Нора Робъртс
Тиха клопка (4)

Четвърта глава

Андрю Джоунс мислеше за брака, докато отпиваше големи глътки от „Джак Даниелс“. Добре си даваше сметка за мнението на всичките си познати — смятаха за редно да обърне нова страница, да престане да мисли за развода и да върви напред.

Но на него не му се придвижваше напред; макар че не му беше приятно да тъпчи на едно и също място.

Женитбата беше голяма стъпка за него и макар да бе лудо влюбен, той я обмисли внимателно. Решението да се обвърже му струва доста безсънни нощи. Никой представител на семейство Джоунс не бе случвал с женитбата.

Двамата с Миранда наричаха това проклятието на семейство Джоунс.

Баба му надживя съпруга си с повече от десет години и никога — поне внукът й не я чу — не изрече добра дума по адрес на мъжа, с когото бе живяла тридесет и няколко години.

Човек трудно би я обвинил, защото покойният и неоплакван Андрю Джоунс се славеше със слабостта си към блондинките и уискито „Джак Даниелс“.

Внукът му добре си даваше сметка, че старецът е бил негодник — умен и преуспяващ мъж, но въпреки това негодник.

Бащата на Андрю предпочиташе разкопките пред топлината на семейното огнище и прекара по-голямата част от детството на сина си далеч от дома — отстраняваше наслоената пръст от древни кокали. Когато се мяркаше вкъщи, предпочиташе да се съгласява с всяка дума на съпругата си, мигаше като бухал срещу децата си, сякаш е забравил как са се появили на този свят, и се заключваше с часове в кабинета си.

Чарлз Джоунс нямаше слабост към жените и уискито. Изневярата му се изразяваше в пренебрегване на семейството и потопяване в света на науката.

Не че великата доктор Елизабет Станфорд-Джоунс възразяваше, припомни си Андрю, докато висеше при Ани над чашата, за която първоначално възнамеряваше да е единствена. Елизабет повери грижата за децата на прислугата, ръководеше къщата като нацистки генерал и не обръщаше внимание на съпруга си, също както и той на нея.

Синът винаги потреперваше, като си представяше, че поне два пъти тези студенокръвни, отдадени единствено на себе си хора, са се задържали достатъчно дълго в едно легло, за да заченат две деца.

Като дете той често си представяше как Чарлз и Елизабет купуват него и сестра му от бедна двойка, която плаче неутешимо при продажбата на децата си, но е принудена да го стори, за да посрещне разходите по наема.

Вече по-голям, изпитваше наслада да си фантазира, че със сестра си са сътворени в лаборатория и са плод на експерименти.

Но тъжният факт си оставаше — у него имаше прекалено много черти на рода Джоунс, следователно е бил заченат по естествен път.

Да, помисли си той и надигна чашата, старите Чарлз и Елизабет са танцували една вечер преди тридесет и три години в леглото, за да произведат следващото поколение неудачници.

Но той поне се постара, убеждаваше се Андрю, докато уискито се лееше в гърлото му като гореща милувка. Постара се бракът му да е сполучлив, да направи Илис щастлива, да е съпругът, за какъвто тя мечтае и да избегне проклятието над семейство Джоунс.

И се провали във всичко.

— Ще пийна още едно, Ани.

— Не, няма.

Той се размърда на стола и въздъхна дълбоко. Познаваше Ани Маклейн отдавна и знаеше как да я склони да отстъпи.

През лятото, когато и двамата бяха на по седемнадесет върху грубото одеяло, постлано върху още по-грубия пясък, се любиха под шума на връхлитащите вълни на Атлантическия океан.

Предполагаше, че бурният любовен акт — оказа се първи и за двамата — се дължи до голяма степен и на изпитата преди това бира, и на разпалените младежки страсти, обзели и двамата.

И нито единият, нито другият можеха да знаят как онази единствена нощ на брега ще им се отрази.

— Хайде, Ани, дай ми още едно.

— Вече изпи две.

— Значи още едно няма да ми навреди.

Тя наточи бирата и сръчно плъзна халбата по лъснатия барплот към клиента насреща. После бързо избърса ръце в престилката си.

Със своите сто и седемдесет сантиметра и шестдесет килограма Ани Маклейн оставяше впечатление за жена, която няма да търпи глупости.

Само малцина избраници — включително и онова нищожество бившият й съпруг — знаеха, че на дупето има татуировка на синя пеперудка с разперени деликатни криле.

Пшеничените й къси коси обрамчваха лицето й, което бе по-скоро интересно, отколкото красиво: заострена брадичка, леко извито наляво носле, обсипано с лунички.

Можеше сама, и го беше доказала, да изхвърли от бара си доста едри мъже.

„При Ани“ беше нейно, защото постигна всичко сама. Вложи до цент спестяванията си от дните, когато работеше като сервитьорка по заведенията — всяко пени, което сладкодумният изнудвач и неин бивш съпруг не й измъкна; изпроси заем, работи ден и нощ, но превърна мрачното мазе в приветливо квартално заведение.

Мястото беше чисто, с редовни посетители, които често водеха тук семействата и грижите си. Тя знаеше кога да предложи още една бира, да замени питието с кафе и кога да настоява да й дадат ключовете за колата и да им повика такси.

Погледна Андрю и поклати глава. Щеше да се напие до смърт, ако го остави.

— Андрю, прибирай се и си приготви нещо за хапване.

— Не съм гладен. — Усмихна й се. Знаеше как да използва чара на трапчинките си. — Навън е студено и дъждовно, Ани. Искам само нещо мъничко да си стопля кръвта.

— Добре. — Отиде до машината за кафе и напълни чашката. — Ето ти нещо мъничко да те стопли.

— Господи! Мога да отида в съседното заведение и да си пия на воля без толкова усукване.

Тя само повдигна вежди.

— Изпий си кафето и престани да хленчиш.

След тези думи се отправи към другия край на бар плота.

Дъждът задържа повечето й клиенти по домовете им. Но престрашилите се да излязат в бурята седяха по столовете, отпиваха от бирата и гледаха спортната програма по телевизията, потънали в тихи разговори.

Хубав огън гореше в малката каменна камина и се носеше гласът на Ела Фицджералд — някой беше пуснал монети в музикалния апарат.

Обичаше подобни вечери: задушевни, спокойни, отпускащи. Именно затова навремето рискува всичките си пари, не си жалеше труда и прекарваше безсънни, изпълнени с тревоги нощи. Малцина вярваха, че ще успее; двадесет и шест годишна жена, чийто единствен делови опит се състоеше в разнасянето на халби и броенето на бакшиши.

Шест години по-късно „При Ани“ представляваше едно чудесно заведение.

Андрю й повярва, сети се тя малко гузно, докато го наблюдаваше как напуска заведението й. Той й зае пари, когато банките отказаха. Наминаваше да я види и й носеше сандвичи, докато боядисваше стените и полираше дървените повърхности. Слушаше мечтите й, което другите не правеха.

Дали пък не й е малко длъжник, помисли си тя сега. Но той беше почтен човек, който си плаща дълговете.

Тя не можеше да забрави онази нощ преди петнадесет години, когато, опиянена от любов, му отдаде невинността си и отне неговата. Не би могла да забрави, че от постъпката им се зароди живот, макар и за кратко.

Не можеше да забрави израза на лицето му, когато с радост, но и с ужас, му съобщи, че е бременна. Лицето му пребледня, мускулите му се стегнаха и той седя дълго на скалата, загледан към водната шир.

Гласът му бе безизразен, равен, когато най-накрая предложи да се ожени за нея.

Сякаш плащаше дълг, помисли си тя сега. И с предложението си да постъпи както повелява честта, разтопи сърцето й.

Това че загуби бебето само две седмици по-късно бе съдба, реши тя. По този начин и на двамата бе спестено вземането на болезнени решения. Но тя обикна зараждащия се в утробата й живот, така както обичаше Андрю.

Ала щом веднъж прие, че бебето не съществува повече, престана да обича. Много по-лесно беше да останат приятели, мислеше си, отколкото да си дават сърцата един на друг.

 

 

Жените са проклятието на живота му, реши Андрю, отключи колата и се настани зад волана. Вечно ти казват какво да правиш, как да го правиш и най-важното — къде грешиш.

Радваше се, че е скъсал с тях.

Чувстваше се много по-добре, потънал в работа в института през деня, и притъпявайки сетивата си с уиски вечер. Така никой не страдаше. Особено той.

В момента обаче беше прекалено трезв, а нощта пред него — прекалено дълга.

Караше под дъжда и се чудеше какво ли ще стане, ако просто продължи да шофира, докато свърши бензина и започне наново живота си там, където се озове. Ще си смени името, ще върши физическа работа. Имаше як гръб и здрави ръце. Защо тежкият физически труд да не реши проблемите му?

Никой няма да го познава, да очаква нещо от него.

Но знаеше, че няма да го стори. Никога няма да напусне института. За него това беше — така както нищо друго никога не е било — дом. Имаше нужда от института точно толкова, колкото той се нуждаеше от него.

Е, разполагаше с една-две бутилки в къщата. Защо да не пийне малко пред собствената си камина, да се унесе и заспи?

Но видя запалените светлини, когато подкара по алеята. Миранда. Не очакваше сестра му да е вкъщи. Смяташе, че ще отсъства още дни наред. Ръцете му стиснаха по-силно волана, като си спомни за Илис. Нужни му бяха няколко минути след като спря колата, за да се отпусне.

Щом отвори вратата, вятърът го връхлетя. Дъждът биеше в лицето му и се стичаше във врата. Между кулите и заострените покриви на къщата небето се раздираше от светкавици.

Бурна нощ. Миранда сигурно е навън и й се наслаждава. Тя обожаваше бурите. Самият той предпочиташе спокойствието, тишината и забравата.

Хукна към входната врата и се отърси като куче, щом стъпи в антрето. Окачи мокрото си палто на старата дъбова закачалка, прокара ръка през косите си, без да се погледне в старинното огледало. От всекидневната дочу тъжните звуци на „Реквием“ от Моцарт.

Щом Миранда слушаше тази музика, явно пътуването не бе минало добре.

Завари я свита на стол пред камината, облечена в любимата си стара сива кашмирена роба, да пие чай от чаша от най-хубавия сервиз на баба им.

Установи, че всички предмети, които я утешаваха, са пуснати в ход.

— Върна се по-рано отколкото очаквах.

— Така изглежда.

Тя се вгледа внимателно в него. Не се съмняваше, че е пил, но погледът му изглеждаше бистър, а цветът на лицето — нормален. Е, поне все още бе приемливо трезв.

Макар да му се искаше да пийне, той се настани срещу нея. Ясно долови признаците на бушуващия у нея гняв. Но и никой като него не различаваше така добре и стаената в душата й болка.

— Е, какво стана?

— Имаше проект за мен.

Понеже се беше надявала, че той ще се върне, преди да си легне, Миранда бе извадила две чаши. Наля чай във втората и се направи, че не забелязва неодобрителния му поглед. Съзнаваше много добре, че би предпочел чаша уиски.

— Невероятна находка — продължи тя, подавайки му чашата и чинийката. — В мазето на Вила дела Дона Оскура. Знаеш ли й историята?

— Припомни ми.

— Жулиета Буенодарни.

— Да, сетих се. Смуглата дама, метреса на един от Медичите.

— Лоренцо Великолепния. Поне той е бил първият й покровител — уточни Миранда, благодарна, че познанията на брат й за въпросната епоха са достатъчно изчерпателни. — Бронзовата статуя пресъздава самата дама. Няма начин човек да сбърка лицето й. Елизабет искаше аз да направя изследванията, да я датирам.

Той изчака, после подхвърли:

— Илис можеше да го стори.

— Нейната специалност е по-широка от моята. — В тона й долови леко раздразнение. — Ренесансът е моя специалност. Бронзовите статуи са моя специалност. Елизабет искаше най-доброто.

— Винаги го иска. Е, и ти какво — направи тестовете?

— Да. И ги повторих. Разполагах с най-добрите специалисти. Но направих всичко отначало докрай сама. След това повторих целия процес.

— И?

— Оказа се истинска, Андрю. — Отново изпита вълнение и се наведе напред: — Правена е в края на XV век.

— Невероятно. Прекрасно. Защо не го отпразнуваме?

— Има още. — Наложи й се да си поеме дъх, да се успокои. — Дело е на Микеланджело.

— Господи! — Бързо постави настрана чашата. — Сигурна ли си? Не си спомням нищо за изчезнала бронзова статуя на Микеланджело.

Веждите й се свъсиха и лицето й придоби упорит израз.

— Готова съм да заложа репутацията си. Това е ранна негова творба, брилянтно изпълнена… Произведението е възхитително и е своеобразен предвестник на чувствения му стил, познат ни от пияния „Бакхус“. Още търсех писмени източници, когато тръгнах, но и разполагах с достатъчно доказателства да подкрепя теорията си.

— Няма писмени сведения за статуята, така ли?

Миранда започна нервно да поклаща крак.

— Жулиета вероятно я е скрила или я е задържала за себе си. Всичко е въпрос на политика. И така, всичко намира обяснението си — настоя тя. — Щях да го докажа стопроцентово, ако ми беше дала още време.

— А защо не ти даде?

Миранда вече не беше в състояние да продължи да седи и затова се изправи и се зае с огъня.

— Някой изнесъл информацията и я дал на пресата. Още не бяхме готови за официално съобщение и правителството реагира. Отхвърлиха услугите на „Станджо“, а тя уволни мен. Обвини ме, че съм изнесла данните пред журналистите. — Разгневена се извърна към него: — Така съм копнеела — това са думите й — да се окъпя в слава, че съм изложила на риск проекта. Никога не бих постъпила по подобен начин!

— Разбира се, че не би — отхвърли той подобна възможност и продължи: — Значи са се отказали от услугите й? — Не се сдържа и се ухили. — Побесняла е, бас държа.

— Посиня от яд. При по-различни обстоятелства вероятно щях да изпитам удовлетворение от случката. Но не и сега, когато загубих проекта. Не само че няма да получа признание, но единственият начин да видя статуята отново е в някой музей. По дяволите, Андрю, бях толкова близко до целта.

— Бас държа, че когато датират статуята окончателно и официално се разгласи намирането й, тя ще намери начин да включи и името на „Станджо“. — Повдигна вежди и погледна сестра си. — А когато го направи, ти просто трябва да се постараеш да не пропусне твоето.

— Не е същото.

„Тя ми я отне“ — беше единствената мисъл на Миранда.

— Задоволи се с онова, което можеш да получиш. — Той също се надигна и тръгна към барчето. Налагаше се, защото нямаше начин да не попита. — Видя ли Илис?

— Да. — Сестра му пъхна ръце в джобовете на робата. Налагаше се, защото нямаше начин да не отговори. — Добре изглежда. Струва ми се подходяща да ръководи лабораторията там. Попита как си.

— И ти й каза, че съм бомба.

Миранда го наблюдаваше, докато той си наливаше първото питие.

— Мислех, че няма да искаш да й кажа, че се превръщаш в умислен, самоунищожаващ се пияница.

— Винаги съм замислен. Вдигна чашата за тост. — Всеки от нас го прави, така че не е осъдително. Тя излиза ли с някого?

— Не знам. Не стигнахме до обсъждане на сексуалния си живот. Андрю, трябва да престанеш!

— Защо?

— Защото е загуба на време и е глупаво. И честно казано, макар да я харесвам, тя не заслужава да страдаш за нея. — Сви рамене. — Никой не заслужава.

— Обичах я — промърмори той, загледан в питието, докато отпиваше. — Дадох й най-доброто, което имах.

— А минавало ли ти е някога през ума, че тя не ти е дала най-доброто? Може би тя е провалила брака ви?

Погледна към Миранда.

— Не.

— Е, време е да го сториш тогава. Или да приемеш, че твоето най-добро и нейното най-добро не са това, което е най-доброто за двама ви. Бракове се разтрогват непрекъснато. Хората го преодоляват.

Той погледна към питието в чашата.

— Вероятно, ако не го преодоляваха така лесно, разводите нямаше да са толкова чести.

— Вероятно, ако хората не се преструваха, че любовта движи света, щяха да избират по-внимателно партньорите си.

— Любовта движи света, Миранда. Затова светът е такова шибано място.

Вдигна чашата и я пресуши.