Джек Слейд
Побратими на сатаната

1.

Бяла като сняг пара излетя със свистене през спирачните цилиндри на осемнайсеттонния локомотив, плъзна се между ездачите и ги обви като с було, от което всеки, невиждал такова стоманено чудовище, отскачаше с вик на ужас. Влакът се движеше с гръмотевичен трясък на изток към станцията. Зад тежките тендери^[1] бяха закачени два вагона — пощенски и товарен, а останалите, които образуваха дълга редица след тях, бяха комфортно оборудвани. Влакът спря с ужасяващо скърцане и пухтене. Много жени и деца запушиха ушите си, а лицата им се изкривиха в гримаса.

Ласитър и шерифът на Огдън си подадоха ръце.

— Първият вагон след локомотива, Ласитър — каза дебеланкото, чиято шерифска значка беше голяма почти колкото огледало. — Почукваш три пъти, иначе няма да ти отворят. И да си кажеш името високо.

— Ще внимавам! — успокои го Ласитър и посегна към пътната си чанта. Можеше да се окаже продължително пътуване, почти до източното крайбрежие, но не трябваше да се стига чак до там. Искаше му се да направи всичко възможно, за да съкрати пътя.

— Мисля, че до Грийн Ривър бандитите няма да ви закачат — каза шерифът. — Но веднага след като влакът премине моста, Побратимите на сатаната ще ви ударят. Почти съм сигурен в това.

— Има да се чудят! — засмя се Ласитър и го тупна по гърба.

— До скоро, Джак! Бъдете внимателни и никаква милост към престъпниците!

Шерифът също се засмя и го мушна в ребрата.

— Пристигнахте в Огдън! — крещеше един мъж в синя униформа в мегафона си, като тичаше с хъс покрай влака, пробивайки си с мъка път през тълпата. — Огдън, Огдън! Моля, побързайте при слизането и качването! Влакът има само четири минути престой.

Ласитър закрачи към влака и се спря пред първия вагон. Машинистът и огнярят гледаха през прозореца, облегнали мускулестите си ръце на рамката. Когато ги поздрави, се ухилиха широко и му кимнаха.

Те и мъжете в първия вагон знаеха за Ласитър. Там се намираше калифорнийското злато, което трябваше да се достави в Голямата банка на източното крайбрежие на щата. Злато на стойност сто милиона щатски долара! Главозамайваща сума! Въпреки строгото пазене в тайна, информацията беше разсекретена. Престъпната банда, която беше наречена Побратими на сатаната, трябваше да остане на сухо. Затова в първия вагон не пътуваше само банков персонал, а и специална група на пълномощника на шерифа и на Ласитър, когото Бригада Седем беше изпратила за охрана.

Той удари силно три пъти по вратата и извика името си. Независимо от опасенията на дребничкия, но шкембест шериф, вратата се отвори веднага и двама приятелски усмихващи се железничари надникнаха навън. Железничари? Разбира се, бяха преоблечени хора от групата. Единият взе тапицираната чанта на Ласитър, после двамата се протегнаха и го издърпаха във вагона. Плъзгащата се врата се затвори след него. След силната слънчева светлина навън сега му се стори, че е в пълна тъмнина. Трудно беше да се разпознаят размитите, призрачни фигури. Той сне стетсъна^[2] си и се усмихна приятелски на групата, но изведнъж бе обкръжен от много мъже, които го повалиха, хвърлиха се върху него и го заудряха и заритаха, където сварят.

Ласитър искаше да протестира и да обясни на тези скапаняци кой е, но в същия миг схвана, че се е качил не където трябва. Онези бандити, които шерифът очакваше след моста над Грийн Ривър, отдавна се бяха настанили във влака. Само дяволът можеше да знае къде бяха останали банковите служители и хората от специалната група.

Вместо да протестира, започна да се съпротивлява с юмруци, ритници и удари с глава. Удряше наляво и надясно с невиждана ярост. Мъжете проклинаха, отвръщаха, но бяха обречени. С един удар в главата той успя да се справи с едър мъжага, който се килна назад, блъсна се в стената на вагона, сгромоляса се на пода и не помръдна повече.

— Свършвайте с това копеле! — извика пронизително твърд глас.

Ласитър вече можеше да вижда в полумрака. Това не бяха Побратимите на сатаната. Явно шефовете на Бригада Седем отново се бяха хванали за вятърничави информатори като пияница за шише ракия. В последно време това се случваше все по-рядко. Беше си обещал, че следващия път, когато посети главната квартира на Бригада Седем, хубавичко ще им разкраси физиономиите.

В какви положения генералите около зелената маса го вкарваха постоянно! Това, на което трябваше да устои тук, не беше забавление. Беше борба на живот и смърт, борба за собствената му кожа. Съмняваше се, че във Вашингтон са съвсем наясно с това.

Удаде му се да повали още един. Мъжагата искаше да си върне, но си спечели само едно силно кроше, свлече се на колене и вдигна ръце високо, защото не му достигаше въздух, а после обърна очи като заклано теле.

Ласитър не му обърна повече внимание. С ритник нокаутира още един мъж, след това се надигна и погледна отвисоко като победител. Точно пред него от тъмнината се появи едно брадато лице. Ласитър го заудря с две ръце, но усети, че влакът потегля. Трябваше да успее да слезе, иначе с него беше свършено. На всяка цена, ако не искаше да пътува в дървен костюм. Божичко, Света Богородице! Двама го бяха притиснали и сякаш искаха да изкарат въздуха от белите му дробове. Момчетата си ги биваше, истински бойни петли. И отново тази брадясала физиономия пред него. Това копеле се реваншираше. Удряше като парен чук. Ласитър стенеше и се свиваше при всеки удар, който методично бе отправян винаги в корема. Този страхлив, миризлив скункс. Накрая не можеше повече да се защитава, защото двамата мъжаги го бяха хванали здраво и го държаха прав, иначе щеше да се свлече на колене.

В това време влакът беше набрал скорост. Изглежда, никой не знаеше какво става в този вагон, дори и момчетата в локомотива. Релсите завиха леко, така че колелата на влака простъргаха и издадоха жаловит тон.

Брадатият се озъби като дявол. При всеки удар извикваше нещо средно между „ах“ и „ох“. Изведнъж се наведе напред и изглеждаше, че със серията от юмруци, които отправи към него, иска да направи отвор в тялото на Ласитър, докато той не го ритна силно между краката. Крещейки, брадатият падна и Ласитър си върна с един мощен удар, който не му даде възможност да се измъкне към вратата. Мъжът от Бригада Седем се опитваше да се освободи. Пристъпваше наляво и надясно и удряше, като забиваше юмруци в ребрата на негодниците. Но след секунди всичко свърши. Внезапно увеличаване на скоростта повали всички на пода. Докато нападателите му се окопитят, Ласитър бързо се изправи на колене. Погледът му падна върху изискано облечен възрастен мъж, който беше мушнал ръце в джобовете на тъмносинята си дреха, модел принц Алберт, и наблюдаваше напрегнато бъркотията. Една широка златна верижка на джобен часовник — със сигурност струваше цяло състояние — украсяваше жилетката му. В блестящ кобур, който носеше по мъжки маниер ниско на бедрото, беше пъхнат ценен 45-калибров пистолет от платина, злато и сребро. Прикладът му беше покрит със слонова кост и украсен с резби, които изглеждаха като произведение на изкуството. Мършавото старческо лице беше гладко избръснато. Леко гърбавият, тесен нос и пронизващите очи му придаваха вид на хищна птица. Лешояд.

Сякаш пелена се вдигна от очите на Ласитър. Това не бяха Побратими на сатаната, а Стъпката на Лешояда!

Този толкова елегантен и изискан старомоден мъж се казваше Робърт Биндли и все още, въпреки възрастта си, беше най-опасният от бандата. Бе прекарал много години в различни затвори и четири пъти бе успявал да се измъкне. Вече го очакваха не пазачите в затвора, а палачът. Издирваха го единайсет щата. Искаха го жив или мъртъв и даваха няколкостотин долара награда. В списъците на всички ловци на глави името му стоеше най-отгоре. Досега никому не се беше удало да го пипне. Малцината, които успяха да го проследят, не се завърнаха. На Ласитър му стана ясно защо бандитите бяха във влака. Старите лешояди бяха погодили страшен номер на Побратими на сатаната, като ги бяха изпреварили. Лешояда сега държеше всички козове в ръцете си. Все още се биеше като младеж и по безцеремонност никой не можеше да се мери с него. Всички, които бяха му се изпречили, бяха мъртви.

Тези мисли преминаха за части от секундата през главата на Ласитър. Вече знаеше какво трябва да прави. Удари наляво и надясно, отскочи напред и увисна на шията на стареца, преди той да успее да се отдръпне назад. Някой беше извадил колта от коженото му яке, но никой не бе забелязал паркъра, който носеше от лявата си страна под якето. Докато стреляше по стария мъж, за да успее да застане с гръб към стената, извади старата си двуцевна кримка и я притисна под брадичката на мъжа. Лешояда мигновено изтегли скъпоценния си револвер, но от предпазливост го пусна с неохота на земята. Доста преди останалите беше схванал, че са вкарали във вагона човек с особени качества и бързо размисли какво би се получило, ако го включат в бандата си. Сега обаче лежеше на пода в ръцете на този кучи син, с дулото на отвратителната двуцевка под брадичката си. С това нещо едрият мъж без никакви проблеми можеше да му откъсне главата. За какво биха му послужили после заграбените милиони?

Той удари силно по пода:

— Предавам се! — изкрещя с прегракнал глас. — Всички да спрат! Аз съм в ръцете му.

Ласитър облегна гръб на стената, като продължаваше да притиска към себе си сухите кости на старчето, все едно че беше ухаещо на теменужки нежно създание. Натискаше дулото на паркъра в гърлото му и дебнеше мъжете, които един след друг се изправяха срещу му, ругаеха потиснато, разтъркваха кокалите си и разочаровани, разярени или огорчени пристъпваха от крак на крак. Създаваха отчайващо впечатление. Изглеждаха като мъжете от другата страна на вагона, които лежаха на пода един до друг като сардели. Във влака трябваше да бъдат банковите служители и хората от групата на Бригада Седем, а не бандити. Как са успели да се качат във вагона и да го превземат? Ласитър искаше да си изясни цялата тази бъркотия.

Извика да освободят пленените и старият Лешояд веднага заповяда на хората си. Много неща бяха минали през главата му, но, любопитен по природа, искаше да научи още, докато имаше време. Сега откри възможност да попълни житейския си опит. Току-що бе станал свидетел как сам човек, и то изненадан от хората му, се налага и се разпорежда с тях. Докато освобождаваха банковите служители и членовете на бригадата, той се обърна към Ласитър, като го гледаше в очите:

— Как се казвате, господине? Опасявам се, че ние двамата не сме избрали подходящ момент да се запознаем.

— Аз съм Ласитър! Но защо моментът да не е подходящ? Според мен е възможно най-добрият.

— Мога да ви платя, Ласитър! В състояние съм да ви покрия със злато от главата до петите и ще го направя, ако ми помогнете.

Ласитър се засмя.

— Да помогна на бандата ви?

— Да, на Стъпката на Лешояда. Аз съм Робърт Биндли, ако още не сте разбрали. Ще ви платя колкото поискате. Плячкосахме сто милиона долара. Искате ли половината? Само кажете! Готови сме да преговаряме с вас на всяка цена — обърна се към хората си и гневно изкрещя: — Спрете! Не ги освобождавайте! Завържете всички наново.

Изведнъж онемя, защото Ласитър тикна дулото на оръжието си в устата му. Но нямаше нужда. Хората на шерифа наблюдаваха всичко внимателно и имаха достатъчно време да сложат белезниците на бандитите. Един от командата, преоблечен като железничар, се приближи към тях.

— Аз съм Ел Моирс! — произнесе името си със специфичното гърлено тексаско произношение. — Вие сигурно сте Ласитър? — подаде му ръката си. — Още треперя. Дайте ми стария чувал насам! Хубаво ще го поразкрасим с окови — той вече бе протегнал ръка към красивия револвер на Лешояда. Изправи стареца на крака, за да го провери за други оръжия. Още двама от командата, също преоблечени като железничари, се приближиха към него, като през това време зяпаха Ласитър, сякаш беше рядка птица или змей горянин. Той се изправи и отупа праха от панталоните си. Някъде в полумрака на вагона имаше ръкопашен бой, защото изведнъж двама от бандитите се втурнаха към вратата, отвориха я и понечиха да скочат. Но само за секунди хората от специалния отряд овладяха положението. Старият Лешояд беше окован, така че можеше да прави съвсем малки крачки.

Ел Моирс, водачът на групата на шерифа, отново се обърна към Ласитър:

— Най-малко три пъти си помислих, че ще ви убият. Ранен ли сте? Имаме добър санитар.

— Не си прави труда, мистър Моирс. Всичко е наред.

— Знаете ли, че добре ги понатупахте! — гледаше го преценяващо. — Там отзад има още няколко, които чакат да бъдат обработени. Боже мой, трябва да благодарим на съдбата, че ви изпрати. Дева Марийо, щяха да духнат с всичкото злато, без да можем да обелим и дума. Доколкото успях да разбера — до Грийн Ривър. Там ги очакват още хора и каруци, готови да ги извозят. Хитро измислено! Влакът пристига там около полунощ и трябва да изчака половин час заради идващия. Така биха имали достатъчно време да натоварят. Видяхте ли вече златото? Елате с мен отзад!

Той хвана Ласитър за ръката и му посочи другия край на вагона. От пода до тавана бяха наредени сандъци, покриващи двете стени.

Ел Моирс удари по един сандък.

— Златен пясък, златен прах, парчета самородно злато колкото кокоши яйца, златни зърна и всичко взето заедно струва сто милиона долара.

Ласитър замря. Можеше да си представи колко тежи всеки един от сандъците.

— Как са смятали да го пренесат? — попита той замислен.

Шефът на отряда се усмихна:

— Проблемът им е решен. Вече няма да им бъде необходимо да пренасят каквото и да е. Ще бъдат изправени направо пред бесилката. След час спираме в Беър Ривър Сити. Там ще попитам по телеграфа къде трябва да предадем бандитите.

— Получих информация, че тук евентуално мога да срещна Побратимите на сатаната — обясни Ласитър. — Все още има вероятност да ни изненадат. През цялото време се питам как биха се качили във влака.

Моирс го изгледа смаян:

— Как така да се качат във влака? Че те вече бяха вътре! И ни посрещнаха както и вас. Но никой от нашите не притежава такава сила.

— Моля?

— Аз и хората ми все още не сме толкова изобретателни. Може би по телеграфа ще разберем как ще се уредят нещата. Представителите на банката и Лешоядите ще трябва да се скрият под един покрив. Иначе не би се получило.

— Вижте! — прекъсна го Ласитър. — Аз си блъскам главата как Побратимите на сатаната мислят да задвижат плана си или как биха желали да го направят.

— Побратимите на сатаната отдавна не са само двама — каза Моирс.

— Знам, но не са толкова много, колкото Лешоядите.

Шефът на бригадата отклони:

— Та те въобще не действат в тази област. Преди да наема този отряд, някой ми разказа, че Побратимите на сатаната ограбили банката в Ларами. Но това беше преди две години! Не — Моирс се изсмя. — Това вече е прекалено. Преди две години разбиха каса, като при това разстреляха касиера. Този път всичко се повтаря. Трябва да са плячкосали около сто хиляди долара. Двамата касиери са убити. Внимавайте, Ласитър. Имайте предвид жената. Във всеки случай тя е най-коварната. Не се спира пред нищо. Преминала е всякакви граници. Вместо да спира хората си, те я задържат да не разстрелва който й падне без каквато и да било причина, само защото стои на пътя й.

Ласитър се умисли. Не му потръгна със стоте милиона долара. Качи се в този проклет влак, за да може да пипне най-сетне Побратимите на сатаната. Вече цели три години ги преследваше. Дяволът довя тази мътилка! Вместо да нападнат влака, както бяха дочули разузнавачите на Бригада Седем, те са ограбили банката в Ларами.

Що за разузнавачи бяха назначили в специалния отряд? Щеше му се да разбере истината. Но винаги се изправяше пред един и същи въпрос — информацията на Бригада Седем ли не съответстваше на истината, или имаше предател в играта? Шпионинът, който трябваше да бъде заловен отдавна, изглежда, знаеше със сигурност, че ще бъде изпратен агент от Вашингтон. Вече доста често нещата се подреждаха така.

Трябваше ли да остане във влака до Ларами? Дори ако се насочеше към Беър Ривър Сити, той реши, че е по-добре да слезе, за да информира Бригада Седем във Вашингтон и да разбере дали имат нова информация за Побратимите на сатаната.

Ел Моирс напусна първи влака и забърза към телеграфа. След това трябваше да посети и шерифа. Заповяда на началник-влака да чака при всички обстоятелства. След десет минути се върна с шерифа и с неколцина въоръжени, които шерифът бе събрал набързо. Веднага беше заповядано престъпниците да бъдат свалени, за да отговарят пред съдията и палача на Беър Ривър Сити. Още преди години Лешоядите се бяха записали в историята на Беър Ривър Сити. В едно ранно утро нахлуха в града, застреляха шерифа и помощниците му, а после ограбиха банката. Накрая вилняха в кръчмата на градчето, като изпотрошиха всичко, което можеше да бъде счупено.

Жителите на Беър Ривър не ги бяха забравили, но най-вече съдията, палачът и новият шериф. Бандитите знаеха това със сигурност. Лицата им го показваха твърде ясно.

Ласитър стоеше на перона, когато бандитите бяха свалени под строга охрана, за да бъдат отведени в града. Старият Лешояд беше най-отпред. Блед и вглъбен в мислите си, той още от вагона се вгледа в Ласитър, но не каза нищо. Погледът му говореше достатъчно. Също и погледите на другите. Изведнъж му стана ясно: момчетата го смятаха виновен за провала си.

Да вървят по дяволите!

Последният мъж, съпротивлявайки се на пазачите си, пристъпи крачка към Ласитър и го погледна пронизващо в очите:

— И в ада ще трябва да се проклинаш, Ласитър! Всички сме се заклели да ти отмъстим. Един ден ще се освободим и ще те преследваме, докато те пипнем. Ако пък не се измъкнем, други ще свършат това вместо нас!

Охраната го подкара нататък. Той искаше да каже още нещо, но успя само да се изплюе в лицето на Ласитър, който направи кисела физиономия, дръпна кърпата от врата си, изтри лицето си и я захвърли на земята. Ел Моирс го потупа приятелски по рамото.

— Не го вземайте навътре, Ласитър! Всички ще бъдат утре в ада заедно с проклетите си желания.

Ласитър се усмихна вяло.

— Вече съм добре — каза той.

— След четвърт час потегляме! Ще дойдете ли с нас до Ларами? Онази уличница може да е там със своите побратими.

Ласитър сграбчи чантата си и се отправи с тежки стъпки към телеграфа. Обърна се и извика през рамо:

— Ако успея!

Моирс се усмихна приятелски и му кимна, после тръгна с големи крачки след задържаните.

Ласитър се свърза по телеграфа с Бригада Седем. Чакаше отвън на слънце, докато пристигне отговорът. През това време влакът отпътува. Както винаги телеграмата от главната квартира на Бригада Седем беше лаконична и язвителна. От скоро време в оперативното отделение зееше дяволски голяма дупка. Този случай само потвърди размера й.

„Вие нямате нищо против стоте милиона долара да бъдат прехвърлени, Ласитър. Имате задачата да арестувате бандитите от Побратими на сатаната. Чакаме рапорта ви.“

Ласитър изскърца със зъби от яд. Изчака листа да се откъсне, сграбчи го, смачка го и го захвърли на земята, въпреки строгите указания съобщения от този вид да се изгарят. Дори и надписът на документи от този вид бе секретна информация. Имаха и специален печат тези самомнителни копелета. Но в случай като този не важаха.

Той напусна сградата на телеграфа. Пред вратата стоеше просяк. Ласитър се спря и бръкна в джоба си, намери един сребърен долар и го хвърли в шапката му. След това продължи пътя си.

— Много ви благодаря, господине! — провикна се просякът подире му. — Мога да ви предскажа бъдещето.

Ласитър спря и се обърна.

— Искате да ми предскажете бъдещето?

Мъжът кимна. Той беше сляп. „Инвалид от войната“ гласеше табелката, която висеше на врата му.

— Сляп съм! Но зная как изглеждате. Вие сте едър мъж.

— Разписанието за следващия влак към Ларами стои някъде на табелата отпред — каза Ласитър. — Но може би ще ми кажете дали ще си намеря някое хубавичко агънце за през нощта.

— Искате да знаете къде, а, господине? — той направи една крачка.

— Всъщност не! Ако съдбата е предопределила това, щях вече да съм я срещнал. Или греша?

— Така и ще стане, господине, и заради нея ще изпуснете три пъти влака.

Ласитър се разсмя и хвърли още един сребърен долар в шапката му.

— Благодаря — каза просякът. — Оглеждайте се! Поели сте по опасен път.

— Така е — отговори Ласитър. — Затова държа очите си винаги отворени.

Той продължи бързо напред.

— Дебне ви близка опасност, господине.

Той вдигна ръка, за да покаже, че е разбрал, но в същия миг си спомни, че просякът не би могъл да види жеста.

— Добре, ще внимавам.

2.

Тя беше прелестна като всички грехове на света и тъмна като нощта. Обратното сигурно също важеше.

Ласитър имаше намерение да се избръсне, да си облече чиста риза и да отиде да обядва в ресторанта, но внезапно тя застана на вратата с вързоп бельо в едната си ръка.

— Може ли да вляза? Трябва да сложа чисти чаршафи на леглото ви.

Той се обърна и видя нещо, от което му спря дъхът. Тя носеше черна рокля, дълга до земята, плътно прилепнала по тялото. Европейските черти издаваха, че е мулатка, а също и тъмната коса, която не беше ситно накъдрена, а на едри вълни. А кожата й? Явно произходът й беше от Централна Африка. Носеше дъха на горещото слънце и на саваната. Тъмните й очи блестяха, гледаше го с истинско възхищение.

— Здравейте — каза той и посочи леглото, като не преставаше да я наблюдава. Момичето беше високо и слабо. Добрият дядо Господ й беше спестил всичко, което при други жени беше с килограми повече. — Не знаех, че в Беър Ривър Сити има толкова красиви камериерки, иначе отдавна щях да се отбия тук.

Думите му имаха фатален резултат. Тя се отправи към леглото, като люлееше предизвикателно бедрата си. Искаше да му се хареса и когато усети погледа му, сладкото й задниче направи пълно завъртане. Докато пъргаво се въртеше, за да оправи завивките, пълните й гърди прелестно трептяха.

— Аз съм съдържателката на хотела. Но понеже никой не би работил при една черна, се справям сама, и то по-добре, отколкото с чужда помощ.

Кръвта се качи в гърлото му.

— Извинете! — промълви той.

Тя отново се обърна и извади чаршафите.

— Бях съвсем млада, когато се омъжих за съдържателя на хотела, но двамата започнахме да се самоунищожаваме, защото и най-голямата любов не може да запълни липсата на клиенти.

Ласитър пристъпи от другата й страна и се наведе към ръката й. Тя го погледна и се разсмя.

— Не за първи път гости на хотела ме вземат за камериерка. Това не ми пречи. По-рано се стрясках, но сега е друго.

Жената сви старото бельо и го захвърли пред вратата. Той й помогна да застеле новото.

— Какво стана по-нататък? — попита Ласитър любопитно.

Тя го загледа и очите й отново блеснаха като пламъци.

— Хората от Севера ме считаха за камериерка, а съпругът ми за вдовец.

— По това време прокараха железопътната линия?

— Не, това стана по-късно. Първо дойде войната. Мъжът ми искаше да помогне на тези, които искаха да отмъстят на робовладелците. Загина в Бал Рън. Още в първите дни. Научих за това две години по-късно. Едва тогава прокараха железопътната линия.

Тя взе мръсното бельо и тръгна към вратата.

— И откога потръгна работата? — попита Ласитър.

— Войната промени много неща. Хората, които пристигаха тук, за да отпътуват на следващия ден с влак, преспиваха в хотела ми. Бях много щастлива, че вече не им пречеше, дето стопанката на хотела е черна.

— Светът се променя!

Тя отново се усмихна и се вгледа в очите му.

— Да, светът наистина се променя.

Отвори вратата, хвърли му последен продължителен поглед и излезе.

Той стоеше на едно място, взираше се в бялата лъскава повърхност на мебелите и се усмихваше. Поклати глава, облиза пресъхналите си устни и каза:

— Ой-ла-ла!

Това беше негов тип жена и очевидно той също й бе направил впечатление. Моментът не беше за изпускане.

Окрилен, започна да се бръсне, после облече чиста риза, намъкна се в изискания си жакет и разреса косата си пред огледалото. Нахлупи новия си червен стетсън, готов да тръгне срещу целия свят. На вратата се спря, извади старата кримка от кожения си колан и захвърли малкия звяр на леглото. За всеки случай остави 45-калибровия си в кобура.

Само преди секунди слънцето беше залязло. Ресторантът беше добре посетен. Ласитър намери празна маса до прозореца. На улицата, точно пред хотела, един инвалид запалваше уличен фенер. Подсвиркваше си толкова силно, че се чуваше и през стъклата. Със стълба на рамо закуцука весело, подсвирквайки си към следващия фенер.

Изведнъж тя застана до масата с лист и молив в ръка. Гледаха се дълго в очите. Младата жена се засмя неловко.

— Има толкова много работа. От време на време помагам и в ресторанта. Какво ще поръчате?

— Един голям овнешки стек, ако имате.

— Сутринта заклахме овен.

— С боб и чили, ако може!

Тя си записа, без да сваля поглед от него.

— Мога да ви препоръчам само червено вино. Имаме леко от Мексико и малко по-силно калифорнийско. Не, точно обратното — поправи се тя.

Той се усмихна, беше успял да я смути. Е, поне малко.

— Както винаги, предпочитам по-силното.

Тя се засмя притеснено, благодари и тръгна към кухнята. Малкото й закръглено задниче се въртеше предизвикателно. Не се обърна назад, усещаше, че той я следи с поглед.

Не му се наложи да чака дълго. След минути му поднесе ястието, неотклонно следвана от едно глуповато бяло момиче. Келнерът донесе виното. Съдържателката взе бутилката и напълни чашата, след което внимателно я постави на масата. Ласитър плати и кимна вежливо.

— Желая ви добър апетит, господин Ласитър! — каза тя с такава нотка в гласа, че кръвта запулсира във вените му. — Ако не ви е вкусно, всичко остава за сметка на заведението. Същото важи и за стаята.

Преди да успее да отвърне нещо, тя се отдалечи, последвана от келнера и светлото момиче. Гостът започна да се храни. Ястието беше прекрасно, а виното — калифорнийско или от Мексико — още повече. По-късно келнерът и момичето отсервираха — Ласитър похвали обяда и поръча да благодарят на готвача. След като двамата се прибраха, тъмнокожата красавица донесе още една бутилка червено вино.

— Чух, че сте доволен — каза тя. — Ресторантът ни не е на загуба, затова ви подарявам това шише вино.

Едрият мъж отговори с привидно сериозен глас:

— Само ако заведението ми прави компания при консумацията!

Двамата се погледнаха и се разсмяха.

— Заведението ще ви прави компания, господине. Само трябва да почакате представителят му да си донесе чаша.

Стегнатите й гърди се поклащаха в такт, когато се устреми към кухнята. Бялото момиче беше останало там, келнерът не се показа повече. Времето напредна. Повечето от посетителите напуснаха ресторанта. Тя се върна и седна до Ласитър, който галантно й напълни чашата. Погледите им се срещнаха над искрящото вино, потъвайки един в друг. После и двамата отпиха едновременно. След като свършиха с питието, тя докосна ръката му.

— Знам, че съм тъмнокожа. Всеки ден го виждам в огледалото. Няма нужда да ми го казваш, но се опасявам, че се увлякох по теб. Сигурно ми е орисано да се влюбвам винаги в едри мъже, особено ако са огромни като теб. Моят мъж беше също така снажен. Това обаче не значи, че лягам с когото и да е.

Той я погледна прямо и нежно докосна устните й.

— Не говори повече!

Двамата станаха.

— Тогава да не си губим времето тук! — каза тя с дрезгав глас. — Но нека да не сме в твоята стая. Живея три стаи след твоята. Отворено е. Светни си и ме изчакай. В барчето има уиски и вино. След десет минути ще бъда при теб. Ще трябва да пооправя тук — погледна го влюбено, прокара пръсти през косата му и се отправи към кухнята.

Той се загледа за миг и излезе от ресторанта. Над стълбището гореше една лампа, но в коридора беше тъмно. Трябваше да брои стаите, за да не се обърка. Щом отвори вратата, го облъхна мирисът на парфюма й. Драсна още на прага клечка кибрит и запали лампата, която разпръсна мека матова светлина. Личеше си, че мебелировката е принадлежала на английска господарска къща. При това името й, Рубироза, звучеше повече на латиноамерикански, отколкото на английски. До стената имаше пиано. Той отвори капака и изсвири няколко такта. Чу я, че идва. Затвори капака, свали стетсъна си и се обърна към вратата. Очите й блестяха като рубини, огрени от пламъка на свещта. Беше смутен от влюбения й поглед. Взе я в прегръдките си, целуна я и затвори за миг очите си. Парфюмът й изостри сетивата му. Пред него не стоеше нежна девойка, а покоряваща жена. Наслаждаваше се на високия му ръст и на мускулестата му фигура. Докосваше го, за да се увери, че е истински. Когато двамата се отпуснаха на леглото, тя простена блажено, защото й беше ясно, че няма да се бави излишно, а направо ще пристъпи към същността. Обви го с ръцете и краката си и започна да се движи едва когато той се изправи на колене. За него това беше игра, на която можеше да се наслаждава с часове. Нямаше опита на Ласитър, затова непознатите пози, които й показа, я възбудиха дотолкова, че имаше чувството, че кулминацията приближава шеметно. Той също се остави на инстинктите си. Жената посрещна екстаза с див вик. Изтощена, мокра и безкрайно щастлива, се отпусна в ръцете му.

— Ще останеш ли поне още малко при мен? — попита го тя, докато устните й изследваха пламналото му лице. — Толкова е трудно да се довериш някому. Разбира се, не искам да се ожениш за мен и да си спечелиш презрението на целия град. Дай ми само няколко дни щастие, Ласитър! Моля те, поне два дни!

Придърпа я към себе си и я целуна. Какво можеше да й каже? Не беше мъж, който знаеше какво го очаква утре. Това, че беше тъмнокожа, нямаше никакво значение, поне за него. Но с такова желание и бяла жена можеше да го постави в затруднена ситуация. Обстоятелствата винаги се стичаха по същия начин. По-младите не го питаха за нищо, защото младостта дяволски малко мисли за бъдещето. Живееха единствено за мига. Обаче с жени като нея беше съвсем различно. Целуна я по шията, устните му се спуснаха по гладкото й стегнато тяло. Тя вплете пръсти в косите му в напрегнато очакване и не го запита повече. Не можа да устои на нежната игра на устните му. Изживяваше екстаз след екстаз. Обеща си да му се реваншира. Едва бяха заспали, когато изгревът ги събуди. Не можа да изпълни намерението си, защото изведнъж земята се разтресе.

Ласитър бързо събра нещата си. Светът не беше се сринал, но определено някъде беше станала силна експлозия. По-точно не къде да е, а в хотела. Но какво беше експлодирало? Ласитър сериозно се замисли. Все още беше сумрачно, но очите му се нагодиха към светлината. Опипвайки, успя да намери дрехите си и да се облече. Рубироза също бе разбрала, че няма земетресение, стана и бързо наметна халата си. Най-после влезе в ролята си на шефка на хотела.

— Боже мой, какво стана? — попита уплашено. Гласът й трепереше.

— Що за човек е твоят келнер? — попита я той. — Ходи ли често на лов със самоделно направени куршуми?

— Моля? Сам да си прави патроните?

След гръмотевичния трясък в сградата беше спокойно, но се хлопаха врати и от всички страни се чуваха разтревожени гласове. Ласитър драсна клечка кибрит, защото не можеше да намери револвера си. Кълбета дим нахлуха в стаята през процепите на вратата. Двамата се закашляха с насълзени очи.

— Боже мой, боже мой! — повтаряше непрекъснато изплашената жена.

Ласитър отвори вратата и двамата излязоха. Коридорът беше като димна завеса. Вонеше ужасно на сяра. Чуваха се силни гласове, макар да не можеше да се види никой. Изведнъж стана тъмно, но той продължи да върви. Жената посегна към ръката му, хвана се здраво и продължи да крачи с него. Гъст пушек излизаше от стаята му. Леглото му гореше. Какво се беше случило, блъскаше си главата тя.

— Мили Боже, кой би искал да те убие? — Рубироза се хвърли на врата му.

Кой би искал?… Не беше се сещал да погледне нещата от тази страна. Да, наистина, кой би искал да го премахне, и то в Беър Ривър Сити? В това забравено от бога място не бе сторил никому зло. Пушекът постепенно се разсейваше. Навън вятърът леко подухваше и тъй като почти всички прозорци бяха отворени, се дишаше по-леко. На стълбището и в коридора се беше събрала голяма група гости на хотела, повечето от които бяха по пижами, а някои — с нощните си шапчици.

Експлозията беше станала в неговата стая. Съблече якето си и се опита да разсее дима. Рубироза, или както близките й я наричаха — Лана, му помогна. Прозорецът беше разбит. Лана имаше право, някой тук сериозно заплашваше живота му. В багажа си не носеше взривно вещество. Бяха сложили бомба под леглото му. Дължеше живота си на предложението на стопанката на хотела да прекара нощта в нейната стая. По дяволите, кому служеха тия хора или пък беше дело на един човек? Дали не се беше удало на някой от лешоядите да изпълни отмъщението си?

Изведнъж в стаята се появи шерифът. Искаше да узнае кой има стари сметки за уреждане с него, но в отговор Ласитър само повдигна замислено рамене.

— Освен ако някой от Лешоядите не се е измъкнал…

— Абсолютно невъзможно е — прекъсна го шерифът. — Не изпускаме хора, които сме решили да окачим на въжето. Какво си мислите вие? Няма съмнение, че човек като вас не може да няма врагове. Отваряйте си очите на четири! Ако пипнем нашия човек, или е също толкова вероятно да са няколко момчета, утре Лешоядите ще си имат компания за ада.

— Утре сутрин? — Ласитър беше смаян от бързината, с която действаха. — Няма ли да има процес?

— Всички мерзавци вече са били осъждани, а някои и два пъти! По дяволите, не! Палачът пристига с ранния влак. Вчера му телефонирах. Вече е почнал да си строи къща, за да не пропилява тридесетте долара, които получава за всяка прокълната душа. Утре ще вземе добри пари. Не съм привърженик на такива зрелища, но едва ли има друг начин да спрем престъпността или поне да я намалим. Никаква милост, абсолютно никаква, към този, който е отнел живота на друг човек безпричинно или пък от алчност! С това е обрекъл душата си на ада. Най-сетне обществото пое отговорността да мисли за жертвите, на които е отнето правото на живот само защото на някой така му е хрумнало. Докъде ще стигнем така? — той огледа стаята. Стените бяха опушени, миришеше ужасно. — Жалко, че не можем да пипнем извършителя! Сега щяхте да сте мъртъв, господине! Всъщност къде бяхте, когато чухте взрива?

Ласитър нямаше да премълчи, но Лана искаше да му спести унижението, защото познаваше шерифа, чието съзнание беше сковано от предразсъдъци. Той не би разбрал как може един бял да спи с тъмнокожа.

— Господин Ласитър и няколко други джентълмена бяха в жилището ми, за да изиграят още една игра карти — обясни тя.

Шерифът я изгледа студено.

— Не бих искал да чуя това, Лана! Съвсем наясно сте как съдията би разгледал случая — хазарт в частно жилище!

— Залагахме само центове — подхвърли Ласитър. Искаше да помогне на Лана да сдържи гнева си.

— Не играехме за пари, просто бяхме се събрали приятна компания, но ако искате, направете протокол.

Стояха в полумрака на стаята и мълчаха. След минута шерифът си тръгна, а едрият мъж събра багажа си. Младата жена се приближи, за да му помогне да пренесе вещите си в жилището й. След това го остави сам. Имаше доста работа в хотела. Ласитър застана до прозореца и плъзна поглед по мрачното утринно небе. Кой го мразеше толкова, че би искал да разчисти сметките си по този начин? Натрапчивата миризма на изгоряло, изпълваща хотела, нахлу и в стаята на Лана.

Отиде до барчето, извади една бутилка уиски и си напълни чашата. Шерифът имаше право. За човек като него беше неизбежно да има много врагове. Доста престъпници беше закарал под бесилката. Това, че си го бяха заслужили, е друг въпрос. Приятелите и близките им виждаха нещата по друг начин. Скоро щяха да бъдат обесени десетината мъже, които той залови. Всички те го мразеха, мразеха го и в мозъка на костите си.

Лана се върна. Беше истински щастлив. Женският инстинкт й подсказа как да разсее мрачните му мисли.

— Никога няма да се случи отново! Назначих неколцина мъже, които ще проверяват всеки посетител и клиент на хотела.

Пристъпи към него, разкопча якето му и го съблече. Ласитър искаше да протестира срещу тази агресивност, защото смяташе да се захване със своите работи. Побратимите на сатаната бяха ограбили банката в Ларами. Поръчението му от Бригада Седем гласеше, че трябва да ги залови незабавно. Главният книжен червей във Вашингтон сигурно вече чакаше рапорта му. Трябваше да вземе следващия влак. В стаята се чу свирката на ранния влак, вероятно пътуващ на запад. Но това значеше, че следващият е за Ларами! Трябваше да побърза, ако искаше да успее. Имаше шанс да попадне на следите на Побратимите на сатаната в Ларами.

Но тъмнокожата красавица прекъсна мислите му, като обви ръце около врата му. Притисна я към тялото си и вдъхна парфюма й. Лана го побутна нежно към леглото си. Предаде се. Така и така беше изпуснал ранния влак.

Милваха се, притискаха се страстно, защото знаеха, че ще е за последно. Разкопча халата й и прокара нежно ръце по тялото й. Изведнъж й хрумна, че сега е моментът да му се реваншира. Тя плъзна тялото си към бедрата му и красивото й лице изчезна между тях. Удоволствието, което му достави, бе върховно. Той отговори равностойно на жеста й.

Когато се събуди, слънцето беше достигнало зенита си. Мислеше си за влака за Ларами, отпътувал отдавна. Надигна се от леглото, въпреки че му оставаха още няколко часа. Лана не беше в стаята. Работата в хотела никога не свършваше. След като се изкъпа и се облече, дооправи багажа си. Старателно сгъна дрехата модел „Принц Алберт“. За нея и за стетсъна в същия цвят беше дал цяло състояние. Винаги, когато му се налагаше да ги тъпче в багажа си, изпитваше неприятно усещане. За щастие, този път щеше да пътува с куфар поне до Ларами, а оттам нататък, ако искаше да пипне Побратимите на сатаната, трябваше да продължи с кон.

Излезе от жилището й. Мина покрай стаята си, където няколко работника се стараеха да заличат следите от експлозията. Неприятната миризма, причинена от взрива, беше изчезнала и сега миришеше на сурово дърво и на прясна боя. Лана се зададе насреща му. Омагьосващите й очи заблестяха, когато сложи ръка на рамото му.

— Върви в ресторанта и седни на някоя маса. След малко ще ти донеса нещо за хапване.

Целуна я леко по бузата и се отправи да изпълни заръката й. Тъкмо беше седнал, когато вътре влезе Моирс. Водачът на специалната група на шерифа се огледа, откри го за секунди и се насочи към него. Протегна ръката си за поздрав.

— Хей, човече, къде се изгуби? Мислех си, че отдавна си отпътувал.

— Остави се! В мислите си съм с единия крак на перона, но виждаш, че съм все още тук, така че сядай!

Моирс седна срещу него.

— Не дойдохте на екзекуцията! Пропуснахте интересна гледка. Всички бандити бяха гладко избръснати. Някой трябваше да ги нарисува, за да им изпратим картината в ада. Представям си какви физиономии биха направили, ако можеха да видят в какъв приличен вид сме успели да ги приведем. Наистина не беше за изпускане! При това заслугата да пипнем тези негодяи беше изцяло ваша.

— Не съм напълно съгласен с вас! — Ласитър поклати глава.

— Защо сте толкова чувствителен?

— Не беше изцяло моя работа, баста!

— Дочух, че са се опитали да ви хвърлят във въздуха. Вярно ли е?

— Да.

Моирс се ухили неуважително.

— Били са абсолютни аматьори или някой сериозно бди над вас.

Лана се насочи към тях, без да е чула за какво става въпрос. Ласитър я погледна и се усмихна.

— Тази нощ си имах ангел-пазител!

— Ще поръчате ли нещо? — попита съдържателката с подчертано професионален тон.

— Не, мадам, след минути ще трябва да отпътувам — отговори Моирс и погледна въпросително Ласитър. — Тук съм само да ви съобщя, че тази сутрин в града видях Емет Невил.

— Трябва ли да съм чувал за него? — Ласитър повдигна учудено вежди.

Моирс се огледа внимателно. Лана отиде до съседната маса, за да вземе поръчката. Заместник-шерифът продължи:

— Мисля, че ви е възложена задачата да заловите Емет Невил, нали? Ако трябва да съм по-конкретен: трябва да пипнете Побратимите на сатаната.

— Да, но никога не съм чувал името на този човек!

— Той е свързан с Побратимите, откакто и Хеърууд е с тях. Доколкото знам, последният е любимият на главатарката им. Предполагам, че Невил е пристигнал с ранния влак.

— Не може ли да го задържите? — попита Ласитър.

— Естествено, но си помислих за вас. Емет е нещо като квартиер^[3] на Побратимите на сатаната.

— Това значи ли, че ще дойдат тук?

— Може би не веднага, но в най-близко време със сигурност. Мисля да не предприемам никакви действия, за да наблюдавам какво смята да прави. Дадох заповед на двама от хората ми да го следят. Надявам се, че така ви помагам! — Моирс стана и потупа приятелски Ласитър по гърба. — Веднага щом моите се върнат или разбера нещо, ще ви информирам. Със сигурност ли ще останете в хотела?

— Може да ме намерите по всяко време тук. Всъщност възнамерявах да хвана влака в четири часа, но ще изчакам, докато хората ви се върнат и докладват.

— И аз бих постъпил така на ваше място, почти съм сигурен, че бандитите ще си спестят екскурзията до Ларами и че скоро ще ни удостоят с присъствието си.

Моирс напусна ресторанта, а Лана се върна разтревожена.

— Искаш да тръгваш, нали? С влака в четири часа?

— Почвам да искам заради теб бандата на Побратимите наистина да се отбие в Беър Ривър Сити. Ако нещата не се променят, утре заминавам за Ларами.

Лана се усмихна и се скри в кухнята. След минути се показа отново с глуповатото бяло момиче и му сервира огромна овнешка пържола.

— Като свършиш с яденето, отиди в моята стая, скъпи! — прошепна тъмнокожата красавица. — Имам работа за около един час, после веднага ще дойда — на висок глас каза: — Приятен апетит, господине!

Той й благодари и се загледа след нея. Можеше не само да почувства, но и да види колко е възбудена. Ханшът й се движеше сладострастно. Беше сигурен, че тя усеща, че я наблюдава. Фигурата й спираше дъха му.

Чувстваше се дяволски добре в този град, разбира се, благодарение на Лана. Не го интересуваше кой знае колко това, че тук имаше някой, който сериозно беше решил да го прати по дяволите. Откакто напусна Вашингтон като агент на Бригада Седем, всеки ден беше между живота и смъртта. Сценарият се повтаряше в различни варианти, но непрекъснато. Беше като в омагьосан кръг. Не че беше свикнал с това, но с течение на годините се бе научил да оцелява. Разбира се, започна да преценява нещата от истинската им страна. Онова копеле щеше да опитва да му види сметката, докато го арестуват.

Още при влизането успя да огледа гостите по масите. Не си създаваше илюзията, че на челото на убиеца има табела, затова да бъде нащрек му беше станало втора природа. Не беше любопитен да разбере кой го следи. Знаеше, че рано или късно ще му се удаде да го открие.

Когато момичето разчисти масата, Лана мина покрай него и му се усмихна, давайки да се разбере, че вече е време да върви, а тя веднага ще го последва. Огромните й тъмни очи преливаха от любов.

Изпи уискито си и тръгна. Трябваше да намери Ел Моирс, който се беше качил в квартирата на шерифа, но погледите на Лана съвсем не го подтикваха да си върши работата. Ето защо реши по-късно да се заеме с това. Качи се по стълбата на горния етаж и надникна в стаята си. Ремонтът беше напълно завършен, но когато вече отминаваше, вратата се отвори и един мъж излезе навън. Едва когато тръгна стремително бързо, Ласитър се обърна, но вече беше късно. Нямаше никакъв шанс, никаква възможност за бягство. На всичкото отгоре се появиха още двама от нишата, която се намираше между две стаи и служеше за килер. От там миришеше на прахове за почистване. Дрехите, които бяха за пране, се спускаха по лъскава пързалка от елхово дърво в огромен кош в средата на помещението. И двамата държаха револвери. Бяха едри мъже, прилично облечени, и затова смяташе, че няма да му се размине. Не ги беше виждал. Дали те бяха сложили бомбата под леглото му? Спря се и вдигна ръце, за да не стане беля. Може би просто всичко е едно недоразумение. Не ги познаваше и нямаше най-малка представа кой може да ги е изпратил.

— Кой сте вие? — попита Ласитър мъжа зад гърба си.

— Жорж Биндли — отговори му веднага. — Предполагам, че името ви говори нещо.

Биндли! Сега вече му беше ясно и като че ли всичко се връзваше. Името съвпадаше с фамилията на Робърт Биндли — изискания, прастар Лешояд, който от тази сутрин бе напуснал завинаги грешния свят. Дали са искали да спасят стария Лешояд, като пратят Ласитър в отвъдното с бомбата, или още си мислеха, че не е късно да го сторят? С какво можеше да им помогне? А може би всичко беше отмъщение.

— Вероятно сте брат на Робърт Биндли?

— Не, негов син!

— Баща ви не е екзекутиран само защото е убил елен в някой резерват.

— Напълно ми е ясно! Не го съдя, макар че не приемах начина му на живот! Но той беше възрастен човек, имаше право на шанс.

— За това е трябвало да говорите със съдията, а не сега с мен!

Синът му беше адвокат и пастор в някаква секта. Беше известно, че се е опитвал да отклони баща си от бандата, но не му се бе удало да го направи, защото сърцето на стария бе от камък, за разлика от набожното на сина му. Изскърца със зъби зад гърба му.

— Молете се! Вие закарахте баща ми на бесилото!

Явно този адвокат раздаваше правосъдие по собствено усмотрение. На Ласитър му стана ясно, че дългите обяснения не биха променили мнението му по въпроса: мъжът искаше да го застреля, защото бе заловил и предал на истинското правосъдие баща му. Старият Лешояд сам си бе виновен, но не можеше да го обясни на фанатичното му синче. Още му се живееше, а и честичко си мислеше за Лана.

Извъртя се светкавично, сякаш че го бе ухапала тарантула, изби колта от ръката на пастора, сграбчи го и се хвърли настрани. Зад тях се разнесоха дяволски изстрели, но благодарение на мълниеносната му реакция куршумите не можаха да го достигнат. Имаше възможност да извади 45-калибровия си. Стреля бързо два пъти, един след друг. Нямаше кой да му отговори. И двамата бяха мъртви. В сградата шумът от изстрелите отекна гръмотевично, човек можеше да си помисли, че хотелът ще се сгромоляса. След престрелката настъпи мъртва тишина. Шокът на гостите и на персонала беше явен. Биндли гледаше замаяно хората си, не можейки да схване, че са мъртви. Изведнъж се обърна към Ласитър и го изгледа с дива злоба и ярост.

— Ти проклето…

Онемя, защото 45-калибровият револвер погали не съвсем нежно врата му.

— Човек като вас не би трябвало да ругае, отче!

3.

Шерифът огледа пренебрежително едрия мъж от главата до петите.

— Задължен съм да ви заявя, господине, че внасяте по всички възможни начини смут не само в хотела на госпожица Рубироза, но и в целия град.

Ел Моирс се подхили скрито. Ласитър само повдигна рамене. Какво можеше да каже срещу това обвинение? Въоръжени мъже бяха отвели сина на Лешояда в кабинета на шерифа. Хората от погребалното бюро изнасяха последния труп сред тълпа от любопитни, които се бяха скупчили на стълбището. Разбира се, главният виновник за драматичните събития беше Жорж Биндли, но Ласитър не разполагаше с никакви улики, които да потвърдят опасенията му, че именно синът на бандита е сложил бомбата под леглото му.

— Двама мъртви и един зад решетките — каза представителят на властта, докато останалите оглеждаха служителите на погребалното бюро. И все пак мисля, че още не сте в безопасност, господине, защото човекът, предизвикал експлозията, със сигурност се разхожда някъде из града.

— Бомбата под леглото ми може да е сложил само оня палячо, който току-що прибрахте на топло! Абсолютно съм сигурен!

Шерифът се взря преценяващо в него.

— За сина на Лешояда ли говорите?

— А за кого другиго?

— Но той отрича! Сам чухте!

— И въпреки това!

— Работата му издаде, че няма никакво понятие от взривни устройства, а при нападението се оказа пълен некадърник. Радвам се, че той и хората му, макар и въоръжени, се сблъскаха с друго мнение по въпроса. Разбирате какво искам да кажа, нали? Съгласен ли сте да повдигнете обвинение срещу него?

— Нямам никакъв интерес да го обвинявам.

— Внимавайте! Струва ми се, че балансирате на много тънко въже и много високо над земята! Той се опита да ви убие, простете, но не мога да ви разбера.

— Трябва да напусна града. Вероятно след като приключим с разговора си, ще хвана влака за Ларами.

Шерифът го гледаше недоумяващо.

— Е, добре — каза накрая, — ще задържа мъжа, докато отпътувате, за да не може да ви последва веднага — вдигна шапката си за поздрав и се отдалечи замислен.

Ласитър и Моирс се спогледаха.

— Бъди внимателен! Може да се окаже, че и други от бандата на Лешоядите имат отмъстителни роднини.

Ласитър отклони въпроса.

— Нещо ново от твоите хора?

— За съжаление — не, но ако чуя нещо, ще се обадя веднага.

Взеха си довиждане и Моирс забърза, за да настигне шерифа.

Лана се върна разтревожена при любимия си.

— Боже мой, когато чух изстрелите, сърцето ми се качи в гърлото. Почувствах, че си в опасност, че стрелят по теб. Кой всъщност си ти? Защо толкова хора желаят смъртта ти?

— Обикновен полицай съм. Това е всичко. Днес сутринта обесиха неколцина бандити. Аз ги арестувах. Близките на екзекутираните се опитват да ми отмъстят.

— За осемте бандити ли говориш? Искаш да кажеш, че ти си заловил тази шайка изпечени негодяи?

Големите й зеници се разшириха от смайване. Ласитър целуна връхчето на нослето й и влезе с нея в жилището й.

— Живееш твърде рисковано — каза тя и обгърна врата му с ръце. — Откажи се от тази работа и остани при мен. Ще бъдеш шефът, а аз — камериерката, така гостите няма да се притесняват. Но доколкото те познавам, ти си си наумил да довършиш започнатото и никой няма да може да те спре. Боже мили, само като си помисля, че тук, в собствения ми дом, някой се опита да те убие!

Целунаха се и забравиха за всичко останало. Бързо се освободиха от дрехите и се хвърлиха в широкото легло, забравили за околния свят.

Минаваше обяд. Някои все още се хранеха, а други отиваха на работа. Всичко това не ги интересуваше. Съществуваха само те и никой друг. Кулминациите следваха една след друга. Тъмнокожата жена стенеше и крещеше от удоволствие, забивайки ноктите си в гърба му. Любиха се, докато не им останаха сили. Накрая се отпуснаха в леглото задъхани и изпотени, но щастливи. Със затворени очи и хванати за ръце постепенно се предадоха на съня. Навън валеше. През отворения прозорец нежният вятър се вмъкна в стаята и разхлади сгорещените им тела. Чу се свирката на отпътуващ влак — два пъти продължително и веднъж кратко. Ласитър надигна рязко глава. Влакът в четири часа! Само след няколко минути щеше да отпътува. Отчаяно се отпусна обратно в леглото. Лана се разсмя сънливо и без да отваря очи, се притисна към него, прошепвайки нежно:

— Това е знак на съдбата. Оставаш при мен. Още няколко мига, но трябва да ми повярваш, че за мен ще бъдат цяла вечност.

Когато се събуди, тя стоеше до леглото, спретнато облечена. Усмихна му се снизходително: преди час беше слязла долу и бе успяла да свърши доста работа.

Слънцето едва беше залязло. Тайнствени сенки започнаха да се спускат над градчето.

— Ел Моирс е долу. Казах му, че си при мен и пишеш писмо, но че ще слезеш веднага да го видиш.

— Какво ти каза?

Лана затвори очите си с престорена досада.

— Каза, че е важно, но можеш ли да ми обясниш какво при вас, мъжете, не е важно?

Ласитър се измъкна с един скок от леглото. Тя се отправи към вратата, но преди да излезе, се обърна.

— Ако чувстваш коленете си омекнали, да знаеш, че вината е в мен.

Разсмя се бурно и побърза да се измъкне. Високият мъж викна заканително след нея:

— Почакай само да се мръкне съвсем!

— Нямаш представа колко ще се радвам — прекъсна го тя и хлопна вратата след себе си.

Ласитър изруга. Старият просяк май правилно му бе предсказал. Досега изпусна два пъти влака за Ларами. Следващият тръгваше утре в осем. Този път наистина се надяваше да напусне Беър Ривър Сити, но както беше тръгнало, нямаше да се учуди, ако предсказанието се изпълнеше изцяло. Нищо чудно Моирс да му съобщи, че Побратимите на сатаната са се запътили към градчето. Закопча колана с кобура, пъхна паркъра вътре, навлече якето и нахлупи стетсъна си. Моирс го чакаше на рецепцията. Когато Ласитър заслиза по стълбите, той тръгна към него. Ухили му се широко. Изглеждаше доволен. Нямаше съмнение, че носи добри новини. Здрависаха се и той издърпа Ласитър настрана.

— Представете си само! Емет Невил си е присвоил плячката от обира в Ларами и се е отцепил от Побратимите.

— Откъде научихте това? — попита Ласитър изненадан.

Моирс изсвири през зъби и се ухили. Това беше целият му отговор.

— Убеден съм, че вече са по следите му — допълни многозначително. — Хеърууд и всички останали от бандата са достатъчно опитни, за да открият посоката му.

Огледа се внимателно дали някой не би могъл да го чуе:

— Предложението ми е да пипнем хубавеца, да приберем плячката му и да изчакаме останалите от бандата. Дамата, която ги ръководи, е отмъстително същество, не би го оставила да се измъкне, дори ако й беше задигнал само пет долара.

— Познавате ли Лейла Брекфорд и братята й?

— Чувал съм достатъчно за тях, за да мога да ги нарисувам. Знаете ли историята на Хемънд?

Ласитър поклати отрицателно глава.

— Хемънд й оспорвал водачеството. Около година трябва да й е бил любовник, но му дошло наум, че той трябва да бъде шефът на бандата, най-малкото защото когато се любели, той бил отгоре. Всичко това довело до кратък, но ожесточен спор. Хемънд заявил, че курви има навсякъде, колкото си искаш, и тя трябва да върви по дяволите. Накрая се стигнало дотам, че му извадила очите пред всички. Не мисля, че Невил е на прав път. Но добре дошло за нас — засмя се и го тупна по гърба. — Ще го пазим от отмъщението й.

— Знаете ли къде се намира сега?

— Покрил се е в ранчото на свой стар приятел, с когото са се били заедно по време на войната в Рио Гранде.

— Ранчото някъде наблизо ли е?

— Не задавайте толкова въпроси! Ако искате да работите с мен, просто оседлайте коня си. На тъмнокожата си приятелка можете да кажете, че ще се върнем след няколко дни.

Копелето все пак беше забелязало. Защо пък не? С нищо не се опитваше да прикрие връзката си с Лана.

— Трябва да си намеря кон на първо време!

— Знам, затова съм довел един със себе си. Едър, издръжлив кафяв жребец, малко раздразнителен, но иначе е отлично животно.

— Колко струва?

— Нито цент. Принадлежал е на Жорж Биндли. Реквизирах го, за да не може фалшивото религиозно копеле да ни последва. Не се притеснявай! Язди го спокойно! Бедното създание ще ви бъде благодарно, защото не е видяло добър живот при онзи фанатичен темерут.

— Къде ще се срещнем?

— Става ли след десет минути пред часовниковата кула?

— Разбрано.

Вдигна си ръцете и ги удари във въздуха, после бавно се запъти към изхода. Ласитър го проследи с поглед. Когато се обърна, Лана стоеше пред него.

— Значи довечера нищо няма да се случи? — гласът й издаваше, че е леко огорчена.

— Така е.

— Завинаги ли се разделяме?

— Не, след няколко дни ще се върна, мила — прегърна я и целуна предпазливо, защото гостите и персоналът бяха в приемната.

— Обещаваш ли?

— Обещавам и се заклевам, прекръствам се и съм готов да изям шепа пръст.

Тя се усмихна и го целуна нежно по страните.

— Да ти приготвя ли нещо за из път?

— Не би било лошо.

Целуна го и тръгна към кухнята. Беше оседлал кафявия кон, когато тя отново се появи с книжна кесия в ръка. През това време той още се занимаваше с животното, което засега беше кротко като агне, но когато понечи да сложи юздите, се опита да го захапе. Ласитър го удари през ноздрите така, че то се изправи на задните си крака. Едрият мъж се разсмя.

— Жълтозъбо говедо такова! — измърмори и се обърна към Лана, която в това време се беше приближила към него.

— Успя ли да те захапе? — попита тя и окачи торбичката с храната на седлото. Погали внимателно коня по шията.

— Опита се — приближи се към нея и я прегърна. — Пред теб стои едно проклето вероломно добиче.

Жената говореше нещо ласкаво на животното и галеше кафявите му ноздри. Жребецът стоеше пред нея като невинен младенец. Но когато се прегърнаха, за да се целунат и сбогуват, четирикракият кучи син отново се опита да хапе. Ласитър усети отрано намеренията му и се закани с юмрук.

Това помогна.

Моирс се хилеше доста нахално, когато Ласитър спря пред часовниковата кула.

— Голям юначага е жребчето, нали?

Ласитър се усмихна през зъби. Ел яздеше едър кокалест сив кон.

— Само ние двамата ли ще бъдем?

— Не можем да тръгнем цял полк срещу човек като Невил, въпреки че не би било зле. Ако постъпим така, онова копеле ще се досети, че има нещо гнило. Сега приличаме на двама обикновени каубои. Надявам се наистина да ни сметне за такива!

Ласитър не му зададе повече въпроси. Отпуснаха юздите на конете си и скоро излязоха извън очертанията на градчето. Слънцето скоро щеше да залезе. Докато беше още светло, яздеха по главния път, а след това отбиха по един черен, извеждащ в обширна долина. Малки горички покриваха местността. Светлината вече почти не проникваше между дърветата. Бяха прекосили две горички, когато сред гъстата растителност се показа едно ранчо. Моирс спря в прикритието на шубраците, а другарят му последва малко по-късно примера му.

— Няма никаква светлинка — каза високият мъж. — Изглежда, са подготвени за посещението ни или пък птичките вече са излетели?

Първите звезди вече бяха изгрели, но нощта бе тъмна. През гъсталака не се виждаше нищо.

— Емет Невил трябва да е наясно с какво се е захванал — каза помощникът на шерифа. — Приятелите му също осъзнават сериозността на положението. Следователно поведението им е съобразено със ситуацията. Няма да ни е никак лесно!

Вдясно от тях, под дърветата, прошумоля нещо. Ласитър инстинктивно посегна към паркъра си, когато забеляза надничащ силует в клонака. Мъжът се приближи към тях, а Моирс го представи:

— Това е Ед. Сега ще разберем как стоят нещата с нашия приятел, изоставил побратимите си.

Ласитър погледна новодошлия с интерес. Значи все пак Ел беше оставил хора на пост, за да се подсигури. Моирс се приближи към Ед и говори известно време с него толкова тихо, че Ласитър не можа да долови нищо. След това се върнаха при него. Ел ги представи един на друг.

— Ед, един от хората ми!

— Здравейте — каза Ласитър.

Ед само му кимна сдържано. Беше около трийсетте и имаше приятно, вдъхващо сигурност лице.

— Четирима са — обясни Моирс, — изнесли са се от къщата и са се скрили в големия хамбар. Там има и оседлани коне. Отзад са пробили стената, за да могат, ако се наложи, да се измъкнат, без да бъдат забелязани. Но Ед предполага, че оттам могат да нападнат, ако някой се опита да проникне в къщата.

— Да заобиколим по обратния път — предложи Ласитър.

— Ед ще подпали нещо наблизо! — обясни Моирс. — През това време ще се промъкнем до плевнята и когато изхвърчат навън да гасят пожара… пиф, паф, пуф нали знаеш приказката за трите прасенца? Ще ги разбием, без да разберат откъде им е дошло. И адиос, амигос!

— Малко не ми се вярва да се втурнат да спасяват една съборетина и да зарежат сто хиляди долара — подхвърли Ласитър.

— Трима от мъжете са прекарали половината от живота си в този дом — каза Ед. — Освен това те познават стойността само на два — или тридоларова монета. Вероятно и двайсет долара, но какво може да се направи със сто хиляди долара, те не са никак наясно. Просто е излишно да ви обяснявам, че за човек, прекарал по-голяма част от живота си в този пущинак, парите остават някак встрани. И ако могат да боравят с тях, не значи, че са наясно с истинската им сила.

Ласитър разбра, че няма смисъл да ги убеждава да предприемат друга тактика, въпреки че лично той би подхванал нещата по коренно различен начин. Слезе от коня си и го завърза за едно дърво. Ел го последва, а през това време Ед се скри в шубраците.

— Ще се върна след десетина минути — каза Моирс и тръгна напред, последван от Ласитър, който не можеше да се отърве от усещането, че спътникът му е скрил още дузина от хората си в драките. Под закрилата на тъмнината успяха да се приближат на около двеста ярда от хамбара и по-нататък продължиха с пълзене. Пламъците обгърнаха къщата и я скриха от погледите им. Ласитър лежеше напрегнат до Моирс, очакващ Невил и хората му да се втурнат да гасят пожара. Искрите се издигаха все по-високо и по-високо, но на фона на силната светлина не се забелязваха никакви фигури. Огънят започна да приближава към скривалището им. Ел стана неспокоен. Трябваше да се изтеглят назад, защото пожарът бързо се разпростираше. Пламъците сякаш достигнаха и обгърнаха небето. Когато покривът на горящата сграда рухна, хиляди искрици се пръснаха в нощта. Ласитър и Моирс не бяха заети да наблюдават играта на светлината. И двамата се бяха втренчили в широко отворената порта на плевнята, която скоро се скри сред оранжевите лапи на пожара. Внезапно Моирс изруга високо, изправи се и затича напред. Ласитър го последва, без да се колебае. Хамбарът беше празен. Нямаше и следа от оседлан кон. За съжаление Емет Невил и хората му не се бяха подали на провокацията и сега най-вероятно яздеха някъде на свобода. Изглежда, че все пак Невил беше успял да обясни на хората си каква е стойността на сто хиляди долара.

— А сега какво? — Моирс гледаше с празен поглед към Ласитър.

Огненият блясък се отразяваше в очите им. Къщата се срина под тежестта на жълто-оранжевата чудовищна паст, която сега се устремяваше, незаситила глада си, към плевнята. Високият мъж последва Моирс, който побърза да излезе, преди огънят да е преградил изхода. Ел беше извън себе си от яд, псуваше и не можеше да си намери място. Заедно огледаха задната стена, където дъските бяха махнати, промъкнаха се през отвора и се спогледаха с разбиране. Тук, а не в гъсталака, трябваше да причакат Невил и хората му. Вече бяха изпуснали златния си шанс. Ласитър тръгна мълчаливо напред.

— Стой ниско долу — изсъска Ел. — Може да се спотайват някъде съвсем наблизо.

— Може да си сигурен, че вече са през девет планини в десета — отвърна едрият мъж и се отдалечи към хамбара. Горещ въздух и дим излизаха през отвора.

— Мръсниците му с мръсници, винаги успяват да се измъкнат! Вече почвам да си мисля, че съдбата покровителства такива като тях. Няма да се откажем току-така, трябва да ги последваме.

— В тая тъмница? — попита учудено Ласитър.

Отдалечиха се на безопасно място от горящата постройка. Нощта стана светла като ден. Ако бяха изпуснали игла, нямаше да им бъде трудно да я намерят. Огънят бушуваше и се извиваше като древно чудовище, което иска да погълне всичко, изправило се на пътя му. Скоро Ед ги настигна и продължи да язди с тях.

— Не успя ли да ги видиш? — изкрещя му Моирс.

— Не, а вие?

Ел отново изруга както само той можеше да го прави.

— Духнали са с парите, нали? — попита Ед.

— Не биха го направили, без да ги вземат — викна гневно Ел.

— Накъде сега? — попита задъхано Ед, поглеждайки първо Моирс, после Ласитър. Вместо отговор и двамата повдигнаха рамене. Ед не издържа и заруга на свой ред. — По дяволите, трябва да тръгнем след тях, и то веднага! Стоте хиляди долара са им дали крила.

— Тъмно е — подхвърли Ел.

— Трябва да изчакаме да се развидели — подкрепи го Ласитър.

— Но те са някъде съвсем наблизо! — помощникът на Моирс настояваше на своето. Потеглиха напред, оставяйки злокобната гледка, напомняща за поражението им, след себе си. Беше достатъчно светло, за да забележат оставените следи.

— На север! — установи на мига Ел.

— Предположението ми се потвърждава. Тръгнали са към планината Уосач, където могат лесно да се укрият. Ако побързаме, можем да им помогнем да не се разкарват дотам — каза Ед.

— Тъмно е — знаеше си своето Моирс, но в гласа му вече се долавяше колебание.

— Знаем посоката, трябва да сме последните глупаци, ако чакаме някой да ни донесе запалени фенери — предизвика го Ед.

— Наясно са, че можем да решим да ги последваме. Опасността не е само в това, че могат внезапно да променят посоката си, но е и твърде вероятно да са ни устроили някъде засада, на която в тази тъмница ще се натъкнем с двата крака — обясни Ласитър.

Размишляваха, разменяха си погледи и се взираха в него, очаквайки да промени становището си.

— От мен да мине — съгласи се най-накрая.

— Ще си отваряме очите на четири — успокои го Моирс и го тупна по рамото.

Тримата мъже се отправиха към конете си твърдо решени да успеят.

4.

Звездите бавно угасваха една след друга. Утрото се събуди сред възможно най-мрачното и сиво небе. Емет и приятелите му още не се бяха отказали да достигнат планината Уосач, но преследвачите им забелязаха по следите, че един от товарните коне е започнал да накуцва, следователно бандитите щяха да забавят ход. Както и предположиха, Невил и приятелите му скоро спряха да почиват. Установиха се край едно поточе. Гъста мъгла се стелеше от двете страни на рекичката. Моирс съобщи, че са си направили лагер под две големи дървета до самия бряг и че само един е оставен да дежури. Останалите си бяха приготвили постели от трева и шума и бяха заспали, без дори да свалят седлата от гърбовете на четирикраките си помощници. Всичко говореше, че нямат намерение да се бавят излишно.

Ласитър, Моирс и Ед се приближиха до тях приведени, стараейки се да не вдигат излишен шум. Бяха оставили конете си на около петстотин ярда навътре в гората. Ел показа на всеки каква позиция да заеме и предупреди специално Ед:

— Ще се стреля едва когато дам знак, а когато го направя, знаете как да действате!

Ед кимна и ловко запълзя към потока. Моирс обясни всичко и на Ласитър и накрая каза:

— Ако не се предадат, ще ги накараме да им излезе през носа!

Високият мъж изслуша внимателно разпореждането и без да губи повече време, запълзя към едно високо дърво и успя да го достигне, без да бъде забелязан. Остана да лежи под гъстия клонак с паркъра в ръка. Моирс пристигна приведен, беше си спестил излишни усилия, защото бе повече от ясно, че постовите отдавна са заспали.

— Никой да не мърда! — изкрещя високо.

Единият от мъжете стреснато отвори очи, но запази самообладание и се опита да посегне към револвера си. Останалите се изправиха светкавично на крака, но нямаха смелост да направят друго движение.

— Аз съм помощник-шерифът Ел Моирс! — извика високо дългият и сух мъж. — Обкръжени сте! Всякаква съпротива е безсмислена! Ако се предадете, ще се постараем да ви уредим снизходителен съдия. Обещавам ви!

Мъжете не помръднаха. Гледаха го втрещени, все едно че беше привидение, дошло от отвъдното, за да накаже бедните грешници. Само постовият се владееше, но не се осмели да посегне отново към оръжието.

— Кой от вас е Емет Невил?

Никой не му отговори. Само след миг всички едновременно се хванаха за револверите си. Постовият изтегли пистолета си и светкавично се хвърли на земята, за да не бъде примамлива мишена. Моирс не чакаше повече, беше ги предупредил изрично, че ще си имат неприятности. Стреляха едновременно с Ед. Ласитър не се премести и на сантиметър от мястото си. Гледаше гърбовете им и само чакаше някой да се опита да избяга. За негово съжаление не се случи нищо подобно. Ед и Ел стреляха толкова бързо, че никой нямаше възможност да помръдне. Лекият вятър разнасяше облаци прах над водата. Небето се беше избистрило. Ед се изправи и тръгна уверено към бандитите с насочени към тях оръжия в двете си ръце. Ласитър го последва. През това време Ел се занимаваше с багажа им. Четиримата бяха простреляни. Моирс изкрещя победоносно. Ед и дългият се приближиха към него.

— Сигурно е намерил стоте хиляди долара — сухо отбеляза Ед. — Внимавай, доколкото го познавам, сега кучето ще се смахне от радост!

Ел се приближи с претъпканите торби в лявата си ръка. Хвърли ги пред краката им.

— Всички бандити — мъртви, плячката — на сигурно място — отчете гордо.

— Кой от тях е Емет Невил? — попита Ласитър.

Моирс ги заобиколи и тръгна към труповете, сочейки с ръка един обрасъл мъжага. Високият мъж смътно си спомняше описанието, което беше получил от Бригада Седем. Сметна, че Ел не се заблуждава.

— Ще се върнем ли в Беър Ривър Сити?

Ел го изгледа недоумяващо, имаше опасност очите му да изскочат от орбитите си.

— Моля? Мислех да останем тук, за да изчакаме Побратимите на сатаната, които със сигурност няма да се забавят. Ед ще се върне, за да доведе няколко от хората ми, но на първо време ще отиде да доведе конете ни.

Ед не каза нищо. Обърна се и тръгна, за да изпълни заповедта. Двамата мъже го изгледаха. Моирс се наведе към торбите и с мъка ги захвърли при останалата част от багажа.

— Ще му дадеш ли да занесе и парите?

Ел отново го погледна втрещено.

— На него? В грях ли искаш да го вкараш, човече? Боже мили, ако му дадем да пренесе парите, ще обърне още на първия завой и никога повече няма да имаме честта да го видим отново. Ед не е лош човек, но не е достатъчно надежден. В никакъв случай не би издържал на такова изкушение. Ще завържа торбите за седлата. Така ще бъдат на сигурно място. Сто хиляди долара! Всеки един от нас би трябвало да внимава, за да не му замаят главата. Не, не трябва да изкушаваме Ед!

— Нека да се върнем обратно всички — предложи Ласитър.

— Да се върнем обратно? Това пък защо? Ще яздим към планината Уосач. Побратимите няма да закъснеят. Ще нагласим труповете така, че да могат лесно да открият кривналото от правия път братче — Емет Невил. Обзалагам се с теб, че ще тръгнат по следите ни. Като не открият парите тук, правилно ще заключат, че не могат да бъдат на друго място, освен при нас.

— Но ще забележат, че единият от нас е тръгнал към града!

— Ще заличим следите на Ед, преди да тръгнем.

Ласитър се съгласи, макар че лично той никога не би действал така, но Моирс бе поел командването от самото начало на акцията. Беше късно да се променят нещата.

Слънцето отдавна беше изгряло. Денят бе слънчев и ведър.

Ед се върна с конете.

— Ще вземеш със себе си Раул, а другите четирима — по твой избор. Трябва да побързаш да се върнеш! Ласитър и аз ще оставим ясни дири, за да могат Побратимите лесно да ни открият. Ще ги намерите, следвайки нашите дири. Препускайте, без да щадите конете, независимо дали после ще бъдат годни за нещо.

— Нещо друго? — попита Ед.

Моирс се изхили.

— Ако си схванал всичко, което казах дотук, ще е достатъчно.

Без да му отговори, Ед се отдалечи, водейки коня си.

— Отървахме се от него — каза Ел, когато ездачът се изгуби от погледите им. — В моя край има една поговорка: „Питата се дели по-лесно на две, отколкото на три“, а сега нещата изглеждат съвсем просто.

Смехът на Ласитър секна отведнъж. Моирс сбърчи чело.

— Какво толкова? Да не би да искаш да пипнеш всичко, а? Всичко или нищо, нали? Може би просто си едно алчно копеле! Ще прибера парите сам. Съгласен?

Хвана светкавично уинчестъра си и го насочи към корема на Ласитър. Пушката на едрия мъж беше закачена на седлото му, но пистолетът беше в него. Импулсивно посегна към кобура си, но разбра, че е закъснял. Моирс го изненада със светкавичната си реакция.

— Надявам се най-после да си наясно как стоят нещата — изхили се Ел.

— Така изглежда.

— Беше си чист хазарт, но важно е, че сега всичко ми принадлежи.

— Какво имаш предвид, като повтаряш това непрекъснато?

— Не ми се прави на спокоен! Само да натисна спусъка и ще прелетиш над Мисисипи!

— Знам.

Сто хиляди долара! Помощник-шерифът беше загубил ума си. Реално погледнато, тази сума би завъртяла главата на много хора. Лицето на Моирс се сгърчи. Мислеше да тегли куршума на Ласитър и така да го изкара от играта. На високия мъж му прекипя. Нямаше никакво желание да умира, още повече да се остави да бъде застрелян от някакво си алчно, самозабравило се копеле, решило да прибере парсата за себе си. Посегна с двете си ръце напред, успя да изпревари движението на уинчестъра и го изби от ръцете на Ел, хвърляйки се светкавично на земята. Моирс успя да стреля с револвера си, но изстрелът мина на безопасно разстояние от главата на противника му. Ел се нахвърли върху Ласитър като обезумял. Вместо да прави отчаяни опити да достигне уинчестъра си, трябваше да ползва револвера си, но беше дотолкова излязъл от релси, че не можеше да разсъждава трезво. За сметка на това Ласитър бе много по-бърз. Сграбчи пушката и стовари приклада й върху главата му. Най-сетне успя да го изпрати за известно време в почивка. Изправи се. Беше му дошло на нагорнище. Още малко и онзи мръсник щеше да му види сметката. Седна в тревата и подпря брадичката на коленете си. Мина доста време, докато Моирс дойде на себе си. Огледа се наоколо с мътен поглед, но когато съзря Ласитър, пролича, че постепенно съзнанието му се избистря.

— Ласитър!

— Да.

— Проклет кучи син!

Едрият мъж се усмихна измъчено.

— Сам хвърли заровете си. Всичко или нищо. Сега изгуби всичко.

Ел му хвърли поглед, изпълнен с омраза. Високият мъж се изправи.

— Ако си се оправил, ела да ми помогнеш за багажа!

— Защо ще си стягаме багажа?

— Вземаме труповете с нас и ще се върнем в Беър Ривър Сити.

— Ти искаш…

— Да, искам да съм човекът, който ще върне Емет Невил в градчето и който следователно ще притежава стоте хиляди долара. Това е ход, който Побратимите на сатаната няма да предвидят. Абсолютно сигурен съм.

Отправи се към конете, за да провери дали торбите с парите са завързани здраво за седлата. Започна да оседлава товарния жребец и подвикна отново на Моирс:

— Ела и ми помогни!

Започна да привързва труповете към седлата. Ел се надигна и се дотътри до едно дърво. Подпря се на него и не си направи труда да се помръдне. Гледаше втренчено пръстта и трепереше като мокро куче. Ласитър довърши работата, която беше започнал и доведе останалите коне до труповете. Когато повдигна Емет Невил, Ел се размърда.

— Чакай, ще ти помогна!

Емет или това, което беше останало от него, говореше, че е бил здрав и як мъж, а както и Ласитър се увери малко по-късно — и тежък. Трябваше доста да се напрегне, за да го повдигне. Вените на врата и на слепоочията му се издуха от напрежение, когато повдигна трупа върху седлото. Моирс вече беше до него и помагаше, но изведнъж се хвърли срещу животното и го уплаши, мъртвото тяло се стовари върху Ласитър и го затисна, а Ел се отпусна отгоре му. Възнамеряваше да си върне за поражението, а и позицията, която беше заел, благоприятстваше намерението му. Едрият мъж не можа да освободи ръцете си навреме и лицето му се откри за ударите на Моирс. Ел вложи цялата си сила в боя, пъшкаше и се задъхваше, крещеше и псуваше. Ударите му бяха насочени в челото и в носа на безпомощния мъж. Цветни кръгове и звездички затанцуваха пред очите на Ласитър. Беше му ясно, че още един силен удар в слепоочията ще го довърши. В края на краищата причината за всички неприятности не беше торба брашно или боб, а сто хиляди долара. В интерес на истината това си беше цяло състояние. На всичко отгоре Моирс знаеше, че ако представителят на Бригада Седем занесе парите в Беър Ривър Сити, с работата му на заместник-шериф е свършено. Малко преди да припадне, Ласитър успя да освободи ръцете си благодарение на инстинкта си за самосъхранение. Вдигна ги високо, за да се защити от ударите. Моирс изръмжа от ярост като разярен леопард и събра цялата си сила в ударите, които насочваше към беззащитното му тяло. Главата на Ласитър се мяташе наляво и надясно. Стори му се, че на небето избухна водопад от цветни фойерверки. Със сетни сили успя да ритне самозабравилия се негодник. Помощник-шерифът се завъртя около оста си. В този миг Ласитър успя да се освободи от притискащото го тяло. Секунди по-късно и двамата бяха на крака. Моирс изкрещя диво и се нахвърли срещу противника си. Едрият мъж отстъпи встрани и му нанесе светкавичен удар в лявото слепоочие. Ел се приземи тежко. С лице, заровено в бурените, и с разперени крайници, Ел най-сетне се укроти. Ласитър си отдъхна и отстъпи назад. Сърцето му биеше лудо от напрежение. Гърдите му се надигаха, борещи се за глътка въздух. Пристъпи, залитайки към коня си и без малко да загуби равновесие при качването. Животното размърда уши и се озъби, готово да го ухапе.

— Опичай си ума да не ти вкарам ребрата в белите дробове! — изглежда, заканата свърши работа. Конят изцвили глуповато, наведе глава и ушите му клепнаха виновно. — Така е по-добре; бих казал, че си почти свястно животно — измърмори Ласитър. — Направо си добро момче.

Беше крайно изтощен, но почеса животното между ушите и погали ноздрите му. Звукът, който трябваше да бъде доволно цвилене, звучеше като ода на радостта. Високият мъж имаше чувството, че този див кон започва да се привързва към него. След като си почина малко, обезоръжи Моирс, който все още беше в безсъзнание и привлече труповете до конете. Положи ги напреки върху седлата и ги завърза здраво с въжета, за да не се изхлузят по пътя. Тъкмо повдигаше трупа на Емет Невил, когато нещо зад него прошумоля. Обърна се рязко и видя, че Моирс се опитва да се измъкне.

— Ел, върни се! Накъде си тръгнал, глупако?

Моирс и не направи опит да се обърне. Препускаше колкото му държаха краката. На няколко пъти щеше да се изтърси, но по някакво чудо успя да запази равновесие.

— Ел, мръснико, къде отиваш? — изкрещя диво Ласитър.

Помощник-шерифът не можеше да го чуе и при добро желание. Беше се отдалечил на безопасно разстояние. Миг по-късно изчезна сред предпланинските възвишения. Ласитър изруга, обърна се и завърза конете един за друг. Три минути по-късно пое към Беър Ривър Сити.

5.

Когато по обяд Ласитър се появи на главната улица в градчето, водейки след себе си товарните коне с труповете на бандитите, минувачите му правеха път. Емет Невил не беше известен на местните хора, но другите трима бяха добре познати. Гласовете наоколо се превърнаха в шум като от раздразнен пчелен рояк. И купувачите, и персоналът в главния магазин на гарата изскочиха, за да видят какво става. От всички малки и по-големи улички се стече народ. Едрият мъж следваше сенчестата страна на улицата. Спря пред шерифското управление. Шерифът го беше видял през прозореца и бързо излезе. Докато Ласитър завързваше конете, представителят на властта се спря пред всеки, оглеждайки зловещите и брадясали лица на мъртъвците. Забави се пред жребеца на Невил, защото изчака Ласитър да довърши работата си.

— Този кой е?

— Емет Невил!

— Емет, от Побратимите на сатаната?

— Да, беше се скрил при останалите трима. Кои са другите мъже?

— Почтени и уважавани хора са. Кийтън и синовете му — Мак и Джес.

— Старият Кийтън сигурно е бил приятел на Емет, нали?

— Е, и? Затова ли фермата му е била подпалена и изгорена до основи?

— Просто така се случи.

— Не се е случило просто така. Вие сте го направили, иначе нямаше да ги върнете. Когато са показали носа си от къщата, сте им се нахвърлили като диви хиени.

— Ние?

— Напуснахте града с Моирс.

— Изпуснах го. Един от хората му трябваше да се е върнал тук — искаше да каже още нещо, когато Ед се появи на вратата на шерифското управление.

— Моирс се измъкна с парите, нали? — попита през смях и пристъпи към тях с ръце в джобове.

— Не, парите са при мен.

Шерифът се втренчи изненадано в него.

— И смятате да ни ги предадете, нали?

— Ще ги върна обратно в Ларами, откъдето са задигнати.

— Ти си убил Ел — каза разярен Ед. — Сега, след като се освободиш от труповете, ще си хванеш пътя със стоте хиляди долара в джоба.

— За тая работа ще увиснеш на въжето! — заяви шерифът.

— Моля? Затова, че се върнах с парите, а не се ометох? Всички тук сте превъртели окончателно.

— Но не искате да оставите парите тук, а Моирс, изглежда, е мъртъв — каза представителят на властта със сковаващ глас.

— Добре, обесете ме. Но когато един ден Ел се върне? — Ласитър се засмя пресипнало. — Ще взема наградата за Емет Невил и ще внеса парите в банката в Ларами, за да ме наградят допълнително. През това време се погрижете да набавите доказателства, за да може наистина да ме обвините.

— Ще оставите стоте хиляди долара тук! — заповяда шерифът.

— Знаете, че не можете да ме принудите да го направя.

Отиде до товарния кон, смъкна торбите и ги пренесе до своя, като не преставаше да се ослушва какво си говорят шерифът и Ед. Момчето убеждаваше нещо шефа си, който не се съгласяваше. Високият мъж хвана юздите на коня си и смяташе да се насочи към хотела, когато гласът на шерифа го спря.

— Мога да ви задържа, господине. Вие и без това сте в ръцете ми — сам сте. Как ще се оправите с всички, които са дошли от Ларами за парите. Да не говорим за Побратимите на сатаната!

— Ще ме бутнете в пандиза само ако преди това съм паднал на колене пред вас — каза Ласитър със смях. — Засега обаче не смятам да го правя.

Пресече улицата, като поведе коня за юздите, който упорито искаше да остане да си почива, но щом съзря дебелата сянка пред хотела, изцвили доволно и запристъпва по-бързо. Мъжът прекоси малкия двор и заведе животното в обора. Вратата на къщата щеше да се отскубне от пантите, когато Лана изтича да го посрещне. Втурна се стремглаво към обора и се хвърли в прегръдките му. Целунаха се страстно и без да губят време, се изгубиха в сламата. Но жената разсъждаваше трезво. Знаеше, че е изминал дълъг и изморителен път, че е съсипан и гладен, затова го освободи от прегръдките си и тръгна към вратата.

— Ще ти изпратя прислужника. Остави си нещата тук. Отивам да приготвя нещо за хапване в кухнята.

Той заведе коня си в един свободен ъгъл, свали торбите от седлото и ги закачи на един гвоздей на стената. В обора обаче влезе не прислужникът, а Ед.

— Значи той искаше парите? Застреля ли го? — попита младият мъж и остана на входа с ръце в джобовете.

— Не съм го застрелял! Той изчезна.

— Довел си коня му.

— Омете се на двата си крака.

— Знаех си, че ще стане така, затова не си направих труда да мъкна хората със себе си на вятъра. Ще задържиш парите като примамка, нали?

— Това въпрос ли беше?

Ед поклати глава.

— Така смята шерифът.

— Най-сетне и той да измисли нещо разумно.

Обърна се обратно към стената.

— Побратимите на сатаната са шестима, без да броим женището. Но тъй като е не по-малко опасна от един мъж, по-добре е да ти съобщя, че са седем. Междувременно към тях ще се присъедини и осми.

— За Моирс ли говориш?

— Би трябвало да бъдем нащрек.

— Ще ти помагам — каза Ед.

Ласитър се изправи.

— Слушай внимателно, човече! Ако си с мен само защото си въобразяваш, че ще разделя стоте хиляди долара с теб, си на грешен път. Ще върна парите там, където им е мястото. От мен не можеш да очакваш нищо, освен малка парична награда.

— Знам, че тя е десет процента от парите, които трябва да се върнат. Пет за теб и пет за мен, съгласен?

Щяха да бъдат десет процента за Ед, защото Ласитър нямаше да вземе нищо. Това обаче той не каза, запази го за себе си.

— Не си и помисляй, че ще ме разпънеш на кръст — каза вместо това. — И Моирс не можа да се справи с мен. Вярвам, че и на теб няма да ти се удаде, Ед.

— Аз съм доволен на пет процента. Пет хиляди! Толкова пари няма да получа, дори ако работя два живота. Не е ли така?

— Как смяташ да ми помагаш?

— Ще ти обясня. Мисля, че Моирс се пишеше за всезнайко. Искаш да знаеш къде са Побратимите, нали?

— Да, това е най-важното за мен в момента.

— Предполагам, че междувременно са разбрали, че парите са при теб и че си отседнал в хотела на Беър Ривър Сити.

— Откъде имаш информацията? От Моирс ли?

— Просто изхождам от фактите и имам усещането, че Ел ще се опита да се приближи към хората си, които са му предани и го обичат. Със сигурност ще намери силна подкрепа сред тях.

— Муту трябваше да се върне с останалите хора обратно — подхвърли Ласитър.

— Болен е и лежи при Док. Мъжете не се подчиняват дори и на мен. Сега, след като се разчу, че си отнел парите от Моирс, не мога да разчитам на никого от хората си. Всеки чака Ел да се появи отнякъде и да го помоли за помощ, разбира се, срещу прилично възнаграждение.

Прислужникът влезе в обора.

— Ако знаеш къде е бандата или Моирс, кажи ми!

Прислужникът не каза нищо. Ласитър взе торбите с огромната сума и своя багаж и излезе заедно с Ед.

— Ако на Ел се удаде възможност да насъска хората си срещу теб, няма да се бориш само с осмината от Побратимите на сатаната. Бройката ще се закръгли на двайсет или трийсет.

Високият мъж се спря и се взря в очите на Ед, който спокойно издържа на погледа му.

— Какво предлагаш да правим?

— Остави парите при мен! Ако те нападнат, ще искат да разберат къде са.

Ласитър се изхили, без да каже нищо.

— Идеята не е добра. Не, хич не върви!

Ед повдигна рамене.

— Не ми хрумна нищо по-умно. Трябва да си признаеш, че идеята не е съвсем лоша, но ти не ми се доверяваш.

Ласитър сграбчи чантите с парите и ги захвърли срещу Ед, който реагира мигновено и успя да ги хване.

— Шерифът разказва на всеки срещнат, без изобщо да са го питали, че ти си сложил бомбата в хотелската стая.

— Ще занесеш ли парите на сигурно място?

— Разбира се, но е по-добре да не знаеш къде ще ги скрия.

— Тогава се раздвижи!

Ед му махна, обърна се и тръгна. Ласитър се върна в хотела, където Лана го очакваше.

— Ще живееш вече в моя апартамент — му каза тя, докато преместваше един стол, за да го настани удобно. — Вече казах на прислужника да пренесе нещата ти.

— Няма да стане — прекъсна я той.

Жената го погледна смаяно, но освен учудване, в очите й можеше да се прочете и болка.

— Не казваше ли сам, че ти е все едно какво говорят хората?

— Да. Но вече не е така и не по причини, които ти си мислиш.

— Каква ще е тази толкова важна причина?

Беше се засегнала сериозно. Хвана я за ръката и я притегли към себе си.

— Погледни сериозно на нещата! Преследват ме хора, които знаят за теб и нищо няма да ги спре да те отвлекат, за да ме принудят да им падна на колене.

— Що за хора са това? Да не би да са престъпници?

— Да.

— Но последния път беше при мен и това ти спаси живота — подхвърли тя и го целуна по носа. — Ще се преместиш при мен и няма да се показваш навън. Познавам няколко мъже, които могат добре да те пазят. Тъмнокожи като мен са, но ще се изправят срещу всеки, който вдигне ръка срещу теб. А сега яж!

Искаше да стане, но той я задържа на масата.

— Няма да се преборя с тях, ако се укривам, но мога да ти предложа нещо друго. Дай ми някоя свободна стая и кажи на прислужника да пренесе нещата ми там.

Лана се изправи намръщена.

— Мисля, че с нас нищо няма да се получи.

— Може би. Но трябва да знаеш, че ще остана при теб при условие, че когато поискам, ще ме пуснеш да си тръгна.

Тъмнокожата жена се усмихна влюбено. Изглежда, мрачното й настроение бе заличено от шегата на Ласитър.

— Ще оставя вратата отворена, но си направи сметка колко време не си бил с мен.

Обърна се и напусна стаята. Мъжът остана загледан в нея. Едва след няколко минути се сети, че е седнал да обядва. Беше му приготвила филе на скара. Ласитър започна да яде с вълчи апетит. Накрая тя му поднесе кафе и ябълков сладкиш, който беше правила сама. Ако трябваше да бъде честен, това беше най-вкусният ябълков сладкиш, който беше опитвал. След обяда отидоха заедно до рецепцията. Ласитър се записа в книгата за посетители и получи ключ за стая номер осем. Прислужникът вече беше отнесъл багажа му там. Лана му обясни по кой коридор да мине и му смигна, но така, че само той да забележи.

Когато Ласитър зави на горния етаж, една невероятно красива жена се показа на другия край на коридора. Беше руса, изключително елегантно облечена в рокля от светложълто кадифе, подчертаваща изваяното й тяло. Не можа да си поеме дъх, замаян от срещата с красивата непозната. Тя го погледна със сините си очи и въпреки че беше с една глава по-ниска от него, му се стори, че е съвсем невзрачен. Почувства се като нематериален обект. Не даде да се разбере какво впечатление му е направила, но му се искаше да се върне няколко крачки назад, за да може да я погледа още малко. Сети се обаче, че може би Лана стоеше все още долу. Блондинката носеше обувки с много високи токове и сигурно това я правеше да изглежда толкова висока. Най-сетне можа да продължи пътя си. Само след минута се намери пред стаята си. Влезе вътре и видя, че седлото му беше оставено на масата, багажът му лежеше на стола до нея. Нямаше намерение да подрежда нищо, така и така нямаше да се храни тук. Свали шапката си и захвърли стетсъна върху леглото, а тежкия паркър остави върху багажа си. В този момент на вратата се почука. Отвори и не можа да повярва на очите си. Пред него стоеше онова съвършено русокосо създание, което беше срещнал преди малко. Изведнъж през главата му мина като светкавица мисълта, че Бригада Седем му беше дала описание на Лейла Брекфорд, според което тя беше много красива, но също толкова и опасна. Изглежда, че дървеняците във Вашингтон никога няма да добият представа колко хубава може да бъде една жена по простата причина, че едва ли някога щяха да се разходят на повече от десетина метра от бюрата си. Намираше я поразяваща. Усмихваше се покоряващо и усети, че погледът й му влезе под кожата.

— Здравейте — каза той. Не беше в състояние да изрече нещо друго.

— Вие ли сте господин Ласитър?

— Да.

— Защо не се представихте още когато се срещнахме? — попита го с глас, който можеше да подлуди всеки мъж. — Щях да си спестя пътя до рецепцията — бледожълтата й рокля беше високо по врата, но гърдите й се очертаваха изключително ясно под скъпия плат, тъй като не носеше нищо отдолу. Сложи ръка на гърдите си, за да му покаже, че е останала без дъх, след като е изкачила стръмната стълба. — Може ли да вляза?

Когато една толкова красива жена задава такъв въпрос, не върви да я пита какви са мотивите й. Без да каже дума, отстъпи встрани и държа вратата, докато мине.

Лейла Брекфорд и брат й Бърт бяха родени в Уайоминг. И двамата бяха израснали във фермата на родителите си и вероятно щяха да станат стопани не по-лоши от тях, ако съдбата не се беше отнесла толкова безмилостно с цялото семейство. Линията на Юнион Пасифик трябваше да се разшири и както обикновено за това трябваше земя. В плановете на строителната компания нивите на Брекфорд бяха обозначени като поле, през което щеше да минава новата железопътна линия. В началото се опитаха да откупят земята на Брекфорд и на съседа му. Предложението не беше кой знае колко изгодно, но пък и фермерите не мислеха да продават. Повечето не биха дали земята си и на десетократно по-висока цена, но планът на компанията беше завършен и първите милиони бяха инвестирани в проекта. Ръководителите на сдружението ангажира сбирщина биячи, стрелци и подпалвачи, която започна тормоз над семействата в цялата местност. Повечето от селяните в това число и родителите на Лейла и Бърт Брекфорд, загубиха не само земята, но и живота си. Братът и сестрата повдигнаха обвинение срещу железопътната компания. Процесът се проточи с години. Трябваше да заемат големи суми, за да плащат разноските по делото и накрая го загубиха, без да могат да докажат истината. Освен че загубиха родителите и дома си, се разориха за цял живот. Трябваше да работят ден и нощ до края на дните си, за да изплатят дълговете си. Разбира се, хората, които им бяха заели пари, им вярваха, защото нямаше човек, който да се съмнява, че те ще спечелят процеса и че Юнион Пасифик ще бъде принуден да изплати високо обезщетение. Но при новите обстоятелства трябваше да върнат заемите си до последния цент. Трябваше…

Ласитър затвори вратата и се опита да забрави нахлулите като ураган мисли.

— Седнете, госпожо!

Изгледа го студено. Вече не се усмихваше приятелски. Лицето й не трепваше.

— Това, което имам да ви кажа, се съобщава по-лесно, когато човек е прав — отвърна му хладно.

Наблюдаваше я изчакващо. Опита се да си спомни как си я беше представял през цялото време, но не успя кой знае колко добре. В досиетата на Бригада Седем беше описана много бегло. Най-важното беше, че тя е движещата сила в бандата. Силният й характер се бе формирал по време на процеса срещу Юнион Пасифик. Тя бе направила всичко възможно вестниците да публикуват статии по делото, бе наела адвокат да представлява интересите на селяните и на всичко отгоре бе внесла първите суми за делото, просейки на улицата с шапка в ръка. Вестниците не изпускаха случая и редовно публикуваха снимки на упоритото момиче. Лейла Брекфорд обикаляше и църквите, и баровете, молеше за помощи. Действията й бяха следени от пресата, която винаги търсеше сензации, но по този начин успя да разбуди обществеността и да я спечели на страната на фермерите.

Но в края на краищата, Лейла не успя да постигне никакъв резултат. Брат й и другите селяни се отказаха, отстъпиха, но не и тя. Научи как се пренасят парите от банковия двор до главното административно учреждение в Денвър, а оттам — до банката. Заедно с брат си и някои други младежи от разорени семейства замислиха нападение, което трябваше да бъде направено по перфектен план. Първият обир им донесе двадесет хиляди долара. Вестниците в Колорадо, пък и във всички останали щати по източното и по западното крайбрежие, бяха изпълнени със статии за новата банда. Общественото мнение беше на тяхна страна. Имаше ли друг начин братът и сестрата да защитят правата си? По онова време това беше темата на деня и Брекфорд бяха станали любимци на всички честни хора. Нищо не се промени и когато ударите им не бяха насочени само срещу железницата. Разчу се, че връщат заемите си и че раздават останалото от плячката на бедните, на разорени скотовъдци и земеделци, но всичко се промени, когато Хеърууд — престъпник, ползващ се с изключително лоша репутация, се присъедини с хората си към Лейла и Бърт. От този момент нито цент не бе подхвърлен на бедняк или нуждаещ се. При нападенията вече не се внимаваше да няма простреляни. Често убитите бяха хора, които нямаха никаква вина и с нищо не се противопоставяха. Бандата предприе поредица нови удари, нямащи никаква връзка с железницата. Бяха нападани дори и самотни ездачи или беззащитни пътуващи семейства. Постепенно настроението на обществеността се промени, особено след едно жестоко нападение на отдалечено ранчо. Тогава денвърският всекидневник за първи път ги нарече Побратими на сатаната и така си останаха. Ласитър знаеше съвсем ясно с кого си имаше работа.

— Щом казвате, госпожо, ще уредим въпроса, без да сядаме! — кимна с глава и се усмихна мрачно.

— При вас е нещо, което ми принадлежи — каза тя с неприятно остър глас и мъртвешка физиономия. — Наясно сте за какво говоря и от това следва да знаете коя съм. Още като дете се научих, по-точно трябваше да се науча, да си връщам това, което е мое, а ми е било отнето. Предложението ми е да оставите пакета на рецепцията и никога повече няма да се видим, господин Ласитър! В противен случай трябва да се запознаем официално и съм сигурна, че нямате особено големи шансове.

Изгледа го пренебрежително и се отправи към вратата. Той остана до масата.

— Един момент, госпожо!

Жената се спря на вратата, сложи ръката си на бравата и се обърна, повдигайки въпросително дясната си вежда. Той тръгна бавно към нея.

— Не формулирахте всичко правилно, мадам! — каза, когато застана точно пред нея. — Научи ли сте да си връщате това, което ви принадлежи, а ви е било отнето! Това, което е при мен, не е ваше, а е собственост на банката в Ларами!

Погледът й говореше ясно.

— Точно там смятам да върна парите! Не ви съветвам да се опитвате да ме заплашвате, иначе ще си имате сериозни главоболия. Запомнете това, в противен случай ще се погрижа да свършите на бесилката.

Красивите й очи проблеснаха заплашително.

— Защо не ме задържите сега? — погледът й го пронизваше гордо и триумфиращо.

— Защото не ми трябваш само ти, сладурче, искам ви всичките!

— Собствените ти думи ще те вкарат в пъкъла, Ласитър!

Лейла изсъска диво, блъсна вратата и излетя навън. Шумът, който предизвика хлопването, наподобяваше изстрел на някой от Побратимите.

6.

Слънцето беше залязло, но навън все още не се беше смрачило. Въпреки това, преди да излезе, Ласитър запали нощната си лампа. Лана стоеше на рецепцията. Вечерният влак беше пристигнал само преди минута, но когато го видя на стълбите, изостави новите гости на портиера и се втурна към него лъчезарно усмихната. Наблюдаваше я толкова студено, че сърцето й спря за секунди.

— Вече са тук! — каза и мина покрай нея. — Вече не се познаваме! Трябва да внимаваш! Особено като видиш Моирс — обърна се леко към нея и добави през смях: — Остави вратата си отворена!

Гледаше го с такъв поглед, че се почувства страшно виновен, но само се усмихна и продължи нататък. Едрият мъж пресече ресторанта и се насочи към бара, където се играеха карти. Тази вечер рулетката беше самотна, изглежда гостите нямаха настроение за хазарт. Около една кръгла маса се беше събрала групичка покерджии. До тях трима възрастни господа играеха на седемнадесет към четири. Останалите маси бяха свободни. Огледа се, но както и в салона, не видя нито познати, нито неприятни физиономии. Седна на бара и си поръча едно уиски. Барманът, тъмнокож мъж на негова възраст, се ухили приятелски, разтръска шейкъра и му наля четири пръста от златистото питие. Ласитър му благодари приятно изненадан. Беше „Рий“, най-добрият бърбън от Кентъки, със също толкова добра цена. Но поне беше оригинален! Не можеше да се отрече доброто качество и обслужване в заведението на Лана. Изведнъж Ед изникна отнякъде.

— Охо, уиски! Засрами се, човече! На всичко отгоре не е и някоя парцуца да те подигравам.

Барманът се ухили по-широко. Наля и на него „Рий“: най-доброто кентъкско уиски, отлежавало поне дванадесет години в специални съдове, уиски с гарантирано качество.

— Те са тук! — прошепна на Ласитър, отпивайки от чашата си. — Мисля, че вече са в хотела.

Едрият мъж го погледна втренчено и попита:

— А Моирс?

— Още не съм го срещал, но Хеърууд е тук, както и всички останали, естествено и тя.

— В хотела ли са се настанили?

— Не. Отседнали са в отсрещната къща, но не можах да разбера дали наистина са я купили.

— Тя беше при мен.

Ед се втренчи в него.

— Сигурен ли си?

— Всичко говореше, че не може да бъде никоя друга. Естествено, не ми каза името си директно, но недвусмислено ми даде да разбера, че тя е Лейла Брекфорд.

— Човече, какво искаше от теб?

— Ама и ти си един! Парите, естествено.

— Поискала ти е парите? И е била сама?

— Щом ти казвам.

— И ти какво й отговори?

— Че ще увисне на въжето.

Ед преглътна сухо.

— Казал си й това?

— А защо не?

— Мога само да те посъветвам да си отваряш очите на всяка крачка!

— Сигурен ли си, че са в отсрещната къща? Пита ли шерифа дали не може да предприеме нещо?

— Шерифът? Никой тук не познава тези кучи синове и може да благодари на бога за това. Ако Моирс все пак беше на наша страна… Но така нещата стават много сериозни. Дори местният представител на властта да отиде при Бърт или Хеърууд, всеки от тях ще отрече да е въпросният човек. Кой ще може да докаже противното? Във всеки случай на шерифа няма да се удаде да го направи, а Моирс би могъл. Но лицемерното копеле вече подтичва при тях.

— Скри ли парите на сигурно място?

Ед се задави от смях.

— Ласитър!

Едрият мъж вдигна виновно ръце. Ед изпи уискито си и хвърли една монета на бара. Обърна се и го потупа приятелски.

— Вълците вече се разхождат наоколо, внимавай да не те захапят! Виждаш ли черния отзад в ъгъла? Той те следи, но не питай защо. Отговорът трябва да ти е ясен. Мъжът работи за Побратимите.

Ласитър обърна поглед към бармана, който беше единственият тъмнокож в заведението.

— Не тъмнокожият, под черен имах предвид тъмни коси — обясни Ед.

Той се обърна, но успя да види само гърба на излизащия.

— Съжалявам! Вгледах се в него прекалено дълго и го изплаших — след тези думи приятелят му се отдалечи.

Ласитър изпи още едно уиски, после още едно. Оглеждаше се незабелязано, но тъмнокосият не се появи отново. Навън беше непрогледна нощ. Изпи още една чаша, плати и излезе. В хотела цареше пълна тишина. Във фоайето гореше само една лампа. Огледа се внимателно и се заизкачва по стълбата. Спря се пред стаята си и погледна през ключалката. Вътре беше абсолютно тъмно, а беше напълно сигурен, че е оставил лампата запалена. Значи го очакваха. Воден от инстинкта си, посегна решително към четиридесет и петкалибровия си револвер и сложи ръка на бравата, но все пак успя да се осъзнае навреме и го прибра в кобура си. Отдалечи се бързо, но безшумно. Отдъхна си едва пред вратата на Лана, която, както му беше обещала, беше отворена. Влезе вътре и дръпна резето. Тя беше някъде в тъмнината, усети го по парфюма й. Мина през всички стаи, за да я търси, като навсякъде хвърляше по някоя от дрехите си или част от въоръжението си. Когато спря пред леглото й, не беше останало нищо по него. Не беше заспала, чакаше го. Това го направи извънредно щастлив. Лана протегна ръце към него.

— Най-сетне се сети да дойдеш! Нямаш представа колко дълго те чаках!

Ласитър не каза нищо, само се отпусна върху нея и я прегърна нежно. Нямаше нужда от обяснения. Взаимното им привличане беше толкова силно, че им се струваше, че всичко останало е някъде много далеч. Прегръщаха се и се целуваха със затворени очи, сякаш за да не развалят магията. Тези часове принадлежаха единствено на тях и на никой друг. Обичта ги потопи в един различен свят, където болката и безсилието не съществуваха. Забравиха къде се намират, блаженството ги обгърна като любими деца и те се пренесоха в райските селения. Дивият и непокорен огън в телата им угасна едва с настъпването на утринта, когато за сетен път достигнаха до върховете на екстаза. Тя остана да лежи върху него, а дъхът й изгаряше лицето му. Ласитър я притисна към себе си, целуна косите й и затвори очи.

— Какво правиш с мен? — гласът й преливаше от щастие, но се усещаха и сънливи нотки. — Сигурно ще зачена дете от теб. Момче! Няма да е нито черно, нито бяло, въпреки всичко ще прилича на теб и един ден ще тръгне на училище. И може би също като теб ще има бръмбари в главата.

Лана замълча, после избухна във висок, сърдечен смях. Той чакаше да му каже още нещо, но усети равномерното й и спокойно дишане и разбра, че е заспала. Освободи се предпазливо от прегръдката й, като внимаваше да не я събуди, и стана от леглото. След десетина минути тихо излезе от жилището й.

Денят бавно надмогваше нощта. Навън просветляваше. Само в къщата цареше полумрак. Ласитър извади колта от кобура, бутна вратата и влезе в стаята си. Бяха се отказали да го чакат. Затвори и прибра четиридесет и петкалибровия в коженото си яке. Бяха пушили и лежали в леглото му. Пепелникът беше препълнен с вонящи фасове. Отвори прозореца и се загледа навън. Под него „Мейн стрийт“ лежеше изоставена и тиха. Наблюдаваше отсрещната къща, където, според сведенията на Ед, се бяха настанили Побратимите на сатаната. Всички врати бяха затворени, а капаците — спуснати. Но все пак беше все още рано сутринта. Слънцето още не бързаше да се покаже, но като през всеки божи ден и това щеше да стане. Според неговата преценка оставаха около десетина минути до изгрева. Защо, по дяволите, шерифът не вземаше неколцина мъже и не ги обградеше? Можеше да ги накара за броени минути да прокълнат мига, в който са се родили. Извади паркъра си от багажа, провери дали е зареден и го пъхна в кобура. Излезе от стаята и се стрелна по стълбата. Входната врата беше затворена, но ключът стоеше в ключалката. Щом показа главата си навън, Ед изникна пред него. Идваше му да го попита как го прави.

— Охо, кого виждам!

— Чакаше ли ме? — попита Ласитър и затвори вратата след себе си.

— Всъщност, не. Наблюдавах къщата отсреща.

— Е, и?

— Още не са се размърдали.

— Двама или трима от тях трябва да са прекарали повече от половината нощ в моята стая. Чакали са ме.

Ед поклати глава неразбиращо.

— Не видях никого.

— А Моирс?

— Момченцето още не е пристигнало. Търпение! Сигурен съм, че няма да закъснее. Може би е седнал някъде по пътя за Ларами и чака теб и стоте хиляди долара.

Младият мъж погледна приятеля си закачливо и се усмихна добродушно.

— Извинявай, но тази мисъл ме спохожда няколко пъти през нощта.

— Да върви, ако иска, по дяволите, но едва ли ще му се зарадват. Знае ли шерифът, че негодниците се крият в онази къща?

— Казах първо на него.

— И?

— Бандата не е известна по тези места. Шерифът само е чувал за тях. За Хеърууд също знае от хорските слухове. Страхува се да не се изложи. Оная кучка е ледена като лед. Опитва се да обясни на света, че Адам е произлязъл от реброто на Ева, а не обратното. Да не би да си останал с друго впечатление от нея? Само да я хванем! Макар че съм сигурен, че всеки адвокат ще я извади от пандиза, защото тя умее да се представя за такава, каквато не е.

— Чу ли нещо за сина на стария Лешояд?

— Напуснал е града, но това не значи, че те е изпуснал от очи.

Стояха един до друг, без да разменят и дума, и гледаха къщата от другата страна на улицата.

— Те ни следят! — каза Ед след малко. — Не ни изпускат и за минутка. Дали не чакат да отидем при тях?

— Не знам, но имам усещането, че вече не са там.

Младият мъж се втренчи смаяно в него. Ласитър само повдигна рамене.

— Може да се заблуждавам, но едва ли са толкова студенокръвни, колкото предполагаме. Интересно ми е да разбера колко време ще й е нужно да обясни на шерифа, че Адам е произлязъл от Ева. Сигурен съм, че повече от половината няма да потвърдят доводите й. Сигурно вече са разбрали, че Лешояда и хората му са били екзекутирани в градчето. Типове като тях изпадат при такава новина в шок.

Ед се ухили:

— Ще видим!

— Живея за този миг!

— Искаш ли да пробваме?

Ласитър тръгна, последван от другаря си. Пресякоха улицата. Вратата на къщата беше заключена, но тази към двора стоеше отворена. Прекосиха неприветливия двор. До една купчина пръст бяха изметени пресни фъшкии. Вратата на конюшнята зееше широко отворена, но вътре не се виждаше никакъв кон.

— Имаш право! Измели са се оттук. Разбрали са, че са ударили напразно и са духнали.

— Да се огледаме все пак! Бъди предпазлив!

— Само ще загубим време.

— Няма значение — каза високият мъж и тръгна към задната врата, която също се оказа заключена, но с джобния си нож успя да я отвори. Блъсна я рязко и нахлу вътре с паркъра в ръка.

Ед влезе след него със зареден револвер. Спряха след няколко крачки, за да могат очите им да свикнат с полумрака в къщата. Минаха през всички стаи на горния и на долния етаж, но не откриха нищо интересно. Домът беше празен и изоставен. Във всички стаи на горния етаж имаше легла, а долу мебелировката беше доста оскъдна. Влязоха в кухнята и разбраха, че в къщата доскоро е имало хора. За Ласитър нямаше никакво съмнение, че бандата Побратими на сатаната е била тук и че съвсем внезапно са се изнесли, но не и в панически страх. Навсякъде имаше следи, които ги объркваха, защото се смесваха стари и нови. Когато излязоха на двора и отново се огледаха, Ед изруга ядосано.

— Ако не знаех, че стоте хиляди долара са си на мястото, щях да си заложа главата, че са прибрали парите и са офейкали. Къде смяташ, че са отишли, и защо са напуснали толкова бързо града? Не вярвам да са се изнервили дотолкова, че да не ги свърта повече на едно място. Бих искал някой да ми отговори на тези въпроси.

Слънцето изгря. Петлите започнаха да се обаждат един след друг.

— Със сигурност ще има продължение — каза Ласитър и закри очите си с ръка срещу ярките слънчеви лъчи. — Няма да се откажат толкова лесно от сто хиляди долара. Вероятно се е случило нещо важно, което ги е принудило да напуснат града. Може би са били потресени от факта, че Лешояда и хората му са били екзекутирани, но никога няма да отстъпят без бой такава сума. Никой не би могъл да ме убеди в противното.

Ед го гледаше със съмнение.

— Ще се върнат ли?

Ласитър кимна.

— Да, дори съм сигурен, че ще дойдат направо при мен, за да ми поискат парите, които смятат, че им принадлежат.

— Тогава бъди изключително внимателен! Преди всичко не забравяй Моирс! Ако наистина е при Побратимите, много скоро ще ги заведе при твоето тъмнокожо съкровище.

Високият мъж се изхили.

Ед продължи мисълта си:

— Говоря сериозно. Целият град приказва, че скоро в хотела ще се настани някой, който ще иска всеки да минава през приятелката ти… Ако ме разбираш какво искам да ти кажа.

Ласитър искаше да му забие едно кроше, но Ед се усети и отскочи в страни.

— Само ти казах какво се говори и че скоро може да стигне до ушите на Побратимите. Хората тук не обичат мръсниците.

— Как успяваш винаги да знаеш всичко? С маркуч ли ти вкарват клюките в главата?

Едрият мъж се разхили, а Ед се успокои и пристъпи обратно към него.

— Хрумна ми, че за теб и за жената ще е най-добре, ако…

— Какво ако?

— Ако се преместите някъде, където няма да има значение с какъв цвят на кожата си се родил. Но за това са необходими пари и би било…

— Млъкни! — изкрещя Ласитър.

— Е, беше просто идея, само едно предложение. Тези в Ларами отдавна са отписали стоте хиляди долара.

— Мисля, че трябва да те накарам да си изядеш ушите, мръсник такъв!

Ед вдигна отбранително ръце.

— Няма да говоря нищо повече по този въпрос, но все пак размисли!

— Ще донесеш парите при мен в хотела! След това се омиташ! Ако искаш, върви по дяволите, там със сигурност ще ти се зарадват! — Ласитър кипеше от яд. Обърна се, за да не удари в яростта си човека, когото мислеше за приятел.

Мина през двора и излезе на улицата, която вече се бе събудила. По дървените тротоари крачеха забързани минувачи, а по средата се разминаваха конници и файтони. Прибра се в хотела. И тук всички се готвеха да посрещнат деня. Гостите слизаха по стълбата и се отправяха към ресторанта, за да закусят. Обслужващите тичаха наляво-надясно, за да угодят на всички. Високият мъж влезе в жилището на Лана, но тя не беше там. Слезе обратно в кухнята, където се сблъска с глуповатото бяло момиче. Попита го за стопанката на хотела и разбра, че днес шефката не е идвала на работа. Попита и келнера, но и той му отговори отрицателно. Не беше я виждал тази сутрин и предполагаше, че се е успала. Обхвана го паника. На стълбите срещна прислужника, който отговаряше за етажите.

— Къде е Лана?

— Нямам представа, сър. Сигурно още е в апартамента си.

— Не е. Вече бях там.

— Тогава не знам. Мога да се закълна, че щом не е долу, трябва да е там.

Ласитър взе три стъпала наведнъж, изтича по коридора и блъсна вратата. Обиколи всички стаи. Нямаше я никъде. Беше изчезнала.

Гледаше с празен поглед, коленете му се разтрепериха, сърцето му биеше лудо и имаше чувството, че в стомаха му е заседнал тежък камък.

— Моирс, проклет кучи сине! — промълви безсилно и стисна юмруци. — Ще те довърша!

7.

За малко да разбие стъклото на прозореца с главата си. Прислужникът се връщаше с каруцата от пазар. Отпред на капрата до него стоеше Лана. Както обикновено, беше направила покупките рано сутринта. Щайги със зеленчуци, кошници яйца, току-що заклани кокошки, малки и по-големи чували лежаха в дъното, грижливо подредени. Успокоен, Ласитър се отдръпна от прозореца, за да слезе да я посрещне. Изведнъж усети, че е плувнал в пот, беше леденостуден и мокър, страхът за Лана го беше изкарал от равновесие. Струваше му се, че се касае за собствения му живот. Важното беше, че тя отново е до него. Когато слезе долу, видя Ед на рецепцията, преметнал чантите с парите на рамо. Ласитър се почувства неудобно и тръгна към него, за да му се извини. Младият мъж свали торбите от рамото си, захвърли ги на плота и постави ръката си върху тях.

— Моирс е при тях. Скоро ще пристигнат заедно. Втори транспорт със злато е тръгнал насам.

— Отново ли е влак?

— Не. Транспортирането е поето от Уелс Фарго в пълна тайна: отделен влак само за тях със специално оборудване и с пет или шест вагона. Това са няколко хиляди долара — той потупа чантите. — Лесно се прежалва, но сто милиона!

— И къде са сега? — попита Ласитър.

Ед повдигна учудено рамене.

— Вагоните са тръгнали от Ред Блъф, пресекли са Невада и както следва би трябвало да преминат Грийн Ривър при форт Симънк.

— При Форт Симънк? Да има да вземаш!

— Колоната се води от Сидни Блуд, който се е обадил от Прово.

Ласитър го прекъсна.

— Сидни Блуд! Сигурен ли си?

— Да, много важна клечка е в Уелс Фарго. Познаваш ли го?

— Давай нататък! Това е дълга история.

Сидни Блуд! Колко дълго този кучи син беше по петите му. Беше толкова отдавна, че му се струваше, че му се е случило в друг живот.

— Крайната цел е Денвър. Нататък би трябвало да продължат с коне. Обзалагам се, че Побратимите на сатаната вече са тръгнали натам и че датите на придвижване са научили от Моирс. Какво би могъл да загуби тук? Сто хиляди долара и едно дребно, мръсно отмъщение, а при Грийн Ривър го чакат сто милиона долара. Представяш ли си?

— От кого разбра всичко това?

— От шерифа.

— От този…

— Да, бях му дал това тук да го пази — потупа чантите на плота. — Беше ги прибрал в една палатка. Смята, че Моирс им е подшушнал за маршрута на влака.

— Ще тръгна с тях. Идваш ли с мен?

— А какво ще правим с тези пари? Ще ги вземем ли?

— Дай ги пак на шерифа!

— Да, ще трябва отново да ги сложи под ключ, докато се върнем.

Ед вдигна чантите на рамо. Ласитър добави:

— Всъщност, не! Предай му ги официално и разпиши! Така ще вземеш наградата.

— Но наградата по право принадлежи на теб! Е, добре де, на теб и на мен. И ти ще трябва да се разпишеш, ако предадем парите тук.

— Подписваш сам! И без това няма да можеш да вземеш десетте хиляди долара веднага. Ще минат седмици, докато ги получиш.

— А твоите пет хиляди?

— Няма да ми ги дадат по-рано.

Ласитър го хвана за раменете и го бутна към вратата.

— Накарай ги да ти дадат квитанция и не я забравяй! Пъхни я под шапката си!

— Добре! — каза Ед и забърза развълнуван към изхода. — Връщам се след десет минути.

Ласитър се обърна. Трябваше да си вземе довиждане с Лана, този път за дълго време. В този момент тя се появи заедно с една възрастна жена.

— Лиса, това е господин Ласитър! Бащата на бъдещия ми син. Ласитър, това е Лиса. Тя е шивачка. Повикала съм я да ми ушие някоя друга рокля за времето, когато няма да мога да нося обикновените си дрехи.

Двете жени го наблюдаваха с интерес.

— Но, съкровище, още не можеш да знаеш дали…

— После ще спорим — прекъсна го тя. — Лиса трябва да ми помогне да изберем платовете. Ще се видим по-късно. Да кажем след час.

Жените се отдалечиха към жилището на Лана. Гледаше втренчено след тях, насочил поглед към фигурата й, за да се опита да открие дали вече й личи. Не можа да забележи никаква промяна.

— Трябва да тръгвам — извика след нея. — Няма да ме има няколко дена.

— Не се бави много! Мога да стана много дебела — отговори му със същия тон. Беше сигурен, че не е разбрала смисъла на думите му. Изруга. Нищо не можеше да се промени.

След малко вече оседлаваше коня си. Проклетото животно се озъби, но не посмя да го захапе. Беше убеден, че го е отучил от лошите му привички, като го удряше от време на време по носа.

Докато вземаха мерките на Лана за новите й рокли, Ласитър напусна хотела. Изведе жребеца на улицата и го яхна. Ед вече го чакаше. Заедно излязоха от южната страна на града. Стоте хиляди долара бяха предадени на шерифа и квитанцията бе разписана. На хартия бе отбелязано, че наградата от десет хиляди долара се дава на приносителя на сумата. А под вносител стоеше подписът на Ед, който, решен на всяка цена да се закачи с Ласитър, подхвърли:

— Значи ще се държиш извънредно приятелски с мен, ако искаш да си получиш петте хиляди долара, иначе ще изчезнат завинаги в джоба ми.

Едрият мъж го погледна изненадано, но като схвана шегата, се разсмя гръмко. Като агент на Бригада Седем не трябваше да взема каквито и да е обявени награди. Ед щеше да вземе цялата сума, но засега не смяташе да му обяснява защо.

— Говорих още веднъж за транспорта на Уелс Фарго. На наше място би яздил до форт Симънк и би изчакал там.

— Защо не дойде с нас?

Ед се засмя.

— Той е шериф на Беър Ривър Сити, а не на форт Симънк, или на каквото и да е друго място. Опасява се, че докато го няма, могат да му съкратят заплатата, или изобщо да му я отнемат, защото се е заел с неща, които не касаят Беър Ривър Сити.

— Имаше възможност да пипне Побратимите на сатаната, докато бяха в града му, но, изглежда, че славата не го интересува кой знае колко, за разлика от нас.

— Направо към Симънк ли тръгваме?

Ласитър нямаше друга идея. Отпуснаха юздите на конете си, за да могат да се държат свободно. Имаха пет дни до Грийн Ривър, през които нямаше да видят човешко лице. Изглежда, че в това забравено от бога място щяха да бъдат само двамата. Напуснаха Прово и продължиха по пощенския път в южна посока, успореден на Оакли-Хоут-Берг, чийто огромен масив се възвишаваше на десетки хиляди метра в небесата. През тези пет дни и нощи се сближиха много. Вечер край огъня до късно разказваха случки от живота си.

Ед беше роден в Охайо, но от там имаше само бледи спомени. Майка му починала при раждането, а баща му, вече доста възрастен човек, си заминал още преди той да навърши пет години. Съседите го приютили, но само да го използват като евтина работна ръка. Бил на осем години, когато се включил в банда от хлапета и недорасли младежи. Стигнали до Нешвил, когато попаднали в ръцете на един проповедник, който искал да им докаже, че след тежките земни дни ще отидат на небето. От цялото му старание не се получило нищо, защото междувременно свещеникът се посветил на по-преходни неща. Ед попаднал в дома за сираци на проповедника, който така се привързал към него, че го чувствал не само като приятел, но и като брат. Прегръщал го в тежки и радостни моменти, но никой не го бил притискал толкова силно. Постепенно Ед разбрал, че падрето го иска за любовник.

— Разбира се, избягах, но бях толкова побеснял и разочарован, че взех със себе си парите от дома. Никога не съм се упреквал за желанието си да го убия, но още от първия ден съвестта ме гризеше непрекъснато за откраднатите пари.

— Можел си да ги върнеш — прекъсна го Ласитър.

Ед се разсмя гръмко.

— Бях твърде страхлив! Още не бях го преживял, не можех да се върна, но не исках и да ги задържа, затова ги захвърлих.

— Колко бяха?

— Седемнадесет долара! По-късно, когато вече не бях хлапе и почнах да работя като пазач при един богат скотовъдец, успях да хвана една дребна банда крадци на говеда. Получих награда от хиляда долара. Половината от тях изпратих на дома. Все още съществува и когато имам малко пари… Но никога не ми е хрумвало, че ако правя добрини, ще отида на небето. Като взема петте хиляди долара, веднага ще им пратя нещичко. Има ли живот след смъртта, Ласитър? Кажи ми какво мислиш?

— Свещеникът е трябвало да ви говори за това. То е трябвало да бъде негова задача, а не да се занимава с мръсотии.

Ед отново се усмихна и се загледа замислено в огъня.

— Старият му пръч!

Смениха темата и едрият мъж му разказа за ледовития Юкон Ривър, за красивите и чувствени ескимоски жени, които се нуждаели само от един по-темпераментен мъж, за да преодолеят студа и в най-неугледното иглу.

На другия ден стигнаха до форт Симънк, следвайки Грийн Ривър, която течеше спокойно и мързеливо по тези места. Сред зелената шир се издигаше един-единствен хълм на десния бряг на течението, който можеше да служи за отбранителна позиция.

На една стена до главната порта някой шегобиец беше написал с бяла боя: „Тук е задникът на света“! Фортът принадлежеше на една отминала епоха и вече се използваше само за подслон на скитащи се лисици — едно изоставено и тъжно място.

— Няма никакви войници, никакви лисици, не се вижда и следа от Уелс Фарго, нито пък от бандитите — каза Ед Нигер и се изплю на земята.

Ласитър се свлече от коня.

— Сега какво? — попита Ед. — Да не би да искаш да останем тук, в този затънтен и мрачен форт?

Едрият мъж направи няколко крачки с поглед, забит в изгорялата от слънцето и трамбована от войнишки ботуши земя.

— Да се огледаме около брода за следи! Много по-интересно е, отколкото да тъпчем тук!

Беше прав. В края на краищата заслужаваше си да се знае дали в последните дни във форта са отсядали конници, или пък са преминавали каруци, дали някой изобщо се е установявал тук наскоро.

Върна се при коня си и го яхна. Яздейки един до друг, напуснаха форта и се отправиха към брода. Високият хълм се разпростираше величествено, приютил форта в най-стръмната си част, защото това беше единственият начин бродът да бъде под наблюдение. Наблизо нямаше никакво друго място, където да се премине реката, освен пътеката, която пресичаше реката и излизаше от другата страна. Беше толкова плитко, че се виждаха безброй следи от колела на каруци и конски копита. И двамата бяха на мнение, че отпечатъците са стари. Не се виждаше нито една прясна следа. Две-три седмици, или дори месец, от тук не беше минавал ездач или каруца.

— Никой не е преминавал през близките дни реката и най-вероятно скоро няма да се появи кандидат — каза Ед намусен. — Опасявам се, че ако пуснем корени тук, ще станем по-черни от дяволи.

— Щом водачът от Уелс Фарго се е обадил от Прово, няма начин да са се придвижили до тук, а ако са го направили, щяха да оставят следи.

— Това наистина ли е единственият брод в цялата област?

— На километри няма друг.

— А накъде се простира реката?

— Тече в южния каньон, който продължава стотици мили надолу.

Ласитър поклати глава.

— Ясно е, че тук никой не е преминавал, а ако се тръгне на север, ще трябва да се върви до главния път.

— Послушай ме поне сега! Нека да тръгнем към Прово, за да ги пресрещнем! Не мога да прекарам тук цяла вечност, защото се опасявам, че ще пусна корени, а съм убеден, че няма да ми приличат.

Едрият мъж го погледна закачливо.

— Откога в теб се е вселил такъв непокорен дух, синко?

— Откакто злата съдба ме събра с теб.

— Скоро слънцето ще се скрие. В тая равнина няма да разбереш кога се е мръкнало. Утре ще тръгнем да ги пресрещнем, а сега трябва да си намерим място за пренощуване.

Наблизо не се виждаше нито дърво, нито храст, само един лабиринт от голи скали на един хвърлей място от брега. Пуснаха конете да се напоят, а после ги поведоха към набелязаната цел. Още не бяха стигнали скалите, когато забелязаха няколко каруци да се придвижват от запад към тях. Слънцето обагряше хоризонта в кървавочервено. Човек имаше чувството, че се намира в един нереален свят. Сивият прах, който се вдигаше от копитата на конете и от колелата на каруците, скоро се превърна в червен облак, наподобяващ призрачна сянка.

— Хората от Уелс Фарго! — каза Ед с треперещ от вълнение глас. Спряха и се загледаха напрегнато на запад. — Мисля, че са само три каруци — успя да промълви Ед. — Шерифът ми спомена по-голямо число, смяташе, че ще бъдат поне шест или седем. Да тръгнем ли към тях? Все пак познаваме водача им. Сидни Пауър, или как му беше там името?

— Сидни Блуд! Ела с мен! Нека да се скрием на първо време!

Ласитър се оттегли с коня си. Спътникът му остана загледан още един миг, но после побърза да го настигне. Препуснаха бързо, за да не могат да бъдат забелязани от съгледвачите от групата. Успаха да прикрият конете си в заслона на скалите и потърсиха удобно място сред хаотично пръснатите камъни, за да могат да наблюдават, без да бъдат виждани.

Слънцето вече се беше скрило, а величествената игра на светлини, сенки и цветове — приключила. Земята потъна в сиви и кафяви багри. Полумракът обгърна далечните силуети, които почти се губеха в тъмнината, но приглушените звуци ги издаваха. Ударите от подковите и скърцането на обкованите с метал колела огласяха въздуха. Мекият вечерен вятър донасяше шумовете до тях, а после ги разпръскваше над реката.

В последния блясък на дневната светлина каруците забавиха ход. Не, нямаше да спрат, изглежда, щяха да се опитат да пресекат реката и да лагеруват на отсрещния бряг.

— Можеш ли да разпознаеш Сидни Блуд? — прошепна Ед, опасявайки се, че може да бъде чут.

Едрият мъж поклати отрицателно глава. Двама седяха в първата каруца, но не познаваше никой от тях. Сидни изглеждаше съвсем различно. Със сигурност се беше променил с годините, но все пак не приличаше на здравеняците на капрата, които псуваха животните, защото се страхуваха да влязат във водата. В следващата каруца имаше само един човек, но и той не беше Сидни. В последната имаше още двама. Единият държеше юздите, а другият постоянно удряше бедните животни.

— Тези изобщо не са от Уелс Фарго! Или вече успя да видиш господин Блуд? — попита Ед тихо.

Ласитър поклати глава. И в третата каруца не беше видял Сидни.

— Но те са се упътили към Денвър! Ако бяха бандити, които са нападнали и ограбили вагоните със злато, щяха вече да пътуват към Мексико.

— Изглежда ще спрат да лагеруват. Защо да не отидем и да ги попитаме?

— Няма да запалят огън и не те съветвам да се приближаваш в тъмнината към тях! Нека да изчакаме да се съмне!

— Любопитен съм да разбера дали са хора от Уелс Фарго и се страхуват да не бъдат нападнати, или пък са бандити, отнасящи плячката си към къщи. Как бих искал да знам…

Високият мъж го сръга в ребрата и като едва сдържаше смеха си му прошепна:

— Брой си копчетата, вместо да се нервираш излишно!

Каруците прекосиха реката и изчезнаха в тъмнината на отсрещния бряг. Ослушваха се дълго на скалите, които надвишаваха четиридесет стъпки и бяха идеална наблюдателница. Не забелязаха да са запалили огън. Ласитър стоя нащрек до полунощ, взирайки се напразно да види поне жарава, сигурен знак, че тези хора не се страхуват от нападатели. Искаше да се съмне, преди нещата да са станали сериозни.

8.

Сутринта оседлаха конете си под прикритието на скалите. На триста ярда от тях мъжете се подготвяха за тръгване.

— Нека да отидем и да ги попитаме кои са! — предложи нетърпеливо Ед.

— По-добре да не го правим, поне не веднага. Дори и да не са бандити, а хора от Уелс Фарго, няма да се поколебаят да стрелят веднага. Нека да ги оставим да потеглят, после ще ги заобиколим и ще ги посрещнем, така че да могат да ни видят отдалече.

Ед млъкна. Измина поне четвърт час, докато петимата мъже подготвят конете си и се качат на каприте. Набиваше се на очи, че всеки от тях непрекъснато се оглеждаше на запад, в посоката, от която бяха дошли — сигурен знак, че са преследвани.

Когато заплющяха камшиците и се чуха ругатните на мъжете, Ласитър и приятелят му яхнаха конете си и поеха странично, за да изпълнят плана си. Движеха се, галопирайки в една долчинка, под прикритието на храстите, докато не излязоха на открито. С изгрева на слънцето отпуснаха юздите и се насочиха спокойно към трите каруци. Разстоянието до тях беше повече от миля. Яздеха встрани от храстите и драките, за да могат да бъдат забелязани отдалеч. Първите бързо ги съгледаха и съобщиха на останалите. Движенията им се виждаха ясно. Прикритите с чергила каруци не се движеха плътно една след друга, а успоредно и мъжете от първата и втората каруца светкавично изчезнаха под покривалата. Със сигурност те им служеха за прикритие, от което да наблюдават приближаващите се и при нужда да стрелят. Ласитър не искаше да ги дразни излишно. Насочиха конете си към средната каруца и спряха на десет крачки пред непознатите.

— Здравейте, Сидни Блуд с вас ли е? — извика към мъжете.

— Защо питате за него? — попита мъжът, който стоеше отдясно на капрата в първата кола. — Кои сте вие?

— Ласитър! А това е помощник-шерифът Ед Нигер.

И двамата бяха готови светкавично да скочат от конете си и да хванат оръжията си, но не се случи нищо, за да се стигне до това.

— Значи вие сте Ласитър? Слезте от коня си!

— Защо?

— Внимавай! — прошепна Ед.

— Искам да видя колко сте висок. Ако наистина сте Ласитър, веднага ще разбера. Толкова много неща съм чувал да се говорят за вас.

Едрият мъж се засмя и слезе от коня си.

— От Уелс Фарго са — каза тихо на Ед. — Няма да имаме никакви проблеми.

Пристъпи напред към мъжа, който го оглеждаше от главата до петите. Изглежда беше доволен, защото слезе от капрата. Ласитър тръгна към него, той също се приближи.

— Сидни разказваше често за вас! Особено за огромния ви ръст, и че ако ви срещнем, да ви наричаме само Ласитър — протегна ръката си напред. — Аз съм Виктор Стенли! Лявата ръка на Блуд в Уелс Фарго, а напоследък, все по-често, като че ли дясната.

Човекът беше дребен и набит, около петдесетте, с открито лице и будещи доверие сиви очи.

— Радвам се да се запозная с вас, Вик! — каза високият и му подаде ръката си.

— Бяхме почти стигнали нивото ви, но май поизостанахме. Предполагам, че пътувате инкогнито, без да се знае, че сте маршал на секретните служби на правителството.

Ласитър го остави да си мисли каквото си иска, без да му противоречи.

— Къде е Сид? И какво ви се е случило?

— От базата ли идвате?

— Изпратен съм от Огдън, за да пресрещна транспорта над Грийн Ривър при форт Симънк. Казаха ми, че Сидни е водачът.

— Станаха промени в последния момент. Остана в Калифорния. Аз ръководя пренасянето. Бяхме нападнати от бандити! Появиха се изневиделица. Помислихме, че са някой секретен отряд. Водачът им и някои от мръсниците носеха шерифски значки. Имаше и жена с тях. Едно плашливо, мършаво русокосо създание, което в началото създаваше впечатление, че не може да преброи и до три. Но когато негодниците разкриха намеренията си, тя започна да дава командите си. Простреляха шестима от хората ми. Дойде ни като гръм от ясно небе!

Нямаше нужда Виктор да разказва повече. Ударът беше на Побратимите на сатаната, а Моирс, гадният мръсник, беше използвал Лейла да му свърши черната работа. Бяха плячкосали четири коли и бяха изчезнали на юг. Виктор и хората му се опасяваха, че могат да се върнат, за да заграбят и останалото, защото ги надвишаваха неколкократно по брой.

— Наистина ли пренасяхте сто милиона долара? — попита Ласитър невярващо.

— Два вагона пътуваха за камуфлаж. В единия имаше само камъни в сандъците, но не го знаехме до момента, в който стана данданията. Не съм теглил златото, нито бих могъл да го оценя. Сто милиона! Това си беше чист слух, но когато видях как разграбваха вагоните, си помислих, че може и да е било вярно. Успяха да отмъкнат повече от половината. Надявам се, че ще успеем да се доберем до базата. Мисля, че на сигурно място ще бъдем едва в Ню Кясъл. Вероятно там ще ми дадат хора, с които да мога да последвам бандитите и да се опитам да върна златото. На първо време обаче ще трябва да стигнем дотам, за да не изпуснем и това, които е останало.

— Тогава тръгвайте веднага! — каза Ласитър и му подаде ръка. — Ще се насочим към Грийн Ривър, за да пресрещнем преследвачите ви.

Каруците потеглиха веднага. Бяха стабилно направени. Можеше да се предположи, че компанията, която ги е изработила, наистина си върши добре работата. Ласитър метна на хората за довиждане. След като прахът се раздигна, Ед се върна при него и му подаде юздите на кафявия кон и потегли, без да се бави. Ласитър го яхна.

— Сто милиона! — каза младият мъж замислено. — Звучи като приказка, но същото може да се каже и за подробностите около грабежа. Ласитър! Как така ще оставят да се превозва такава огромна сума наведнъж, и то на такова разстояние? Никакви съгледвачи, никакво подкрепление! Който го е измислил, сигурно иска да му пратя моя Шаро да го оближе по челото за благодарност.

— Имаш си куче? — изхили се Ласитър.

— Най-доброто, най-хубавото от всички. Тъпо като тиква, но за сметка на това ми е предано до гроб. Е, доколкото може да е вярно едно куче. Ще се опитаме ли да приберем златото от алчната лейди?

— Нали затова яздихме до Грийн Ривър, или?

— Разбира се, но видя ли, че съм прав? Движат се на юг към Мексико — Ед се усмихна. — Този път ще им провалим плановете! Но нека да действаме разумно! Заедно с Моирс и хората му са вече около тридесет човека, а може и да са повече. Тя няма да иска да дели на дребно. Нали знаеш „Добрите зрънца в паничка, лошите в гушка“, но в случая лошите ще бъдат разстреляни.

— Тя ще изпрати хора да хванат Виктор и останалите живи от ескорта — прекъсна го Ласитър.

Нямаха време за губене. Върнаха се към Грийн Ривър, пресякоха я и два часа по-късно срещнаха ездач, който явно се беше отделил от групата, с която пътуваше. Мъжът се стараеше да следва следите от трите каруци от Уелс Фарго. Ед и Ласитър прикриха конете си в един гъсталак.

Групата водеше Моирс. До него яздеше още един, а след тях се движеха още десетина. Ед бутна силно приятеля си:

— Гледай само! Човекът до него е брат й — прошепна му с дрезгав от вълнение глас. — Дали е решила да се отърве от Ел, или се е полакомила за парите и е намислила да го направи водач, за да го използва? Ако питаш мен, тази мръсница е способна да направи и двете.

Ласитър се сети за срещата си с нея в хотела на Лана и се съгласи с предположението на спътника си. Само като си помислеше, че в началото Виктор Стенли и хората му я бяха помислили за някоя тромава и непохватна фермерка! За съжаление, бяха успели да видят истинското й лице! След нейния удар бяха дали шест жертви.

— Струва ми се, че ще лагеруват при брода — продължи Ед. — Бихме могли да ги нападнем. Видя ли колко човека са?

— Да не би да съм сляп?

— Ако не ги спрем, ще хванат Вик и хората му и ще пипнат останалата част от златото. Стенли няма никакви шансове, придвижвайки се в тези тежки каруци до Ню Кясъл. С техните коне ще го настигнат бързо. Какво да правим сега, а?

— Сам го каза!

Ед се втренчи в него слисано. Не беше казвал нищо конкретно.

— Аз?

— Виктор Стенли няма никакви шансове срещу ездачи с бързи и отпочинали коне — повтори мисълта му Ласитър. — Значи до утре трябва да се погрижим да не бъдат повече ездачи.

Момчето се изхили с разбиране.

— Аха, смяташ да им отмъкнем конете? Чудесна идея, но как ще я осъществим?

— Можеш ли да имитираш крясъка на пума?

— Чувал съм за този метод, но колкото и да се напъвам, не бих могъл да наподобя звука на тези диви котки. Ако дори и половината от конете им не са опитомени диви мустанги, а арабски жребци, нищо няма да се получи.

— Не само половината, а всички коне са мустанги или поне в тях тече кръвта на дивите им прадеди. Само един крясък на пума ще им е достатъчен да ги накара да побегнат по-бързо и от вятъра. Готов ли си да се обзаложим?

— Ти, стари кожодерецо, искаш да изпразниш бедните ми джобове, а?

— Трябва само да се съгласиш с мен и парите са ти в кърпа вързани. Не ми противоречи, когато съм прав, клепоухо куче такова! — Ласитър се изхили и изведе коня си от прикритието. Ед го последва.

Моирс и хората му бяха изчезнали в посока Грийн Ривър или по-точно форт Симънк.

Ел следваше дирите, оставени от каруците, а едрият мъж и вироглавият му приятел се движеха след тях в тръс. Ед скоро изостана, но въпреки това Ласитър продължи със същото темпо напред.

Изведнъж пред тях се появи ездач. Бяха изминали последните метри, покрай храсталаците, без да се прикриват. Ласитър дори не беше забелязал от коя посока изникна срещу тях. Премигна няколко пъти. Не можеше да повярва на очите си. Ездачът беше Ел Моирс. Озърна се за Ед, но го очакваше втора изненада. Момчето не се виждаше наоколо. Спряха на десетина метра един от друг. Ел все още носеше шерифската си значка.

— Здравей! — поздрави Ласитър и вдигна резервирано дясната си ръка. — Мислех, че няма да се видим повече, защото се надявах да имаш благоразумието да не се мяркаш повече на пътя ми.

— Здравей, Ласитър, стари подпалвачо! — подигра го Ел.

— Бъди по-точен! Наоколо не виждам нищо, което бих могъл да подпаля, освен главата ти.

— Сигурен съм, че не си си платил таксата да минеш през тези земи — каза злобно Моирс.

Едрият мъж се изсмя хапливо.

— За това ли си бил целия път?

— Не.

— Кой прибра парите?

— Аз.

Моирс се протегна.

— В твоята собствена чанта или в нейната?

— Не ми задавай тъпи въпроси! По-добре осмисли собствените си намерения! Щеше ти се да настигнеш транспорта, нали? Няма да стане, просто си закъснял — гласът му затихна съвсем.

Изглеждаха така, като че ли всичките им сетива са се изострили, готови да посрещнат изненадващия удар. Не ставаше дума за никакъв дуел, защото на Ласитър беше пределно ясно, че Моирс не е сам. Къде беше Ед? Дали се беше забавил, или пък се беше натъкнал преди него на засада? Мислите преминаваха през главата му със светкавична скорост. Не можеше да даде отговор на никой от въпросите си. Остави се изцяло на бойния си инстинкт и изключи всички объркващи го мисли. Решаващият момент беше настъпил.

Обкръжиха го мъже със заредени оръжия. Моирс им даде команда и посегна към револвера си. За късмет, Ласитър успя да извади пистолета и да скочи от коня си. От всички страни затрещяха револвери и пушки. Едрият мъж също стреляше, като се пазеше, доколкото може, от свистящите куршуми. Още седем или осем профучаха над оказалото се внезапно празно седло. Никой не го уцели, но и неговите изстрели не дадоха кой знае какъв резултат. Все пак Моирс се килна на седлото си. Дали се заблуждаваше? Ел удари коня си грубо с камшика и препусна напред. Високият мъж се търкулна в тревата. Зад близкото дърво беше завързан кон. Двама ездачи се отдалечаваха в галоп, като стреляха, но не по Ласитър. Изглежда изобщо не се интересуваха от него. Стреля два пъти по тях, но не улучи никого. Само след миг изчезнаха от погледа му.

Изправи се предпазливо. Моирс се беше омел.

— Ласитър!

Обърна се. Ед препускаше към него, като се смееше диво и размахваше пушката си. В този момент Ласитър чу шум и забеляза един мъж в тревата. Дулото на четирийсет и петкалибров револвер бе насочено към главата му. Чу се изстрел. Ед отново се проявяваше като ангел спасител. Ласитър си отдъхна.

— Бяха осем! — съобщи му задъхано, след като дръпна юздите на коня си.

— Разпознах само Моирс.

— Забелязах ги, но не можех да те предупредя, без да се издам.

Слезе от коня си и се отправи да огледа труповете.

— Като видях как стрелят по теб, си помислих, че ако не успеят да те натъпчат като плюшена кукла с олово, то поне ще се погрижат никога повече да не можеш да яздиш — продължи да говори Ед. — Конете им вече са при нас — обърна се и се усмихна широко.

— Все още не мога да схвана всичко. Познаваш Моирс добре, нали? Не ни е подушил по въздуха.

— Причината да ни открият не е в обонянието му, а в очите. Поне така мисля. С него имаше няколко много добри следотърсачи, пък и той е добър в тази област. Открили са дирите ни — яздехме точно по пътя на товарните каруци. — Обаче сигурно са сметнали, че си сам.

— Изглежда някой е бил особено наблюдателен!

— Моирс има зорки очи. Какво ще правим сега, Ласитър? Днес няма да можем да ги пипнем. Вероятно ще ни подготвят още един капан. Сега вече знаят, че сме двама. Следващия път ще бъдат внимателни. Дори и през нощта няма да успеем да се доберем лесно до конете им.

Високият мъж гледаше замислено пред себе си. Явно кроеше някакъв план.

— Дамата може да духне с плячката. Ако стигне Рио Гранде, я отпиши! — подхвърли Ед.

— Трябва да бъдем търпеливи!

— Блондинката пътува неотклонно на юг, а ти ми говориш за търпение!

— Потърси я, намери я, остани при нея.

Ед се втренчи в него. Ласитър продължи:

— Мисля, че събитията ще ме задържат тук два-три дни.

— Искаш да се оправяш сам?

— Не става въпрос за желание.

— Е, да, ако зависеше от мен, сега щях да съм в леглото с една приятно пълничка дама.

— Имаме два варианта — да хванем Моирс, брат й и хората им и да я оставим да избяга или да изпуснем тях, а да пипнем нея.

Младият мъж се намръщи.

— Имам чувството, че не довърши мисълта си, че всеки момент ще кажеш…

— Или да се разделим!

— Съгласен — Ед опипа шапката си. — Квитанцията е още в мен. Ако повече не се срещнем, къде да изпратя твоя дял?

Ласитър направи физиономия.

— В Белия дом!

— Дивите свине се разхождат наоколо, внимавай да не те захапят!

— Отваряй си очите и ти!

— Ще взема двата коня със себе си и после ще ги пусна.

— Добре, направи го.

Ед препусна покрай конете, хвана юздите им и изчезна в посока Грийн Ривър. Ласитър се загледа в праха, който приятелят му остави след себе си. Прибра револвера си и огледа мъртвите мъже. Моирс също можеше да лежи тук, ако беше стрелял по него с паркъра си, но ако беше направил така, имаше опасност да убие коня му. Това беше причината да стреля с револвера си.

Преследването продължаваше. Бърт Брекфорд и хората му бяха по петите на хората от Уелс Фарго.

9.

Все още бяха десетина мъже. Знаеха, че са наблюдавани и преследвани и то само от двама, но беше достатъчно, за да ги изнерви. Ласитър ги наблюдаваше от една височина и забелязваше, че са напрегнати. Яздеха плътно един след друг през една зелена долчинка, неотклонно следвайки дирите на каруците.

Дали щеше да му се удаде тази нощ да остави бандитите без коне? Нямаше да има друг подобен шанс. На другия ден щяха да настигнат Виктор и хората му. Положението на петимата мъже срещу двойно по-големия по брой неприятел щеше да е безнадеждно. Нямаше да може да им помогне с нищо. Конят му беше на края на силите си. Беше му верен другар и успяваше да го измъкне от засади. Препускаше лудо и успя да настигне бандитите. Яздеха точно пред него. Слънцето отдавна беше залязло. Сенките се плъзгаха по равната земя. Ако не си направеха лагер там долу при малкия водопад в закрилата на високите дървета, щеше да загуби играта, без да се даде и един изстрел.

Напрегнато захапа долната си устна. Четирикракото зад гърба му непрекъснато отъркваше ноздрите си в раменете му. Беше гладен и жаден и нямаше никакво желание да мъкне проклетото седло повече.

Яздеха бързо. Някъде съвсем близо пред тях петима мъже бяха единствената охрана на примамливата плячка. Не можеха да издържат на изкушението, че парите по лесен начин могат да станат техни.

Задминаха горичката с последния блясък на дневната светлина. Проклета банда тъпи нехранимайковци! Искаха да скапят конете си! Ласитър отпусна рамене и прехапа устни. Знаеха ясно накъде се движат жертвите им. Вероятно щяха да яздят до полунощ, за да могат на другия ден да причакат каруците в храсталака и да ги нападнат изневиделица. Който познаваше местността, нямаше да се поколебае да избере гъсталака за засада.

Високият мъж изруга. Нещата се изплъзваха от ръцете му. Конят му беше изтощен до крайност. Щеше му се да язди някой от техните. С капналото си четирикрако не би могъл да направи нищо. Проклетата сметка не излизаше. Искаше да спре, за да се погрижи за жребеца си. Изведнъж забеляза, че ездачите спират. Усмихна се уморено. Най-накрая бяха направили това, което той искаше. Нашир и надлъж нямаше по-подходящо място за лагеруване от горичката. До хоризонта не се виждаше никакво друго залесено място. Тъмнината се беше сгъстила. Нощта завладяваше постепенно, но сигурно земята. Първите звезди блеснаха на небето.

Обърнаха конете си и ги насочиха към дърветата, а когато спряха и се подготвиха за нощуване, беше паднал непрогледен мрак.

Ласитър разседла коня си и му даде последната вода в шапката си, от която животното пи жадно, издавайки недвусмислени звуци на задоволство.

Бандитите запалиха огън. Знаеха, че са преследвани само от двама мъже, които познаваха. Огънят беше знак, че се чувстват достатъчно силни и защитени срещу тях. Едрият мъж окачи торбата с овес на шията на жребеца си и провери още веднъж дали го е завързал добре. Преди да слезе към лагера, щеше да го отвърже. Щом чуеше вика на пумата, беше му ясно каква сцена щеше да изиграе уплашеното животно. Трябваше да го задържи само още малко, защото, изглежда, водата долу го привличаше.

Шумът, който вдигаха бандитите, стигна до него. Скоро щяха да се успокоят. Нямаше да бъде никакво чудо, знаеше какво е дни наред да препускаш лудо, без почивка. Умората съсипваше не само конете, мъжете също се нуждаеха от почивка.

Постепенно огънят загасна. Ако търпението беше особен вид добродетел, то Ласитър я притежаваше в голямо количество. Можеше да чака. Колкото повече време минаваше, толкова по-уверен ставаше.

Час преди разсъмване се отправи към лагера. Преди това се сбогува с коня си, който въпреки злия си нрав беше славен юнак. Не проявяваше никакви претенции и се стараеше да заслужи привързаността му. За това Моирс беше прав. Свали му не само юздите, но и оглавника, за да не се закачи в гъсталака и за да има по-голям шанс срещу вълците и глиганите.

С торбата на рамо и с паркъра в ръка се запромъква към горичката. Внимаваше някой клон, разлюлян от вятъра, да не го закачи и заобикаляше внимателно съчките и пъновете. Запълзя покрай поточето в посока на светлината на огъня, която не достигаше короната на дърветата, но все пак му служеше за ориентир. Около огъня, гъсто един до друг, спяха неколцина бандити, а един клечеше полузаспал.

Ласитър се прикри зад един дебел ствол. Между две млади дръвчета бяха опънали въже и на него бяха завързали всичките си коне. На един дънер, облегнал глава на седлото си, дремеше още един постови. Беше му ясно, че нямаше да има трудности да се справи с единия, но за да си свърши добре работата, му трябваха и двамата. Тъй като човекът край огъня се беше втренчил в жаравата, започна с този, който пазеше конете, но едва се преборваше със съня. Непрекъснато се прозяваше звучно и пречеше както на хората, така и на конете.

Не искаше да рискува, затова го удари отзад с приклада на паркъра си. Не беше проява на английски джентълмен, но обстоятелствата го изискваха. Бяха десет човека и залагаше главата си, че никой от тях не е наясно със значението на думата джентълмен. Изтегли мъжа навътре в гората и се върна обратно. Страхуваше се, че конете могат да го прегазят. Не че го беше грижа за негодника, но нямаше да го убият, а после пак той трябваше да свърши работата докрай.

Обърна се към мъжагата край огъня. Сърцето му се качи в гърлото, когато разпозна Бърт Брекфорд. Водачът на Побратимите! Без него нямаше да действат по същия начин. Не трябваше да оставя това краставо копеле да мърси повече земята. Беше го взел на мушка. Един път вече сестра му беше в ръцете му. Още не можеше да си обясни защо я беше пуснал да се измъкне. Ако го застреляше обаче, щеше да разбуди останалите. Трябваше да го вземе със себе си.

Огледа се наоколо. Мъжете спяха дълбоко, никой не помръдваше и Брекфорд още не беше забелязал, че вълкът се промъква към кошарата му. Как това копеле не притежаваше поне малко шесто чувство? Животът, който водеше, трябваше да го е научил да надушва опасността.

Ласитър се надигна и тръгна към него. Две седла бяха захвърлени наблизо и той се отпусна върху едното. Бърт не отмести погледа си от огъня. Беше опрял ръце на коленете си и се взираше в пламъка.

— Жаден ли си? — попита с равен глас. — Там има манерка, а от другата страна — кафе.

Едрият мъж кимна отрицателно. Едно кафе не би му се отразило никак зле, но ако пиеше, трябваше да остави паркъра си.

— Защо не ти се спи? — попита го Брекфорд, който го счете за един от хората си. — Очакваш скорошното забогатяване? Мечтаеш? Не се заблуждавай! В битката за златния телец най-вероятно е да намериш смъртта си. Тогава цялото ти безпокойство ще отиде на вятъра. Наистина ще е по-добре да изпиеш едно кафе.

Ласитър остави пистолета в скута си, взе чашата и в момента, в който щеше да посегне към взиращия се в огъня човек, той вдигна поглед и му наля кафе. Високият мъж го погледна в очите.

— Благодаря.

Бърт Брекфорд върна каната на мястото й.

— Рискувал ли си често в живота си?

— Не често — Ласитър преглътна блажено. Кафето не бе само горещо, но и силно. Топлата и ароматна напитка го съживи.

— Печелил ли си? — продължи да го разпитва Брекфорд.

— Ако не съм сигурен, че ще победя, не пипам заровете — отговори и хвана паркъра си. — Както сега например, господин Брекфорд! За тази игра съм сигурен, че крайният резултат ще е в моя полза.

Мъжът вдигна глава и го погледна внимателно.

— Ще спечелите само ако ме оставите жив! Кой сте вие?

— Ласитър, сестра ви вече ме познава.

— Аз също.

Едрият мъж отпи от кафето си.

— Какво ще правите сега? Да ме убедите ли искате? Но така ще подпишете собствената си смърт. Знаете го добре! Смъртта обаче не ме плаши, затова не можете да ме манипулирате. По-добре да се оставя да ме застреляте, отколкото да ме използвате! Освен това ако умра, вие първи ще ме последвате! — с елегантно движение посочи спящите, които при евентуален изстрел биха се разбудили веднага. В такъв случай за Ласитър наистина не би съществувал никакъв шанс. Друг въпрос беше дали щяха да разберат веднага, че той не е от тях.

— Размислих! Просто изчезни в нощта!

— Нищо не ме задържа на земята — каза Брекфорд уверено.

— Ще видим! — отговори Ласитър и притисна двуцевката в тялото му. Натисна спусъка. Металното изщракване можеше да накара всеки мъж да плувне в пот, но, изглежда, че звукът не направи никакво впечатление на Бърт.

— От години се моля да се намери някой, който да ме изпрати в отвъдното — каза Брекфорд тъжно. — Мислех, че на всички е известно, че не се разбирам с никого. Никога нищо няма да бъде както преди. Ние — това бяхме аз и сестра ми. Никога не сме били деца на сатаната. За всичко е виновен Хеърууд и никой друг! Той държи в ръцете си не само сестра ми, но и всички от бандата. Не сте попаднали на нужния човек, Ласитър!

— Защо седите тук?

— Как да разбирам въпроса ви?

— Въпросът ми е напълно ясен. Тук сте, защото утре по обяд смятате да нападнете остатъка от златото, което се транспортира.

Бърт Брекфорд затвори уста и не каза нищо повече.

— Прав ли съм? — високият мъж триумфираше.

— Прав сте, но само отчасти. Ще яздя с тях, за да предотвратя най-лошото.

— Не се опитвайте да ме правите на глупак! Станете, вземете две седла и оседлайте два коня. Този път пистолетът ми наистина е зареден!

— Задържате ли ме?

— Да.

— Може да ме арестува само маршал или шериф, но и те нямат правото да ме карат да правя каквото и да било, ако аз не искам.

— Добре сте информиран, но в случая се заблуждавате. Не съм нито шериф, нито маршал, а най-обикновен ловец на глави. Наясно сте, че ако занеса трупа ви, ще взема наградата за главата ви, нали? Помислете само! Един труп се пренася много по-лесно от жив човек, който непрекъснато ще търси начин да се измъкне. Схванахте ли какво имам предвид?

Брекфорд го гледаше право в очите. Ласитър опря паркъра си в гърлото му.

— Ще броя до три, а след това главата ви ще хвръкне като на пиле. Едно…

Бърт издаде дрезгав стон.

— Две — продължи хладнокръвно.

— Съгласен съм! — изпъшка Брекфорд и се изправи.

Едрият мъж го последва. Държеше оръжието си неотклонно насочено към гърлото му. Бандитът се наведе да вдигне едното седло, а Ласитър взе второто. Минаха през редиците от спящи, внимавайки да не настъпят някого. Бърт би сритал някой от хората си с удоволствие, но не се осмеляваше да го направи, защото чувстваше хладината на метала, опрян в тялото си.

Докато оседлаваше двата коня, Ласитър не го изпускаше от очи. Когато най-после свърши, се обърна рязко към него и го удари в главата. Бърт се свлече безсилен на земята. Ласитър го метна на единия кон и здраво го завърза. В багажа си имаше барут, с който можеше да вдигне лагера във въздуха. Но, по дяволите, не! Нямаше желание да потопи в кръв спящи мъже. Взе един патрон и го хвърли високо във въздуха към развиделяващото се небе. Проследи полета му и когато патронът достигна най-високата точка на траекторията, вдигна револвера и стреля. Експлозията освети бледото небе. Ласитър извика като пума и конете се втурнаха в див бяг. Червено-кафявият, който яздеше, и сивкаво-жълтият жребец, върху който беше завързал Брекфорд, препуснаха не по-бавно от останалите изплашени животни.

Нощта отстъпи владенията си на деня, но сенките й още властваха в долината, огласяна от грохота на конски копита.

Бе успял да се промъкне в леговището на най-върлия си враг и да се измъкне невредим. Беше истински щастлив. Изкрещя още веднъж като пума и конете препуснаха по-бързо и от вятъра.

Не можеше да чуе дали мъжете псуват или крещят, побеснели от яд, но беше повече от сигурен, че правят и двете.

10.

Освободи конете на бандитите едва при Принс Грийк. Надяваше се, че Виктор Стенли се е добрал до Ню Кясъл и че най-сетне се намира в безопасност. Многото коне означаваха и голямо натоварване. Трябваше да им носят чували с просо или да ги оставят с часове да пасат, а всичко това искаше време, което Ласитър, за съжаление, не притежаваше.

Нямаше никаква представа колко беше предимството на Лейла Брекфорд, не можеше и да предположи къде е сега Ед. Премина Грийн Ривър и хвана южния път.

Този път късметът беше с него. Най-сетне беше дошъл и неговия ред да му потръгне. Когато стигнаха с Бърт и Елмо, пощаджията застана пред станцията си. Те се спряха пред нея и Ласитър се осведоми дали Побратимите са хванали някой влак.

Мъжът се ухили приятелски.

— Пътува ли с тях една очарователна блондинка?

Високият мъж кимна. Брекфорд се намръщи, защото се надяваше, че Ласитър няма да хване следите на сестра му.

— Лагеруваха ей там отсреща — продължи вежливият човек и посочи с ръка едно празно място от другата страна на улицата, където четири сребърни елхи хвърляха рехави сенки върху меката трева. — Останаха тук цял ден. Беше им се счупило едно колело. Дърводелецът им издялка съвсем ново. Продължиха към Салина още същия ден. Бяха хора от Уелс Фарго, превозваха спешно товар на юг. Наистина бързаха доста. Много мили хора. Изкупиха ни целия магазин, нищичко не остана! Плащаха в чисто злато. Старият скъперник си мечтаеше цял живот за такава клиентела.

Човекът се разсмя на глас и направи крачка назад.

— Кога бяха тук? — попита Ласитър.

Мъжът се замисли съсредоточено. Пресмяташе и мърмореше полугласно. Най-накрая викна жена си. Тя отговори, без да се колебае, че точно преди пет дни са минали през градчето.

Ласитър благодари на любезните хора и продължи пътя си с Бърт Брекфорд. Елмо се състоеше от една улица и най-много тридесетина къщи. Бързо го прекосиха. Чувстваше се напълно удовлетворен. Беше успял да доведе плана си до успешен край, а сега му се откриваше възможност да открие и Ед. Съдбата беше благосклонна към него.

Бърт се прояви като несговорчив спътник. Яздеше мълчаливо и през цялото време беше вглъбен в собствените си мисли. Ласитър му слагаше белезници само нощем. Денем го оставяше свободен.

За разлика от Елмо, Салина беше голям град. Имаше си не само шериф, а и затвор. Не беше чудно, че Брекфорд беше толкова замислен. Високият мъж искаше да хване и сестра му, а можеше и да ги предаде на властите. Всъщност Ласитър не мислеше за това, но Бърт много се страхуваше.

Привечер откриха малко поточе, обградено от рядка горичка. Удобно място за нощуване. Разседлаха конете и след като се погрижиха добре за тях, Ласитър събра дърва, а Брекфорд запали огън. Цялата им екипировка се състоеше от котел и карти за игра. Високият мъж напълни съдината с вода и я окачи над огъня. Вътре надробиха изсъхнал хляб и осолено месо. Когато Бърт свари чая, нощта вече се беше спуснала над равнината.

— Ще ти направя едно предложение — започна неразговорливият мъж, гледайки събеседника си над димящата си купичка.

Ласитър надигна глава.

— Що за предложение имаш предвид? От мен да мине, давай, но ако това е опит да ме подкупиш, и то със злато, което сте откраднали, няма да стане.

— Сам си. Не знам какви илюзии си правиш, че ще успееш.

— Не си блъскай главата заради мен.

Бърт пусна чашата си, която държеше преди това с двете си ръце, и се втренчи в Ласитър.

— Но аз искам да ти помогна да си оправиш сметките със сестра ми. Тя е изпаднала напълно под влиянието на Хеърууд, а ти нямаш и най-малката представа що за човек е той. Едно безцеремонно и жестоко копеле. Непрекъснато се мъча да разбера какво е намерила Лейла в него, но така и не открих — повдигна рамене и поклати глава. Погледът му се зарея в тъмнината. — Сигурно съществуват неведоми сили, които бдят над него. Винаги съм знаел, че той е нашият провал.

— Ще те заведа в Салина. Не трябва да ставаш свидетел на това, което съм замислил.

Бърт повдигна главата си насила, но очите му изглеждаха така, като че ли всеки момент ще изскочат.

— Как виждаш края на бандата ви?

Дъхът на Брекфорд спря. Създаваше се впечатление, че всичките му сили го напуснаха, главата му увисна, а раменете му се отпуснаха. Само дето не се беше разплакал. Беше впечатляваща картина! Изведнъж ливна горещия си чай в лицето на Ласитър и прескочи огъня. Изглеждаше като огромна нощна птица. Едрият мъж очакваше нещо подобно, но въпреки всичко Бърт го изненада.

Искаше да се изтърколи настрана, но не беше достатъчно бърз. Брекфорд усети, или видя, че противникът му иска да се премести надясно и коригира светкавично посоката на удара си. Главата на Ласитър забуча, пред очите му затанцуваха цветни кръгчета. Падна на гръб, а тежкият мъж се хвърли върху му. Опита се да извади паркъра си, но кучият му син не му даваше никаква възможност. Въздухът не му стигаше. Протегна ръцете си, за да опита да освободи гърлото си, но изглежда, че Бърт притежаваше меча сила. Високият мъж го ритна, опитвайки се да се изплъзне от тежестта на притискащото го тяло. Още веднъж посегна към револвера си, но бандитът беше нащрек. Стисна гърлото му още по-силно и го удари с глава няколко пъти в лицето. Главата му се завъртя, всичко изчезна от погледа му и пред очите му се спусна червена пелена. Ръцете му се отпуснаха безсилни.

— Ти, мръсно куче! Нещастно, мръсно копеле! Ще те довърша! — крещеше Брекфорд. Ръцете му трепереха от напрежение. Очите на Ласитър щяха да изскочат. Успя да освободи ръцете си и стовари юмруците си до ушите му. Бандитът изкрещя от болка, но не отпусна хватката си. Искаше още веднъж да го удари в лицето. Ласитър се размина с удара, успявайки да се търкулне встрани. Най-сетне разполагаше с повече пространство. Започна да рита подлия мръсник където свари и го накара да вие от болка. Едновременно се изправиха на крака и се хвърлиха светкавично един към друг. Ласитър му изпра силно кроше, последвано от още няколко, които не бяха по-лоши. Бърт се килна назад. Изглеждаше така, като че ли всеки момент ще загуби равновесие. Изведнъж се свлече на земята и не помръдна повече.

Високият мъж изстена. Борбата го беше изтощила напълно. Отвори широко уста, но въпреки това въздухът не му достигаше. Всичко около него се въртеше. Подпря се на един ствол и затвори очи. Постоя така, докато дишането му се успокои. Наведе се и сложи белезници на ръцете на бандита, после го завърза на едно дърво. Омаломощен се отпусна на земята и заспа на мига.

На другия ден, още преди разсъмване, продължиха пътя си. През цялото време Бърт мълчеше. Движеха се в посока Салина. Ласитър беше твърдо решил да остави спътника си на шерифа, независимо че още на първия ден бандитът щеше да увисне на въжето. В края на краищата, сам си го беше заслужил. Всеки, който се бе сблъсквал с Брекфорд, нямаше да има нищо напротив да го види на бесилото.

За два дни изминаха повече от тридесет мили по пощенския път. Неочаквано пред тях се зададе Ед. Ласитър се усмихна радостен, спря конете и сложи ръцете си на издадената част на седлото.

— Здравей — поздрави приветливо, когато Ед спря до него. Подадоха си ръцете за поздрав. Младият мъж посочи с глава въпросително към Бърт.

— Значи все пак го пипна!

— Водя го към Салина.

— А Моирс?

Ласитър се разсмя.

— Няма да стигнат далече без коне. Може би вече са си намерили, но шансът да пипнат Виктор и хората му им се изплъзна. Просто ще бъдат закъснели. Надявам се, че скоро служителите от Уелс Фарго ще бъдат на сигурно място в Ню Кясъл. А как е положението при теб? Следите ли те водят към Салина?

— Още вчера са се отклонили от главния път в западна посока.

Едрият мъж обърна глава и дълго гледа в далечината.

— Нищо не разбирам! Какво ще търсят на запад?

— И аз си мислех същото. Може би само искат да оставят лъжливи следи, за да ни объркат.

Ласитър захапа устни и погледна Брекфорд.

— Може би все пак не е случайно.

— Трябва да побързаме, ако искаме да направим нещо — каза Ед.

— Колко още остава до Салина?

— Толкова много ли искаш да го оставиш там? Има още повече от петдесет мили път.

— Какво? — едрият мъж изруга ядосано.

— Ако първо тръгнем към Салина, ще ги изпуснем — подхвана Нигер.

— Знаят ли, че си по следите им?

— Нямаше начин. На няколко пъти се опитаха да ме пипнат, но както виждаш, не успяха. Знаеш ли, измислих нещо! Щом веднъж си успял да им погодиш номер с конете, може и този път да се получи. Трябва само да изчакаме да навлязат в пустинята. С тежкия си товар без коне няма да имат никакъв шанс.

— Хайде пак да си разделим задачите! — предложи Ласитър.

— Ти ще се оправиш с конете, а аз…

— Ти ще предадеш Брекфорд на шерифа в Салина.

Високият мъж накара бандита да си протегне ръцете напред и му сложи белезниците. Хвърли ключето на Ед, който го улови сръчно с лявата си ръка. Ласитър предупреди приятеля си:

— Внимавай с него! Опасен е!

— Знам — Нигер се усмихна. — Имал съм вече опит с него.

— Какво предимство имат пред мен? — попита Ласитър.

— Ела с мен до мястото, откъдето са напуснали главния път! Така не мога да преценя. Знаеш ли, не са останали много бандити. Всеки ден са с двама или трима по-малко. Не видях никой да се връща, нито открих гроб по пътя. Мисля, че негодниците се избиват един друг. Сигурно зариват мъртъвците някъде встрани от пътя си като обикновени псета.

Младият мъж се изплю с погнуса.

— Да можеше да попиташ сега твоя свещеник кое е правилното в тоя свят!

Ед се засмя презрително.

— При всички случаи са най-малко четиринадесет човека с жената. Не мога да си представя, че ще ги принудиш да паднат на колене, ако хванеш мръсницата. Става въпрос за шестдесет милиона долара! Имай го предвид, преди да направиш каквото и да е! Не забравяй, че си имаш работа с негодници, които нямат нищо общо с нормалното човешко поведение!

Ласитър започна да заръчва на свой ред.

— Не забравяй да кажеш на шерифа на Салина да вземе впрегатни коне! Вероятно няма да мога да завърна животните, които ще изплаша като изкрещя като пума.

Час по-късно достигнаха мястото, където четирите каруци се бяха отбили от главния път. Спряха.

— Чакат те петдесет мили път — каза Ед.

— Казано другояче — един ден усилна езда.

— Скоро сигурно ще навлязат в пустинята и вероятно ще забавят темпото. Следите им ще стават с всеки изминат ден все по-ясни.

— Пази се и внимавай с Брекфорд!

Ед се ухили.

— Не съм забравил за петте хиляди долара! Нали остава същият адрес?

— Да. Белият дом.

Ед и Брекфорд потеглиха, а Ласитър остана загледан след тях. Широкият път, по който поеха, трябваше да е направен още от конквистадорите, старите испански завоеватели. Водеше право на юг. Скоро и той се отправи по него, следвайки дирите на четирите тежко натоварени каруци. Конят, който беше взел от Моирс, бе издръжлив, търпелив и бързо се привърза към него.

Язди, докато се свечери, и се установи да лагерува в една падина, обкръжена от гъст храсталак. С първия лъч на слънцето продължи пътя си. Малко преди обяд забеляза трима ездачи, които прекосяваха пущинака в тръс. Благодарение на бога ги видя навреме и успя да скрие коня си. Дали това бяха мъжете, които, както му беше казал Ед, от време на време напускаха главната група, за да се опитат да го хванат? Би било по-добре оттук нататък да прикрива следите си, за да не ги дразни излишно. Не бяха противници за подценяване!

Не го забелязаха. Когато се скриха от погледа му, продължи, като отваряше очите си на четири. Яздеше встрани от следите им, за да не бъде изненадан неприятно. Късно следобед беше изминал около петдесет мили. През цялото време бандитите не бяха спирали да почиват. Навлизаха все по-навътре в пустинята. Дали не искаха да се отправят към Калифорния? Не му се вярваше. Имаше по-безопасни пътища натам. Предполагаше, че търсят убежище, където да останат, докато се успокоят нещата, а после спокойно и без преследвачи да хванат пътя за Мексико. Всички следи показваха, че е прав. Когато слънцето се скри, изведнъж следите изчезнаха. Спря и се огледа внимателно наоколо. Сякаш някакъв странен вятър беше заличил внимателно следите. Пясъкът беше абсолютно гладък.

Равнината се разпростираше до хоризонта. Земята пред него приличаше на плоска чиния. В далечината тук-там се виждаха причудливи скални кули и каменни формирования, които се издигаха като замъци в перленосивото небе. Пред него се намираше Фиш Спрингс Берг, отляво лежаха Крикет Стоунс. Не се сещаше за повече имена. Странните природни образувания даваха възможност за идеални скривалища. Евентуални преследвачи или любопитни посетители, можеха лесно да бъдат забелязани от високите скали… Поне през деня.

Изчака да се стъмни и едва тогава продължи направо на запад. Сиво-жълтеникавият му кон издържа изморителната нощна езда, без да протестира. Когато се развидели, го прикри сред скалите. Никъде нямаше вода, а конят беше жаден. Ласитър забеляза, че бандитите не бяха спирали и тук. Нещата не се развиваха според очакванията му и това започваше да го притеснява. Изглежда, че не бе уцелил скалите, които те бяха избрали за лагер. Даде последната вода на коня си. След това се изкачи на върха на една висока скала. Гледката не му разкри нищо ново: пред него се простираше равна пясъчна местност, разкъсана от групи скали, намиращи се в повечето случаи на повече от ден път една от друга.

Знаеше, че ще намери Лейла и хората й на място, където има вода. След залез-слънце продължи към Крикетберген. Едва на сутринта щеше да разбере дали там има вода, и то ако успееше да се добере до планината. Отново цяла нощ беше на път. Конят му с последни сили правеше крачка след крачка. Можеше да му се довери повече, отколкото на предишния си спътник — Бърт Брекфорд.

Когато се разсъмна, видя, че почти е достигнал скалите, носещи името Крикет. Спря, защото в пясъка откри следите на ездач. За съжаление, не можеше да прецени дали дирята е прясна, или е оставена преди доста време. Слезе от коня и клекна до отпечатъците. Единственото, което разбра със сигурност, беше, че ездачът е идвал от Крикетберген. Следвайки следата, навлезе в скалистата местност. Точно това беше главната му грешка. Намираше се сред над тридесет стъпки високи камънаци. Усети, че някъде е запален огън. Миризмата обаче му беше непозната. Спря веднага и слезе от коня. Наблизо имаше лагер, оставаше въпросът дали беше на групата, която търсеше.

Заведе коня в прикритието на най-близките скали и се огледа предпазливо. Смяташе да се изкачи на някоя от високите скали. Отгоре щеше да има възможността да огледа цялата местност.

— Не мърдай! — каза някой с остър глас тъкмо когато поставяше ръцете си върху скалата, за да започне да се катери. — Само ако направиш една крачка встрани, си мъртъв, приятел!

Ласитър отпусна ръце и се обърна бавно. Пред него стоеше Хеърууд. Никога не го беше виждал до този момент, но Ед му го беше описвал достатъчно. Беше гол до кръста и почернял като индианец. Лейла не закъсня да се появи. В хотела изглеждаше като истинска дама, а сега имаше вид на фермерска нескопосница. Носеше дънки и мокра от пот розова блузка, под която ясно се очертаваха гърдите и зърната й. Всъщност не беше никаква повлекана. Просто отдалече създаваше грешно впечатление.

Дойдоха и останалите. Знаеше, че няма никакъв шанс. Всички държаха заредени оръжия, трябваше само да натиснат спусъците.

Жената пристъпи към него. Русата й коса беше спусната и се вееше като лъвска грива. Притисна дулото на револвера си в тялото му. Неволно се сети за предупреждението на Ед. Дори и да успееше да я обезвреди и задържи, това в никакъв случай не значеше, че ще се измъкне. Щяха да стрелят по него, без да се замислят. Ставаше въпрос за шестдесет милиона долара.

— Не си чувал достатъчно за мен, Ласитър! — изсъска в лицето му жената. — Лош късмет! Свършено е с теб! Какво ще кажеш за това?

— И да ме убиете няма да сте в безопасност. След мен ще дойдат други.

— Но това няма да те съживи, нали? Къде е Ед? Знаеш за кого ти говоря!

— В момента води брат ти към Салина.

— Не! — изкрещя тя.

— Напротив! Дори и да не искаш да го повярваш, това вече е факт. Ако се опасяваш, че няма да се забавят с обесването му, имаш основание. Нищо повече не мога да ти кажа по въпроса. Доколкото знам, добре познава местността и скоро ще бъде тук с шерифа и подкрепление от Салина. Няма никакво значение дали дотогава ще бъда измежду живите.

— Безразлично ли ти е? — изкрещя извън себе си блондинката.

— Мисля, че да.

Все едно, че в нея се беше вселила зла сила. Непрекъснато диво крещеше команди на мъжете.

— Хеърууд, застреляйте го!

Всички около него вдигнаха оръжията си. Ласитър затвори очи, но не последваха изстрели. Вместо това в пясъка изскърцаха ботуши. Ласитър отвори очи. Хеърууд беше пристъпил към него с ръце на кръста, отправил поглед към Лейла. Дали животът му щеше да значи повече, ако успееше да го обезоръжи и задържи? Това сега нямаше значение. Тексасецът се обърна към жената и попита, като се подсмихваше:

— Защо искаш да го разстрелям?

Блондинката преливаше от гняв. Красивите й очи блестяха диво и заплашително. Измери Ласитър с красноречив поглед.

— Искам да свършите с него колкото може по-бързо! Не струва и колкото един патрон!

— В Салина не мислят така. Можем да го разменим срещу брат ти.

— Той не казва истината за Бърт! Не може да е вярно!

— По-добре да не си правим експеримент да разберем дали е истина или не! В Салина ще се съгласят да го разменят срещу Бърт. Някой трябва да тръгне веднага за там, преди да е станало твърде късно! Разпореди на някой от хората да оседлава!

— Той блъфира! — изкрещя отново диво и невъздържано блондинката.

— Вероятно не. Не бих казал, че нещата стоят едно към едно.

Думите на Хеърууд прозвучаха като предупреждение, каквото си и бяха. Тя вдигна дясната си ръка високо.

— Биндли, чу какво обсъждахме! Оседлай коня си и свърши тази работа! Ако спасиш живота на брат ми, ще им върнем това нищожество, в противен случай ще получат само трупа му.

Беше цяло щастие за бандата, че Хеърууд се беше присъединил към тях и дърпаше юздите им вместо нея. Лейла Брекфорд беше невъздържана мръсница, управлявана изцяло от емоциите си за сметка на разума. Трезвата му преценка за нея не му пречеше да си я представи гола в леглото, разтърсвана от страст.

Биндли изпълни заповедта. Едрият мъж се загледа в праха, който галопиращият конник вдигна след себе си. Изведнъж група мъже го повалиха на земята и го обезоръжиха. Ласитър загуби всякаква надежда. Беше повече от сигурен, че хората в Салина щяха да посрещнат Биндли с тояги и кучета. Още по-вероятно беше да го обесят с Брекфорд, не само в същия ден и на същото бесило, но и по същото време. Тогава тази жена щеше да го разкъса като дива котка. Може би ако в хотела се бяха опознали по-отблизо, щеше да има някакъв шанс, но тогава се чувстваше обвързан с Лана и искаше да е коректен в отношението си към жената, която обича.

11.

Не бяха особено сръчни. Разбра го, докато го завързваха, но може би причината за небрежността им беше доброто им настроение. Хеърууд правеше изключение. Беше ли някакво чудо, че са толкова възбудени? Та те държаха в ръцете си шестдесет милиона долара и още не се беше появил някой, който можеше да им оспори плячката, без да имат предвид Ласитър, който още в самото начало приеха несериозно.

Беше в ръцете им. Но бяха прекалено самоуверени. През няколко минути някой се отбиваше при него и му правеше тъпи забележки или му разказваше стари вицове само и само времето да минава по-бързо. Когато се мръкна, престанаха да се занимават с него. Седнаха около огъня и пиеха уиски или вино, пееха стари траперски песни и млъкваха всеки път, когато тя минеше покрай тях.

Високият мъж не се интересуваше от вечеринката им. Имаше си достатъчно проблеми. Не беше загубил чувството си за ориентация, знаеше къде точно се намира конят му и къде е багажът му, който едва ли бяха намерили. Там имаше още няколко шашки барут. Кой щеше да пребърква чужда чанта, когато в ръцете си държеше милиони долари!

Успя да се освободи от хлабавото въже. Светлината на огъня не достигаше до него, но луната го осветяваше отвсякъде. Сякаш му се подиграваше отгоре, заливайки го със сребристи, издайнически лъчи. Отдавна би могъл да изпълзи встрани, но непрекъснато някой от бандитите го поглеждаше.

Луната бавно се скриваше зад пелена от плътни облаци. Когато най-сетне се затули напълно, Ласитър лежеше в прикритието на скалите. Скоро щеше да се разсъмне. Само по-малко от половин час делеше нощта от деня.

Огънят беше загаснал. Никой не седеше около жаравата. Тънкият като от свещичка дим се издигаше към сивото небе.

Всички спяха, нямаше постови. Спящите тела се бяха проснали в две редици. Къде ли беше Лейла Брекфорд? Дали не се беше притаила някъде и не го причакваше? Тази мисъл ускори пулса му. Плъзна се покрай една тъмна ивица и се скри в покрайнините на скалната група. Никой не го забеляза. Къде беше Лейла? Не се отказваше от намерението си да я намери. Страхуваше се, че ако освободи конете и ги натири в пущинака, нямаше да издържат дълго и скоро щяха да се върнат при бандитите. Намери багажа си, извади шашките с динамит и ги подготви за плана, който беше намислил. Оседла коня. За съжаление, не откри паркъра си. Изглежда, някой си го беше харесал. Въоръжен с револвер и уинчестър, премина през спящите мъже и се озова пред завързаните коне. Развърза ласото и се върна обратно при коня. Огледа се напрегнато и се ослуша внимателно. Никой не се помръдваше, а и четирикраките бяха изключително тихи.

Чергилата на Уелс Фарго се открояваха ясно на фона на бледосивото небе. Тежките каруци бяха завързани здраво една за друга. Без коне, бандитите щяха да се окажат в капан, по-зловещ и от ада, където всъщност им беше мястото. Искрено желаеше да види как се пържат в червените казани, надзиравани от опашати дяволи.

Крясъкът му, наподобяващ вик на пума, разбуди конете и ги изплаши. Ушите им напрегнато щръкнаха. Вторият вик им показа, че хищникът се е приближил. Нямаше нужда от трети. Бедните животни се втурнаха като диви хали в нощта. Хвърли шашката над лагера и проследи полета й. Изстрелът на уинчестъра, експлозията, звукът на чаткащи копита, всичко се сля в едно.

Метна се на коня и отпусна юздите му, следвайки товарните коне и жребците. Зад него се разнесоха крясъците на разбудените и изплашени мъже. Скоро се разнесоха изстрели, дадени повече, за да успокоят дивата ярост, предизвикана от успешния план на Ласитър, а не за да уцелят нещо в тъмнината. Само неколцина се втурнаха, опитвайки се да върнат конете, но скоро се отказаха. Бяха бесни и отчаяни. Още в първия миг бяха схванали какво означаваше да останат с шестдесет милиона и без коне, сами в пустинята — сигурна смърт. Бяха обречени на бавна и мъчителна смърт. Смърт. Думата се въртеше в главите на всички и рисуваше ужасяващи картини.

Събраха се накуп, за да обсъдят положението си. Проблемите им изобщо не го засягаха. Продължи да препуска след изплашените животни. Успя да ги събере и да ги накара да спрат, преди да са се съсипали от лудото препускане. Нямаше нито трева, нито вода. Това му помогна да ги задържи на едно място. Слънцето отдавна се беше вдигнало високо, когато най-сетне успя да ги накара да се раздвижат. Бандитите щяха да направят засади навсякъде около лагера, за да се опитат да върнат животните. Имаха още достатъчно време да стигнат сами до идеята да се впрегнат в тежките каруци, натоварени със злато. Това щеше да стане много по-късно, когато слънцето започне да изсмуква и последния здрав разум от изгорелите им черепи и действията започнеха да се ръководят единствено от яростното им отчаяние.

Пътува цели два дни, докато достигне малка зелена долина, в която откри вода. Истински оазис сред пустинята! Четирикраките нямаше да проявят желание да направят и крачка от това райско кътче, поне докато не наложеше волята си на господар. Остави им един ден за почивка.

Беше сигурен, че там, откъдето отмъкна конете, алчността, коварството и подлостта вече вземаха поредните си жертви. Познаваше добре хората, с които си имаше работа, и не съжаляваше за постъпката си. Не се изискваше богата фантазия, за да си представи как страхът, безнадеждността и отчаянието вече е подтикнало една група да се отдели от останалите и да се опита да достигне цивилизацията. Някои щяха да се провалят заради алчността си, вземайки прекалено много злато, което сред горещите пясъци тежеше още повече. Останалите, верни на Хеърууд и на Лейла Брекфорд и подтиквани от алчността и от отмъстителността на блондинката, щяха да се втурнат да настигнат бегълците и да им отнемат скъпоценния метал. Това значеше смърт за отцепниците. Беше любопитен да разбере колко човека ще открие в лагера, като се върне. Оседла Груло и избра още един кон за смяна, който наблюдаваше през цялото време и беше сигурен в силата и издръжливостта му. Яздеше, следвайки старите си дири, за да бъде сигурен, че няма да могат да го проследят.

Откри, че почти цял ден са се движили по следите му, но като са видели безнадеждността на начинанието си, се бяха върнали обратно в лагера. Когато се приближи на известно разстояние, чу изстрели: сигурен знак, че драмата, която си представяше, протичаше с пълна сила. Достигайки мястото, където беше заловен, откри телата на четирима мъже от бандата. Хеърууд и приближените му явно не се бяха задоволили да си върнат златото. Липсваха оръжията и личните вещи на мъртъвците. Защо, по дяволите! Сигурно никой нямаше да разбере имената им! Всъщност това не трябваше да го интересува. В края на краищата ставаше дума за четирима от Побратимите на сатаната. Баста!

Продължи едва когато зарови и последния човек. Слънцето вече беше залязло. Мракът обгръщаше земята. Спря в една скалиста падина. Докъдето му стигаше погледът, имаше само пясъци и камъни.

През нощта видя лагерния им огън: една червена звезда, сраснала с хоризонта. Дълго мисли дали да не се промъкне до тях, но реши, че всеки, който поиска да се върне, ще трябва да мине покрай него. Нямаше да издържат повече от още ден-два. Какво му пречеше да изчака?

Прекара два дни сред скалите, занимавайки се единствено да осигурява храна на конете. Сутринта на третия ден се събуди от някакво скърцане и плющене. Надигна се веднага с колта в дясната си ръка, а уинчестъра — в лявата. Пред очите му се разкри истинска гротеска. Отдясно вървеше Лейла Брекфорд, бутаща наравно с мъжете тежката каруца. Бяха натоварили всичкото злато на едно място и теглеха товара си като животни през пустинята. Вървеше наравно с мъжете, но това явно не й правеше впечатление. До нея последни сили напрягаше брат й. Какво правеше този мръсник тук? Къде беше Ед? Дали кучият му син беше успял да убие момчето? Можеше да понесе всичко друго, но не и това. Кръвта кипна в жилите му. Реши да арестува жалкия остатък от Побратимите и да го предаде на шерифа в Салина. Върна се бързо в лагера си, оседла Груло и го остави да препуска колкото държаха силите му. Когато излезе от прикритието на скалите, му оставаха не повече от петстотин ярда, за да ги достигне. Всички се скупчиха около каруцата с лице към него. Хеърууд ги ръководеше. До тексасеца застана възрастен мъж, но явно този бандит не усещаше тежестта на годините си. Беше се присъединил към бандата преди десетина месеца и бе успял за кратко време да си спечели име на бърз и безпогрешен стрелец. Същото можеше да се каже и за мъжа от другата му страна — Глен Кларк. Беше едва седемнадесетгодишен, но вече смъртта на шест души тежеше на съвестта му, доколкото можеше да се говори за такава при него. Стреляше по-бързо и от стария, който го обучаваше още преди да навърши тринадесет. Мат Едер беше от старото поколение бандити. Застанал до останалите, привличаше погледа със сребристите си коси, дребния си ръст и лукаво изражение. Слънцето правеше света омразен за него, защото бялата му кожа добиваше цвят на пресен конфитюр и при най-беглото докосване на някой слънчев лъч. Хидер не беше по-малко опасен, особено в комбинация с Едер. Положението не изглеждаше никак розово. На фона на тази сбирщина най-големите бандити на всички времена щяха да създават впечатлението на палави хлапета. Останалите трима бяха същата стока. Всеки следващ беше по-опасен и от дявола.

Какво му ставаше? Имаше усещането, че е тръгнал срещу собствената си смърт. Бяха десет човека, а в обикновена ситуация би имал трудности с всеки един поотделно. Спря коня и стегна тялото си. Огледа ги. Жаждата си беше казала думата. Бяха скапани и озверени.

Спомни си, че когато изплаши четирикраките, забеляза, че изпод копитата им бликна вода. Конете бяха минали през оставените върху скалите съдове с вода и копитата им бяха стъпкали в земята не само водата, но и металните съдини.

Всеки, дори и Лейла Брекфорд, се държаха на крака благодарение на алчността си. Трескавите очи на мъжете го изпиваха с поглед, разбираше, че в негово лице виждат спасението си. Никой не се осмели да насочи оръжието си към него. Усмихна се, предчувствайки триумфа си.

Изведнъж всички се обърнаха към Лейла. Брат й започна да я увещава нещо, но тя явно отказваше. Най-накрая се отдръпна от останалите, заобиколи ги и тръгна към Ласитър с вдигната глава като истинска лейди. Вървеше бавно и с достойнство. Носеше джинси и лека фланелка, косата й се беше спластила на фитили, но всичко това не можеше да затъмни елегантността й. Създаваше съвсем различно впечатление от мъжете, които не се бяха бръснали дни наред. Лицата им излъчваха отчаяние и безнадеждност. Очите им блестяха трескаво, а нейният поглед беше спокоен и ясен.

Спря на пет крачки от коня му, гледайки го в очите.

— Здравей, Ласитър!

Имаше големи зелени очи. Едва сега го забеляза.

— Дошъл си, за да си получиш това, което ти принадлежи — каза тя и посочи покритата каруца, през която вятърът свиреше и свистеше.

Виждаше се ясно, че е натоварена с тежки сандъци. Бяха нужни най-малко шест товарни коня, за да може да бъде теглена. Шестдесет милиона в злато тежаха доста. В това състояние и с този товар нямаше да стигнат далече. Нуждаеха се от коне или трябваше да се простят с плячката си. Добре съзнаваха ситуацията, в която се намират, и бяха готови да делят с него, стига да им даде коне.

— Това, което е мое ли? — Ласитър се разсмя.

— Има достатъчно, за да стигне за всички ни. Къде са конете, господине? Ако ни ги върнеш, ще можеш да вземеш колкото злато поискаш!

— Преди това искам да говоря с брат ти.

— Бърт!

Викът й се смеси с този на мъжете, които искаха да му угодят. Брекфорд тръгна към него с широка крачка.

— В Салина не бяха особено внимателни, не беше трудно да избягам — започна да обяснява той, без да е изчакал въпроса на Ласитър.

— Къде се намира Ед сега?

Бърт повдигна рамене. Високият мъж не вярваше на нито една негова дума.

— Ако си го убил, ще трябва да си уредя сметките с теб!

— Заклевам се, че…

— Може да се довериш на брат ми! — намеси се Лейла. — Помощник-шерифът го е закарал в Салина и го е предал на градските власти, но още вечерта брат ми е успял да избяга. Ще ти дам половината от плячката, ако ни върнеш конете!

Ласитър не им вярваше. Дали Ед наистина беше стигнал до Салина? Най-вероятно не. Смяташе, че Бърт го е убил. Това значеше, че не може да се надява на никаква подкрепа и че трябва сам да се справи с бандата.

— Добре, съгласен съм! Половината! Но кой е готов да ми гарантира?

— Получаваш тридесет милиона! — изкрещя Хеърууд пресипнало. — Знаеш, че е трудно, дори невъзможно да спечелиш един милион долара без риск. Никой не може да ти ги гарантира! Връщай се откъдето си дошъл! Там горе си оставил втори кон. Аз и Хидер ще те придружим. Виждаш, че сме на края на силите си. Не само че нямаме коне, с които да превозим златото, но и нямаме вода, което е най-лошото.

Едрият мъж смяташе да се бие с тези жалки мръсници. Щеше да спечели време, ако се върнеше сам.

— Да, вземи ги със себе си! — викна блондинката. — Така ще можеш да се върнеш по-бързо! Сигурна съм, че в Салина вече се е събрала голяма хайка за нас. Не трябва да губим повече време, отдавна можехме да сме в Мексико. Тук с тези милиони не можем да бъдем и минута в безопасност.

— Оставате тук! Направете си лагер и ме изчакайте до утре вечерта! — каза Ласитър и препусна с Груло.

Отчаяните мъже искаха да го задържат на всяка цена. Никой не му вярваше, че ще се върне. Всички го подозираха.

— Спри — изкрещя Хеърууд, колкото му глас държи.

Бандитите вдигнаха оръжията си и стреляха, без да чакат повече. Не се нуждаеха от него, а от конете му. Денят им принадлежеше. Ако успееха да го проследят, щяха да намерят животните. По-бавно или по-бързо, в случая не беше от значение. Най-важното беше, че щяха да намерят вода.

Шестима стреляха почти едновременно. Би трябвало да го уцелят, но както в повечето случаи, и сега беше по-бързият. Напрегнатият глас на Хеърууд ги издаде. Скочи като пантера от коня си и изстрелите изсвистяха над празното седло.

Див крясък огласи въздуха. Сега Лейла и всички, които не бяха стреляли, вдигнаха оръжията си. Ласитър грабна уинчестъра в лявата и пистолета в дясната ръка. Когато втория залп разцепи въздуха, вече се беше търкулнал зад купчина скали. Изстрелите не можеха да го достигнат, само допълваха жалката картина със стенещото си свистене.

Изправи се на крака с оръжията в ръце. Бяха го изгубили от поглед, с изключение на Хеърууд и на стария негодник, който въпреки своите осемдесет или деветдесет години беше пъргав като момче и имаше безпогрешно ястребово око, изключително необходимо за добър стрелец. Двамата проследиха движенията му и когато забелязаха, че се подава от прикритието си, стреляха едновременно.

Отговори им с уинчестъра и паркъра си, като пушката и револвера му трещяха без прекъсване. Изстрелите му попаднаха точно в целта. Хеърууд се свлече на земята, все едно че му бяха счупили краката. Старецът се превъртя във въздуха и имаше опасност да кацне на чергилото, но за негово съжаление нямаше този късмет. Тупна тежко на земята, като разпери ръце и крака. Последната искрица живот угасна в него още по време на полета му, макар повечето от другарите му да го смятаха за безсмъртен.

Въздухът се огласяше от диви крясъци и въпреки че никой не знаеше къде е точното местоположение на Ласитър, всички стреляха без прекъсване.

В това време високият мъж се промъкваше с пълзене към една падина. Излезе на другия й край и се озова зад една скала, висока колкото човешки бой.

Глен Кларк, седемнайсетгодишният хлапак, не беше за подценяване. Разузнавачите от Бригада Седем бяха предупредили за него. В информацията, която получи от тях за изпълнението на задачата си, името му беше подчертано с три дебели линии.

Ласитър изруга, прибра колта обратно в якето си и хвана уинчестъра с двете си ръце. Хлапето стоеше като професионалист. Внезапно даде знак на останалите. Отчаяните мъже бяха възложили всичките си надежди на него. Трябваше да успее да докаже на тези нехранимайковци, че не бива да се водят по акъла на едно буйно момче. Трябваше и да ги спре, защото в противен случай кръвопролитието щеше да продължи.

Прицели се и стреля. Момчето се превъртя във въздуха и падна върху един храст.

Виковете заглъхнаха. Всички застинаха вцепенени. Неуспешната атака на Глен ги беше шокирала.

Никой не се показваше от прикритието си. Мъртвите лежаха с отворени очи под палещите слънчеви лъчи.

Мат Едер, Хидер и Бърт Брекфорд застанаха пред Ласитър. Не искаше да убива повече хора, не искаше да убие дори и Брекфорд. Смъртта на един човек беше грях и той я приемаше само когато собственият му живот бе поставен на карта. Не убиваше за удоволствие, а само когато нямаше друг избор. Сега нещата стояха точно така. Не беше нито съдия, нито палач, но ценеше живота си. Изглежда, че и да искаха, не можеха да проследят хода на мислите му. Ако искаше да живее, трябваше да се отърве от тях, в противен случай нямаше никакъв шанс.

Вдигна високо револвера си и стреля без прекъсване. Нямаше надежда за никой от мъжете насреща му. Не искаше да умира, така че не се чувстваше виновен.

С първия изстрел повали Мат Едер, а с втория — Хидер. С третия куршум уцели Бърт Брекфорд. Мъжете се простряха един след друг на земята и не помръднаха повече.

Лейла видя как брат й пада и изкрещя. Лежеше на пясъка с револвер в ръка, но захвърли оръжието си, вдигна се и се втурна към Бърт. Отпусна се безсилна върху тялото му. Не беше на себе си. Беше на крачка от лудостта. Плачеше и крещеше диво.

Ласитър също захвърли оръжията си. Направи го напълно механично. Случайно се загледа на запад. В далечината се виждаше група конници. Премижа. Не можеше да повярва на очите си. Един от първите ездачи беше Ед. Отдъхна си облекчено. Все пак Брекфорд не го беше излъгал. Затича се към приятеля си.

— Ласитър!

Дивият вик беше на Лейла. Стоеше на десетина крачки от него до тялото на мъртвия си брат с револвер в ръка. В очите й гореше огън. Имаше намерение да си отмъсти за Бърт. Всичко премина за части от секундата през главата на едрия мъж. Стреля. Тя се хвърли към него и за миг го затисна с тялото си. Комбинацията от пот и силен парфюм заплашваше да извади от строя сетивата му. Усещаше гърдите й и стегнатите й бедра, притиснати в неговите. Изправи се светкавично на крака и я вдигна със себе си.

По-късно, сещайки се за тази ситуация, си припомни случая, когато веднъж, вместо да увисне на бесилката, била пратена в затвора. Съдията бил пленен от красотата й, но явно не съзнавал какво се криело под повърхността. След няколко дни с помощта на брат си успяла да се измъкне.

Случаят прекрасно илюстрираше коварния й характер и липсата на връзка между душата и красотата.

Двайсетина полицаи и каубои от Салина се приближаваха, водейки със себе си и товарни коне, с които да пренесат товара от Уелс Фарго…

След като разказа с подробности всичко на шерифа, Ласитър се върна заедно с Ед в Беър Ривър Сити. Младият мъж му разказа как му се е наложило да обяснява на представителя на властта, с крошета и ритници, че държавното злато е в опасност и че един човек се нуждае спешно от помощ.

Ласитър си придаваше заинтересован вид, но мисълта му беше вече при Лана.