Нора Робъртс
Тиха клопка (27)

Двадесет и седма глава

— По-добре е да излезеш от тук.

Миранда вдигна поглед от отрупаното с книжа бюро, зад което седеше, и видя застаналия на прага Райън.

— В момента на практика живея тук.

— Трябва ли да вършиш цялата работа сама?

Тя завъртя молива в ръце.

— Има ли нещо нередно в начина, по който се справям?

— Не казвам това. — Пристъпи, опря се на бюрото и се приведе към нея. — Не се налага да й доказваш нищо.

— Не го правя заради майка ми. Искам да съм сигурна, че утрешната вечер ще мине добре.

Той се пресегна, взе молива от ръката й и го счупи на две.

Тя примигна, изненадана от появилия се гняв в очите му.

— Много зряла постъпка, няма що.

— По-добре молива, отколкото да направя същото със скования ти врат.

Лицето й помръкна и тя се затвори в себе си.

— Не се опитвай да се криеш от мен! Няма да седиш и да се взираш в някой от безкрайните ти списъци, сякаш не съществува нищо по-важно от следващия предмет, който ще отметнеш. Не съм някакъв шибан предмет и знам точно какво ти се върти в главата!

— Недей да ругаеш.

Той се обърна и тръгна към вратата. Тя очакваше, че ще излезе, ще я затръшне и ще си отиде, както бяха постъпвали други. Вместо това Райън я заключи отвътре. Тя се изправи с разтреперани крака.

— Представа нямам защо си ядосан.

— Така ли? Смяташ, че не видях израза на лицето ти, когато ти съобщих откъде е пристигнало писмото по електронната поща. Наистина ли смяташ, че контролираш положението, доктор Джоунс, и не личи колко си разтревожена?

Нейните комплекси и усложненията в живота й го изнервяха. Не искаше постоянно да се бори да проникне до същината на душата й.

— Поиска от мен да приема голямата вероятност, че майка ми ме е използвала, предала ме е, наредила е да ме тероризират. Че е замесена в отвратителен обир на произведения на изкуството, поради което вече са отнети два човешки живота. Поиска това от мен, а сега ме критикуваш, че съм притеснена и не знам как да реагирам.

— Бих предпочел да й изкрещиш и да поискаш обяснения.

— Така може да постъпвате в твоето семейство, но в моето не сме толкова експанзивни.

— Да. Вие сте студени като ледени остриета и правите безкръвни разрези. Казвам ти, Миранда, топлината е по-здравословна и несравнимо по-хуманна.

— Какво очакваш да направя? По дяволите, какво?! Да й се развикам, да беснея, да я обвинявам. — Тя замахна и помете от бюрото старателно подредените документи и подострените моливи. — Да настоявам да ми каже истината? Да признае или да отрече? Ако ме мрази достатъчно, за да направи всичко това, спокойно ще отрече всичко. — Отмести стола със замах. — Никога не ме е обичала и не е показвала привързаност. Всъщност родителите ми никога не са показвали чувства към мен, към Андрю, нито един към друг. Никога не са ми казвали, че ме обичат. Дори не си дадоха труда да го изрекат като лъжа, за да живея с тази илюзия. Не знаеш какво е никога да не са те прегръщали, да не са ти говорили ласкаво! Да копнееш толкова силно и отдавна, че накрая или трябва да престанеш да го искаш, или да умреш.

— Не, това чувство ми е непознато изрече той. — Опиши ми го.

— Все едно че израстваш в някаква шибана лаборатория. Всичко е стерилно, идеално подредено, документирано, изчислено и без капчица радост при откритието. Правила — това е всичко. Как да се държиш, как да говориш, как да се храниш. Това се прави така, а онова — иначе. Няма друг правилен начин. Колко от тези правила самата тя е нарушила, ако стои зад тази история?

Задъхваше се. Очите й блестяха, ръцете й се свиха в юмруци. Той не каза нито дума и сега в стаята се чуваше единствено тежкото й дишане. Смаяно огледа пораженията, които бе нанесла. За пръв път си даде сметка, че сълзи се стичат по бузите й и са толкова горещи, че я парят.

— Това ли искаше да направя?

— Исках да го изкараш от себе си.

— Изглежда се получи.

Той леко се усмихна.

— Ти не си студена, Миранда. Просто си изплашена. Не че не те обичат, просто не те оценяват.

Тя не можеше да спре сълзите.

— Не искам майка ми да го е направила, Райън.

Пристъпи и я погали по мокрите бузи.

— Твърде е вероятно да открием отговорите през следващите два-три дни. Тогава всичко това ще приключи.

— Но се налага да живея с тези съмнения.

Той я придружи до вкъщи, настоя да вземе сънотворно и да си легне рано.

Когато се убеди, че е заспала, а Андрю е в своето крило, Райън облече черната жилетка и джинси, които предпочиташе за нощните си приключения.

Пъхна инструментите в джоба си и взе дипломатическо куфарче.

Измъкна ключовете на Миранда от чантата й. Излезе, качи се в колата й, нагласи седалката и отпусна спирачката. Тръгна надолу по пътя със загасени светлини.

Ако тя или Андрю чуеха шума от колата, можеше да обясни, че не му се е спяло и си е услужил с колата й, за да се поразходи. Но защо да лъже? Изчака да се отдалечи достатъчно и едва тогава запали мотора и фаровете.

Включи радиото — разнесе се музиката на Пучини. Макар да споделяше любовта на Миранда към операта, в момента тази музика не отговаряше на настроението му. Запомни станцията и затърси по скалата друга.

С приближаването на града, движението стана по-интензивно. Хората тръгваха или се прибираха от забавления. Нямаше още полунощ.

Спря на паркинга пред хотела, далеч от главния вход. Предполагаше, че гостите от Флоренция спят дълбоко. През първия ден седемчасовата разлика се понася мъчително.

Самият той отседна в този хотел при първото си посещение в града и отлично знаеше разположението му. Даде си труда да установи номерата на стаите на всички, които възнамеряваше да посети тази нощ.

Никой не му обърна внимание, когато забързано прекоси фоайето към асансьора.

Елизабет и Илис деляха апартамент с две спални на най-горния етаж. За да се задвижи асансьорът бе нужен ключ. Предвидливо беше запазил своя, когато напускаше хотела.

Не забеляза никаква светлина под вратата, нито чу сподавени гласове или шум от телевизор.

След две минути се озова в общия хол на апартамента. Остана неподвижен в тъмното, слушаше, чакаше очите му да се приспособят. Като предпазна мярка отвори вратите към терасата, за да разполага с още един изход при нужда.

Залови се за работа. Първо претърси хола, макар сериозно да се съмняваше, че някоя от гостенките ще остави каквото и да било изобличаващо там.

В първата спалня се наложи да използва светлината на джобното фенерче — внимаваше да не го насочва към леглото, откъдето се разнасяше равномерно спокойно дишане. Взе дипломатическото куфарче и чантата и ги изнесе в хола, за да ги претърси.

Елизабет е в леглото, отбеляза той, като отваряше портфейла. Извади всичко: разписки, листчета, бележки. Намери ключ от банков сейф в чантата й и го прибра.

Провери паспорта и констатира идентичността на печатите и датите, които братовчед му издиктува. Това бе първото връщане на Елизабет в Щатите от година насам, но през последните два месеца е отскачала за кратко на два пъти до Франция.

Върна всичко на мястото, освен ключето и се зае с багажа й. После провери гардероба, тоалетката и козметичния й комплект в банята. Тя продължаваше да спи.

Отне му час, преди да се захване с другата спалня.

В края на проверката си вече познаваше доста добре бившата съпруга на Андрю: предпочита копринено бельо; дрехите й, макар да не бяха скъпи, бяха от най-известните дизайнери. Задоволяването на скъпи вкусове изисква пари и затова си отбеляза мислено да провери доходите й.

Носеше си и работа, ако съдеше по портативния компютър върху бюрото. Значи или е много посветена, или е прекалено усърдна. Чантата и куфарът бяха старателно подредени. В кутията с бижута видя няколко хубави накити от италианско злато и добре подбрани по цвят скъпоценни камъни. В старинен сребърен медальон намери снимки на мъж и жена. Съдейки по стила, снимката бе направена някъде около Втората световна война.

Баба й и дядо й, реши той. Илис очевидно беше сантиментална.

Като приключи с този апартамент, се отправи към стаята на Ричард Хоторн. И той спеше дълбоко.

Нужни му бяха десет минути да намери разписката за складово помещение във Флоренция.

След още тринадесет откри пистолет калибър 38. Не го пипна.

След двадесет намери тефтерче, скрито в черен чорап. Загледа се в дребния почерк и прочете отделни пасажи. Устните му се свиха в мрачна усмивка, когато пъхна бележника в джоба си.

Предстоеше му грубо събуждане.

 

 

— Извинявай, но правилно ли чух: снощи си се вмъкнал в спалнята на майка ми?

— Нищо не счупих — увери я Райън.

Имаше чувството, че преследва Миранда от часове, за да открадне половин час насаме с нея.

— В спалнята й?

— Минах през хола, ако това ще те успокои. Едва ли имаше смисъл да ги събираме всичките на едно място тук, ако преди това не предприема нищо. Намерих ключе за сейф в чантата й. В първия момент ми се стори странно, че го носи на това пътуване, но се оказа от сейф в американска банка. Банка, с клон в Джоунс Пойнт.

Миранда седеше зад бюрото си. Райън прекъсна срещата й с цветарите, като й даде да разбере, че или ще го последва до кабинета си, или ще я отнесе на ръце дотам.

— Не разбирам, Райън. Защо едно ключе от банков сейф е толкова важно?

— На такива места хората обикновено държат ценни или важни за тях вещи и не искат други да ги пипат. Както и да е — ще проверя какво има. — Продължи разказа си:

— В стаята на Илис не открих нищо, освен портативния й компютър. Стори ми се странно; защо ще го носи при четиридневно пътуване. Ако успея, ще се върна и ще се опитам да се поровя из него, докато не е в стаята си.

— О, тогава би било най-подходящо — иронично отбеляза тя.

— Нали? В стаята на семейство Морели намерих достатъчно бижута, за да натоварят слон. Тази жена определено има слабост към лъскавия метал; хубаво е да видя банковата сметка на Винсенте, та да разбера с колко точно е задлъжнял, за да й ги осигури. А при баща ти…

— Баща ми? Та той пристигна след полунощ.

— Разбрах. Едва не се сблъсках с него на излизане от стаята на майка ти. Той заспа доста бързо. Имаш ли представа, че баща ти е ходил три пъти до Каймановите острови през миналата година?

— На Каймановите?

— Много популярно място. Идеално за плуване, слънчеви бани и пране на пари. Но най-ценното открих в стаята на Хоторн.

— Имал си доста напрегната нощ, която съм проспала.

— Ти се нуждаеше от почивка. Намерих това. — Извади разписката и я разгъна. — Наел е хранилището в деня, след като бронзовата статуя се е появила в „Станджо“. Деня, преди майка ти да ти позвъни и да ти нареди да заминеш. Какво беше казал Андрю за съвпаденията? Такива не съществуват.

— Хората наемат хранилища за какво ли не.

— Обикновено не наемат малък гараж извън града, когато нямат кола. Проверих. Той няма кола. Но има пистолет.

— Пистолет?

— Не ме питай каква марка. Обикновено избягвам оръжията. Но ми се видя добър.

Взе каната от машината за кафе, помириса и установи, че остатъкът все още става за пиене.

— Струва ми се, че е забранено да носиш оръжия при пътуване със самолет — добави той. — Съмнявам се, че е спазил предвидените формалности, за да го пренесе тук. А и защо един скромен, симпатичен научен работник има нужда от пистолет, за да посети изложба?

— Представа нямам. Ричард и пистолет. Струва ми се невероятно.

— Вероятно ще промениш мнението си, след като прочетеш това. — Извади тефтерчето. — Ще го прегледаш цялото, но сега ще ти прочета избрани пасажи. Описват бронзова статуя, висока деветдесет и четири сантиметра и тежка двадесет и четири килограма и шестстотин и осемдесет грама. Представлява голо женско тяло. Има и резултати от изследването на въпросната статуя, които я датират от края на XV век и е в стила на Микеланджело.

Забеляза как лицето й пребледня, а очите й се разшириха.

— Времето на първия тест е деветнадесет часът, на датата на която „Смуглата дама“ е постъпила в „Станджо“. Предполагам, че лабораторията обикновено приключва работа в осем.

— Значи сам е направил тестове на статуята.

— Отбелязани са — един по един; нанесени са датите и резултатите. Работил е и по документацията. Открил е нещо, което не е споделил с теб. В стар манастирски регистър е записано мъжко отроче. Името на майката е Жулиета Буенодарни.

— Имала е дете. Четох, че е имала дете, вероятно незаконно, от някой от Медичите. Дала го е в манастир, най-вероятно да го запази живо, понеже времената са били доста размирни.

— Детето е кръстено Микеланджело. — Видя, че следи мисълта му. — Човек би допуснал, че е кръстен на баща си.

— Микеланджело никога не е имал дете. Според всички данни е бил хомосексуалист.

— Това не го прави неспособен да създаде дете. — Сви рамене. — Не означава, разбира се, че момчето е негово, но подкрепя теорията за доста близката им връзка и щом е така…

— … е възможно да я е използвал за модел.

— Именно. Хоторн е решил, че фактът заслужава да намери място в тефтерчето му, но не и да сподели информацията с теб. Ако са били любовници дори и за една нощ, или са били достатъчно близки, та да кръсти детето си на негово име, има голяма вероятност той да е направил бронзовата статуя, като тя му е позирала.

— Не е доказателство, но е възможно. Ако не нещо друго, поне може да ни послужи за трамплин и да продължим да търсим.

— А Хоторн не е искал това.

— Не. А аз сама го улесних, защото го оставих почти изяло той да проверява за документация. Прочетох това, което той ми даде. Значи е разпознал статуята от пръв поглед, точно както аз свързах нещата, когато ми каза за манастирския регистър.

— Приемам, че предположението е вярно, доктор Джоунс.

Сега тя виждаше логиката на нещата, обясняваше си отделните детайли.

— Ричард е откраднал статуята и е направил копие. Сигурно така е постъпил и с „Давид“. — Сви ръце в юмруци. — Той е убил Джовани.

— Това не може да послужи като доказателство — Райън остави тефтерчето върху бюрото й, — но би придало известна тежест.

— Да го отнесем в полицията.

— Още не. — Сложи ръка върху тефтерчето, преди тя да успее да го сграбчи. — Ще се чувствам много по-спокоен, ако разполагаме с бронзовите статуи, преди да се свържем с полицията. Утре ще отида до Флоренция и ще проверя този гараж. Ако не са там, ще бъдат в апартамента му или ще има знак къде са. Като разполагаме с тях, ще измислим какво да съобщим на полицията.

— Той трябва да плати за Джовани.

— Ще плати. За всичко ще плати. Дай ми четиридесет и осем часа, Миранда. Стигнахме дотук.

Тя сви устни.

— Не съм забравила как това би се отразило върху кариерата ми или какво ще означава за света на изкуството. И знам, че сключихме сделка. Но сега те моля да приемеш, че Джовани е на първо място.

— Ако Хоторн е виновен за смъртта на Джовани, той ще плати. Това мога да ти обещая.

— Добре. Ще изчакаме да се върнеш от Флоренция и тогава ще отидем в полицията. Но тази вечер… Как ще изкараме тази вечер? Той ще бъде тук. Сигурно и в момента е тук.

— Вечерта ще протече, както е предвидено. Поканени са стотици хора — напомни й той. — Всичко е подредено. Прекалено е късно да се оттеглим. Ще навреди и на Института, и на моята галерия. А и не знам дали е действал самостоятелно.

Тя прокара ръце през косите си.

— Още не е изключена възможността да е майка ми.

Не можеше да направи нищо, за да не изглежда толкова нещастна.

— Налага се сама да се справиш с нея, Миранда.

— Точно това възнамерявам. — Отпусна ръце. — Ще го направя.

— Хоторн допусна грешка. Сега ще видим дали той — или някой друг — също няма да сгреши. Когато прибера статуите, ще го предадем на полицията. Имам чувството, че няма да иска да увисне сам на бесилото.

Тя скочи:

— На бесилото?

— Фигуративно казано.

— Но ако е затвор или… нещо по-лошо? Това ще последва, нали? Години, прекарани зад решетките или… Ако е някой от моето семейство — който и да е, Райън — не бих могла да го понеса. Няма да мога.

— Миранда…

Понечи да хване ръцете й, но тя ги отдръпна.

— Не, не. Съжалявам. Не е редно да постъпя така. Осъзнавам какво стана с Джовани и онзи окаян мъж, дето остави жена и деца, но… Ако откритието ни изобличи някой от моето семейство, не съм сигурна дали ще мога да преживея мисълта, че съм го пратила зад решетките.

— Чакай малко. — И двамата се изненадаха от така бързо обзелия го гняв. — Който и да стои зад това, заплашва живота ти. Ще се погрижа и за това да плати.

— Не заплашват живота ми. Само кариерата и изградената ми репутация.

— Кой е наел онзи кучи син да те тероризира с нож? Кой ти изпраща факсове да те плаши и наранява?

— Сигурно е Ричард. А ако не е той, няма да поема отговорността да изпратя някой от семейството ми в затвора.

— Какъв избор имаш? Да го оставиш на свобода? Да оставиш „Смуглата дама“ където и да е, да унищожиш бележника и да забравиш стореното?

— Не знам. Нужно ми е време. Ти помоли за четиридесет и осем часа. И аз искам същата отсрочка. Истината може да е някъде по средата.

— Не ми се вярва. — Постави бележника на дланта си, все едно го претегляше. — Вземи го и го пази.

Тя сведе поглед и се поколеба.

— Как ще изкарам днешния ден? Ами довечера?

— С твоите здрави корени на янки? Ще се справиш. А и аз ще бъда до теб. Нали сме заедно?

Тя кимна и заключи бележника в чекмеджето. Четиридесет и осем часа, помисли си. С толкова време разполага, за да реши дали да огласи съществуването на бележника, или да го изгори.

 

 

Всичко се подрежда идеално. Сега точно знам как ще протече. Всичко е готово. Несъзнателно Миранда доста ми помогна. Толкова хора ще бъдат тук, ще се възхищават на изкуството, ще пият шампанско, ще ядат деликатните хапки. Тя ще се движи сред тях грациозно и спокойно. Талантливата доктор Джоунс. Съвършената доктор Джоунс.

Обречената доктор Джоунс.

Великолепна изложба, доктор Джоунс, в която вие сте шедьовърът. Великолепна изложба — това ще повтарят всички, и наистина ще го мислят. Така допуснатите от нея грешки ще се забравят, ще избледнеят. Сякаш всичките ми усилия ще са отишли напразно.

Звездата й отново изгрява.

Но тази вечер ще угасне.

За тази вечер имам планирана своя изложба, която ще засенчи нейната. Озаглавила съм я „Смъртта на предателката“.

Мисля, че отзивите ще са доста силни.