Джек Слейд
Побратими на сатаната (6)

6.

Слънцето беше залязло, но навън все още не се беше смрачило. Въпреки това, преди да излезе, Ласитър запали нощната си лампа. Лана стоеше на рецепцията. Вечерният влак беше пристигнал само преди минута, но когато го видя на стълбите, изостави новите гости на портиера и се втурна към него лъчезарно усмихната. Наблюдаваше я толкова студено, че сърцето й спря за секунди.

— Вече са тук! — каза и мина покрай нея. — Вече не се познаваме! Трябва да внимаваш! Особено като видиш Моирс — обърна се леко към нея и добави през смях: — Остави вратата си отворена!

Гледаше го с такъв поглед, че се почувства страшно виновен, но само се усмихна и продължи нататък. Едрият мъж пресече ресторанта и се насочи към бара, където се играеха карти. Тази вечер рулетката беше самотна, изглежда гостите нямаха настроение за хазарт. Около една кръгла маса се беше събрала групичка покерджии. До тях трима възрастни господа играеха на седемнадесет към четири. Останалите маси бяха свободни. Огледа се, но както и в салона, не видя нито познати, нито неприятни физиономии. Седна на бара и си поръча едно уиски. Барманът, тъмнокож мъж на негова възраст, се ухили приятелски, разтръска шейкъра и му наля четири пръста от златистото питие. Ласитър му благодари приятно изненадан. Беше „Рий“, най-добрият бърбън от Кентъки, със също толкова добра цена. Но поне беше оригинален! Не можеше да се отрече доброто качество и обслужване в заведението на Лана. Изведнъж Ед изникна отнякъде.

— Охо, уиски! Засрами се, човече! На всичко отгоре не е и някоя парцуца да те подигравам.

Барманът се ухили по-широко. Наля и на него „Рий“: най-доброто кентъкско уиски, отлежавало поне дванадесет години в специални съдове, уиски с гарантирано качество.

— Те са тук! — прошепна на Ласитър, отпивайки от чашата си. — Мисля, че вече са в хотела.

Едрият мъж го погледна втренчено и попита:

— А Моирс?

— Още не съм го срещал, но Хеърууд е тук, както и всички останали, естествено и тя.

— В хотела ли са се настанили?

— Не. Отседнали са в отсрещната къща, но не можах да разбера дали наистина са я купили.

— Тя беше при мен.

Ед се втренчи в него.

— Сигурен ли си?

— Всичко говореше, че не може да бъде никоя друга. Естествено, не ми каза името си директно, но недвусмислено ми даде да разбера, че тя е Лейла Брекфорд.

— Човече, какво искаше от теб?

— Ама и ти си един! Парите, естествено.

— Поискала ти е парите? И е била сама?

— Щом ти казвам.

— И ти какво й отговори?

— Че ще увисне на въжето.

Ед преглътна сухо.

— Казал си й това?

— А защо не?

— Мога само да те посъветвам да си отваряш очите на всяка крачка!

— Сигурен ли си, че са в отсрещната къща? Пита ли шерифа дали не може да предприеме нещо?

— Шерифът? Никой тук не познава тези кучи синове и може да благодари на бога за това. Ако Моирс все пак беше на наша страна… Но така нещата стават много сериозни. Дори местният представител на властта да отиде при Бърт или Хеърууд, всеки от тях ще отрече да е въпросният човек. Кой ще може да докаже противното? Във всеки случай на шерифа няма да се удаде да го направи, а Моирс би могъл. Но лицемерното копеле вече подтичва при тях.

— Скри ли парите на сигурно място?

Ед се задави от смях.

— Ласитър!

Едрият мъж вдигна виновно ръце. Ед изпи уискито си и хвърли една монета на бара. Обърна се и го потупа приятелски.

— Вълците вече се разхождат наоколо, внимавай да не те захапят! Виждаш ли черния отзад в ъгъла? Той те следи, но не питай защо. Отговорът трябва да ти е ясен. Мъжът работи за Побратимите.

Ласитър обърна поглед към бармана, който беше единственият тъмнокож в заведението.

— Не тъмнокожият, под черен имах предвид тъмни коси — обясни Ед.

Той се обърна, но успя да види само гърба на излизащия.

— Съжалявам! Вгледах се в него прекалено дълго и го изплаших — след тези думи приятелят му се отдалечи.

Ласитър изпи още едно уиски, после още едно. Оглеждаше се незабелязано, но тъмнокосият не се появи отново. Навън беше непрогледна нощ. Изпи още една чаша, плати и излезе. В хотела цареше пълна тишина. Във фоайето гореше само една лампа. Огледа се внимателно и се заизкачва по стълбата. Спря се пред стаята си и погледна през ключалката. Вътре беше абсолютно тъмно, а беше напълно сигурен, че е оставил лампата запалена. Значи го очакваха. Воден от инстинкта си, посегна решително към четиридесет и петкалибровия си револвер и сложи ръка на бравата, но все пак успя да се осъзнае навреме и го прибра в кобура си. Отдалечи се бързо, но безшумно. Отдъхна си едва пред вратата на Лана, която, както му беше обещала, беше отворена. Влезе вътре и дръпна резето. Тя беше някъде в тъмнината, усети го по парфюма й. Мина през всички стаи, за да я търси, като навсякъде хвърляше по някоя от дрехите си или част от въоръжението си. Когато спря пред леглото й, не беше останало нищо по него. Не беше заспала, чакаше го. Това го направи извънредно щастлив. Лана протегна ръце към него.

— Най-сетне се сети да дойдеш! Нямаш представа колко дълго те чаках!

Ласитър не каза нищо, само се отпусна върху нея и я прегърна нежно. Нямаше нужда от обяснения. Взаимното им привличане беше толкова силно, че им се струваше, че всичко останало е някъде много далеч. Прегръщаха се и се целуваха със затворени очи, сякаш за да не развалят магията. Тези часове принадлежаха единствено на тях и на никой друг. Обичта ги потопи в един различен свят, където болката и безсилието не съществуваха. Забравиха къде се намират, блаженството ги обгърна като любими деца и те се пренесоха в райските селения. Дивият и непокорен огън в телата им угасна едва с настъпването на утринта, когато за сетен път достигнаха до върховете на екстаза. Тя остана да лежи върху него, а дъхът й изгаряше лицето му. Ласитър я притисна към себе си, целуна косите й и затвори очи.

— Какво правиш с мен? — гласът й преливаше от щастие, но се усещаха и сънливи нотки. — Сигурно ще зачена дете от теб. Момче! Няма да е нито черно, нито бяло, въпреки всичко ще прилича на теб и един ден ще тръгне на училище. И може би също като теб ще има бръмбари в главата.

Лана замълча, после избухна във висок, сърдечен смях. Той чакаше да му каже още нещо, но усети равномерното й и спокойно дишане и разбра, че е заспала. Освободи се предпазливо от прегръдката й, като внимаваше да не я събуди, и стана от леглото. След десетина минути тихо излезе от жилището й.

Денят бавно надмогваше нощта. Навън просветляваше. Само в къщата цареше полумрак. Ласитър извади колта от кобура, бутна вратата и влезе в стаята си. Бяха се отказали да го чакат. Затвори и прибра четиридесет и петкалибровия в коженото си яке. Бяха пушили и лежали в леглото му. Пепелникът беше препълнен с вонящи фасове. Отвори прозореца и се загледа навън. Под него „Мейн стрийт“ лежеше изоставена и тиха. Наблюдаваше отсрещната къща, където, според сведенията на Ед, се бяха настанили Побратимите на сатаната. Всички врати бяха затворени, а капаците — спуснати. Но все пак беше все още рано сутринта. Слънцето още не бързаше да се покаже, но като през всеки божи ден и това щеше да стане. Според неговата преценка оставаха около десетина минути до изгрева. Защо, по дяволите, шерифът не вземаше неколцина мъже и не ги обградеше? Можеше да ги накара за броени минути да прокълнат мига, в който са се родили. Извади паркъра си от багажа, провери дали е зареден и го пъхна в кобура. Излезе от стаята и се стрелна по стълбата. Входната врата беше затворена, но ключът стоеше в ключалката. Щом показа главата си навън, Ед изникна пред него. Идваше му да го попита как го прави.

— Охо, кого виждам!

— Чакаше ли ме? — попита Ласитър и затвори вратата след себе си.

— Всъщност, не. Наблюдавах къщата отсреща.

— Е, и?

— Още не са се размърдали.

— Двама или трима от тях трябва да са прекарали повече от половината нощ в моята стая. Чакали са ме.

Ед поклати глава неразбиращо.

— Не видях никого.

— А Моирс?

— Момченцето още не е пристигнало. Търпение! Сигурен съм, че няма да закъснее. Може би е седнал някъде по пътя за Ларами и чака теб и стоте хиляди долара.

Младият мъж погледна приятеля си закачливо и се усмихна добродушно.

— Извинявай, но тази мисъл ме спохожда няколко пъти през нощта.

— Да върви, ако иска, по дяволите, но едва ли ще му се зарадват. Знае ли шерифът, че негодниците се крият в онази къща?

— Казах първо на него.

— И?

— Бандата не е известна по тези места. Шерифът само е чувал за тях. За Хеърууд също знае от хорските слухове. Страхува се да не се изложи. Оная кучка е ледена като лед. Опитва се да обясни на света, че Адам е произлязъл от реброто на Ева, а не обратното. Да не би да си останал с друго впечатление от нея? Само да я хванем! Макар че съм сигурен, че всеки адвокат ще я извади от пандиза, защото тя умее да се представя за такава, каквато не е.

— Чу ли нещо за сина на стария Лешояд?

— Напуснал е града, но това не значи, че те е изпуснал от очи.

Стояха един до друг, без да разменят и дума, и гледаха къщата от другата страна на улицата.

— Те ни следят! — каза Ед след малко. — Не ни изпускат и за минутка. Дали не чакат да отидем при тях?

— Не знам, но имам усещането, че вече не са там.

Младият мъж се втренчи смаяно в него. Ласитър само повдигна рамене.

— Може да се заблуждавам, но едва ли са толкова студенокръвни, колкото предполагаме. Интересно ми е да разбера колко време ще й е нужно да обясни на шерифа, че Адам е произлязъл от Ева. Сигурен съм, че повече от половината няма да потвърдят доводите й. Сигурно вече са разбрали, че Лешояда и хората му са били екзекутирани в градчето. Типове като тях изпадат при такава новина в шок.

Ед се ухили:

— Ще видим!

— Живея за този миг!

— Искаш ли да пробваме?

Ласитър тръгна, последван от другаря си. Пресякоха улицата. Вратата на къщата беше заключена, но тази към двора стоеше отворена. Прекосиха неприветливия двор. До една купчина пръст бяха изметени пресни фъшкии. Вратата на конюшнята зееше широко отворена, но вътре не се виждаше никакъв кон.

— Имаш право! Измели са се оттук. Разбрали са, че са ударили напразно и са духнали.

— Да се огледаме все пак! Бъди предпазлив!

— Само ще загубим време.

— Няма значение — каза високият мъж и тръгна към задната врата, която също се оказа заключена, но с джобния си нож успя да я отвори. Блъсна я рязко и нахлу вътре с паркъра в ръка.

Ед влезе след него със зареден револвер. Спряха след няколко крачки, за да могат очите им да свикнат с полумрака в къщата. Минаха през всички стаи на горния и на долния етаж, но не откриха нищо интересно. Домът беше празен и изоставен. Във всички стаи на горния етаж имаше легла, а долу мебелировката беше доста оскъдна. Влязоха в кухнята и разбраха, че в къщата доскоро е имало хора. За Ласитър нямаше никакво съмнение, че бандата Побратими на сатаната е била тук и че съвсем внезапно са се изнесли, но не и в панически страх. Навсякъде имаше следи, които ги объркваха, защото се смесваха стари и нови. Когато излязоха на двора и отново се огледаха, Ед изруга ядосано.

— Ако не знаех, че стоте хиляди долара са си на мястото, щях да си заложа главата, че са прибрали парите и са офейкали. Къде смяташ, че са отишли, и защо са напуснали толкова бързо града? Не вярвам да са се изнервили дотолкова, че да не ги свърта повече на едно място. Бих искал някой да ми отговори на тези въпроси.

Слънцето изгря. Петлите започнаха да се обаждат един след друг.

— Със сигурност ще има продължение — каза Ласитър и закри очите си с ръка срещу ярките слънчеви лъчи. — Няма да се откажат толкова лесно от сто хиляди долара. Вероятно се е случило нещо важно, което ги е принудило да напуснат града. Може би са били потресени от факта, че Лешояда и хората му са били екзекутирани, но никога няма да отстъпят без бой такава сума. Никой не би могъл да ме убеди в противното.

Ед го гледаше със съмнение.

— Ще се върнат ли?

Ласитър кимна.

— Да, дори съм сигурен, че ще дойдат направо при мен, за да ми поискат парите, които смятат, че им принадлежат.

— Тогава бъди изключително внимателен! Преди всичко не забравяй Моирс! Ако наистина е при Побратимите, много скоро ще ги заведе при твоето тъмнокожо съкровище.

Високият мъж се изхили.

Ед продължи мисълта си:

— Говоря сериозно. Целият град приказва, че скоро в хотела ще се настани някой, който ще иска всеки да минава през приятелката ти… Ако ме разбираш какво искам да ти кажа.

Ласитър искаше да му забие едно кроше, но Ед се усети и отскочи в страни.

— Само ти казах какво се говори и че скоро може да стигне до ушите на Побратимите. Хората тук не обичат мръсниците.

— Как успяваш винаги да знаеш всичко? С маркуч ли ти вкарват клюките в главата?

Едрият мъж се разхили, а Ед се успокои и пристъпи обратно към него.

— Хрумна ми, че за теб и за жената ще е най-добре, ако…

— Какво ако?

— Ако се преместите някъде, където няма да има значение с какъв цвят на кожата си се родил. Но за това са необходими пари и би било…

— Млъкни! — изкрещя Ласитър.

— Е, беше просто идея, само едно предложение. Тези в Ларами отдавна са отписали стоте хиляди долара.

— Мисля, че трябва да те накарам да си изядеш ушите, мръсник такъв!

Ед вдигна отбранително ръце.

— Няма да говоря нищо повече по този въпрос, но все пак размисли!

— Ще донесеш парите при мен в хотела! След това се омиташ! Ако искаш, върви по дяволите, там със сигурност ще ти се зарадват! — Ласитър кипеше от яд. Обърна се, за да не удари в яростта си човека, когото мислеше за приятел.

Мина през двора и излезе на улицата, която вече се бе събудила. По дървените тротоари крачеха забързани минувачи, а по средата се разминаваха конници и файтони. Прибра се в хотела. И тук всички се готвеха да посрещнат деня. Гостите слизаха по стълбата и се отправяха към ресторанта, за да закусят. Обслужващите тичаха наляво-надясно, за да угодят на всички. Високият мъж влезе в жилището на Лана, но тя не беше там. Слезе обратно в кухнята, където се сблъска с глуповатото бяло момиче. Попита го за стопанката на хотела и разбра, че днес шефката не е идвала на работа. Попита и келнера, но и той му отговори отрицателно. Не беше я виждал тази сутрин и предполагаше, че се е успала. Обхвана го паника. На стълбите срещна прислужника, който отговаряше за етажите.

— Къде е Лана?

— Нямам представа, сър. Сигурно още е в апартамента си.

— Не е. Вече бях там.

— Тогава не знам. Мога да се закълна, че щом не е долу, трябва да е там.

Ласитър взе три стъпала наведнъж, изтича по коридора и блъсна вратата. Обиколи всички стаи. Нямаше я никъде. Беше изчезнала.

Гледаше с празен поглед, коленете му се разтрепериха, сърцето му биеше лудо и имаше чувството, че в стомаха му е заседнал тежък камък.

— Моирс, проклет кучи сине! — промълви безсилно и стисна юмруци. — Ще те довърша!