Джек Слейд
Побратими на сатаната (11)

11.

Не бяха особено сръчни. Разбра го, докато го завързваха, но може би причината за небрежността им беше доброто им настроение. Хеърууд правеше изключение. Беше ли някакво чудо, че са толкова възбудени? Та те държаха в ръцете си шестдесет милиона долара и още не се беше появил някой, който можеше да им оспори плячката, без да имат предвид Ласитър, който още в самото начало приеха несериозно.

Беше в ръцете им. Но бяха прекалено самоуверени. През няколко минути някой се отбиваше при него и му правеше тъпи забележки или му разказваше стари вицове само и само времето да минава по-бързо. Когато се мръкна, престанаха да се занимават с него. Седнаха около огъня и пиеха уиски или вино, пееха стари траперски песни и млъкваха всеки път, когато тя минеше покрай тях.

Високият мъж не се интересуваше от вечеринката им. Имаше си достатъчно проблеми. Не беше загубил чувството си за ориентация, знаеше къде точно се намира конят му и къде е багажът му, който едва ли бяха намерили. Там имаше още няколко шашки барут. Кой щеше да пребърква чужда чанта, когато в ръцете си държеше милиони долари!

Успя да се освободи от хлабавото въже. Светлината на огъня не достигаше до него, но луната го осветяваше отвсякъде. Сякаш му се подиграваше отгоре, заливайки го със сребристи, издайнически лъчи. Отдавна би могъл да изпълзи встрани, но непрекъснато някой от бандитите го поглеждаше.

Луната бавно се скриваше зад пелена от плътни облаци. Когато най-сетне се затули напълно, Ласитър лежеше в прикритието на скалите. Скоро щеше да се разсъмне. Само по-малко от половин час делеше нощта от деня.

Огънят беше загаснал. Никой не седеше около жаравата. Тънкият като от свещичка дим се издигаше към сивото небе.

Всички спяха, нямаше постови. Спящите тела се бяха проснали в две редици. Къде ли беше Лейла Брекфорд? Дали не се беше притаила някъде и не го причакваше? Тази мисъл ускори пулса му. Плъзна се покрай една тъмна ивица и се скри в покрайнините на скалната група. Никой не го забеляза. Къде беше Лейла? Не се отказваше от намерението си да я намери. Страхуваше се, че ако освободи конете и ги натири в пущинака, нямаше да издържат дълго и скоро щяха да се върнат при бандитите. Намери багажа си, извади шашките с динамит и ги подготви за плана, който беше намислил. Оседла коня. За съжаление, не откри паркъра си. Изглежда, някой си го беше харесал. Въоръжен с револвер и уинчестър, премина през спящите мъже и се озова пред завързаните коне. Развърза ласото и се върна обратно при коня. Огледа се напрегнато и се ослуша внимателно. Никой не се помръдваше, а и четирикраките бяха изключително тихи.

Чергилата на Уелс Фарго се открояваха ясно на фона на бледосивото небе. Тежките каруци бяха завързани здраво една за друга. Без коне, бандитите щяха да се окажат в капан, по-зловещ и от ада, където всъщност им беше мястото. Искрено желаеше да види как се пържат в червените казани, надзиравани от опашати дяволи.

Крясъкът му, наподобяващ вик на пума, разбуди конете и ги изплаши. Ушите им напрегнато щръкнаха. Вторият вик им показа, че хищникът се е приближил. Нямаше нужда от трети. Бедните животни се втурнаха като диви хали в нощта. Хвърли шашката над лагера и проследи полета й. Изстрелът на уинчестъра, експлозията, звукът на чаткащи копита, всичко се сля в едно.

Метна се на коня и отпусна юздите му, следвайки товарните коне и жребците. Зад него се разнесоха крясъците на разбудените и изплашени мъже. Скоро се разнесоха изстрели, дадени повече, за да успокоят дивата ярост, предизвикана от успешния план на Ласитър, а не за да уцелят нещо в тъмнината. Само неколцина се втурнаха, опитвайки се да върнат конете, но скоро се отказаха. Бяха бесни и отчаяни. Още в първия миг бяха схванали какво означаваше да останат с шестдесет милиона и без коне, сами в пустинята — сигурна смърт. Бяха обречени на бавна и мъчителна смърт. Смърт. Думата се въртеше в главите на всички и рисуваше ужасяващи картини.

Събраха се накуп, за да обсъдят положението си. Проблемите им изобщо не го засягаха. Продължи да препуска след изплашените животни. Успя да ги събере и да ги накара да спрат, преди да са се съсипали от лудото препускане. Нямаше нито трева, нито вода. Това му помогна да ги задържи на едно място. Слънцето отдавна се беше вдигнало високо, когато най-сетне успя да ги накара да се раздвижат. Бандитите щяха да направят засади навсякъде около лагера, за да се опитат да върнат животните. Имаха още достатъчно време да стигнат сами до идеята да се впрегнат в тежките каруци, натоварени със злато. Това щеше да стане много по-късно, когато слънцето започне да изсмуква и последния здрав разум от изгорелите им черепи и действията започнеха да се ръководят единствено от яростното им отчаяние.

Пътува цели два дни, докато достигне малка зелена долина, в която откри вода. Истински оазис сред пустинята! Четирикраките нямаше да проявят желание да направят и крачка от това райско кътче, поне докато не наложеше волята си на господар. Остави им един ден за почивка.

Беше сигурен, че там, откъдето отмъкна конете, алчността, коварството и подлостта вече вземаха поредните си жертви. Познаваше добре хората, с които си имаше работа, и не съжаляваше за постъпката си. Не се изискваше богата фантазия, за да си представи как страхът, безнадеждността и отчаянието вече е подтикнало една група да се отдели от останалите и да се опита да достигне цивилизацията. Някои щяха да се провалят заради алчността си, вземайки прекалено много злато, което сред горещите пясъци тежеше още повече. Останалите, верни на Хеърууд и на Лейла Брекфорд и подтиквани от алчността и от отмъстителността на блондинката, щяха да се втурнат да настигнат бегълците и да им отнемат скъпоценния метал. Това значеше смърт за отцепниците. Беше любопитен да разбере колко човека ще открие в лагера, като се върне. Оседла Груло и избра още един кон за смяна, който наблюдаваше през цялото време и беше сигурен в силата и издръжливостта му. Яздеше, следвайки старите си дири, за да бъде сигурен, че няма да могат да го проследят.

Откри, че почти цял ден са се движили по следите му, но като са видели безнадеждността на начинанието си, се бяха върнали обратно в лагера. Когато се приближи на известно разстояние, чу изстрели: сигурен знак, че драмата, която си представяше, протичаше с пълна сила. Достигайки мястото, където беше заловен, откри телата на четирима мъже от бандата. Хеърууд и приближените му явно не се бяха задоволили да си върнат златото. Липсваха оръжията и личните вещи на мъртъвците. Защо, по дяволите! Сигурно никой нямаше да разбере имената им! Всъщност това не трябваше да го интересува. В края на краищата ставаше дума за четирима от Побратимите на сатаната. Баста!

Продължи едва когато зарови и последния човек. Слънцето вече беше залязло. Мракът обгръщаше земята. Спря в една скалиста падина. Докъдето му стигаше погледът, имаше само пясъци и камъни.

През нощта видя лагерния им огън: една червена звезда, сраснала с хоризонта. Дълго мисли дали да не се промъкне до тях, но реши, че всеки, който поиска да се върне, ще трябва да мине покрай него. Нямаше да издържат повече от още ден-два. Какво му пречеше да изчака?

Прекара два дни сред скалите, занимавайки се единствено да осигурява храна на конете. Сутринта на третия ден се събуди от някакво скърцане и плющене. Надигна се веднага с колта в дясната си ръка, а уинчестъра — в лявата. Пред очите му се разкри истинска гротеска. Отдясно вървеше Лейла Брекфорд, бутаща наравно с мъжете тежката каруца. Бяха натоварили всичкото злато на едно място и теглеха товара си като животни през пустинята. Вървеше наравно с мъжете, но това явно не й правеше впечатление. До нея последни сили напрягаше брат й. Какво правеше този мръсник тук? Къде беше Ед? Дали кучият му син беше успял да убие момчето? Можеше да понесе всичко друго, но не и това. Кръвта кипна в жилите му. Реши да арестува жалкия остатък от Побратимите и да го предаде на шерифа в Салина. Върна се бързо в лагера си, оседла Груло и го остави да препуска колкото държаха силите му. Когато излезе от прикритието на скалите, му оставаха не повече от петстотин ярда, за да ги достигне. Всички се скупчиха около каруцата с лице към него. Хеърууд ги ръководеше. До тексасеца застана възрастен мъж, но явно този бандит не усещаше тежестта на годините си. Беше се присъединил към бандата преди десетина месеца и бе успял за кратко време да си спечели име на бърз и безпогрешен стрелец. Същото можеше да се каже и за мъжа от другата му страна — Глен Кларк. Беше едва седемнадесетгодишен, но вече смъртта на шест души тежеше на съвестта му, доколкото можеше да се говори за такава при него. Стреляше по-бързо и от стария, който го обучаваше още преди да навърши тринадесет. Мат Едер беше от старото поколение бандити. Застанал до останалите, привличаше погледа със сребристите си коси, дребния си ръст и лукаво изражение. Слънцето правеше света омразен за него, защото бялата му кожа добиваше цвят на пресен конфитюр и при най-беглото докосване на някой слънчев лъч. Хидер не беше по-малко опасен, особено в комбинация с Едер. Положението не изглеждаше никак розово. На фона на тази сбирщина най-големите бандити на всички времена щяха да създават впечатлението на палави хлапета. Останалите трима бяха същата стока. Всеки следващ беше по-опасен и от дявола.

Какво му ставаше? Имаше усещането, че е тръгнал срещу собствената си смърт. Бяха десет човека, а в обикновена ситуация би имал трудности с всеки един поотделно. Спря коня и стегна тялото си. Огледа ги. Жаждата си беше казала думата. Бяха скапани и озверени.

Спомни си, че когато изплаши четирикраките, забеляза, че изпод копитата им бликна вода. Конете бяха минали през оставените върху скалите съдове с вода и копитата им бяха стъпкали в земята не само водата, но и металните съдини.

Всеки, дори и Лейла Брекфорд, се държаха на крака благодарение на алчността си. Трескавите очи на мъжете го изпиваха с поглед, разбираше, че в негово лице виждат спасението си. Никой не се осмели да насочи оръжието си към него. Усмихна се, предчувствайки триумфа си.

Изведнъж всички се обърнаха към Лейла. Брат й започна да я увещава нещо, но тя явно отказваше. Най-накрая се отдръпна от останалите, заобиколи ги и тръгна към Ласитър с вдигната глава като истинска лейди. Вървеше бавно и с достойнство. Носеше джинси и лека фланелка, косата й се беше спластила на фитили, но всичко това не можеше да затъмни елегантността й. Създаваше съвсем различно впечатление от мъжете, които не се бяха бръснали дни наред. Лицата им излъчваха отчаяние и безнадеждност. Очите им блестяха трескаво, а нейният поглед беше спокоен и ясен.

Спря на пет крачки от коня му, гледайки го в очите.

— Здравей, Ласитър!

Имаше големи зелени очи. Едва сега го забеляза.

— Дошъл си, за да си получиш това, което ти принадлежи — каза тя и посочи покритата каруца, през която вятърът свиреше и свистеше.

Виждаше се ясно, че е натоварена с тежки сандъци. Бяха нужни най-малко шест товарни коня, за да може да бъде теглена. Шестдесет милиона в злато тежаха доста. В това състояние и с този товар нямаше да стигнат далече. Нуждаеха се от коне или трябваше да се простят с плячката си. Добре съзнаваха ситуацията, в която се намират, и бяха готови да делят с него, стига да им даде коне.

— Това, което е мое ли? — Ласитър се разсмя.

— Има достатъчно, за да стигне за всички ни. Къде са конете, господине? Ако ни ги върнеш, ще можеш да вземеш колкото злато поискаш!

— Преди това искам да говоря с брат ти.

— Бърт!

Викът й се смеси с този на мъжете, които искаха да му угодят. Брекфорд тръгна към него с широка крачка.

— В Салина не бяха особено внимателни, не беше трудно да избягам — започна да обяснява той, без да е изчакал въпроса на Ласитър.

— Къде се намира Ед сега?

Бърт повдигна рамене. Високият мъж не вярваше на нито една негова дума.

— Ако си го убил, ще трябва да си уредя сметките с теб!

— Заклевам се, че…

— Може да се довериш на брат ми! — намеси се Лейла. — Помощник-шерифът го е закарал в Салина и го е предал на градските власти, но още вечерта брат ми е успял да избяга. Ще ти дам половината от плячката, ако ни върнеш конете!

Ласитър не им вярваше. Дали Ед наистина беше стигнал до Салина? Най-вероятно не. Смяташе, че Бърт го е убил. Това значеше, че не може да се надява на никаква подкрепа и че трябва сам да се справи с бандата.

— Добре, съгласен съм! Половината! Но кой е готов да ми гарантира?

— Получаваш тридесет милиона! — изкрещя Хеърууд пресипнало. — Знаеш, че е трудно, дори невъзможно да спечелиш един милион долара без риск. Никой не може да ти ги гарантира! Връщай се откъдето си дошъл! Там горе си оставил втори кон. Аз и Хидер ще те придружим. Виждаш, че сме на края на силите си. Не само че нямаме коне, с които да превозим златото, но и нямаме вода, което е най-лошото.

Едрият мъж смяташе да се бие с тези жалки мръсници. Щеше да спечели време, ако се върнеше сам.

— Да, вземи ги със себе си! — викна блондинката. — Така ще можеш да се върнеш по-бързо! Сигурна съм, че в Салина вече се е събрала голяма хайка за нас. Не трябва да губим повече време, отдавна можехме да сме в Мексико. Тук с тези милиони не можем да бъдем и минута в безопасност.

— Оставате тук! Направете си лагер и ме изчакайте до утре вечерта! — каза Ласитър и препусна с Груло.

Отчаяните мъже искаха да го задържат на всяка цена. Никой не му вярваше, че ще се върне. Всички го подозираха.

— Спри — изкрещя Хеърууд, колкото му глас държи.

Бандитите вдигнаха оръжията си и стреляха, без да чакат повече. Не се нуждаеха от него, а от конете му. Денят им принадлежеше. Ако успееха да го проследят, щяха да намерят животните. По-бавно или по-бързо, в случая не беше от значение. Най-важното беше, че щяха да намерят вода.

Шестима стреляха почти едновременно. Би трябвало да го уцелят, но както в повечето случаи, и сега беше по-бързият. Напрегнатият глас на Хеърууд ги издаде. Скочи като пантера от коня си и изстрелите изсвистяха над празното седло.

Див крясък огласи въздуха. Сега Лейла и всички, които не бяха стреляли, вдигнаха оръжията си. Ласитър грабна уинчестъра в лявата и пистолета в дясната ръка. Когато втория залп разцепи въздуха, вече се беше търкулнал зад купчина скали. Изстрелите не можеха да го достигнат, само допълваха жалката картина със стенещото си свистене.

Изправи се на крака с оръжията в ръце. Бяха го изгубили от поглед, с изключение на Хеърууд и на стария негодник, който въпреки своите осемдесет или деветдесет години беше пъргав като момче и имаше безпогрешно ястребово око, изключително необходимо за добър стрелец. Двамата проследиха движенията му и когато забелязаха, че се подава от прикритието си, стреляха едновременно.

Отговори им с уинчестъра и паркъра си, като пушката и револвера му трещяха без прекъсване. Изстрелите му попаднаха точно в целта. Хеърууд се свлече на земята, все едно че му бяха счупили краката. Старецът се превъртя във въздуха и имаше опасност да кацне на чергилото, но за негово съжаление нямаше този късмет. Тупна тежко на земята, като разпери ръце и крака. Последната искрица живот угасна в него още по време на полета му, макар повечето от другарите му да го смятаха за безсмъртен.

Въздухът се огласяше от диви крясъци и въпреки че никой не знаеше къде е точното местоположение на Ласитър, всички стреляха без прекъсване.

В това време високият мъж се промъкваше с пълзене към една падина. Излезе на другия й край и се озова зад една скала, висока колкото човешки бой.

Глен Кларк, седемнайсетгодишният хлапак, не беше за подценяване. Разузнавачите от Бригада Седем бяха предупредили за него. В информацията, която получи от тях за изпълнението на задачата си, името му беше подчертано с три дебели линии.

Ласитър изруга, прибра колта обратно в якето си и хвана уинчестъра с двете си ръце. Хлапето стоеше като професионалист. Внезапно даде знак на останалите. Отчаяните мъже бяха възложили всичките си надежди на него. Трябваше да успее да докаже на тези нехранимайковци, че не бива да се водят по акъла на едно буйно момче. Трябваше и да ги спре, защото в противен случай кръвопролитието щеше да продължи.

Прицели се и стреля. Момчето се превъртя във въздуха и падна върху един храст.

Виковете заглъхнаха. Всички застинаха вцепенени. Неуспешната атака на Глен ги беше шокирала.

Никой не се показваше от прикритието си. Мъртвите лежаха с отворени очи под палещите слънчеви лъчи.

Мат Едер, Хидер и Бърт Брекфорд застанаха пред Ласитър. Не искаше да убива повече хора, не искаше да убие дори и Брекфорд. Смъртта на един човек беше грях и той я приемаше само когато собственият му живот бе поставен на карта. Не убиваше за удоволствие, а само когато нямаше друг избор. Сега нещата стояха точно така. Не беше нито съдия, нито палач, но ценеше живота си. Изглежда, че и да искаха, не можеха да проследят хода на мислите му. Ако искаше да живее, трябваше да се отърве от тях, в противен случай нямаше никакъв шанс.

Вдигна високо револвера си и стреля без прекъсване. Нямаше надежда за никой от мъжете насреща му. Не искаше да умира, така че не се чувстваше виновен.

С първия изстрел повали Мат Едер, а с втория — Хидер. С третия куршум уцели Бърт Брекфорд. Мъжете се простряха един след друг на земята и не помръднаха повече.

Лейла видя как брат й пада и изкрещя. Лежеше на пясъка с револвер в ръка, но захвърли оръжието си, вдигна се и се втурна към Бърт. Отпусна се безсилна върху тялото му. Не беше на себе си. Беше на крачка от лудостта. Плачеше и крещеше диво.

Ласитър също захвърли оръжията си. Направи го напълно механично. Случайно се загледа на запад. В далечината се виждаше група конници. Премижа. Не можеше да повярва на очите си. Един от първите ездачи беше Ед. Отдъхна си облекчено. Все пак Брекфорд не го беше излъгал. Затича се към приятеля си.

— Ласитър!

Дивият вик беше на Лейла. Стоеше на десетина крачки от него до тялото на мъртвия си брат с револвер в ръка. В очите й гореше огън. Имаше намерение да си отмъсти за Бърт. Всичко премина за части от секундата през главата на едрия мъж. Стреля. Тя се хвърли към него и за миг го затисна с тялото си. Комбинацията от пот и силен парфюм заплашваше да извади от строя сетивата му. Усещаше гърдите й и стегнатите й бедра, притиснати в неговите. Изправи се светкавично на крака и я вдигна със себе си.

По-късно, сещайки се за тази ситуация, си припомни случая, когато веднъж, вместо да увисне на бесилката, била пратена в затвора. Съдията бил пленен от красотата й, но явно не съзнавал какво се криело под повърхността. След няколко дни с помощта на брат си успяла да се измъкне.

Случаят прекрасно илюстрираше коварния й характер и липсата на връзка между душата и красотата.

Двайсетина полицаи и каубои от Салина се приближаваха, водейки със себе си и товарни коне, с които да пренесат товара от Уелс Фарго…

След като разказа с подробности всичко на шерифа, Ласитър се върна заедно с Ед в Беър Ривър Сити. Младият мъж му разказа как му се е наложило да обяснява на представителя на властта, с крошета и ритници, че държавното злато е в опасност и че един човек се нуждае спешно от помощ.

Ласитър си придаваше заинтересован вид, но мисълта му беше вече при Лана.