже от разследването — заяви Миранда, като гледаше право напред. — Детектив Кук твърдо е решил да разкрие този случай. Няма да се откаже.

— След тази вечер случаят ще приключи.

— Ако ме застреляш, какво обяснение ще дадеш?

— Надявам се да не се стигне дотам. Но ако се наложи, ще поставя пистолета в ръката на Андрю, ще сложа пръста на спусъка и отново ще стрелям. Няма да бъде перфектно, но накрая логичното обяснение ще бъде, че сте се скарали по делови въпроси. Ти си го ударила, той те е застрелял. Все пак пистолетът е твой.

— Да, знам. Не вярвам да ти е било лесно да се удариш сама — и то силно, след като си застреляла Ричард.

— Цицина на главата. Няколко шева. Доста хора ми съчувстваха, а и никой не се съмнява в мен. Как може крехко същество като мен да извърши подобно нападение? — Побутна Миранда в гърба. — Но и двете знаем, че мога да извърша какво ли не.

— Да, така е. Ще ни е нужен фенер.

— Иди да вземеш. Предполагам, че още го държиш във второто чекмедже вляво. Човек с такива закостенели навици.

Миранда извади фенера и провери тежестта му. Щеше да й послужи за оръжие, ако й се предоставеше възможност.

Отвори задната врата и излезе на дъжда. Помисли си да избяга, да се скрие в мъглата. Опряният в гърба пистолет й напомни, че преди да направи и крачка, ще бъде мъртва.

— Май доста ще се измокрим. Не спирай да вървиш!

Свита, за да се предпази от вятъра и дъжда, тя се насочи към фара. Чуваше грохота на вълните.

— Планът ти няма да успее тук, Илис.

— Върви.

— Ако сега ме застреляш, ще разберат, че е имало и друг човек. Ще те открият.

— Млъквай! Какво те интересува. И без това ще си мъртва.

— Никога няма да имаш всичко, което имам аз. А ти всъщност искаш това, нали? Името, произхода, положението. Но те никога няма да са твои.

— Грешиш. Вместо съсипана, ще бъдеш мъртва.

— Ричард е водил дневник. Всичко е записал

— Лъжкиня!

— Всичко, Илис. Документирано е. Ще узнаят, че съм била права. Славата пак ще дойде при мен

— Кучка. Лъжлива кучка!

— Но нали твърдиш, че не умея да лъжа?

Стисна зъби и се извърна. Ударът й повали Илис. Миранда скочи върху нея и се опита да вземе пистолета.

Обаче сгреши. Това, че не е луда, не се оказа предимство. Другата жена се съпротивляваше като животно — хапеше, скубеше, забиваше нокти. Усети болка в шията. Шурна кръв, докато двете се търкаляха към ръба на скалата.

 

 

Райън се втурна в къщата и започна да я вика. Отново извика, докато вземаше стъпалата по две наведнъж. Когато съзря Андрю, сърцето му се сви.

Чу трясъка на гръмотевицата, после изстрели. Изскочи през вратите към терасата.

На фона на проблясващите светкавици видя двата силуета на ръба на скалата. Докато прескачаше перваза, те изчезнаха.

 

 

Едва дишаше. Всичко я болеше. Хвана хлъзгавото дуло на пистолета, искаше да го изтръгне. Чу някой да пищи. Някъде някой крещеше името й. Опита се да се извърне, но с вкопчената в нея Илис не успя. Усети, че я повличат надолу.

Скалата ожули бузата й. Кракът й се закрепи някак си на някаква издатина. Задъхана, подивяла от страх, погледна през рамо. Различи бялото лице на Илис, тъмните й очи, как се пуска от скалата, за да насочи пистолета. И в следващия момент я видя да полита в бездната.

Разтреперана и разплакана, Миранда опря лице в твърдата повърхност на скалата. Мускулите и бяха напрегнати до болка, пръстите й горяха. Под нея океанът — любимият й океан — бушуваше и я чакаше с нетърпение.

Усети, че й прилошава.

Не искаше да умре. Няма да загуби по този начин. Потърси някаква издатинка. Съзря една и сантиметър по сантиметър насочи пръсти натам. В този момент почувства как издатината под краката й поддава. Увисна на разкървавените си пръсти, когато главата на Райън се показа над скалата.

— Господи! Миранда, дръж се. Погледни ме, Миранда, и хвани ръката ми.

— Плъзгам се.

— Хвани ръката ми! Трябва само малко да я протегнеш нагоре.

Той лежеше по корем, протегнал към нея и двете си ръце.

— Не мога да се пусна. Пръстите ми са замръзнали. Ако се пусна, ще падна.

— Няма. — Потта се стичаше по лицето му заедно с дъжда. — Хвани ръката ми, Миранда. Довери ми се.

Разтвори замръзналите си пръсти и се пусна от скалата. Скованата й ръка напипа неговата.

— Хайде, сега и другата. Трябват ми и двете ти ръце.

— Господи, Райън, ще успея ли?

Усети цялата й тежест и се зачуди дали и двамата няма да полетят надолу. Започна да я изтегля сантиметър по сантиметър. От дъжда ръцете му бяха хлъзгави. Имаше чувството, че се влачи по натрошени стъкла. Тя обаче му помагаше. Търсеше опора с крака, напрягаше мускули и най-после стигна до ръба на скалата.

Извлече я горе и я притисна към себе си. Останаха така под дъжда.

— Видях как се изтърколвате от скалата. Помислих, че си умряла.

— Щях да съм. — Лицето й бе заровено в гърдите му, където сърцето му биеше лудо. Някъде далеч се чу вой на сирени. — Ако не се бе появил, нямаше да издържа още дълго.

— Щеше да издържиш. — Отмести главата й и я погледна в очите. По лицето й имаше кръв. — Щеше да издържиш — повтори.

Взе я на ръце и я понесе към къщата.

— Подръж ме известно време. Не ме пускай.

— Няма.